Екзекуцията

26

Елза Кампос пак стана.

— Сигурен ли сте, че не искате нищо за пиене?

— Нещо безалкохолно, ако обичате.

Тя отвори хладилника и извади още една бира и кутия оранжада.

— Това харесва ли ви?

— Разбира се.

Елза отвори напитките, седна и веднага започна да потропва с крака. После премести плитката на гърдите си и започна да я разплита и сплита.

— Трябва да разберете едно. Тогава нещата бяха различни. Хоуп дойде тук с майка си, когато беше бебе. Така и не видях бащата. Майката каза, че бил моряк. Загинал в морето… Какво ви кара да мислите, че съпругът на Хоуп я е биел?

— Не знаем дали го е правил. Това е само една от… вероятностите.

— Защо?

— Защото съпрузите обикновено бият жените си.

— Той има ли избухлив нрав?

— Не знам — излъгах аз. — Защо питате?

— Имала съм двама съпрузи и нито един от тях не беше, но и двамата избухваха и понякога се плашех. Колко по-възрастен беше той от Хоуп?

— Петнайсет години. Защо?

Бирената кутия се вдигна към устата й и госпожа Кампос отпи една по-голяма глътка.

— Винаги е била зряла за възрастта си.

— Откъде бяха Хоуп и майка й?

Тя поклати глава и пак отпи от бирата. Опитах оранжадата. Вкусът й беше на бонбони, примесени с разтвор за почистване. Опитах се да събера слюнка, за да отмия вкуса, но устата ми беше пресъхнала.

— Майката се казваше Шарлот, но всички я наричаха Лоти. Тя и детето се появиха един ден заедно с група сезонни работници. Лоти беше хубава, но имаше лице на Оки4 и може би наистина беше такава. Или е имала кръв на Оки. Знаете ли нещо за Оките?

Кимнах.

— Откъде са родителите ви? — попита тя.

— От Мисури.

Елза се замисли.

— Ами, за мен Лоти беше чиста Оки. Хубава, но мършава и кокалеста. Носов говор, не особено добре образована. Знам, че терминът сега е обиден, но съм твърде стара, за да се притеснявам накъде духа вятърът. Навремето нямаше нищо лошо да ги наричат Оки, затова те си останаха такива за мен. — Тя изпи още две глътки и бирата свърши. — Майката беше красавица. Стройна, хубав бюст и ослепителни крака. Но походката й беше особена. Пристъпваше така, сякаш танцуваше. Естествено руса. Не платинения цвят, който започна да използва месец, след като дойде тук. Обичаше сините сенки за очи, изкуствените мигли, яркото червило и опнатите по тялото рокли. Тогава всички искаха да изглеждат като Мерилин Монро. Лоти дойде тук със сезонните работници, но така и не береше лимони. Въпреки това успяваше да плаща наема за двуетажната къщичка на Цитръс стрийт. Намира се на три преки оттук. Работниците носеха вкъщи меките плодове, за да си правят лимонада и каналите бяха пълни с обелки и изстискани остатъци. Общи бани. Там живееха Лоти и Хоуп. Но скоро наеха двуетажна къща. Когато Лоти ходеше в града, Хоуп стоеше вкъщи.

— Често ли ходеше в града?

Госпожа Кампос сви рамене.

— Нямаше я по цял ден. Ходеше на автостоп. Вероятно в Бейкърсфийлд или дори чак до Фресно, защото се връщаше с хубави неща. По-късно си купи и кола.

— Хубави неща — повторих аз.

Кожата около очите й се опъна.

— Вторият ми съпруг беше заместник главен директор на една от лимонените компании. Знаеше всичко и познаваше всеки. Каза, че когато спирала колите, Лоти вдигала полата си… Живяха тук, докато Хоуп стана на четиринайсет години. Сетне се преместиха в Бейкърсфийлд. Хоуп ми каза, че било, за да учи в гимназия, близо до дома си.

— И през всички онези години майка й е плащала наема, без да ходи да бере плодове?

— Нали ви казах, имаше особена походка.

— За любовник ли говорим, или за постоянна работа?

Тя се вторачи в мен.

— Май си падате по откровенията.

— Искам информация, госпожо Кампос, не намеци.

— Ами, не виждам с какво би ви помогнала тази информация, но… Да, Лоти взимаше пари от мъжете. Колко? Не знам. Дали е било официално, или само е намеквала да й оставят нещо под възглавницата, също не мога да ви кажа. Защото си гледах работата. Понякога отсъстваше с дни. Връщаше се с купища нови рокли. Дали е било нещо повече от пазаруване, не знам. — Тя сви рамене. — Но винаги носеше дрехи и за Хоуп. Качествени неща. Обичаше да издокарва детето си. Другите хлапета тичаха, облечени в джинси и маратонки, а нашата Хоуп беше пременена с хубава, колосана рокличка. Пък и се грижеше за дрехите си. Никога не ги цапаше. Седеше в къщичката, четеше и се упражняваше да пише. На пет години се научи да чете. Винаги е обичала да чете.

