Екзекуцията

14

Отсечката от „Олимпик“, приютила и „Женският здравен център“, беше една от добре познатите Ел Ей мешавици — фабрики, сметища, хангари и претенциозни училища, чиито настоятели се опитват да забравят къде точно се намира сградата като редят саксии с фикуси покрай оградата.

Клиниката представляваше едноетажна безлична сграда, зидана с кафяви тухли. Намираше се непосредствено до паркинг, ограден с ниски метални пилони, свързани с тежка верига. Главният вход беше заключен. Натиснах звънеца и си казах името. Миг по-късно електрическото резе изщрака и аз влязох вътре.

В чакалнята седяха три жени, нито една не си направи труда да ме погледне. В дъното на помещението забелязах двойна дървена врата с малки прозорчета в горния край. Стените бяха облепени с плакати за образоване по проблемите на СПИН, за прегледи на гърдите, за култура на храненето и за групова психотерапия. По телевизора в ъгъла вървеше някакъв природонаучен канал. Разни животни се гонеха едно друго.

Едното крило на вратата се отвори. Едра жена около шейсетте, с очила, задържа вратата отворена и провря само главата си през процепа. Тя имаше къса, прошарена, чуплива коса и кръгло розово лице, което хич не преливаше от щастие. Очилата й бяха с квадратни, телени рамки. Беше облечена със зелен пуловер и дънки, а краката й бяха обути в маратонки.

— Д-р Делауер? Аз съм Мардж — избоботи тя. — Адски съм заета точно в момента. Дайте ми минутка.

Едва след като вратата се затвори, жените в чакалнята вдигнаха очи.

Най-близо до мен беше едно чернокожо момиче на около осемнайсет, с големи, изпълнени с болка очи, сплетена добросъвестно на стотици малки плитчици коса и здраво стиснати устни. Беше облечена с униформа на верига за бързо хранене, чието име дори не бях чувал. В ръцете си държеше книга на Даниел Стийл с меки корици. Другите две пациентки, седнали срещу нея, приличаха на майка и дъщеря. И двете бяха русокоси, дъщерята — на петнайсет или шестнайсет, мамчето — във втората половина на четирийсетте, с торбички под очите, изцедена физически и душевно.

Може би и дъщерята имаше заслуга за това. Тя ме погледна право в очите и премигна. После облиза устни.

Малката имаше необичайно тясно лице, леко изкривен на една страна нос и ниско разположени уши. Цветът на косата й изглеждаше естествен, като се изключеха яркорозовите връхчета. Беше я оставила дълга и я носеше небрежно сресана назад. Широките й, срязани под коленете дънки едва прикриваха болезнената слабост на бедрата й, от късите ръкави на широката й черна фланелка се подаваха тънки като макарони ръце, гърдите й изглеждаха по момчешки плоски, а раменете — тесни и ръбати. Три обеци на едното ухо, четири на другото. Желязна обеца на носа. Областта около пробождането — все още леко възпалена. Високи черни ботуши, достигащи до средата на прасците й.

Тя премигна отново. Последва лукаво кръстосване на крака. Майка й го забеляза и затвори рязко списанието, което съзерцаваше. Малката я дари с крива усмивка. Зъбите й приличаха да притъпени пирончета. Палецът на едната й ръка бе по-къс. Изгризан нокът.

Това дете определено имаше някакъв генетичен проблем. Може би не нещо чак толкова сериозно, че да си има специално име с едно „синдром“ отзад, и все пак…

Краката й се размърдаха отново. Едно силно изръчкване от страна на майка й я накара да застане мирно на мястото си и да забие поглед в пода.

Чернокожото момиче беше изгледало цялата сценка. Сега погледът й се върна на книгата. Тя заразтрива леко горната част на гърдите си, сякаш за да облекчи някаква болка.

Вратата се отвори отново. Мардж Шовалски ми махна с ръка и аз я последвах по коридора между лекарските кабинети.

— Имате късмет, че днес ни е спокоен ден.

