Екзекуцията

6

Майло затвори вратата след него.

— Много мило от негова страна, че се е заел да оправи колата ви.

— Бартерна сделка — каза Сийкрест. — Аз потърсих материалите от изследванията, а той се погрижи за колата. Има ли нещо друго, г-н Стърджис?

— Нищо конкретно, просто наминах да видя дали не сте се сетил за нещо. Исках също така да ви представя на доктор Делауер. Той е нашият психолог-консултант.

Тъжните очи се присвиха.

— О-о?

— Като се има предвид специалността на съпругата ви, реших, че д-р Делауер би могъл да ни бъде от помощ.

— Да, предполагам, че идеята не е лоша.

— Между другото, къде е кучето?

— Моля?

— Вашият ротвайлер.

— Хилда? Подарих я. Тя беше кучето на Хоуп.

— Не си падате особено по кучетата, така ли?

Сийкрест не сваляше поглед от мен.

— Истината е друга — изморен съм. Не мога да възстановя енергията си. Което означава, че не бих могъл да обръщам достатъчно внимание на Хилда. Освен това не бих искал още нещо да ми напомня за миналото…

— На кого я дадохте?

— На една организация — „Помогнете на ротвайлерите“.

— Що за куче беше Хилда?

— Добро, малко буйно.

— А можеше ли да защити стопанина си?

— Струва ми се, да. Но не мисля, че Хоуп я купи заради това. Просто й трябваше компания. За разходките.

Сийкрест избърса очите си.

— Никога ли не сте се разхождали заедно? — попита Майло.

— Не, аз не съм сред почитателите на добрата форма. Хоуп обичаше движението и затова Хилда й прилягаше чудесно като темперамент. Хилда не сваляше очи от нея. Съдбата изигра ужасен ироничен номер… Това, че Хилда не е била с Хоуп. — Той почеса брадата си. Очите му бяха широко отворени, блеснали сякаш от пламъка на някакъв вътрешен огън, който го изгаряше. — След смъртта на Хоуп кучето беше много нещастно. Аз също бях депресиран, не можех да мисля и за нея.

— Случваше ли се често кучето да има проблеми със стомаха?

— Не. — Сийкрест отмести погледа си от мен с неохота. — Първите двама детективи се чудеха дали убиецът не й е подхвърлил нещо. Ако се бях сетил за това, щях да я заведа да й направят изследвания. Но предполагам, че това едва ли щеше да помогне особено.

— А защо не?

— Нека предположим, че наистина са й подхвърлили нещо. Как би могло това да ни помогне да открием убиеца?

Сийкрест отново ме погледна.

— Полицейски психолог. Това е работа, която Хоуп никога не би приела.

— Защо? — попита Майло.

— Тя нямаше доверие на властите. Аз съм от друго поколение.

— Съпругата ви не обичаше ли полицията?

— Тя смяташе, че всички организации са… неефективни. А вие как ще помогнете за залавянето на убиеца, д-р Делауер?

— Като анализирам онова, което знаем за професор Дивейн — отговорих му аз. — Като поговоря с някои от колегите й. Не бихте ли ми подсказал някое име, с което да започна?

Той поклати глава.

— Двамата с Хоуп не смесвахме личния и професионалния си живот.

— Значи не се сещате за някой, с когото тя е била в по-тесни контакти?

— Не и в професионален аспект.

— А приятели?

— Ние всъщност нямахме приятели. Може би ще ви е трудно да го повярвате, но водехме доста изолиран живот. Работа, писане, Хилда, опити да си откраднем по малко време за лично ползване.

— Сигурно ви е било трудно след излизането на книгата.

— На Хоуп, определено да. Тя ме държеше встрани от светлините на прожекторите.

— Професоре — каза Майло, — името Робърт Барони говори ли ви нещо?

Бавно поклащане на глава.

— А Милан Крувич?

— Не. Кои са те?

— Хора, за които е работила вашата съпруга.

— Нищо чудно тогава, че имената не са ми познати.

— Значи пълно разделение на професионалния и семейния живот, така ли?

— Така беше най-добре и за двама ни. — Сийкрест се обърна към мен. — Мога предварително да се обзаложа какво ще ви кажат колегите на Хоуп.

— И какво е то, професоре?

— Че е била невероятен специалист и едновременно с това краен индивидуалист. Първокласен учен и преподавател. — Дланите му се вкопчиха една в друга. — Господа, простете ми, че ще го кажа, но не мисля, че подходът ви ще се увенчае с успех.

— Кой подход имате предвид, сър? — попита Майло.