— Личеше ли по нещо, че Хоуп знае какво прави майка й?

Елза пак сви рамене и премести бирата в другата си ръка.

— Разговаряла ли е Хоуп за това с вас, госпожо Кампос?

— Не й бях психолог, а само учителка.

— Повечето деца се доверяват на учителите, а не на психолозите.

Тя остави бирата и скръсти ръце на гърдите си.

— Не, не е разговаряла с мен, но всички знаеха, а Хоуп не беше глупава. Винаги съм мислила, че е жалко, задето не споделяше.

— Видяхте ли я, след като се преместиха в Бейкърсфийлд?

— След една година ми дойде на гости. Беше спечелила награда и искаше да ми я покаже.

— Каква награда?

— За научни постижения. Спонсорирана от някаква компания за хранителни стоки. Имало голямо тържество на изложението в Кърн Каунти. Прати ми покана, но аз бях болна от грип, затова два дни по-късно дойде и донесе снимки. С едно момче. Най-умното на випуска. Непрекъснато повтаряше, че аз съм заслужавала наградата, защото съм я научила на много неща. Искаше да ми даде трофея.

— Зрели чувства за една девойка.

— Вече ви казах, Хоуп винаги е била зряла. Повечето деца ходеха да берат плодове, затова не ми беше трудно да й отделям внимание. Давах й нови книги. Тя усвояваше информацията много бързо.

Елза Кампос изведнъж скочи и без да даде обяснение, излезе от стаята.

След малко се върна с позлатен трофей — месингова чаша върху основа от орехово дърво, която се нуждаеше от излъскване. Даде ми я и аз прочетох надписа.

— „Брук-Хейстингс“ — казах аз.

— Това беше компанията за хранителни стоки.

Върнах й трофея и тя го сложи на една маса в ъгъла. Отново седнахме.

— Настоя да я взема. След като вторият ми съпруг почина, сложих наградата в килера и забравих за нея. Сетих се едва сега.

— Хоуп каза ли нещо друго?

— Обсъдихме в кой колеж да отиде и какво да следва. Казах й, че „Бъркли“ е добър и евтин. Така и не разбрах дали ме е послушала.

— Направила го е. Там е станала доктор по психология.

Това я накара да се усмихне.

— Вече бях започнала да прибирам кучета и говорихме на тази тема. За добродетелта да се грижиш за някого. Тя се интересуваше от хуманни науки, затова мислех, че ще стане лекар или ветеринар. Психолог… Да, и това е подходящо.

Елза пак започна да си играе с плитката си.

— Искате ли още една оранжада?

— Не, благодаря.

— И аз няма да пия повече бира, защото ще ме помислите за стара пияница… Както и да е. Тя беше учтиво момиче, много добре възпитана. Говореше изискано. Градът беше пълен с грубияни, но Хоуп изглежда не се приспособи, сякаш беше тук само на гости. В известно отношение това се отнасяше и за Лоти… Въпреки нейното… поведение, тя се отличаваше от другите. Хоуп ми каза с какво се занимава майка й в Бейкърсфийлд. Танцувала. Досещате се какви танци имам предвид. Не ме карайте да произнасям думата. В някакво заведение на име „Блу барн“. Една от онези каубойски кръчми. Вторият ми съпруг ходи няколко пъти там и когато разбрах, добре го подредих.

— „Блу барн“ — повторих аз.

— Не си правете труда да търсите заведението. Затвориха преди години. Беше собственост на някакъв гангстер, имигрант, който търгуваше с добитък със съмнително качество. През шейсетте години, когато хипитата превърнаха голотията в нещо нормално, той отвори клубове и натрупа цяло състояние. После ги затвори и се премести в Сан Франциско.

— Защо?

— Може би защото там би спечелил още повече.

— Кога беше това?

Елза се замисли.

— През седемдесетте. Чух, че правел и мръсни филми.

— И той е бил шефът на Лоти.

— Ако наричате това работа.

— Сигурно за Хоуп е било трудно.

— Разплака се, докато ми го разказваше. И не само заради начина, по който Лоти си изкарваше прехраната, но защото мислеше, че го прави заради нея. Но истината е, че някои жени не си правят труда да научат някоя истинска професия, щом могат да се изхранват с друго. Първия ден, когато пристигна в Хигинсвил, Лоти влезе в къщурката си и излезе, издокарана в тясна червена рокля, която я рекламираше.

