На другата сутрин съзнанието ми представляваше оптически прицел, а мишената беше Локинг.
В девет, още по халат, започнах да въртя телефона. Никой не отговори нито от дома му, нито от кабинета му в университета. Дали беше в мазето при плъховете си?
Не знаех домашния му адрес, защото папката му я нямаше. Той ли я бе взел? Криеше ли нещо?
Обадих се във факултета по психология и с авторитетен тон казах на секретарката:
— Аз съм доктор Делауер. Трябва да намеря един дипломант по въпроси, свързани с научната му работа. Кейси Локинг. Папката му я няма и вие ми казахте телефонния му номер, но ми е необходим адресът.
— Секунда, докторе. — Чу се поредица от изщраквания и тя отговори: — Имам адреса му. Лондондери Плейс 1391.
— А в лабораторията му има ли телефон?
— Почакайте… Не, тук няма записано нищо.
— Благодаря.
Холивуд Хилс, на север от Сънсет Стрип. Скъпичко местенце за един дипломант. Облякох се.
Подкарах по Сънсет, минах през Бевърли Хилс и навлязох в Западен Холивуд, профучавайки покрай агенции за таланти, кантори на скъпоплатени адвокати и стъклени витрини, пълни с ферарита и ламборгини втора употреба. На Холоууей съзрях надпис в тъмнопурпурно и месинг, гласящ „Клуб Нан“, над неоновото осветление.
Локинг живееше близо до мястото, където Манди бе упражнявала професията си.
После се появи Сънсет Плаза с модните бутици и кафенета на тротоара, препълнени с бъдещи актриси и небръснати лешояди, които ги чакаха да забогатеят или да умрат. Ако някои от жените намереха работа в снимачните студия, шансовете им бяха да „играят“ без дрехи.
Лондондери Плейс се намираше на една пресечка след последното кафене. Къщата на Локинг беше едноетажна, бяла и непроменена от рождения си ден през 50-те години. Прозорците бяха разположени ниско и имаха капаци. Наклонената фасада беше увенчана с пълзящи растения. Бетонни стъпала водеха към предната врата, където имаше знак, че къщата се охранява.
Тръгнах по дългата алея за коли, минаваща покрай сградата. Имаше места за дузина автомобили, но само един беше паркиран там. Черно беемве. През отворената порта видях син басейн, бетонна площадка и шезлонг. Гъсти, високи фикуси хвърляха черна сянка.
Нищо луксозно, но все пак наемът сигурно беше около две хиляди на месец.
Изкачих стъпалата до вратата. Нямаше натрупана поща. Колата показваше, че Локинг може да си е вкъщи. Натиснах звънеца и зачаках. През вратата се чуваше музика или по-скоро подобие на музика. Силни, набиващи се в главата звуци. Пищящи вокали.
Траш метал. Вдъхновението на Локинг, докато бе изтезавал плъха. Потропах по-силно и отново позвъних, но никой не отвори. Слязох на алеята за коли и погледнах към улицата. Не се показваха любопитни съседи. В Лос Анджелис рядко го правят. Промъкнах се покрай велосипеда и тръгнах покрай къщата. Още прозорци с капаци.
Басейнът беше голям — овал, който заемаше деветдесет процента от задния двор. Останалото беше хълм, обрасъл с бръшлян, изчезващ в сянката на фикусите, два от които бяха високи осемнайсет метра и почти толкова широки, с дебели корени, пробили си път под площадката на басейна. Шезлонгът беше ръждясал. Имаше още два като него. Недалеч се мъдреше скара на газ и навит градинарски маркуч, явно безполезен.
Тук музиката се чуваше по-силно.
Плъзгащите се врати бяха отворени два-три сантиметра.
Приближих се и погледнах. В стаята имаше добре заредено барче, огледала, облепени с етикети от бира, окачени по стените чаши и големи пластмасови пепелници. Лампите не бяха запалени. Опитвайки се да не обръщам внимание на оглушителната музика, аз сложих ръка на стъклото и присвих очи. В ъгъла имаше алармена система и още една зелена предупредителна светлинка: не влизай въоръжен.
Сивият килим беше мръсен. Черни кожени канапета, лакирани черни маси, скулптура на гола жена, наведена покорно. Едната стена беше изцяло закрита от огромна литография в хромирана рамка, изобразяваща груба жена с гърди като дини и тесен кожен панталон. Над едното й око беше нахлупена мотористка каска. Другото намигаше. Срещу нея имаше камина от сив гранит с очукани ръбове. Нямаше дървета за огрев. Черни столове. Компактдискплейър.
Панически ритъм на барабаните, измъчен бас, китари като турбореактивни двигатели. Пронизващи мозъка вокали.
Нито следа от Локинг.
Отворих плъзгащата се врата няколко сантиметра по-широко, подадох глава и викнах:
— Има ли някой?
На килима бяха разпръснати цигари, угарки и пепелници. На една от масите имаше купчини списания.
Направих няколко крачки и извиках по-силно.
— Има ли някой?
Списанията бяха смесица от журнали по психология и неща, за които не е нужно да имате докторска степен, за да разберете. Цветни корици: розови зърна, червени устни, руси коси, кехлибарени косъмчета между краката. Миден блясък на прясно изхвърлена сперма.
Това ли беше идеята на Локинг за домашна работа?
На другата маса стоеше кутия кока-кола, празна бутилка „Бакарди“ и чаша, пълна с нещо разредено с цвят на светъл кехлибар. Разтопени ледени кубчета. Питието беше налято преди няколко часа.
