Екзекуцията

7

На другия ден закусихме заедно с Майло в „Нейтс енд Алс“ на „Бевърли“ и после той ме откара с колата до офиса на д-р Крувич на „Сивик Сентър Драйв“.

Интересно място за частна практика. Повечето от медицинските кабинети в Бевърли Хилс се помещават в стилните постройки в новофедерален стил, които очертават краищата на Северен Бедфорд, Роксбъри и Кемдън, както и в огромните огледални кули на Уилшир.

Сивик Сентър се намира в северния край на индустриалната зона и се изчерпва с няколкото безлични сгради успоредно на булевард „Санта Моника“, скрити от погледа на шофьорите с високи огради и евкалиптови дървета. Вече неизползваеми жп линии пресичат диагонално улицата. Пътьом мярнах бизнес център от розов гранит, студио с матирани стъкла на някаква звукозаписна компания и административен център с неопределена архитектура, в който се помещаваха общината на Бевърли Хилс, библиотеката, полицейското управление и противопожарната охрана. Програмата за благоустройство на района явно все още не бе успяла да се прехвърли от другата страна на улицата, където къщата на Крувич (испански стил, розова хоросанова замазка) делеше мегдан с ред от тесни, едно- или двуетажни постройки (някои от тях със своето очарование, други доста грозни), строени най-вероятно преди Първата световна война. Непосредствените съседи на доктора бяха козметичен салон, служба за приемане на телефонни съобщения и необозначена с надпис сграда с товарна рампа отпред. Розовата къща нямаше прозорци по фасадата си, само огромна порта от дърво и ковано желязо, която (точно като при къщите в Испания, Италия и Гърция) водеше към вътрешен двор. Над бутона на електрическия звънец бе кацнала износена табелка, толкова малка, сякаш нарочно е направена такава, за да се забелязва по-трудно.

Майло натисна звънеца и двамата зачакахме. Като се изключи шумът на колите от „Санта Моника“, улицата беше приспивно тиха.

Майло предугади мислите ми.

— Още един, който си пада по усамотението.

Той разтърка горната си устна и перна отново звънеца. Този път последва пронизително жужене. Електрическият механизъм бе освободил резето на портата. Майло я побутна и двамата влязохме вътре.

От другата страна ни очакваше вътрешният двор. Облицован с каменни плочи, открит, с редици от посадени в саксии бананови дървета и азалии. Малка масичка от ковано желязо и два стола. На масичката имаше масивен пепелник, в него — две угарки с червило по тях. Сградата беше двуетажна с решетки по прозорците и балкони от ковано желязо. Две врати на долния етаж. Тази вдясно се отвори и в нейната рамка се появи жена, облечена в синя униформа.

— Насам — каза тя с гърлен глас и посочи наляво.

Беше около петдесетгодишна, с кестенява коса. Имаше много едър бюст, изпънато, гладко лице с бронзов загар и прасци на танцьорка.

— Детектив Стърджис? Аз съм Ана. Заповядайте вътре. — Тя ни възнагради с едносекундна усмивка и ни направи знак да я последваме. — Д-р Крувич ще дойде всеки момент. Не искате ли да ви направя кафе? Имаме машина за еспресо.

— Не, благодаря.

Ана ни въведе в къс, боядисан в бяло коридор. Подминахме няколко врати от тъмно дърво, стъпвайки по мек бежов килим, който заглушаваше стъпките ни. Тя отвори четвъртата поред врата и отстъпи встрани.

Стаята беше малка, с нисък таван. Две кресла с бежова памучна тапицерия и подходящо подбрано малко канапе, ниска масичка с хромирана рамка, на пода — черен килим. През двата високи прозореца се виждаше тухлената стена на козметичния салон. Никакво бюро, никакви книги, никакви телефони.

— Кабинетът на д-р Крувич е от другата страна, но той предпочита да ви приеме тук, за да не притеснява пациентите. Сигурни ли сте, че не желаете кафе? Или чай?

Майло отклони отново предложението и я дари с усмивка.

— Добре тогава. Настанете се удобно. Той ще дойде всеки момент.

— Красива стара сграда — каза Майло. — Сигурно е страхотно човек да разполага с толкова пространство в Бевърли Хилс.