Кабинетът й беше голям, но сумрачен. Таванът беше осеян с петна, оставени от влагата. Оскъдна мебелировка плюс няколко книжни лавици, които сякаш всеки момент ще се срутят. През полуотворените ребра на щорите се виждаха ивички от асфалтовия паркинг.

Тя се настани зад бюро, което не беше кой знае колко по-широко от раменете й.

— Тук преди е имало фабрика за електронни части. Транзистори или нещо подобно. По едно време си мислех, че никога няма да се отървем от мириса на метал.

На стената зад бюрото беше окачен постер — репродукция на „Череп в пустинята“ на Джорджия О’Кийфи.

— Та значи вие работите за полицията. Какво по-точно?

Обясних й, без да изпадам в излишни подробности.

Тя намести очилата си и ме възнагради с мечешка усмивка.

— Добре се справяте с пробутването на нищо незначещи глупости. Е, и аз не мога да ви просветля с кой знае какво. Жените, които идват тук, разполагат кажи-речи само с правото си на лични тайни.

— Интересувам се само от Хоуп Дивейн.

Тя се усмихна отново.

— Мислите, че не знам кой сте. Вие сте психотерапевтът, който работи със Стърджис. Както и да е. И за да изпреваря въпроса ви, да, правим аборти, стига да намерим подходящ специалист. Не, няма да ви кажа кои лекари сме използвали досега. И, накрая, Хоуп Дивейн не е направила много за нас, затова съм убедена, че убийството й няма нищо общо с Центъра.

— Не е направила много за вас — казах аз. — За разлика от д-р Крувич.

Смехът й можеше да разяде метална повърхност. Тя отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и измъкна оттам лула с груба изработка и с изпохапан мундщук.

— Майк Крувич е признат специалист с безупречна репутация, който с желание краде от свободното си време, за да помогне на отчаяните жени. Аз ли да ви казвам колко други „велики медици“ биха направили същото, или вие сам ще се сетите? Тук работим месец за месец. Медицинските ни сестри идват предимно в почивните си дни. Телефонен секретар отговаря на обажданията и въпреки това се опитваме да не загърбим нито едно от тях. С малко късмет може следващия месец да ни уредят с електронна поща, в която да има бутонче с надпис „Ако умирате, натиснете бутон 1“.

Тя пъхна края на лулата в устата си и го захапа така здраво, че мускулчетата по ченето й набъбнаха.

— Парите не достигат никъде — казах аз.

— Особено, когато зависиш от правителството — каза тя. — Преди няколко години имахме държавен фонд, екип на заплата и адски добра програма за имунизация и периодични прегледи. После правителството се захвана с реформата в здравеопазването и изведнъж тук взеха да прииждат комисии от Вашингтон и всичко се обърна с главата надолу.

Лулата щръкна като перископ на подводница.

— Е, как се работи с Майло Стърджис? Единствената причина да ви приема беше, за да ви задам този въпрос.

— Познавате ли го?

— Само репутацията му. Вашата също — психологът, дето се мотае с него.

Тя се изсмя.

— Ние сме приятели. Също като Хоуп и Крувич.

Смехът й секна.

— Разбирам, че искате да предпазите пациентите си — казах аз, — но в случаи като този нищо не остава скрито-покрито.

— Тогава следващия път елате със заповед от съда… Вижте, дори да са го правили по три пъти на ден ей на това бюро, какво от това? Не казвам, че беше така. Но на кого му пука? След като Майк не я е убил, на кого му дреме кой кого чука? Тя беше убита заради популярността си, която трябва да е раздразнила някой боклук.

— Някаква идея кой би могъл да бъде въпросният „боклук“?

— Твърде са много, за да се замислям. Но ние се отклоняваме. Повтарям ви още веднъж — тя не беше обвързана сериозно с Центъра. Съжалявам за всяка убита жена, но за Дивейн не бих могла да ви кажа почти нищо.

