Екзекуцията

30

Изиграхме пет ръце „двайсет и едно“, загубихме, благодарихме на шефа на залата, върнахме се на магистралата и препуснахме през пустинята. Сивата луна беше ниско на небето и пясъкът приличаше на сняг.

— Старец в инвалидна количка — казах аз. — Може би Големия Мики Крувински?

Майло се размърда на шофьорската седалка и разкърши врат.

— Или наистина някой богат пациент. Печелел е големи суми и е изпращал парите на „Меди Кал“ за физическата терапия. Един господ знае какви неща върши Крувич за пари.

— Най-важното е, че Крувич е познавал Манди.

— Негодник. Трябва да намеря начин да проникна в досието му. Барони е специалист по изграждането на стени от хартия, а всичко, с което разполагаме срещу Крувич засега са подозрения, без основание за заповед за обиск.

— Защо попита Барнаби за наркотиците? Мислиш, че има връзка с убийството на Манди?

— Попитах го, защото още ги употребява. Видя ли колко обилно се потеше? Видя ли му очите? Говорех сериозно за лошите момчета.

— Хоуп и кокаин? Няма данни да е взимала наркотици.

— Това няма връзка с Хоуп.

— Кейси Локинг може да е осигурявал дрогата. Той има някаква връзка с Крувич. Продължавам да мисля за разговора ни в университета и как говореше за ред и законност. Това е типично поведение на психопат — правилата се отнасят за всички, с изключение на мен. Може би ще науча нещо за него от другата дипломантка на Хоуп. Онази в Лондон. Пак ще се опитам да се свържа с нея.

Майло отново подкара със сто и четирийсет.

— Странно, Алекс. Случаят започва на високо ниво — професори, интелигентни хора с положение в обществото, а накрая пак стигаме до обичайните боклуци — наркомани, пласьори, проститутки и престъпни типове. Кой от тях ли е убиецът?

Спряхме да пием кафе в денонощно заведение в Онтарио и в два след полунощ се върнахме в Лос Анджелис. На масата в кухнята имаше още една бележка.

Въпреки четирите чаши кафе без кофеин, гърлото ми беше пресъхнало от пустинния въздух. Налях си леденостудена газирана вода и седнах в кухнята. После осъзнах, че в Англия е утро и отидох в библиотеката да потърся номера на Мери Ан Гонзалес.

Този път тя отговори с тих и любопитен глас.

— Ало?

Обясних й кой съм.

— Да. Чух съобщенията ви.

Никакво вълнение.

— Имате ли време да поговорим за професор Дивейн? — попитах аз.

— Предполагам… Какъв ужас! Имат ли представа кой го е направил?

— Не.

— Ужас — повтори тя. — Научих чак след седмица. Факултетът ми изпрати факс. Не можах да повярвам. Но… не знам с какво бих могла да ви помогна.

— Опитваме се да научим колкото е възможно повече за професор Дивейн. Какъв човек е била. Взаимоотношенията й с другите.

— Затова ли ви включиха в разследването, господин Делауер?

— Да.

— Интересно… нови приложения за нашата област. Съжалявам, че не отговорих на обажданията ви, но не можах да измисля какво да ви кажа. За мен тя беше добър дипломен ръководител.

Тонът й се понижи на последното изречение.

— За вас, но не и за другите?

Още една пауза.

— Исках да кажа, че стилът й подхождаше на моя. Самостоятелност. Тя си имаше свой живот. Наистина ми помогна да получа финансова помощ за годината ми в Англия.

— Самостоятелност?

— Оставяше ме да постъпвам както аз намеря за добре. Малко съм импулсивна, затова имаше резултат.

— Самообразовате се, така ли?

Тя се засмя.

— Добре го казахте.

— А Кейси Локинг? И той ли се самообразова?

— Не познавам Кейси.

В гласа й се долови напрежение.

— Съвсем?