— О, къщата си я бива — съгласи се тя. — Мисля, че преди е била нещо като конюшня. Някога тук са гледали коне. Май че Мери Пикфорд е оставяла конете си тук. Тя или някоя друга от звездите от онова време.

— Д-р Крувич тук ли оперира или използва операционните в „Седарс“ или „Сенчъри Хол“? — попитах аз.

Лицето й се вкамени.

— Ние извършваме предимно амбулаторни манипулации. Приятно ми беше да се запознаем. — И тя излезе, затваряйки вратата след себе си.

Майло изчака няколко секунди, после открехна вратата и се огледа. Четири широки крачки го отведоха до края на коридора, където се намираше вратата с надпис „Към западното крило“. Той натисна дръжката на бравата. Беше заключена. На връщане опита една по една и останалите врати, също до една заключени.

— Дали непоносимостта ми към лекари се обажда или тя наистина се стъписа, когато я попита къде оперират?

— Не мисля, че въпросът й допадна — казах аз. — Трябваше да й се извиня, задето й изпънах така шевовете по лицето.

— Да, здравата са я „изопнали“. Отначало си помислих, че може да е просто от прекаляването със слънчевите бани, но като включим и бюста й в картинката, най-вероятно си прав… — Майло се засмя. — Топло и уютно, а? А какво ще кажете за една терапийка?

— Да си призная, бих предпочел терапия на открито пред този „кабинет“.

— Може това да е бил кабинетът на Хоуп.

— Откъде ти хрумна?

— Защото е отделен от западното крило. За да не бъдат притеснявани пациентите. Да речем, че наистина е работила тук. Въпросът е какво толкова е вършила, за да й плаща той по четирийсет бона? Не забравяй, че така и не открихме картотека с файловете на пациентите.

Вратата се отвори и в стаята влетя намръщен мъж с впечатляваща раменна обиколка, висок около метър и осемдесет.

Беше на около четирийсет, с дълга прошарена коса, подстригана по интересен начин и бакенбарди, вдигнати високо над малките му, прибрани уши. Чифт тъмни, подозрителни очи ни заоглеждаха от глава до пети.

Лицето му беше овално, с изпъкнали, румени скули, прав нос с широки ноздри и волева брадичка.

Носеше елегантно ушито двуредно бяло сако, синя риза с широка яка и черна копринена вратовръзка с ръчно изрисувани златисти мотиви. Черните му панталони падаха безупречно върху носовете на скъпи на вид черно-сиви велурени обувки. Той протегна ръка и под ръкава на сакото му се подаде маншет със златно копче. Китката беше масивна и покрита с черни косми.

— Майк Крувич. — Кимна, сякаш току-що бяхме достигнали до някакво изключително важно споразумение.

— Докторе — каза Майло.

Двамата се здрависаха, после дойде и моят ред. Стисна ръката ми силно, но без да се опитва да я премаже. Дланта му се оказа учудващо мека. Ноктите му бяха старателно поддържани.

— Благодаря ви, че успяхте да отделите от времето си, сър.

— С радост бих ви помогнал да заловите убиеца на Хоуп, но не виждам как. — Крувич поклати глава. — Нека да седнем, а? От сутринта съм на крак. Вие също, предполагам.

Крувич разтърка чело и се намести на канапето.

— Не съм и предполагал, че ще ми се наложи да говоря с полицията във връзка с убийство, още по-малко за убийството на Хоуп — каза той и се отпусна в канапето.

Фигурата му беше елегантна, а коремът му абсолютно плосък. Представих си го в обедната почивка да пъшка под уредите в собствения си фитнес салон. Освен това сигурно не минаваше и ден без да навърти две-три мили по изгрев-слънце.

— Е — каза той, — какво бихте искали да знаете?

— В данъчната декларация на д-р Дивейн пише, че сте й платил трийсет и шест хиляди долара през миналата година — започна Майло. — Тя за вас ли работеше?

Крувич потърка длани.

— Не съм си правил точна сметка за сумата, но цифрата звучи достоверно. Използвах услугите на Хоуп като консултант.

— Консултант по какво, докторе?