— Разследването на академичната кариера на Хоуп. Не тя доведе до смъртта й. Всичко започна с излизането на книгата. Тя сложи началото на сблъсъка на Хоуп с онова нещо, наречено смехотворно „реалност“. Тя имаше куража да влезе в конфликт с установените „реалности“ и този конфликт провокира омразата на някой шизофреничен маниак. Мили боже…

Сийкрест впери поглед във вратата, разтривайки челото си.

— С удоволствие бих прекарал живота си в кула от слонова кост, детективе. Спестете ми „реалността“.

Майло попита дали можем да огледаме кабинета на Хоуп.

— Щом искате. Имате ли нещо против аз да остана тук долу и да пийна чай?

— Ни най-малко.

— На горния етаж е, първата стая вляво. Огледайте навсякъде, където намерите за добре.

На горния етаж имаше три малки стаи и баня. Стаята вляво от стълбището беше претъпкана с етажерки, които се огъваха под тежестта на купчините списания. Останалите мебели изглеждаха по-скоро разхвърляни, отколкото разположени в определен ред — два различни стола, бюро и работен плот с компютър, принтер, модем и няколко популярни книги за софтуерни приложения. Справочникът на американската Асоциация на психолозите, правописен и синонимен речник.

До компютъра бяха оставени няколко копия от един материал на Хоуп Дивейн, написан за миналогодишен брой на списание „Психология“. „Самоконтролът като функция на половата идентичност“, съавтор — Кейси Локинг.

Докато Майло отваряше чекмеджетата и четеше заглавията на книгите по рафтовете, аз прегледах останалата част от стаята. Подът бе покрит с пръснати списания и книги. Едно червено вълнено чиле беше хвърлено небрежно върху картонена кутия, съвсем като тази, която бе изнесъл Локинг. Пет неразпечатани пакета с надпис „“Вълци и овце", авторски копия", бяха подредени в ъгъла. До тях пакети с принтерна хартия. В картонената кутия беше събрана друга част от публикациите на Хоуп, две от които написани в съавторство с Локинг. Името на другата й студентка, Мери Ан Гонзалес, не се споменаваше никъде.

Въпрос на предпочитание?

Съдейки по протоколите от заседанията на комитета, Локинг се бе ползвал с пълното доверие на Хоуп. Дали бе само с доверието й?

Той беше млад, умен и красив като манекен от рекламите на бельо. По-млад мъж. По-възрастна жена.

Отначало се чудех за Сийкрест и Локинг. Сега пък хетеросексуалната връзка ми се струваше по-вероятна. Ами ако всичко това е плод на изкривеното ти съзнание, Делауер? Но пък разположението на трите пробождания навеждаше на мисълта за някакъв грях. Сърцето, вагината. Удар в гърба. Сийкрест изглеждаше доста „безкръвен“. А дали бе способен да пролее кръв?

Майло порови още известно време и после подхвърли:

— Нещо при теб?

Разказах му за несъответствието между статията за самоконтрола и книгата на Хоуп.

— Както ти сам каза, тя шикалкави. — Той хвърли един поглед към вратата отсреща и ми махна с глава натам.

Последвах го в кабинета на Сийкрест.

Стаята също беше затрупана с книги и мебелирана със същата естетска апатия, но тук всеки кламер си беше на мястото. В съседство беше спалнята на Сийкрест. Сега, когато той бе останал единственият й обитател, всичко в нея беше спретнато и подредено. Легло с кралски размери, застлано с покривка с растителни мотиви, изпъната така старателно, че изглеждаше като нарисувана върху матрака.

Върнахме се на долния етаж. Сийкрест никакъв го нямаше. Майло извика „Професоре?“ и домакинът се появи през вратата на кухнята с чаша в ръка. Връвчицата и етикетчето на торбичката с чай се поклащаха отстрани. На чашата се мъдреше университетският талисман.

— Има ли още нещо, което искате да видите?

— Къде е картотеката на професор Дивейн? Файловете на пациентите или нещо от сорта.

— Всичко, което не е тук, би трябвало да бъде в кабинета й в университета.

— Вече прегледах документите там, но не открих файлове на пациенти между тях.

— Тогава не знам какво да ви кажа.

— Тя имаше ли частен кабинет?

— Не.

— А водеше ли тук пациенти?

— Не.

— А имаше ли въобще пациенти?

— Тя никога не обсъждаше работата си с мен.

— Не говоря за подробностите, професор Сийкрест. Просто искам да знам дали е имала пациенти.

— И да е имала, никога не ми е споменавала за тях. Ние не говорехме за служебните си ангажименти. Само по… академични въпроси.

Сийкрест докосна татуировката си.

— Флотата? — подхвърли Майло.

— Брегова охрана. — Сийкрест се усмихна. — Въпрос на моментно умопомрачение.