— Имам бегли впечатления от него. Някои дипломанти знаят какво искат и веднага се сработват с преподавателя. Аз не го сторих. Беше ми много трудно, притисната между работата, дъщеря ми и лекциите.

— На колко години е дъщеря ви?

— На три. Току-що я изпратих на целодневната детска градина. Тук условията са отлични.

— По-добри отколкото в Лос Анджелис?

— По-добри, отколкото аз намерих в Лос Анджелис. Както и да е, бях затрупана с работа, трябваше да завърша и затова нямах много време да общувам с Кейси или с който и да е друг.

— Имахте ли контакти с него?

— Минимални. Той… Нашите пътища са различни.

— В какъв смисъл?

— Аз се интересувам от клинична работа, а на него изглежда не му пукаше за това.

— Занимаваше се само с научни изследвания?

— Предполагам.

— Той е малко по-различен — подхвърлих аз.

— Какво искате да кажете?

— Ами, имам предвид черните кожени дрехи.

— Да. Той наистина се старае да създаде определен облик.

— И така, макар да бяхте единствените двама дипломанти на професор Дивейн, вие нямахте почти нищо общо помежду си?

— Да.

— Знаете ли нещо за научноизследователската му работа?

— Нещо за самоконтрола. Мисля, че изследвания върху животни.

— Професор Дивейн и него ли бе оставила да работи самостоятелно?

— Ами, те публикуваха съвместно, затова трябва да са работили заедно. Защо питате? Кейси… замесен ли е по някакъв начин?

— Ще се изненадате ли, ако е така?

— Разбира се. Самата мисъл, че някой, когото познавам, може да извърши подобно нещо, е изненадваща. Доктор Делауер, трябва да призная, че този разговор ме кара да се чувствам неловко. Дори не знам със сигурност дали сте такъв, за какъвто се представяте.

— Ако желаете, мога да ви кажа номера на полицая, който води разследването.

— Не, не е необходимо. И без това нямам какво повече да ви кажа.

— Но разговорът за Кейси ви накара да се почувствате неловко.

Тя се засмя тихо.

— Това прозвуча като терапевтичен коментар, господин Делауер. Разговорите за когото и да е ме карат да се чувствам неловко. Не обичам да клюкарствам.

— Тогава не е свързано лично с Кейси?

— Той… Изпитвам определени чувства към него, но те не са свързани със случая.

— Не го ли харесвате?

— Предпочитам да не отговоря.

— Госпожице Гонзалес, професор Дивейн беше убита много брутално. Няма начин да се знае кое е свързано със случая и кое не.

— Тогава Кейси е заподозрян?

— Не. Поне не официално. Но ако около него има нещо, което ви притеснява, бих искал да го знам. Инак ще накарам детектив Стърджис да ви се обади.

— О, боже… Наистина не искам това да засегне Кейси. Той е… Не се страхувам от него, но не бих искала да съм наоколо, когато лошата му страна е в действие.

— Виждали ли сте лошата му страна в действие?

— Не, но той е… Виждала съм изследванията му. Не бях напълно откровена, когато казах, че той изследва животни. Разбрах, че е така, защото една нощ случайно бях в мазето. Трябваше да довърша един доклад. Минах покрай лабораторията му. Сигурно е било единайсет. Всички си бяха отишли. Чух музика — хевиметъл — и видях светлина през открехнатата врата. Надникнах. Кейси беше с гръб към мен. Вътре имаше клетки с плъхове, лабиринти и всякаква психо-физиологична апаратура. Музиката беше много силна и той не ме чу. В ръката си държеше плъх. Между пръстите. Стискаше врата му. Горкото същество се гърчеше и писукаше. Кейси явно му причиняваше болка. Сетне започна да танцува и в ритъм стискаше плъха. Опашката му беше… Ужасна сцена. Исках да се втурна вътре и да му кажа да престане, но не го сторих. Бях твърде уплашена. Нямаше никой друг освен нас двамата. Оттогава все ме плашеше. С коженото си облекло, с поведението си. Виждали ли сте пръстена, който носи?

