Ед Габел представляваше класически пример за агресивен психолог. С гъста сива коса, малка уста и хленчещ, напевен гласец, който имаше склонността да залита към бретанския акцент. Неговата специалност бе да поврежда невроните на хлебарките и после да наблюдава резултатите. Напоследък, както бях чул, се опитвал да набере солиден финансов фонд, за да се впусне в изследване на наркоманията.
Пристигнах в университета малко след времето за обяд и го хванах на входа на факултетния клуб. Беше облечен с дънки и дънкова риза, увенчана с жълта вратовръзка.
Служебната му усмивка тутакси увехна щом разбра целта на посещението ми.
— Полицията ли, Алекс? — каза той с нотка на съчувствие. — Но защо?
— Работих преди с тях.
— А не си ли… е, така или иначе не бих могъл да ти помогна. Комитетът, който спомена не беше инициатива на нашия факултет.
— А чия тогава?
— Беше… да речем, че Хоуп си падаше малко индивидуалистка. Знаеш какво имам предвид — тази нейна книга.
— Не беше добре приета във факултета, така ли?
— Не, не, не за това намеквам. Хоуп беше страхотен специалист. Надявам се, че е спечелила достатъчно от книгата. И все пак като човек не беше особено склонна… да работи в екип.
— Нямаше излишно време за колегите.
— Точно така.
— А за студентите?
— Студентите? — Все едно че ставаше въпрос за чужда дума. — Ами, мисля, че трябва да е имала няколко. Много ми беше приятно, Алекс.
— Комитетът — настоях аз. — Искаш да кажеш, че идеята е била изцяло нейна?
Той облиза устни.
— С какво всъщност се занимаваше този комитет, Ед?
— Наистина не мога да изпадам в подробности. Пък и това са вече забравени работи.
— Не съвсем. Едно убийство променя доста неща.
— Нима? — Габел понечи да тръгне.
— Поне ми кажи…
— Всичко, което ще ти кажа, е — почти изписка той, — че нищо няма да ти кажа. Измъкни си каквото ти трябва от по-подходящо място.
— Откъде например?
— От шефа на отдел „Студенти“.
След като обясних на секретарката на отдела от какво по-точно се интересувам, гласът й секна като запушена артерия. Тя все пак успя да се окопити, заяви ми набързо, че в момента не може да ми помогне с нужната информация, но ще ми се обади при първа възможност, след което затвори без дори да ме попита за телефонния ми номер.
Обадих се на Майло.
— Добре, ще се заема лично с шефа на отдела — изпъшка той. — Значи Хоуп май е разрошила нечий перчем с онзи комитет. И като си говорим за разрошени перчеми, сдобих се с номера на помощник-продуцента на шоуто на Мейхю. Да ти се иска случайно ти да го прослушаш, докато аз тормозя академичната общност?
— Няма проблем — съгласих се аз.
— Сюзет Бенд — прочете ми той, вероятно от някое смачкано листче. — Тя едва ли ще бъде особено отзивчива, така че гледай да я притиснеш.
Наложи ми се да набера пет пъти номера на Сюзет Бенд преди да успея да се свържа с нея, но когато най-после я спипах, гласът й прозвуча учудващо приятно и дори леко развеселено.
— От полицията? „925 вика 811, 925 вика 811! Спешно е!“
Реших, че ще ми е далеч по-лесно да вляза в ролята на отрудено ченге, отколкото да седна да й обяснявам надълго и широко кой съм всъщност, затова просто казах:
— Спомняте ли си един от вашите специални гости от миналата година, професор Хоуп Дивейн?
— О-о… да, разбира се, какъв ужас… Заловихте ли вече убиеца й?
— Не.
— Е, тогава, моля ви, уведомете ни, когато откриете кой е. С удоволствие ще направим продължение. Говоря сериозно.
Има си хас.
— Ще се постараем да не ви разочароваме, г-це Бенд. Междувременно, може би ще ни помогнете. Заедно с професор Дивейн в шоуто ви участваше още един гост, мъж на име Карл Нийси…
— Какво за него?
— Бихме искали да поговорим с него.
— Ами… ох, не… Сигурно не говорите сериозно. — Тя се засмя. — Това си го биваше. Не, не виждам какъв смисъл би имало… Сериозно, с Карл само ще си загубите времето.
— И защо смятате така?
Дълга пауза.
