Екзекуцията

8

Майло пъхна ключа в ключалката на стартера, но не го завъртя.

— Какво има? — казах аз.

— Нещо, свързано с Крувич… — Той запали двигателя. — Може би съм изкарал твърде дълго време в полицията. Знаеш ли какво донесоха тази сутрин в участъка? Новородено, изпохапано до смърт от улични помияри. Седемнайсетгодишното неомъжено мамче циври неудържимо. Трагичен инцидент, нали? После „помиярите“ изведнъж се оказаха кучетата на съседа, които така и не са излизали от двора му, а оградата на съседа била над два метра. Излиза, че мамчето убило отрочето си и го хвърлило през оградата, за да заличи уликите.

— Господи.

— Нищо чудно сега малката да се самообяви за жертва на обществото, да се пусне по телевизионните шоута, да напише книга. — Майло се ухили зловещо. — Тъй че, смятам, ми е простено лекото недоверие към хората?

Той се пресегна, измъкна изпод седалката мобифон и набра някакъв номер.

— Стърджис. Нещо по въпроса? Ще изчакам.

— Това е то полицията на бъдещето — казах аз, опитвайки се да изтрия от съзнанието си образа на разкъсаното пеленаче. — Откога на детективите им раздават мобифони?

— Раздават, грънци. Шефовете сигурно биха предпочели да ни обзаведат с две консервени кутии, свързани с медна тел. Това малко съкровище ми е подарък. Мразя полицейските радиостанции, а уличните телефони са пълна скръб.

— Да не изключваме, разбира се, и факта, че ти доставя удоволствие да ми го размахваш под носа.

Майло прихна, после дочул нещо по телефона, долепи слушалката до бузата си.

— А-ха… Добре… Къде? Добре, разбрах. Благодаря.

Оставихме „Крувич Сентър“ зад гърба си и поехме в западна посока.

— Синди Веспучи — каза Майло, — момичето, което Кени Сторм изхвърлил от колата си. Току-що отговори на съобщението ми. Ще обядва в „Реди Бъргър“ в Уестууд след петнайсетина минути. Навита е да си поговорим, стига да се доберем дотам преди началото на следващата й лекция.

Ресторантът се намираше на „Брокстън“, в западния ъгъл на Вилидж, където улиците са така оплетени една в друга, че до желаното място пеш се стига далеч по-бързо, отколкото с кола. Пластмасова табела, запотена витрина, две масички на тротоара, на едната от тях седяха две момичета и отпиваха от чашите с кола. Нито една от девойките не вдигна поглед при нашето приближаване, затова влязохме вътре. Още три масички, жълти тухлени стени, също изпотени. Тук-там по облицования с червени плочки под се въргаляха парчета маруля, паднали от сандвичи. Миризмата на пържено беше изпълнила всяко ъгълче от помещението. Квартет от корейци обслужваха с мълниеносни движения опашката от младежи с унили физиономии, най-вероятно студенти.

Майло огледа масите. Повечето от хлапетата дори не забелязваха присъствието му.

Излязохме отново навън. Майло погледна часовника си. Едното от момичетата остави чашата си на масичката и каза:

— Полицай Стърджис?

— Да, госпожице.

— Аз съм Синди.

Тя беше първокурсничка в колежа, но приличаше по-скоро на гимназистка от горните класове. Едва ли беше по-висока от метър петдесет и два, около четирийсет и два-три килограма. Хубостта й беше крехка, почти като на нимфа. Права руса коса, подобаващите големи, небесносини очи, чипо носле и пълни устнички. Веднага се почувствах длъжен да я защитя от всички злини на този голям, лош свят.

Беше облечена в сив пуловер с емблемата на университета, тесни черни джинси и бели маратонки. На съседния стол лежеше чанта с книги, вероятно нейна. Другото момиче също беше красиво и русо, но малко грубовато. По масата се търкаляха мазни хартийки и празни опаковки от фолио.