Една чаша. Увеселение за един.
Може би Локинг се беше напил с ром и кока-кола и бе изпаднал в твърде дълбок унес, за да чуе шума.
Пак извиках.
Отговор не последва.
Опитах още веднъж. Стаята вонеше на никотин и храна. Големите черни подноси на бара бяха препълнени. На единия бе нарисувана емблемата на казиното в Лас Вегас, където бе работил Тед Барнаби.
На компактдиска на стола пишеше: „Сепултура“.
Испанската дума за „гроб“.
Хитро. Ето ти го облика.
Изключих музиката.
Тишина. Никой не възрази.
— Има ли някой?
Нищо.
Моментът не беше подходящ, за да продължа да оглеждам. Половината хора в Лос Анджелис имаха оръжие и връзката на Локинг с Крувич плюс обликът на опасен пънкар увеличаваха шанса Кейси да бъде един от тях. Ако бе успял да заспи въпреки шума, да го събудя можеше да бъде опасно. Най-малкото влизах без разрешение в чужд дом, което беше наказуемо.
Обърнах се да си тръгна и забелязах нещо под единия от пепелниците.
Снимка, правена с „Полароид“.
На жена.
Гола до кръста, с ръце, протегнати високо над главата, завързани за китките и за дървена табла на легло. Малките й гърди бяха щръкнали от изопването и под нежната бяла кожа се очертаваха ребрата. Стегнати мускули. Настръхнала кожа.
Лицето й беше покрито с черна кожена качулка с ципове.
Виждаха се само носът и очите.
Два ясни, кафяви диска.
Под тях — възбудени зърна, стиснати от две ръце.
Мъжки ръце.
На двама мъже.
Едната космата, а другата неокосмена.
Малка татуировка на котва.
Ръката вдясно — гладката и неокосмената — се подаваше от черен ръкав.
Имаше пръстен. Сребърен череп с червени стъклени очи.
Приближих се до снимката.
И видях Локинг.
На пода зад бара.
Облегнат в ъгъла, с разкрачени крака и отпуснати крайници. Едната ръка беше свита, а пръстите на другата — разперени.
Сини нокти. Сини устни.
Пръстенът с черепа ми се хилеше.
Главата му беше отметната назад и вратът се бе извил към тавана.
Скулите бяха спокойни, а дългите коси — сплетени.
Черният копринен халат едва прикриваше слабото бяло тяло.
Бяло, с изключение на ягодоворозовите петна, където кръвта бе заседнала.
Устата беше отворена.
В живота Локинг беше самодоволен, но бе напуснал този свят изненадан.
В средата на челото му имаше дупка, а около нея — съсирена кръв. Ръждиви ивици по лицето, спускащи се към неокосмените му гърди и оцветяващи в кафяво черния копринен халат.
Кръв по килима и на стената зад него.
Кръв под тялото.
Много кръв. Защо не я видях веднага?
Очите му бяха полуотворени и безизразни като риба на сухо.
Дълги мигли, гримирани със засъхнала кръв.
Бях виждал много трупове. Последният — на мъжа, когото убих… при самозащита.
Чух собственото си дишане.
Изведнъж в стаята замириса на кисело.
Положението на главата привлече вниманието ми. Би трябвало да е увиснала.
Но тя беше вдигната нагоре и облегната на стената, сякаш като за молитва.
Нарочно ли беше нагласена така?
Около него имаше още снимки от „Полароид“.
Много снимки, обграждащи в рамка трупа.
Същата жена — завързана и с качулка.
Снимки отблизо, фокусирани върху бедрата, гърдите, корема и по-надолу.
Снимки в цял ръст, излагащи на показ цялото й тяло — дълго, слабо и бяло, простряно на легло с бял чаршаф.
Краката — завързани за таблата на леглото, а бедрата — изопнати нагоре.
Сама или със същите две мъжки ръце.
Които стискаха, мачкаха, опъваха и изследваха.
Гинекологични снимки отблизо.
И една — на лицето. Поставена до дясната ръка на Локинг. Без качулка.
Русите коси прибрани и откриващи лицето. Прекрасно лице. Интелигентно.
Отворената уста изразяваше страх или възбуда. Или и двете. Кафявите очи бяха широко отворени, бистри, съсредоточени и в същото време — отнесени.
Макар да я виждаше разкрита по този начин, човек трудно би разгадал чувствата на Хоуп Дивейн.
Погледът ми се отмести към трупа на Локинг.
На пода имаше още нещо.
Картонена кутия. Още снимки. Стотици.
Отстрани с черен маркер, четливо пишеше: „Изучаване на самоконтрол, четвърта партида, предварително изследване“.
Когато бе изнесъл картонената кутия от къщата на Сийкрест, Локинг дори не си беше направил труда да я затвори. Беше скрил снимките под дебела купчина компютърни разпечатки.
Голяма шега с полицията.
И Сийкрест участваше в това. Беше предупредил Локинг.
Татуираната ръка. Явно играеха в един отбор.
Някакво бръмчене ме накара да подскоча.
През отворената врата беше влязла лъскава зелена муха. Обиколи стаята, кацна на бара, пак излетя, изследва пепелника и се стрелна към мен. Отпъдих я и тя промени посоката, оглеждайки се в огледалото, после закръжа над трупа на Локинг, сниши се и се приземи на корема му.
Спря, сетне запълзя по безжизненото му лице.
Към едно от петната кръв.
Остана там. Потърка крачета.
Тръгнах да търся телефон.