— Разговорът ни записва ли се?
— Не.
Тишина.
— Г-це Бенд?
— Сигурен ли сте, че разговорът ни не се записва?
— Определено. Какъв е проблемът?
— Ами… по-добре ще е да се обърнете към Айлийн Пийч, продуцент на шоуто. Но тя доста пътува. Ще предам на секретарката й да ви се обади още щом…
— След като Карл е толкова безобиден, защо са всички тези уговорки?
— Не, той наистина е безобиден. Просто ние… нашето шоу… Карл е…
— Професионален гост?
— Не бих казала.
— Тогава какво го прави толкова безобиден?
— Вижте, не би трябвало да обсъждам това с вас, но просто не искам да си направите погрешен извод. Бог ми е свидетел, че и без друго си имаме достатъчно врагове къде ли не, включително из коридорите на властта. Всъщност идеята ни е да служим на обществото.
— И Карл е част от този ваш замисъл?
Дочух въздишка в другия край на линията.
— Добре — казах аз, — доколкото разбирам, вие сте му платили, за да участва в шоуто и да драска кибрита на професор Дивейн.
— Не бих го определила точно така.
— Но той е актьор, нали? Ако разровя каталозите на продуцентските къщи, вероятно ще открия името му.
— Вижте… — каза тя, повишавайки глас. После въздъхна още веднъж. — Да, той е актьор. Но поне доколкото знам, Карл наистина споделя подобни възгледи.
— Аз все още не разбирам, защо трябва просто да забравя за него. На записа спорът им с професор Дивейн изглеждаше доста разгорещен.
— Но това беше… Господи, да не си мислите… добре, ще бъда напълно откровена. Карл наистина е професионалист. Но всъщност е много свястно момче. И преди сме го използвали за други шоупрограми. Използваме хора като него, за да придадем „аромат“ на шоуто. Особено когато някой от гостите е учен, защото тези хора могат да бъдат доста суховати. Всички шоупрограми го правят. Да не говорим, че някои дори аранжират публиката си. Ние поне не сме стигали дотам.
— Накратко, вие се опитвате да ми кажете, че той всъщност не е бил враждебно настроен към професор Дивейн?
— Разбира се, че не беше. Той въобще не е такъв. Всъщност преди около година дори го използвахме в коренно противоположна роля — вечно губещият добряк и прочее, сещате се. Карл е адски добър. Адаптивен. Всеки път е различен.
— Въпреки това бих искал да говоря с него. Да ви се намира номерът му?
Нова пауза.
— Вижте какво, ще ви предложа сделка.
— Да избера между паричната награда и онова, което се крие в кутия Х3?
— Много смешно — каза тя, но без кисела нотка. — Ето какво ви предлагам: Вие ще ми обещаете да ме осведомите преди всички, когато откриете убиеца, за да можем да направим продължение, а аз ще ви срещна с Карл. Става ли?
Изимитирах леко колебание.
— Добре.
Набрах номера на Карл Нийси, но се свързах с неговия телефонен секретар, който ми заяви да го потърся на работата му, ако става въпрос за роля. „Работата“ се оказа магазинът за мъжка мода на Бо Бракстън на булевард „Робъртсън“.
Погледнах в картата, за да видя къде е. Падаше се между „Бевърли“ и Трета, на реда на дизайнерските студии. По това време на деня на около двайсет и пет минути път с кола.
Магазинът беше с размерите на дрешник, с много огледала, тук-там по някоя бразилска антика, окичена със сухи рози, няколко икони и естествено, редици от закачалки с костюми за по три хиляди долара. По аудио уредбата вървеше някакъв лесносмилаем диско ремикс. Продавачите бяха двама, и двамата облечени в черно, зад касата — русокосо момиче с отегчен поглед, и Нийси, зает със сгъването на кашмирени пуловери.
Господин актьорът си беше пуснал косата дълга до раменете и си бе оставил къса брадичка — така изглеждаше по-млад. Беше много блед, със стръвен поглед и много дълги, много бели пръсти.
Представих се и му обясних защо съм дошъл.
Той приключи със сгъването и се обърна бавно към мен.
— Майтапите се.
— Де да беше така, г-н Нийси.
— Знаете ли, малко след убийството се питах дали някой няма да ми се обади.
— И защо така?
— Защото шоуто се получи злобничко.
