Екзекуцията

11

И той като Крувич беше говорил за Хоуп със страст.

Което не можеше да се каже за съпруга й, ако не се брояха сълзите в очите му.

Любов, секс, нож в гърба.

Сийкрест никога не се бе замесвал в каквато и да е форма на насилие. Което обаче не е изключение при мъжете, убили съпругите си. Да не говорим, че повечето от тях са долу-горе на възрастта, на която беше и Сийкрест.

Нямаше нищо необичайно на любовника да му се размине. Ревнивите съпрузи обикновено си разчистват сметките със съпругите си и оставят любовниците на мира, стига те да не им се изпречат на пътя.

Но ако Локинг и Хоуп са били любовници, Сийкрест едва ли щеше все още да поддържа познанството си със своя съперник. Припомних си начина, по който си бяха разменили няколкото реплики през онази вечер. Без враждебност, но и без особена симпатия.

После едно противоречие проблесна в съзнанието ми. Предишната нощ Локинг се беше обръщал към Сийкрест с „професоре“, а днес изведнъж го спомена просто като „Фил“. Дали имаше нещо в това?

Взех си още едно гадно кафе от автомата и го изпих на път към северния корпус, за да открия Рийд Мъскадайн. „Макманус Хол“ се оказа ненатрапчива розова сграда с аудитории на приземния етаж. Актьорският семинар се провеждаше в „Уайли Тиътър“ в задната част на сградата. Двойните врати от явор бяха отключени и аз се вмъкнах вътре. В залата беше тъмно. Осветена в синкаво беше само сцената, към която гледаха около петдесетина реда.

След като очите ми привикнаха с мрака, забелязах, че из помещението са пръснати около дванайсетина души. Никой не ми обърна внимание, докато се промъквах напред. На сцената имаше двама души, седнали на твърди дървени столове, положили длани върху коленете си и вперили поглед един в друг. Настаних се на едно място на третия ред, близо до междинния остров, и се загледах. Двойката на сцената не помръдна. Останалите присъстващи — също. В залата цареше пълна тишина. Последваха още две минути в същото състояние.

Пет минути, шест… Групова хипноза?

А може би се опитваха да усвоят нова професия — манекени за бутикови витрини. За всеки случай. В Лос Анджелис не е никак лесно да си намериш работа като актьор. Минаха още пет минути преди един мъж на първия ред да щракне с пръсти. Беше дундест и плешив, с малки очилца, кацнали на бухтичката, която му служеше за нос, облечен с черно поло и широки зелени панталони.

Двойката стана и слезе от сцената, а нейното място заеха следващите двама студенти. Бяха момичета. Седнаха бавно. Настаниха се. Заеха същата поза. После нищо. Очите ми вече окончателно бяха привикнали с мрака и аз огледах публиката, опитвайки се да разпозная Рийд Мъскадайн. Никакви шансове. Погледнах часовника си. Имаше повече от час до края. Още цял час с тоя неподвижен спектакъл. Със сигурност щях да заспя. Примъкнах се тихичко до първия ред и седнах до плешивия чичко. Той ми хвърли един поглед през рамо и после сякаш забрави за присъствието ми. От тоя близък план забелязах тънката ресница на мустачките върху горната му устна. Джазмените обикновено си падат по подобни бръснарски екстравагантности.

Измъкнах полицейската си карта и я завъртях така, че пластмасовата й опаковка да улови светлината от сцената.

Той се обърна отново.

— Търся Рийд Мъскадайн — прошепнах аз.

Погледът му се върна отново на двете девойки на сцената, които продължаваха упорито да имитират парализа.

Прибрах си картата и кръстосах крака.

Плешивецът се обърна отново към мен и ми хвърли изпепеляващ поглед.

Аз му се усмихнах.

Той махна с палец към задната част на залата и аз се надигнах. Но вместо да ме последва, остана на мястото си, с ръце на хълбоците, вперил поглед в мен.

Още няколко чифта очи насочиха вниманието си към мен. Мъжът с полото щракна тихо с пръсти и всички отново се втренчиха в сцената.

Той махна отново с палец към изхода.

Станах и тръгнах натам. За моя изненада този път той ме последва и ме настигна отвън.

— Аз съм професор Диркоф. Какво има, по дяволите?

Наболата му брадица беше рижа, тук-таме с по няколко белеещи косъмчета. Положението беше същото и при оскъдната растителност, която вирееше по темето му.

Професорът се намръщи и „шнурчето“ върху горната му устна настръхна като козината на разгневен помияр.

— Търся…

— Това вече го чух, господине. Защо?

Още преди да успея да отворя уста, той изстреля едно нетърпеливо, драматично проточено „Е?“.

— Става въпрос за убийството на професор Див…

— Това ли било? Че какво общо има Рийд?

Пухкава ръчичка се изстреля нагоре, свита в юмруче, и брадичката му кацна върху кокалчетата на пръстите. Истински Сократ.

— Говорим със студентите, които са познавали професор Дивейн, и той е един от тях.

— Сигурно има стотици такива студенти — каза той. — Губите си времето. Което не ви позволява да се вмъквате тук неканен.

— Съжалявам, че прекъснах заниманието ви. Ще дойда след края.

— И отново ще си загубите времето. Рийд не е тук.

— Добре, благодаря ви. — Обърнах се и тръгнах към изхода на сградата.

Направих три крачки и чух гласа му:

— Искам да кажа, че въобще не е тук.

— На семинара или в университета?

— И в двата случая отговорът ми е „да“. Аз съм потресен от решението му. Дори повече от потресен. До нашата театрална програма не се допускат случайни хора и от допуснатите се очаква да я завършат до края. Независимо от личните си проблеми.

— А какви бяха неговите проблеми?

Той ми обърна гръб и тръгна обратно към залата. Стигна до двойните врати и едва там ми хвърли един поглед, подплатен с надменна усмивка.

— Намери си работа.

— Каква по-точно?

Дълбоко поемане на въздух.

— В една от онези безкрайни сапунени опери. Грешка, която ще му струва скъпо.

— И защо?

— Това момче има талант, но се нуждае от шлифоване. Нищо, скоро ще кара новото си порше насам-натам и ще се чуди защо му е толкова празно отвътре. Като всички останали в този град.