Майло протегна ръка. Синди преглътна и му протегна своята. Докато вдигаше поглед към него, решителността й постепенно се стопи.

— Приятно ми е да се запознаем, Синди. — Гласът на Майло прозвуча доста по-добронамерено от обикновеното. — Наистина оценяваме желанието ти да поговориш с нас.

— О, няма нищо. — Тя погледна към приятелката си и кимна.

Едричкото момиче впери поглед в нас, изправи се и преметна сака си през рамо.

— Син?

— Няма проблем, Деб. Ще се видим в два.

Деб кимна и тръгна нагоре по улицата. Докато се отдалечаваше надзърна на няколко пъти през рамо. Накрая изчезна в някакъв музикален магазин.

— Вие… Тук ли ще говорим? — попита Синди.

— Както предпочиташ.

— Ами… вероятно някой ще иска да използва масата. Може ли да повървим?

— Разбира се.

Тя вдигна чантата си, отметна коса назад и ни възнагради с измъчена усмивка, която вероятно й струваше някоя и друга калория.

Майло отвърна на усмивката й. Синди отвърна очи от него и погледът й срещна моя.

— Това е Алекс Делауер.

— Здравейте. — Тя потръпна едва забележимо и изстреля ръчичката си.

Поех я и срещнах хладно и неочаквано силно за крехките й пръстчета ръкостискане.

Тримата се насочихме в западна посока към близката пряка. От другата страна на улицата се простираше един от паркингите на университета — хиляди клетки, до една запълнени.

— Какво ще кажете да пресечем тук? — попита Майло. — Отсреща би трябвало да е доста уединено.

Синди се замисли за миг и после кимна бързо три пъти. Устните й бяха изпънати до скъсване, а пръстите й — здраво вплетени. Докато навлизахме в паркинга, тя каза:

— Когато бях малка, един полицай дойде в училище и ни предупреди да не си уговаряме срещи пред паркирани коли.

— Добър съвет — каза Майло. — Двамата с Алекс ще се оглеждаме непрестанно.

Момичето се засмя, доста плахо, но все пак се засмя.

Повървяхме известно време и после Майло каза:

— Сигурен съм, че се сещаш за какво искаме да говорим с теб, Синди.

— Разбира се. Професор Дивейн. Тя беше… наистина съжалявам за това, което се случи с нея, но то наистина няма нищо общо с мен и Кени.

— Убеден съм, че е така, но сме длъжни да проверим всичко.

Неочаквано очите на момичето се развеселиха леко.

— Все едно че гледам телевизия. — Тя погледна Майло, после мен. — Досега не бях се срещала с истински детектив.

— О-о, това си е сериозна титла, някъде между „носител на Пулицър“ и „Нобелов лауреат“.

Момичето присви очи и се вгледа в него.

— Вие сте забавен. Какво искате да ви кажа за професор Дивейн?

— Всичко свързано с явяването ти пред Комитета за междуличностни отношения.

Изопнатите й устнички се сгърчиха.

Майло каза:

— Знам, че ти е трудно да говориш за това, но…

— Не, не ми е чак толкова трудно. Вече не. Защото всичко свърши. Двамата с Кени решихме проблема си.

Продължихме нататък. След няколко крачки тя каза:

— Всъщност, ние излизаме заедно.

Майло изсумтя недоумяващо.

— Логично е да ви прозвучи странно, но при нас нещата се оправиха. Предполагам, че се дължи на… на предопределеност, или нещо подобно. Може би там е била и причината за конфликта между нас. Така или иначе, сега всичко е изгладено.

— Значи Кени знае, че ще говориш с нас?

— Естествено, всъщност той… — Тя замлъкна.

— Той те е помолил да говориш с нас?

— Не, не. Просто аз съм тук в града, а той е в Сан Диего, затова си помислихме, че ще е най-добре, ако аз ви разясня всичко от името и на двама ни.

— Добре — каза Майло. — Какво има за разясняване?

Тя прехвърли чантата с книгите на другото си рамо.