— По-злобно, отколкото го бяхте планирали?
— Не, на мен ми платиха, за да бъда гаден. „Хайде, седни там и се дръж като задник.“ — Той се засмя. — Какво ще кажете за такава режисьорска инструкция?
— Често ли поемате такива ангажименти?
— Ще ми се да бяха повече. Плаща се по пет-шестстотин долара на участие, но рядко излизат такива удари. Както и да е, нищо чудно, че ме потърсихте. Разбирам ви. Искате да видите дали аз не съм Големият лош вълк, но не съм аз. В нощта, в която са я убили, имах представление в Коста Меса. „Мъжът от Ла Манча“. Поне четиристотин пълнолетни данъкоплатци ме видяха. — Нийси се засмя. — Поне смътно. Тъй де, някои от тях може и да са били трезвени. Сега ще ви дам номера на постановчика.
Той ми го продиктува и после добави:
— Жалко.
— За кое?
— Че я убиха. На мен лично не ми хареса, но трябва да призная, че мозъкът й беше като бръснач и се справи перфектно с моите глупости.
— И тя ли беше наясно?
— Естествено. Не сме правили репетиция, но все пак ни запознаха преди шоуто. Аз й казах, че ще й налетя като испански бик в размножителния период, тя каза — добре.
— И защо не я харесахте?
— Защото се опитваше да ме психяса. Още преди да започнем. Докато продуцентката беше с нас се държа мило, но щом останахме насаме взе да ми шепне в ухото, сякаш направо ме сваляше. Каза ми, че познавала доста актьори и те до един били превъртели. „Не се чувстват комфортно в собствената си кожа“, както сама се изрази. „Приемат всякакви роли, с илюзията, че така не губят контрол над себе си.“ — Той се ухили. — Което си е самата истина, но кой актьор би искал да му го кажат в лицето.
— Мислите ли, че се е опитвала да ви сплаши?
— Определено се опитваше да ме сплаши. Чудо голямо. Нали всичко беше пълна измишльотина. Като кеча по телевизията. Аз бях злодеят, тя — героя. И двамата знаехме, че ще ми просне задника на тепиха. Тогава защо да си го слагам на сърцето?
След като се прибрах в къщи звъннах на постановчика в Коста Меса. Неговият помощник провери в дневника и потвърди, че Нийси е бил на сцената в нощта на убийството.
Майло ми звънна в пет без десет.
— Как ти е хладилникът?
— Пълен, доколкото си спомням.
— Опресни си паметта, защото съм като помияр надушил прясна мръвка.
Звучеше доста бодро.
— Посещението в отдела май си е струвало? — казах аз.
— Ако ме нахраниш, ще ти споделя подробностите. Ще намина след половин час.
Хладилникът, естествено, си беше пълен. Двамата с Робин току-що бяхме напазарували, а и новият хладилник беше два пъти по-голям от стария.
Направих му сандвич с ростбиф. Реших да хвърля още един поглед на полицейския рапорт по случая. Тъкмо преглеждах последните редове, когато на вратата се позвъни. Отидох до входната врата, погледнах през шпионката, видях едрото лице на Майло и отворих.
Беше си паркирал колата гаднярски точно зад пикапа на Робин.
— Можеш да ме поздравиш. — Майло си погледна часовника. — Какво ще кажеш за времето? Пет минути от университета дотук.
Ухили се, избърса се старателно на изтривалката и се вмъкна с тътнеща походка.
Стара или нова кухнята както обикновено беше истински магнит за Майло. На входа й един ярък слънчев лъч го окъпа в светлина — истински гигантски снежен човек.
Докато успея да го настигна, той вече бе докопал сандвича заедно с кутия прясно мляко и се бе настанил на масата. Сандвичът си отиде на три хапки.
— Искаш ли още един?
— Не, благодаря… а бе, всъщност, защо не. — Надигна картонената кутия, пресуши я и после се потупа по корема.
Този месец бе решил да отказва пиенето и теглото му беше паднало малко, на сто и осем, да речем. Повечето от килограмите му се бяха струпали около кръста и бяха разплули лицето му. Дългите крака, които го издигаха на олимпийските метър деветдесет и два, не бяха особено тънки, но фигурата му ги правеше да изглеждат такива. Беше облечен със светлозелен блейзър, бяла риза, черна вратовръзка, кафяви панталони и бежови спортни обувки от велур. Беше опитал да се избръсне гладко, но бе пропуснал едно малко триъгълниче под лявото си ухо. Няколко наелектризирани кичура от косата му стърчаха под интересни ъгли.