Крувич докосна с пръст месестата си, бледа горна устна.

— Да видим сега… Ами, всичко опира до грижата за пациента. Вие сте наясно с какво се занимаваме тук, нали?

— Акушеро-гинекология и лечение на безплодие.

Крувич измъкна една визитка от вътрешния джоб. Майло я прочете и ми я подаде.

— Преди бях и гинеколог, но през последните пет години се занимавам изцяло с проблемите на плодовитостта.

— Недоспиване? — каза Майло.

— Моля?

— Бебетата обикновено не подбират в кой час на денонощието да се родят.

Крувич се засмя.

— Не, това никога не ми е пречело. Аз и без друго не се нуждая от много сън. Просто ми харесва да се занимавам с безплодието. Хората идват тук, понякога диагнозата, която са им поставили е наистина отчайваща… Това ги побърква. Тогава им правя изследвания, анализирам случая и намирам решение на проблема. — Той се ухили. — Май бих могъл да мина за нещо като детектив. — Той погледна часовника си.

— А каква беше ролята на професор Дивейн в целия процес, сър?

— Обаждах се на Хоуп, когато имах известни съмнения.

— Относно какво?

— Дали пациентите са психически готови за лечението. — Буйните вежди на Крувич се извиха в низходяща дъга. — Лечението на безплодието е изтощително. Във физически и в психологически аспект. Понякога се проваляме тотално, каквото и да опитаме. Аз винаги предупреждавам пациентите за наличието на подобен риск, но не всички от тях са способни да приемат реалностите. Понякога аз лично успявам да преценя при кого биха могли да възникнат проблеми. Когато се колебая, ползвам услугите на експерти.

— Работил ли сте и с други психолози освен с професор Дивейн?

— В миналото, да. Освен това някои от пациентите си имат свои собствени терапевти. Но след като се запознах с Хоуп, винаги съм я предпочитал пред останалите.

Той положи длани върху коленете си.

— Тя беше страхотна. Невероятно проницателна. Преценката й за хората беше безпогрешна. Освен това винаги е била невероятно коректна с пациентите. За разлика от много други психиатри и психотерапевти, които правят всичко възможно, за да „зарибят“ пациента за по-продължителна терапия. А и тя нямаше интерес от нещо подобно, тъй като времето и без друго едва й стигаше.

— Заради книгата?

— Книгата, лекциите. — Крувич плесна с ръце. — Накратко, Хоуп действаше бързо, ефективно и не допускаше допълнителни усложнения. Като хирург не бих могъл да не се възхищавам на подобен подход.

Едрите му скули вече бяха придобили лек морав оттенък, а погледът в очите му ставаше все по-отнесен.

— Тя ми… Хоуп липсва на пациентите ми. Някои от психотерапевтите, с които ми се налага да работя сега, са по-неуравновесени и от самите пациенти.

— В колко случая сте се обръщал към професор Дивейн?

— Не съм ги броил.

— Имаше ли пациенти, които не бяха доволни от нея?

— Нито един… о, чакайте сега, сигурно не говорите сериозно. Не, не, детективе, в никакъв случай. Аз си имам работа с цивилизовани хора, не с откаченяци.

Майло сви рамене и се усмихна.

— Трябваше да попитам… Докторе, аз ли си въобразявам или в наши дни безплодието е все по-често срещан проблем?

— Ни най-малко не си въобразявате. В повечето случаи това се дължи на желанието на хората да отложат създаването на потомството. Идеалната възраст за зачеване при жените е от началото до към средата на 20-те. Изчакайте с десет, петнайсет години и шансът за нормална бременност и раждане ще се намалят значително.

Той положи длани върху коленете си и после бавно ги плъзна по мускулестите си бедра.

— Има и още нещо, което обикновено не казвам на клиентите си, за да не засилвам чувството им за вина. Безплодието често се дължи на купищата глупости, които хората правеха през 70-те — безразборни полови контакти, многократни инфекции, наркотици. Това бяха част от нещата, за които ми се налагаше да използвам Хоуп. Да ги излекува от чувството им за вина.

— А защо й плащахте вие, вместо тя сама да се договаря с клиентите за хонорара?