Мардж Шовалски се надигна с мъка от стола си и се запъти към вратата.

Върнах се обратно в чакалнята. Не заварих нито едно от момичетата там, само съсухреното светлокосо мамче. Тя вдигна поглед от списанието си, докато минавах край нея. Списанието беше „Предпазни мерки“.

Вече се бях качил в севилята, когато я видях да бяга тромаво към колата. Беше ниска, слаба и изгърбена, макар и с правилни пропорции. Долната й устна беше тънка и безкръвна, а горната — направо незабележима. Носеше светлосини дънки, бяла блуза и кожени мокасини с телесен цвят.

— Сестрата ми каза, че сте психиатър.

— Психолог.

— Просто се чудех дали…

Усмихнах й се.

— Да?

Тя се приближи, но предпазливо, сякаш пред нея бе застанало някакво странно куче.

— Аз съм д-р Делауер — представих се аз и протегнах ръка.

Тя погледна към клиниката. Някъде над нас избръмча самолетен двигател и тя подскочи. Беше някаква „Чесна“, излетяла току-що, най-вероятно от някакво частно летище в Санта Моника. Тя проследи самолета с поглед, докато той се изгуби над океана. Шумът от двигателя заглъхна и жената каза:

— Само се чудех дали… дали случайно няма да работите тук.

— Не, няма.

— О. — Разочарование. — Добре, извинете за притеснението.

Тя се обърна и понечи да тръгне към сградата.

— Има ли нещо, с което бих могъл да ви помогна? — попитах аз.

Тя спря. Закърши ръце.

— Не, забравете. Съжалявам.

— Сигурна ли сте? — попитах аз. Вече бях излязъл от колата и докоснах рамото й едва-едва. — Има ли нещо?

— Просто си помислих, че може би най-после са намерили психолог.

— За дъщеря ви?

Ръцете й продължаваха да се борят една с друга.

— Тийнейджърски проблеми? — попитах аз.

Жената кимна.

— Името й е Шенийз — каза тя бавно и отчетливо, сякаш диктуваше на някой закостенял бюрократ. — Тя е на шестнайсет. Да, тийнейджърски проблеми. Направо ме подлудява. Винаги го е правила. Аз… тя де… Къде ли не съм ходила с нея. Сигурно съм обиколила един милион клиники. Винаги ми пробутват някой студент, а студентите не могат да се справят. Последния път я заварих в скута на един стажант и той не знаеше как да постъпи. От училище не искат да се занимават. Още от малка е на какви ли не хапчета, а сега… Д-р Крувич — той е лекарят, който я оперира тук — каза, че трябвало да я види психолог и дори доведе една жена. Дама. Истинска дама, изглеждаше страхотно. Веднага схвана какъв е проблемът на Шенийз. Беше адски интелигентна. На Шенийз естествено хич не й харесваше да си говори с нея. Но аз я водех насила. После… — Тя понижи глас. — После се случи нещо с психоложката. — Жената поклати глава. — Хич не ви трябва да знаете… Както и да е, по-добре да се връщам вътре, защото прегледът най-вероятно е на привършване.

— Психоложката, която д-р Крувич доведе, д-р Дивейн ли се казваше?

— Да — смотолеви тя. — Значи знаете какво се случи.

— Всъщност, именно затова съм тук, г-жо…

— Фарни, Мери Фарни. — Очите й се отвориха широко. Бяха сини, досущ като на дъщерята. Красиви очи. Или поне са били някога. Сега излъчваха само болка. Болката на човек, обречен да си плаща за всяка допусната грешка.

— Не разбирам — каза тя.

— Аз съм психолог и понякога работя за полицията, г-жо Фарни. В момента работя по случая с убийството на д-р Дивейн. Вие…

Ужас в сините очи.

— Те мислят, че убийството й има нещо общо с това място?

— Не, просто говорим с всички, които са я познавали.