— Всъщност, нищо. — Гласът й бе изтънял леко. — Допуснах грешка, че изпратих оплакването. Въобще не биваше да правя такъв сериозен проблем, но тогава ми беше доста тежко. Нашите отношения с Кени са дълга история и нямат нищо общо със случая. — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче. — Нали уж всичко щеше да бъде строго поверително.

— Едно убийство променя правилата, Синди. Но ние правим всичко възможно, за да не се вдига излишен шум.

Момичето въздъхна и поклати глава.

— Колко още ще се раздуе тази история?

— Ако се окаже, че няма нищо общо със смъртта на професор Дивейн, всичко ще си остане между нас.

— Нашите проблеми с Кени нямат нищо общо със смъртта на професор Дивейн. — Тя се плесна леко по челото. — Господи, каква идиотка бях да създавам въобще проблем!

— Човек като чете протоколите би могъл да остане с впечатлението, че оплакването ти срещу Кени далеч не е било чак толкова безпочвено — намесих се аз.

— Да, но подобно впечатление е погрешно. Нали ви казвам, че всичко е толкова сложно. А и Кени не се държа съвсем безупречно, но определено не е животно. Можехме и сами да изгладим отношенията си. И ето че сега го направихме.

Тя отново смени рамото, на което носеше чантата.

— Мога да ти я понося и аз — каза Майло, — но дано вътре няма компютър. Знаеш колко непохватни са ченгетата.

Синди понечи да каже нещо, после му хвърли един учуден поглед и му подаде чантата. В неговите ръчища чантата изглеждаше като кесия за сандвич.

Синди разтърка раменете си и погледна през рамо към Вилидж, докато продължавахме да се разхождаме между паркираните коли.

— Ще ни отнеме ли още много време?

— Не много, но я разкажи как те е изхвърлил от колата си?

Синди спря.

— Моля ви, детективе, оставете на мен да преценя дали съм била жертва, или не.

Майло си замълча.

— През онази вечер той… получи се глупаво. Аз настоявах да сляза, той ми отвори вратата и аз се препънах.

Тя се засмя, но от това физиономията й не стана по-малко трагична.

— И без това вече се оказах ревла. Трябваше сами да си изгладим взаимоотношенията. Нали ви казвам, доказателството е налице — успяхме все пак да го направим.

— Ти си добра студентка, нали, Синди?

Момичето се изчерви.

— Старая се, доста.

— Само шестици, а?

— Дотук, да, но са минали само два семестъра и…

— Кени май не се пада много по ученето?

— Той е много интелигентен! Само му е нужно вдъхновение. — Тя облиза устните си. — Нещо, върху което да се съсредоточи.

— С една дума — цел.

— Именно. Всеки си има свой начин да върви напред. Аз например винаги съм знаела каква искам да стана.

— Каква?

— Психолог или адвокат. Искам да се боря за правата на децата.

— Е — каза Майло, — определено са ни нужни хора като теб.

Подминахме още три островчета за паркиране. Една кола премина край нас. Шофьорката не изглеждаше по-възрастна от Синди.

— Значи Кени е в Сан Диего? — каза Майло. — Мислех, че е отишъл в „Колидж ъф дъ Палмс“ в Редлендс.

Тя поклати глава.

— Реши да не ходи там.

— Защо?

— Искаше да си поеме глътка въздух.

— Значи и в момента не учи?

— Засега не. Стажува в една фирма за недвижими имоти в Ла Джола. Фирмата е на приятел на баща му. Засега му харесва. Той умее да продава.

— Обзалагам се, че е така.

Синди спря и вирна глава, за да срещне погледа на Майло.

— Не ме е лъгал, не ме е водил за носа, ако за това намеквате! Аз не съм елементарна наивница, която ще се забърка в неравностойна връзка.

— А как изглежда според теб една равностойна връзка?

— Честност във взаимоотношенията, емоционален контакт.