Крувич се облегна назад, свали длани от бедрата си и ги притисна плътно към матрака на канапето.

— За улеснение — каза той. — Опитахме и по другия начин, но скоро разбрахме, че ще е по-лесно да убедим клиентите да си плащат за гинеколожко-поведенчески консултации, отколкото за психотерапевтични сеанси. Счетоводителят ми ме увери, че всичко е отбелязано надлежно в декларациите. Ако няма друго…

— Тя сработваше ли се добре и със съпрузите? — попитах аз.

— А защо да не се сработи с тях?

— Изказванията й за мъжете са били доста спорни.

— В какъв смисъл?

— Книгата.

— О, това ли било. Е, тук тя никога не се държеше провокативно. Всички бяха доволни от работата й… Не че ми е работа да ви уча как да си вършите работата, но мисля, че бъркате сериозно посоката. Убийството на Хоуп няма нищо общо с работата й при мен.

— Убеден съм, че е така — каза Майло. — Къде се запознахте с нея?

— В едно друго здравно заведение.

— Кое по-точно?

— В една благотворителна клиника в Санта Моника.

— Наименованието?

— „Център за женско здравеопазване“. Работих там известно време. Веднъж годишно клиниката организираше акция за набиране на дарения. На една подобна акция двамата с Хоуп седяхме един до друг на трибуната и се заприказвахме.

Крувич се изправи. Възелът на връзката му се беше разхлабил и той го дозатегна.

— А сега ви моля да ме извините. Вече ме чакат няколко кандидат-пациентки.

— Разбира се. Благодаря ви, докторе. — Майло също се изправи и така запречи вратата. — Само още нещо. Професор Дивейн тук ли държеше файловете на пациентите си?

— Тя нямаше свои собствени файлове. Правеше бележки в моите. Така поддържахме по-лесно контакт. Моите файлове също са строго поверителни, затова за нея нямаше проблем.

— Но тя преглеждаше пациенти тук?

— Да.

— В тази стая?

— Знаете ли — каза Крувич, — не е изключено да е било и в тази стая. Аз лично не определям стаите. С това се занимават административните ми служители.

— Но все пак трябва да е било в това крило — настоя Майло. — Заради личното спокойствие на клиентите.

— Точно така.

— Виждам, че държите на спокойствието на пациентите си. Това е чудесно, разбира се. Всеки сантиметър да е разпределен по предназначение, едните пациенти тук, другите там.

Едрите рамене на Крувич се надигнаха и после отново се снижиха.

— Правим го и за свое удобство.

Той се опита да надзърне зад Майло.

Майло отстъпи леко встрани, но не за да направи място на Крувич, а просто за да измъкне бележника си.

— Онзи медицински център за жени… Там пак с лечение на проблемите на плодовитостта ли се занимавахте?

Крувич пое въздух и после ни се усмихна пресилено.

— Това лечение обикновено не е по джоба на хората с по-посредствени финансови възможности. В центъра работех на доброволни начала. Общи прегледи и манипулации.

— А аборти?

— Простете, но не виждам връзката.

Майло се усмихна.

— Може би просто няма такава.

— Вярвам знаете, че не мога да обсъждам свободно кой да е от случаите, с които съм се занимавал. Дори бедните жени имат своето право на повер…

— Простете, докторе, но аз не съм ви питал за имена. Просто ви зададох един доста общ въпрос във връзка с работата ви в центъра.

— Но защо въобще повдигате въпроса за абортите? Какъв е смисълът, детективе?

— Абортите са легални, но въпреки това са доста спорен проблем. Някои хора реагират остро. Затова след като вие сте се занимавал с аборти, а професор Дивейн ви е помагала, то това би могло да представлява известен риск за нея.

— О, за бога — каза Крувич. — Аз защитавах правото на жените на избор, Хоуп — също. Но ако някой търси отмъщение, по-логично би било да се насочи към човека, който е извършвал самата манипулация, нали така? — Той се потупа по гърдите. — Ще рече, към мен.

— Очевидно — съгласи се Майло. — И все пак, длъжен съм да ви попитам, докторе.