— Къде сте служил?

— На остров Каталина. Принуден съм да си призная, че беше по-скоро като ваканционен курорт.

— Значи сте от Калифорния?

— Израсъл съм тук, в тази къща. Баща ми беше професор по химия.

— А родителите на Хоуп?

— И двамата й родители са починали. Моите също. Никой от нас няма живи роднини. Доколкото знам ние бяхме последните представители на двете фамилии.

Знаех какво си мисли Майло в този момент — „единствен наследник“.

— С какво се занимаваше баща й? — попита той.

— Бил е моряк. В търговската флота. Починал е когато Хоуп е била още съвсем малка. Тя не говореше много за него.

— А майка й?

— Майка й работеше в ресторант. — Сийкрест тръгна към вратата. — Както казах и на първите двама детективи, тя също почина и Хоуп няма други живи роднини.

— Това се казва талант — каза Майло.

— Кое по-точно?

— Да умееш да поставяш ясна граница между професионалния и личния си живот. И въобще между различните неща.

Сийкрест облиза устни.

— Не бих казал. Всъщност, по-скоро е доста лесно.

— Лесно?

— Определено. Просто се уважавахме взаимно.

Той отвори вратата и протегна ръка навън.

— Топла нощ — каза. — В онази фатална нощ беше доста по-студено.

Майло подкара колата по булевард „Уилшир“, в каньона, оформен от извисяващи се жилищни сгради.

— Диагноза? — попита той.

— Определено не е Мистър Очарование, но си има причини да е потиснат. Би могъл да крие туй-онуй или пък не знае нищо. Като цяло — обичайно поведение.

— А г-н Локинг?

— Пръстенът с черепа беше сладък. Първо се чудех дали няма нещо между него и Сийкрест, после ми хрумна, че може да е имал връзка с Хоуп.

— Той и Сийкрест? Защо?

— Да позволи на Локинг да кара колата на Хоуп ми се стори адски личен жест, макар че обяснението на Сийкрест ми прозвуча убедително. Освен това Сийкрест ни забави на вратата, а когато накрая ни пусна вътре, каза няколко думи на висок глас, което можеше да се изтълкува и като предупреждение. Предупреждение да се облече? Кой знае. Но всичко това са само предположения.

— Добре… а за евентуалната връзка между Локинг и Хоуп?

— Ти също се чудиш през цялото време дали не е имала връзка с някого. Подобни връзки започват на работното място, а Локинг е работил заедно с нея. Освен това, след брака си с човек като Сийкрест, не е изключено да й е липсвала известна доза вълнение.

— Кожено палто и пръстен с череп — каза Майло, барабанейки с пръсти върху волана. — Впечатли ме мнението на Сийкрест, че книгата е виновна за смъртта на Хоуп. А и настояваше, че академичният й живот нямал нищо общо. И с двете твърдения цели да отклони вниманието от себе си. Виждал съм как убийци, които се мислят за твърде умни, се опитват да минат със същия номер — пробутване на алтернативни варианти. От една страна създават впечатлението, че са много загрижени и се опитват да помогнат, а от друга отдалечават подозрението от себе си. Освен това — кучето. Кой би могъл по-лесно от него да й подхвърли една хубава, сочна пържолка, накисната в бог знае какво. После дал кучето на някаква си там организация.

— Иска да се отърве от спомените.

Майло изсумтя и си разхлаби вратовръзката.

— Локинг и Хоуп, Локинг и Сийкрест. Май ще трябва да наобиколя хомосексуалните среди.

— Чудя се — казах аз, — защо Локинг е дошъл чак сега, за да вземе резултатите от изследванията. Хоуп е мъртва от цели три месеца. Доста време, когато човек работи над дисертацията си. От друга страна пък Локинг още не си е намерил нов научен ръководител, което би могло да значи, че му е трудно да привикне с мисълта за смъртта на Хоуп. Може би защото връзката им не се е изчерпвала на ниво студент-преподавател. Има и такъв вариант — да е мърляч, който не обича да си дава много зор.

— Според теб защо Хоуп е включила свой студент в състава на комитета?

— Вероятно е имала проблем с попълването на бройката. От всичко, което знаем до момента, тя не се е погаждала особено с колегите си.

— Иска ми се най-после да се запозная с хората, за които е работила. Барони продължава да не ми обръща внимание, но д-р Крувич ми е оставил съобщение. Имам среща с него утре сутрин в десет и половина. Да ти се идва случайно?

— Дадено.

— Не си е падала по работата в екип — промърмори Майло. — Момиче от низините с професорска титла. Понякога миналото ни изиграва лоши номера.