— Добре. Извинявай, ако съм те обидил. — Майло се почеса по брадичката. Вече бяхме достигнали отсрещния край на паркинга. Край оградата имаше високи дървета, чиито клони се полюшваха от лекия бриз.

Синди наруши първа мълчанието.

— Имам добро предчувствие относно връзката ни с Кени. Затова и се съгласих да говоря с вас — за да ви изясня всичко. Убийството на професор Дивейн беше нещо ужасно, но вие наистина си губите времето с мен. Тя не играеше важна роля в живота ми. Нито пък в живота на Кени. Той се срещна с нея за пръв път през онзи ден, а аз бях изслушала няколко нейни лекции преди тя да ме убеди да подам оплакването. Тя беше мила, а аз не бях наясно със себе си. Още с влизането в залата усетих, че правя грешка.

— Какво точно те накара да си го помислиш?

— Ами, атмосферата като начало. Те тримата седяха там, зад онази дълга маса. С касетофон и писалки пред себе си. Всичко изглеждаше толкова… като по времето на Инквизицията. Професор Дивейн ми беше представила нещата в съвсем друга светлина… Вижте, съжалявам, че е мъртва. Аз й се възхищавах, но… Тя успя да ме… подведе.

— В какъв смисъл?

— Представи ми всичко едва ли не като групова терапия. Всеки щял да сподели мислите си и после сме щели да опитаме да намерим решение на проблема, което да удовлетворява и двете страни. Но още щом зърнах онази маса, веднага разбрах, че нещата стоят съвсем иначе. Кени каза, че на масата трябвало да има черни свещи и беше прав. Те определено се бяха събрали, за да съдят другите.

— Като си посещавала лекциите на професор Дивейн, какво е впечатлението ти от нея?

— Беше страхотен лектор. Излъчването й беше направо магнетично. Лекциите й бяха в аудитория „Мортън“ — доста голяма зала, с около шестстотин места. И все пак тя ме караше да се чувствам така, сякаш говори именно на мен, което — повярвайте ми — е доста рядко усещане, особено за един първокурсник. Повечето факултативни курсове са чисто отбиване на номера.

— Умеела е да ангажира хората с мнението си — казах аз.

— Именно. Определено си разбираше от работата. Беше наистина страхотна.

— А как стана така, че подаде оплакване срещу Кени?

— Онова… което се случи между нас, онова недоразумение се случи в понеделник вечерта и когато във вторник отидох на лекцията й бях все още доста разстроена. — Тя навлажни устните си с език. — Лекцията на професор Дивейн беше за насилието в семейството и малко по малко аз се почувствах като жертва. Беше просто едно от ония тъпи, импулсивни неща, които човек прави в момент на депресия. След края на лекцията отидох при нея и й казах, че имам проблем. Тя ме заведе в кабинета си и просто ме изслуша. Направи ми чай. Аз си поплаках малко и тя ми подаде кърпичка. После, след като се взех що-годе в ръце, тя ми каза, че има решение за моя проблем. Тогава ми описа Комитета.

— Какво по-точно ти каза?

— Че е основан съвсем наскоро. Че е от значение за правата на жените в университета. Каза ми, че и аз мога да изиграя важна роля в битката за равноправие между половете.

Синди погледна чантата с книги.

— През цялото време имах едно на ум, но тя изглеждаше толкова загрижена за мен. Вече мога да си нося и сама чантата.

— Не се притеснявай за това — каза Майло. — Значи мислиш, че тя те е подвела.

— Не… не бих го нарекла умишлена измама. Може би съм чула онова, което съм искала да чуя, защото бях разстроена.

— Според мен си имала достатъчно добра причина да се чувстваш разстроена, Синди — казах аз. — Прибирането до общежитието онази вечер едва ли е било приятно.

— Отвратително беше. Нали се сещате, при всичките тия истории за изнасилвания и убийства. Нали виждате какво се случи с професор Дивейн.

— Мислиш, че я убил случаен човек, така ли?