Докато приготвях втория сандвич, Майло започна да вади някакви книжа от куфарчето си.
— Заграбената плячка — списък на евентуалните врагове. — Той обърса устни с опакото на ръката си. — Никсън поне не е имал нищо срещу нея.
Сервирах му храната.
— Вкуснотия — каза той, дъвчейки. — Откъде си купуваш месото?
— От супермаркета.
— Ти ли пазаруваш сега? Мъжът мечта. Или двамата с малката дамичка се редувате?
— Малката дамичка — повторих аз. — Ще имаш ли куража да я наречеш така очи в очи.
Майло се засмя.
— Та в отдел „Студенти“ падна голям майтап. Поне след като се добрах до шефа, което не стана докато не започнах да размахвам наляво и надясно значката си и да заплашвам с шокиращи интервюта в медиите, засягащи тайнствения комитет. Тогава най-неочаквано ме въведоха за нула време в непристъпната до момента светая светих, сервираха ми кафе и дори бях удостоен с ръкостискане. Шефът на отдела ми обясни, че няма смисъл да се повдига въпроса, защото комитетът бил временен и с твърде кратък живот. Разпусна ли го от конституционни съображения и поради факта, че бил в разрез със свободата на словото.
Майло измъкна от куфарчето някаква папка.
— За мой късмет, той предполагаше, че знам повече отколкото всъщност знаех. Аз блъфирах, подхвърляйки, че из университета се говори иначе. Няма значение, казва той, въпросът е приключен. Аз пък му отвръщам, че делото по смъртта на професор Дивейн не е приключено. И подхвърлям небрежно: „Защо не ми разкажете всичко, сър, от самото начало?“. И той най-неочаквано решава да послуша съвета ми.
Майло разклати картонената кутия.
— Още мляко?
Подадох му нова кутия без да изчакам отговора, той отпи жадно и обърса устни.
— Ти се оказа прав, наистина става въпрос за сексуален тормоз. Но не от страна на преподавателите. А сексуален тормоз между самите студенти. Идеята била на професор Дивейн. Дори успели да изслушат три случая — три момичета, и трите завършили курса на Дивейн. Оплакали се лично на нея. Тя заобиколила официалните процедури, привикала пострадалите и обвинените и им устроила нещо като малък трибунал.
— Но студентите не са знаели, че всичко е неофициално?
— Не са знаели, поне шефът на отдела твърди така. Виж я ти поборничката за етични отношения, а?
— Леле-мале — казах аз. — „От конституционни съображения и заради нарушения свободата на словото.“ Май съображенията са били по-скоро финансови — за да се избегне някой и друг скъпоструващ процес.
— Той не си го призна, но и аз останах със същото впечатление. Каза ми, че не е възможно комитетът да има нещо общо с убийството, но когато го попитах защо мисли така, не можа да ми отговори. После изведнъж ми изтърси, че не е в наш интерес да раздухваме въпроса. Полицията можела да си има проблеми, тъй като всички участници — и пострадалите, и обвинените — били настояли за строга секретност и като нищо можели да ни съдят. Аз си затраях, а той ме заплаши, че ще се обади на шефа на полицията. Продължих да си седя и да му се усмихвам. Той вдигна слушалката, остави я и го удари на молба. Аз му казвам: „Разбирам притесненията ви и не смятам да вдигам излишен шум, затова просто ми дайте всичко, което имате черно на бяло по въпроса, и ви обещавам, че ще бъда самата дискретност“.
Майло размаха папката.
— Протоколи на трите „сесии“. Хоуп ги е записала на касетофон.
— Защо?
— Кой знае. Може да е планирала да пише нова книга. Шефът на отдела се изпусна, че тя вдигнала сериозна гюрултия заради закриването на комитета. Развикала се, че не зачитат академичната свобода и прочее. След публикуването на „Вълци и овце“ тя загубила интерес.
— Може да е възнамерявала да използва записите като материал за реклама на книгата.