— Е, ние всъщност не се познавахме. Както вече казах, тя само прегледа Шенийз няколко пъти. Аз лично я харесвах. Тя не си пестеше времето и успя бързо да разгадае игричките на Шенийз… Но всичко свърши дотам. Трябва да се връщам вътре.

— А д-р Крувич?

— Какво за него?

— Той разбира ли Шенийз?

— Естествено, той е страхотен лекар. Но не съм го виждала от известно време.

— След операцията?

— Не се е налагало. Тя се чувства добре.

— А кой преглежда днес Шенийз?

— Мерибел — сестрата. Трябва да вървя.

— А ще имате ли нещо против да ми оставите адреса и телефона си?

— Защо?

— В случай че от полицията поискат да говорят с вас.

— В никакъв случай, не става. Нямам намерение да се замесвам.

Подадох й визитката си.

— Защо ми е?

— Ако се сетите за нещо.

— Изключено — каза тя, но прибра визитката в чантата си.

— Благодаря ви. Ако ви е нужен специалист за Шенийз, бих могъл да ви препоръчам някого.

— Не-е, няма нужда. Пък и какъв ще е смисълът? Тя върти всички на пръста си. Никой не може да й влезе под кожата.

Подкарах колата.

Хирургическа операция. Като се вземеше предвид държанието на Шенийз Фарни, не бе трудно да се сети човек каква по-точно. Значи Крувич и Хоуп все пак са работили заедно по случаи с аборти.

Крувич й се е обаждал от загриженост за пациентките или по някаква друга причина?

Тийнейджърка с ниска интелигентност. Под възрастовата граница, в която се иска съгласието й при аборт. Не беше изключено Крувич да опитва да си замете следите.

Крувич и Хоуп…

Холи Бондюрант предполагаше, че между тях е имало нещо, а бурната реакция на Мардж Шовалски само говореше в полза на подобно предположение.

Крувич ни бе излъгал. Двамата с Хоуп определено не се бяха запознали на онази акция за набиране на средства. Освен това връзката им изглежда далеч не се е изчерпвала с деловите взаимоотношения.

И какво от това? Особено след новината за убийството на онова момиче, Манди Райт, във Вегас.

Може би наистина ставаше въпрос за психопат, който дори в тази минута набелязва следващата си жертва, планирайки педантично убийството й. Поредната кървава соната под някое красиво, кичесто дърво.

На излизане от квартала мярнах приятно на вид кафене и спрях колата пред него. Купих си сутрешен вестник и го прочетох, дъвчейки сандвич и отпивайки от чашата с кафе. После извадих списъка с колежаните, минали през ръцете на Комитета. Може би беше крайно време да приключим с тях. Оставаха още двама, всъщност трима, тъй като няколкото разменени реплики преди паническото бягство на Теса Баулби едва ли можеха да минат за разговор.

Рийд Мъскадайн беше напуснал колежа, тъй че програмата му вече не можеше да ми свърши никаква работа. Обадих му се. Неговият глас, записан на лентата на секретаря, ми каза: „Здравейте, аз съм Рийд. Или не съм си в къщи, или работя и не искам да прекъсвам творческия си импулс. Но все пак бих искал да говоря с вас, особено ако вие сте моята златна възможност. Затова, моля ви, моля ви, моля ви, оставете името и телефонния си номер. Гладуващите актьори също се нуждаят от любов“.

Свежо, интересно, добре премислено. Освен това казано от глас, който съзнава отлично колко добре звучи.

И да беше болен от СПИН, това все още не бе прекършило духа му. Или пък записът беше правен по-отдавна.

Гладуващ актьор… Дори след ролята в телевизионния сериал?

Дали пък вече не бе успял да я изгуби?

Адресът му беше на „Четвърта“. С малко късмет щях да успея да го хвана преди да му е секнал „импулсът“ и да разбера как е със здравето, както и какво мисли за професор Дивейн и за нейния Комитет за междуличностни отношения.

А с още малко късмет, вероятно щях да успея дори да науча от какво е толкова уплашена Теса Баулби.