— С черепа.

— Да. Страшно безвкусен. И пубертетски. Веднъж ме видя, че го гледам и каза, че Хоуп му го дала. Не повярвах.

— Защо?

— Тя беше въплъщение на високата класа. Той само се заяждаше с мен. Както и да е, това ме притеснява дълго време. Плъхът. Непрекъснато мислех, че трябва да кажа на някого. Но Хоуп беше негов консултант. Тя го харесваше и… Знам, че звучи като дребнава завист, но Кейси очевидно беше любимото дете. Ако му създадях неприятности, как щеше да реагира тя? Проявих малодушие, господин Делауер, но моята цел е да завърша и да уредя хубав дом за дъщеря си. Хоуп стоеше настрана от живота ми и аз се приспособих към това.

— Стоеше настрана до точката на пренебрежение?

— Да бъда ли откровена? Имаше моменти, когато се нуждаех от нея и тя не беше на разположение. Понякога това ме забавяше. Програмата ми беше много натоварена и всяко отлагане ме принуждаваше да изоставам. Веднъж дори се опитах да й го кажа. Тя се държа мило, но всъщност не искаше и да чуе за това и аз повече не повдигнах въпроса. Избрах я за консултант, защото мислех, че е идеалният професионалист. Интересувах се от ролята на половете и възпитанието на децата в различните нации. Предполагах, че Хоуп ще се развълнува от темата, но тя не прояви интерес.

— Но с Кейси е било различно.

— Съвсем различно. Хоуп винаги имаше време за него. Не ме разбирайте погрешно. Когато се съберяхме, тя беше страхотна — отзивчива и невероятно умна. И наистина ми осигури стипендия. Но винаги ми е било трудно да привлека вниманието й, а след като излезе книгата, това стана невъзможно. Преди да замина за Англия, се чувствах като сирак.

— Откъде знаете, че е имала повече време за Кейси?

— Защото често ги виждах заедно, пък и той ми казваше: „Хоуп и аз обядвахме заедно“ или „Онзи ден бях на гости в дома на Хоуп“. Все едно злорадстваше. Господи, наистина звучи като завист, нали?

— Често срещано явление при дипломантите.

— Предполагам. Тя дори го водеше със себе си на телевизионните предавания. Кейси ми разказваше как бил в студиото и се запознал с разни знаменитости. Е, това не означава, че Хоуп нямаше правото да работи с когото предпочита.

— Стискане на плъх. Злорадство. Струва ми се, че Кейси контролира положението по някакъв неприятен начин.

— Да. Виждала съм го определено да доминира. Един от онези хора, които не биха искали да имат нищо общо с дадена ситуация, освен ако не я контролират. Но е умен. Много умен.

— Откъде знаете?

— През първите три години имаше само отлични оценки. Някой каза, че бил първенец на випуска и в Бъркли.

— Но не проявяваше интерес към клиничната работа.

— Говореше с пренебрежение за клиничната работа и казваше, че психологията е нещо самонадеяно, защото нямала достатъчна научна основа, за да помага на хората. Тези схващания се нравят на светилата от факултета, затова накрая Кейси сигурно ще стане професор. Дори декан.

— Декан в черни кожени дрехи?

— Убедена съм, че това е преходен етап. Може би догодина ще е в костюм.

Седях и мислех за страдащия плъх между пръстите на Локинг.

Господин Пръстен с череп.

Подаръкът от Хоуп.

Севернокалифорнийската връзка… Големия Мики се премества в Сан Франциско, защото там може да се печели повече.

Колко свързващи нишки имаше? И докъде водеха?

Влязох на пръсти в спалнята, твърдо решен да не будя Робин.

Вмъкнах се в леглото, опитвайки се да не треса матрака. Но тя каза: „Мили?“ и протегна ръце към мен.

Прегърнах я.