— И деканът имал подобни опасения. Лично я предупредил, че може да загази от гледна точка на закона. Инициативата е била изцяло нейна, а не на факултета. Което означавало, че в случая тя е действала като независим психиатър и следователно носи отговорност за разгласяване на поверителна информация. Дивейн не само че не се стреснала, но дори го заплашила, че ще си наеме адвокат, но явно размислила, защото така и не се стигнало до нещо по-сериозно.
— Направо не е за вярване, че тази история не е излязла наяве след убийството.
— Доста хора са били заинтересовани всичко да остане скрито-покрито. Администрацията, студентите… Особено студентите.
Той ми подаде папката.
— Прегледай я щом ти остане време и ми кажи какво мислиш. Не мога да си затворя очите, макар че все още предпочитам съпругът да се окаже виновен. Да не говорим, че след като прегледах данъчните й декларации всичко ми се връзва още по-добре.
— Направила е доста пари от книгата, нали?
Майло кимна.
— Но дори и преди това госпожата професор е била замесена в някои твърде интересни извънучебни начинания. Името Робърт Барони говори ли ти нещо?
Поклатих глава.
— Голяма клечка сред адвокатите, занимава се с криминални дела, с дела срещу порно издатели и нарушители на цензурата, измъкнал е няколко рекетьори, пръв приятел на загазили шоумени и прочее и прочее. През миналата година Барони й е платил четирийсет бона хонорари за консултантски услуги, по-миналата година — двайсет и осем бона.
— Осигурила е свидетелства за невменяемост?
— Най-вероятно нещо такова. Барони има офиси тук в Сенчъри Сити и в Сан Франциско. Не благоволи да отговори на съобщенията ми.
Майло отпи още мляко и после продължи.
— Другият клиент, който е ползвал консултантските й услуги, е някакъв доктор от Бевърли Хилс на име Милан Крувич. В каталога е включен като акушер-гинеколог и специалист по проблемите на безплодието. Да имаш представа защо му е на един акушер-гинеколог да плаща по трийсет и шест бона годишно за консултантските услуги на Хоуп Дивейн? Две години поред.
— Може тя да е преглеждала кандидатките за лечение срещу безплодие.
— Това не е ли стандартно лечение?
— Някои от процедурите не са никак приятни. Един загрижен специалист обикновено се интересува дали пациентките му ще издържат целия курс на лечение. Може да е искал да помогне на по-чувствителните и колебливите.
— Тогава защо просто не ги е насочил към нея? Защо е било нужно да бърка в собствения си джоб?
— Добър въпрос.
— Обадих се в кабинета на Крувич, но сестрата ми каза, че в момента давал безплатно дежурство в някаква женска клиника. Което би могло да означава и че прави аборти.
Майло измъкна копие от данъчната декларация.
— Брутен годишен доход шестстотин и осемдесет хиляди долара, по-голямата част от които от аванси, авторски права и публични изяви. Парите са внесени в „Мерил Линч“, в обща сметка — нейна и на Сийкрест. Нямала е сериозни заеми, мустангът си е бил неин още отпреди, а къщата Сийкрест наследила от родителите си. Което прави още половин милион в недвижимо имущество.
— От колко време са били женени?
— Десет години.
— Как са се запознали?
— Сийкрест казва, че е било в университетския спортен център — и двамата си падали по плуването.
— Той бил ли е женен преди това?
— Не, казал на „Паз и Сие“, че преди да срещне Хоуп бил от клуба на вечните ергени. Свързах се с агента на Хоуп. Той отказа да ми даде някакви по-конкретни цифри, но уточни, че авторските й права ще продължават да си текат и през идните години. Продажбите на книгата били скочили така сериозно преди убийството, че издателят се канел да й предложи договор за написването на продължение. Хоуп и Сийкрест сключили брачен договор още преди няколко години, за да избягнат някои данъци, тъй че сега всичко ще остане за опечаления съпруг. През последните няколко години доходите му са се изчерпвали с университетската заплата. Волвото му е на осем години. Успял е все пак да задели пари за пенсионен фонд. Да не забравяме и къщата, разбира се. Написал е няколко книги, но нито една от тях не е била допечатвана или преиздавана. Изглежда средновековната рицарска романтика не струва пет пари в сравнение с книжките, посветени на „пениса като смъртоносно оръжие“.
— Определено губят в съотношение поне едно към десет.