— Не знам, но една приятелка от моя курс работи в студентски вестник, правила някакво изследване и във връзка с него се обърнала към полицията. Оттам й казали, че вестниците така и не научавали за повечето изнасилвания. Ами моят случай? Седях си там в мрака, не знаех дали въобще ще стигна до общежитието.

— Не е било много забавно.

— Никак даже. — И най-неочаквано тя закри лицето си с ръце и се разплака.

Майло прехвърли няколко пъти чантата й от едната си лапа в другата, все едно че си играеше с топка.

Тя избърса очите си и каза:

— Извинете.

— Няма за какво — каза Майло.

— Повярвайте ми, ужасно съжалявам. В известна степен дори за това, че разговарям сега с вас. Защото какъв е смисълът? Колежът е достатъчно кофти място и без тия шиба… бъркотии. — Тя избърса отново очите си. — Никога не съм познавала човек, който умира от насилствена смърт.

Майло измъкна от джоба си малко целофанено пакетче и й подаде кърпичка. Нима бе очаквал, че тя ще се разплаче?

Синди взе кърпичката, попи сълзите си и се огледа наоколо.

— Моля ви, нека си вървя? В два часа трябва да съм чак в северното крило, а колелото ми е пред „Гейли“.

— Да, разбира се. Само още няколко въпроса. Какво мислиш за останалите членове на Комитета?

— В смисъл?

— Те също ли се държаха като инквизитори?

— Той, да — момчето, дипломанта — не му помня името.

— Кейси Локинг.

— Май че така беше. Той определено се държеше тенденциозно.

— Как по-точно?

— Правеше се на Господин Феминист, вероятно се подмазваше на професор Дивейн. Изглеждаше точно като един от онези мъже, които се опитват да докажат колко непредубедени са към другия пол, като непрекъснато оплюват мъжете.

Тя се усмихна.

— Какво, Синди?

— Смешното беше, че когато двамата с Кени се сдърпаха, си беше типично мъжко сдърпване. Локинг се опитваше да не се прави на мъжкар, но поведението му беше точно такова — враждебно, агресивно, съревнователно. Може би някои неща не могат да се променят. Може би трябва да се научим да живеем заедно.

— Стига това да не означава, че слабите ще трябва да се въргалят в краката на силните — каза Майло.

— Да, разбира се. Никой не трябва да влиза в ролята на жертва.

— Но професор Дивейн все пак е станала нечия жертва.

Тя впери поглед в него. Тъничка струйка преля едва-едва през ръба на едното й око.

— Знам. Ужасно е. Но какво бих могла да направя?

— Това, което правиш в момента, Синди. А другата жена в комитета? Професор Стайнбъргър?

— Тя беше свястна. Предимно си мълчеше. Професор Дивейн определено дирижираше положението. Останах с впечатлението, че приема разпита твърде лично.

— Защо?

— Когато после казах, че искам да прекратя всичко, тя настоя да не отстъпвам от позицията си. Можела да ми бъде вечно опора. И когато отново казах „не“, тя се стегна леко. Отдръпна се. Все едно че я бях предала. Почувствах се толкова зле за цял куп неща, искаше ми се просто да се махна и да остана сама.

— Срещнахте ли се отново след онзи ден?

— Тя ми се обади веднъж в общежитието. Беше отново мила, искаше да се увери, че съм добре. Аз почти не я слушах. Може да се каже дори, че бях доста рязка.

— Защото вече й нямаше доверие?

— Тя приказваше както обикновено, като по учебник, но на мен ми беше писнало.

— А Кени?

— Какво той?

— Тя обади ли се и на него?

— Не, доколкото знам. Всъщност, сигурна съм, че не му се е обаждала, защото той щеше да ми каже. Той… — Тя замлъкна.

— Той какво, Синди?

— Нищо.

— Какво понечи да кажеш?

— Нищо. Просто не е споменавал да го е търсила.

— А не искаше ли да кажеш, че Кени я мразеше?

Синди отвърна погледа си от Майло.