— Замина ли за Сан Франциско със собственика на клуба?

— Не знам, но защо би я взел, след като около него гъмжеше от млади момичета? По онова време Лоти е била твърде стара за неговия занаят.

— Как се казваше?

— Крувински. Поляк, югославянин, чех или нещо подобно. Говореше се, че бил чуждестранен генерал през Втората световна война, изнесъл пари от Европа, дошъл в Калифорния и започнал да купува земя. Защо питате?

— Хоуп работеше за лекар на име Милан Крувич.

— Ами, тогава — усмихна се тя, — изглежда вече имате улика. Защото Милан беше малкото име на Крувински, но всички му викаха Мики. Не че беше нисък, но много дебел. Навсякъде. Дебел врат, корем, устни. Веднъж, когато с втория ми съпруг отидохме в Бейкърсфийлд, го видяхме да закусва. Широка усмивка, приятно, сухо ръкостискане. Ала знае ли човек… Но Джо, моят съпруг, ме предупреди да стоя далеч от него. Каза ми: Нямаш представа е какво се занимава този тип. На колко години е доктор Крувич?

— Горе-долу колкото Хоуп.

— Тогава би трябвало да е неговият син. Защото Големия Мики имаше само едно дете — Малкия Мики. Той и Хоуп бяха в един клас в гимназията в Бейкърсфийлд. Всъщност той беше момчето, което спечели наградата „Брук-Хейстингс“ заедно с Хоуп. Всички се съмнявахме, че е било нагласено, но щом е станал лекар, може би наистина е бил умен.

— Защо се съмнявахте, че е нагласено?

— Защото Големия Мики беше собственик на компания „Брук-Хейстингс“. И на най-голямата кланица в града. И на заводи за опаковки, монетни автомати, бензиностанция, ферма. И на всичко отгоре — на клубовете. Непрекъснато купуваше.

— Жив ли е още?

— Не знам. Аз съм далеч от града, седя си тук и си гледам работата.

Госпожа Кампос взе трофея и го почука с нокът. Позлатата беше евтина и от повърхността се отрониха няколко прашинки, които се понесоха към пода.

— Джо, моят съпруг, беше пушач. Пушеше по четири пакета на ден и накрая се разболя от емфизем. В деня, когато Хоуп дойде, той беше в спалнята отзад. С кислородна маска. След като тя си тръгна, аз влязох и му показах трофея и статията, а той прихна да се смее. Получи такива хрипове, че едва не умря. Попитах го какво толкова смешно има, а той рече: Познай кой е спечелил при момчетата. Хлапето на Големия Мики. Продължи да се смее и добави, че проститутката сигурно е работила извънредно, за да помогне на дъщеря си. Думите му ме накараха да се почувствам отвратително. Гордеех се с преподавателската си работа, а той разби илюзиите ми. Но не казах нищо, защото как можеш да спориш с човек в това състояние? Освен това подозирах, че говори истината, защото знаех каква е Лоти. Но Хоуп беше надарена и се обзалагам, че беше заслужила наградата. Какъв лекар е станал Малкия Мики?

— Гинеколог.

— Да бърника в жените? Е, крушата не пада по-далеч от дървото. И Хоуп е работела с него. Защо?

— Той е специалист по оплождане. Каза ни, че Хоуп давала консултации на пациентките му.

— Оплождане. Колко смешно.

— Защо?

— Синът на Големия Мики да помага в създаването на нов живот. Свестен човек ли е?

— Не знам.

— Би било хубаво, ако е свестен. Двамата с Хоуп са успели да надраснат произхода си. Дано съхранява живота вместо да го прекъсва, както правеше баща му.

— Да не би Големия Мики да е убивал хора?

— Нищо чудно, макар че аз имам предвид начина, по който психически довършваше онези момичета. Използваше ги. Пък и как само се държеше с животните. Това винаги е показателно. Кланицата му беше голяма и сива, с релси. Вкарваха добитъка от единия край, натъпкан във вагонетки, а от другия излизаха късове месо, висящи на куки. Видях го с очите си, защото Джо ме закара там веднъж, когато отидохме да вечеряме в града. Такива неща го забавляваха моя Джо. Беше късно през нощта, но кланицата още работеше с пълна сила. Шумът и миризмата се усещаха от километър и половина. Побеснях. Накарах Джо да обърне. Той го направи, но не и преди да ми разкаже как Големия Мики обичал да ходи там около полунощ. Слагал си гумена престилка и ботуши и грабвал бейзболна бухалка. Работниците спирали поточната линия, окачвали няколко бика и прасета и го оставяли да ги удря до насита. — Тя потрепери. — Такава била представата му за развлечение.