— Още една причина за завист. Ами ако тя си е правела сметката да го напусне след като я е споходила голямата слава? Може да е имало и друг мъж. Една изневяра се връзва с твоята теория за символичното разположение на раните. Като прибавим и парите, изкушението да й види сметката става почти неустоимо, не мислиш ли? Освен това, кой е познавал най-добре навиците й? Кой би могъл да отрови най-лесно кучето? Хоуп е била права поне за едно — жените биват убивани далеч по-често от тъй наречените „половинки“, отколкото от разни непознати ненормалници и психопати.
— Сийкрест е живял скромно толкова години — казах аз. — А дали напоследък го е ударил на живот?
— Не. Нищо в живота му не се е променило. Ходел всеки ден на работа и вечер се прибирал навреме. Уикендите прекарвал в къщи. Казва, че четял и гледал телевизия. Не е вземал дори касети под наем. Но ако тя му е слагала рога, само господ знае на какво е способен един застаряващ „вечен ерген“. Човек, който си пада по романтиката — не забравяй пробождането в сърцето. Нашият човек е на петдесет и пет, Алекс. Може да го е треснала кризата на средната възраст. Освен това, убеден съм, че той крие нещо.
— Защо?
— Там е работата, че не мога да ти кажа конкретно защо. Той отговаря на въпросите, но не пуска и грам полезна информация по своя инициатива. Поне веднъж да се бе обадил сам на „Паз и Сие“, ей така, да види как върви разследването. След като ми прехвърлиха случая му се обадих веднага, а той се държа така, сякаш му крадях от скъпоценното време. Изключил е тотално. Все едно се намира на друга планета.
— Може би все още скърби за нея.
— Не, по-скоро останах с впечатлението, че си има по-важни занимания. Но знаеш ли… какво ще кажеш, ако те срещна лично с него? Имам намерение да го навестя тази вечер, по-късничко. Не че те притискам. Ако си имаш важна работа… Така де, готов съм… — той изпъшка, — да ти платя.
После измъкна от бездънното куфарче сгънат на четири формуляр.
— Подарък от чичо Майло.
До формуляра се озоваха полицейска значка и договор за консултантски услуги — името ми беше вече попълнено върху пунктираната линия. Полицейското управление ми предлагаше да ме наеме за около петдесет часа срещу по-малко от една четвърт от хонорара ми на частен психотерапевт. И една малка подробност — ако междувременно се подхлъзна на бананова кора или — не дай си боже — някой вземе че ме гръмне, полицията ще ми съчувства искрено, но няма да си мръдне пръста за мен.
— Не ме гледай така, знаеш, че не съм чак такъв мръсник — простена Майло. — Просто според стандартите на управлението твоята работа е „пари за нищо“.
— Как успя да го изпросиш?
— Лъгах на поразия. Че някаква лесбийка заплашила да вдигне шум до небето, задето още се туткаме със случая. Че ако не се размърдаме може да ни изправят пред Полицейската комисия. После подхвърлих, че лесбийките си падат по психотерапевтите.
— Много находчиво.
— Чакай, това още не е всичко. Накрая казах, че е крайно време да ни купят няколко нови компютъра, както обещават от доста време. Тогава шефовете решиха да предпочетат теб пред компютрите. Навит ли си?
— Петдесет часа — казах аз. — Ще трябва ли да те храня през това време?
— Ти как мислиш?
Майло стана, изприпка до хладилника и се върна с резен шоколадов кейк.
— Въпреки подозренията ти спрямо Сийкрест — казах аз, — мисля, че не бива да изключваш възможността убийството да е дело на някой превъртял непознат.
— Защо?
— В начина, по който са нанесени ударите, има някаква хладнокръвна налудничавост. Навярно човек, който мрази жените от дъното на душата си. От случая с комитета вече знаем, че Хоуп не си е поплювала много-много. Дай да видим кого може да е обидила. В реалния живот или от екрана. Провери ли за убийства, извършени по сходен начин?
— Прерових Уестсайдските касапници от последните три години, но не открих нищо подобно. Утре ще се пробвам с картотеката на Уилшайър, а после и с всички останали, до които успея да се добера. Вече пратих факсове до другите полицейски управления. Преди мен „Паз и Сие“ са сторили същото. Нищо. Е, навит ли се да те водя тая вечер да се запознаеш със Сийкрест? Ако, разбира се, двамата с малката ти женичка си нямате други планове. Което ми напомня, че ще ми е приятно да й кажа едно здрасти и да си побъбря с нея на верандата.