— Разбирам — каза Крувич, макар изражението му да намекваше за противното. — Убеден съм, че мнението ми едва ли струва много, но мисля, че убиецът на Хоуп е някой психар, който мрази жените и е избрал точно нея, защото тя беше пример за успяла жена. Някой ненормалник. Не мой пациент, или пациент на Центъра.

— Напротив, докторе, вашето мнение е от значение за мен. Точно затова сме тук. Искаме да чуем мнението на всички, които са я познавали.

Крувич поруменя и докосна машинално вратовръзката си.

— Нашите взаимоотношения бяха чисто професионални. Мисля, че нейното убийство трябва да бъде заклеймено от обществото.

— А защо по-точно, сър?

— Заради ширещата се омраза към преуспелите. Ние ги ласкаем, поставяме ги на пиедестал, а после ги сриваме в прахта. Защо? Защото техният успех боде очите ни.

Страните му вече пламтяха.

Той заобиколи Майло, отиде до вратата и там се обърна, за да ни погледне.

— Губещите си отмъщават на фаворитите, господа. И ако всичко продължава така, накрая всички ще загубим. Успех.

— Ако се сетите за нещо докторе… — Майло му подаде визитката си. Онази с прекия телефон и името, не другата, която детективите си прехвърлят един на друг и на която пише: „Кражби-убийства — Нашият ден започва, когато вашият свършва“.

Крувич я прибра в джоба си. После излезе в коридора, отиде до заключената врата към западното крило, отключи я и се скри от погледите ни.

— Някакви хипотези? — попита Майло.

— Е — казах аз, — изчерви се, когато каза, че отношенията им са били чисто професионални. Което ще рече, че сигурно е имало и още нещо. Освен това се стегна и за начина, по който й е плащал. Може да й е орязвал хонорарите — процент за осигурените случаи и прочее. Щом стана дума за абортите, той пак вдигна леко гарда. Вероятно наистина се е занимавал с аборти в Центъра. А може би продължава да прави аборти и тук. За отбрана, платежоспособна клиентела. Ако наистина е така, Крувич едва ли би искал да се разчуе. Бездетните пациентките не биха се доверили на човек, който се занимава и с аборти. Иначе беше абсолютно прав, когато каза, че е по-вероятно омразата да е била насочена към него.

Когато стигнахме до изхода, Майло каза:

— Ако е спял с нея, консултантските услуги може да са били просто начин да прехвърли малко пари в сметката на гаджето си.

— Тя не се е нуждаела от тези пари. Изкарвала е по шестстотин хиляди на година.

— Те са се познавали още преди излизането на книгата. Може би дори години преди това. В един момент Сийкрест се усеща. Знам, че се опитвам да наглася нещата, но пък не мога и да забравя за пробождането в сърцето и гениталиите. Отмъщение. Намек за предателство. Крувич се разпали леко, докато говореше за нея, не мислиш ли?

— Така е. Може да е от тия, дето лесно се палят.

— Да не говорим, че и той като Сийкрест подчерта: „Нямам нищо общо с това“.

— Никой не иска да го свързват с убийство.

Майло се намръщи и бутна вратата, водеща към вътрешния двор. Изопнатоликата сестра Ана седеше до масата в двора, пушеше и четеше вестник. Вдигна поглед и ни махна едва-едва. Майло връчи и на нея една от визитките. Сестрата поклати глава.

— Виждала съм се с д-р Дивейн само тук, когато идваше за прегледи.

— А колко често идваше тя?

— Различно. Често, в общи линии.

— А имаше ли свой собствен ключ?

— Да.

— И винаги ли провеждаше прегледите си в стаята, където ни заведохте?

Кимване.

— Приятен човек ли беше? — попита Майло.

Половин секунда пауза.

— Да.

— Нещо важно, което да си струва да ни кажете?

— Не — каза тя. — Какво по-точно?

Майло сви рамене.

Тя повтори жеста му и измъкна нова цигара от кутията. После сгъна вестника и се изправи.

— Почивката ми свърши, добре ще е да се връщам на работа. Приятен ден.

Едрогърдата сестра пое обратно към сградата, а ние прекосихме застлания с каменни плочи двор. Докато отваряхме портата, тя все още ни гледаше.