— Ако сте чели протокола, това едва ли би ви прозвучало странно. Да, той не я харесваше ни най-малко. Казваше, че тя е… че тя манипулира хората. Не бих могла да го виня, че излезе извън релси. И без това му се беше събрало доста покрай университета. Комитетът преля чашата.

— Той обвиняваше ли професор Дивейн за принудителното прехвърляне?

— Не. Само беше сърдит на всички и на всичко.

— На целия свят? — попитах аз. — Или на нещо по-конкретно?

Синди вдигна изплашено очи.

— Усещам накъде биете, но това е абсурдно. Освен това той дори не беше в Ел Ей в нощта, когато я убиха. Живее в Сан Диего и идва само през уикендите с кола, за да ме види. Хвърля толкова сили, за да сложи живота си в ред. Още е едва на деветнайсет.

— Значи идва дотук всеки уикенд? — каза Майло.

— Не всеки, почти всеки. А тя беше убита в понеделник. Той никога не слиза в Ел Ей през седмицата.

Майло сведе поглед към нея и се усмихна.

— Ти изглежда следиш изкъсо графика му.

— Едва след като се обадихте. И двамата бяхме доста изненадани, после съобразихме, че сигурно е свързано с Комитета. Казахме си: „Господи, не може да бъде“. Заради системата, нали разбирате. Човек може да пострада дори когато е абсолютно невинен. Толкова е абсурдно, че някой ни свързва със случилото се. Последния път, когато съм си имала вземане-даване с полицията беше, когато онзи полицай ни обясняваше за паркираните коли.

Тя се усмихна.

— Той имаше папагал. Имам предвид полицая. Дресиран папагал от тия, говорещите. „Не мърдай, арестуван си!“ „Имаш право да не казваш нищо.“ Май че го беше кръстил Полицай Дрън-Дрън, или нещо от сорта. Както и да е. Наистина вече мога да си нося чантата и сама.

Майло й я подаде.

— Ужасно искам да забравя тази история, детектив Стърджис. Трябва да се съсредоточа върху изпитите си, защото майка ми с доста лишения плаща образованието ми. Затова и не отидох в частен колеж. Моля ви…

— Разбира се, Синди. Благодаря ти за времето, което ни отдели. — Той й връчи визитката си.

— „Кражби и убийства“ — каза тя и потръпна. — За какво ми е?

— В случай че се сетиш за нещо.

— Няма за какво, повярвайте ми.

Финото й личице се сбърчи и аз реших, че отново ще заплаче.

После каза едно „благодаря“ и си тръгна.

— Сладурче — каза Майло. — През цялото време си умирах да я почерпя мляко с шоколадови бисквити и да я уверя, че принцът от приказките пита само за нея.

— Тя си мисли, че вече го е срещнала.

Майло поклати глава.

— Склонна е малко да драматизира, не мислиш ли?

— Има нещо такова. Освен това е готова да поема цялата вина за всичко — за случилото се с Кени Сторм, за подаденото оплакване.

— Сторм — каза Майло. — Умно дете като нея да се забърка с тъпак. И защо? Ниско самочувствие?

— Сторм стана ли ти по-интересен?

— Че защо?

— Като начало „академичната му кариера“ е пропаднала окончателно. Това означава, че няма да си получи парите от обезщетението на университета. Което ще рече, че не е изключено още да е бесен.

— А може и тя да е склонна да излъже заради него. Може все пак да е бил в града през онзи уикенд.

— Може да е взел колелото на Синди — казах аз. — А може и да си има свое собствено.

— Нито той, нито баща му отговориха на съобщенията ми… Продавал недвижими имоти в Ла Джола. Едва ли ще е трудно да открием фирмата. Няма да е зле да проверим алибито му.

Погледът му се премести върху близката университетска сграда.

— Малката Синди. Прилича на четиринайсетгодишна, но говори като възрастен. Но пък като се замисля, и майчето, хвърлило бебчето си на съседските кучета, беше доста миловидно.