Екзекуцията

15

Адресът му съответстваше на къщичка с бяла гипсова мазилка с претенции за замък: две кули, едната твърде голяма за предната врата, а другата — подобна на зърно на гърда, кацнала в десния ъгъл. Възрастна жена с широка сламена шапка се беше навела над тротоара и скубеше плевели. Угасих двигателя на колата и тя се изправи и сложи ръце на кръста си. Беше облечена в кафяв ленен градинарски панталон с гумени кръпки на коленете. Кожата й приличаше на велур. Имаше проницателни очи.

— Здравейте. Търся Рийд Мъскадайн.

— Той живее там отзад. — Тя изведнъж се вцепени, сякаш съжали, че е казала толкова много. — Кой сте вие?

Слязох от колата и й показах полицейската си карта за самоличност.

— Доктор?

— Психолог съм. Работя с полицията.

Погледнах към алеята за коли. Върху гаража имаше апартамент, до който се стигаше по стръмни, тесни стъпала.

— Няма го — рече жената. — Аз съм госпожа Грийн. Собственичка на къщата. Какво се е случило?

— Разпитваме го във връзка с престъпление. Не като заподозрян, а като човек, който е познавал жертвата.

— Коя е жертвата?

— Професорка от университета.

— И той я е познавал?

Кимнах.

— Живея тук от четирийсет и четири години. Никога не съм познавала жертва на престъпление. Сега не можеш да си покажеш носа навън, без да бъдеш нащрек. Племенникът на една моя приятелка е полицай в Глендейл. Казал й, че полицията не може да се намеси, ако не си ранен или убит. Посъветвал я да си купи оръжие. Хванат ли те, глобата е като за нарушение правилника за движение. И аз си взех. Взех си и Сами.

Тя изсвири два пъти. Чух, че нещо се тресна и иззад къщата бавно излезе голямо, яко, сиво-жълто куче с тъжна черна муцуна. Животното тежеше най-малко петдесет килограма и в очите му се четяха сериозни намерения.

Госпожа Грийн протегна ръка с дланта напред и кучето спря.

— Дог ли е? — попитах аз.

— Булдог. Единствената порода, създадена специално да поваля и обезврежда натрапника. В Англия ги обучават да хващат бракониери. Ела, миличка.

Кучето наведе глава, започна да души и бавно тръгна. Едрите му крайници се движеха в плавна хармония. От устата му течаха лиги. Очите му бяха малки, почти черни и не се откъсваха от лицето ми.

— Здравей, Сами — казах.

— Саманта. Женските са истинските пазачи.

Кучето се приближи до мен, подуши коленете ми и погледна госпожа Грийн.

— Добре, добре, целуни го — насърчи го тя.

Кучето близна ръката ми.

— Сладурана — рекох аз.

— Имате право. Ако бяхте лош човек…

Смехът й беше сух като кожата на лицето й. Кучето потърка муцуна в крака й и тя го погали.

— Имате ли представа кога ще се върне Рийд?

— Не. Той е актьор.

— С неопределено работно време?

— В момента е зает нощем. Сервитьор е във „Вали“.

Виж ти, докъде може да стигне един герой от сапунен сериал, помислих аз.

— Не им върви на актьорите, а?

— Не го обвинявам — отговори тя. — Трудна професия, повярвайте. И аз играех тук-там, предимно второстепенни роли. Но имам и едно голямо участие — във филм с Мей Уест. „Нощ след нощ“. Класика. Изкараха я жена със съмнително поведение, но беше по-умна от всички тях, взети заедно. Трябваше да си купя недвижими имоти, както направи тя, но вместо това се омъжих… Значи са убили професорка. И вие разпитвате всички студенти?

— Опитваме се да съберем повече информация.

— Ами, Рийд е свястно момче. Плаща си наема навреме и винаги ме предупреждава, ако не може да го плати. Не го притеснявам, защото е едър, силен и сръчен. Поправя разни неща. Много е добър със Сами. Когато отида при сестра си в Палм Спрингс, има кой да се грижи за нея. Да ви кажа право, той ми напомня за моя съпруг. Стан беше сценичен работник. Адски мускулест. Беше каскадьор, после си счупи ключицата, докато работеше за Кийтън. Дъщеря ми също е в този бизнес. Чете сценарии за едно филмово студио. Затова имам слабост към всички, които са достатъчно големи мечтатели, за да бъдат част от филмовия бизнес. Ето защо казах на Рийд да ми плаща месец за месец. Обикновено искам наем от първия до последния месец. И той е добър квартирант. Дори когато се разболя, не се залежа дълго.

— От какво беше болен?

— Беше преди няколко месеца. Схванал се, докато вдигал щангата си… Аха, ето го. Сега сам ще можете да говорите с него.

На алеята за коли спря очукан жълт фолксваген. По бронята имаше ръжда. Май още не бе скътал пари за порше. Мъжът, който слезе, беше по-възрастен, отколкото очаквах — на трийсет и няколко години — и огромен. Беше висок метър и деветдесет, имаше тъмен слънчев загар, светли сиви очи и дълги коси, сресани назад, които падаха на раменете. Чертите на лицето му бяха изсечени и четвъртити — идеални за камерата. Вдлъбнатината на брадичката му беше като на Кърк Дъглас. Беше облечен в дебела сива ватена блуза с къси ръкави, която излагаше на показ големите му бицепси, къси черни шорти и сандали. Нямаше чорапи. Опитах се да си го представя с Теса Баулби. Той ме стрелна със сивите си очи — любопитни и интелигентни. Истински Тарзан с висок коефициент на интелигентност. В едната си ръка държеше кафява книжна торба. Даде я на госпожа Грийн, добавяйки мила усмивка.

— Как си, Мейди? Здрасти, Сами.

Рийд погали кучето и отново ме погледна. Сами се отърка в ръката му. Очите й омекнаха. Големият розов език окъпа пръстите му.

— Отлично — отговори госпожа Грийн. — Този човек е от полицията, Рийд, но не е ченге, а психолог. Голямо нещо, нали? Дошъл е да говори с теб за някаква убита професорка.

Гъстите вежди на Мъскадайн се извиха и той присви очи.

— Моята професорка?

— Хоуп Дивейн — отговорих аз.

Госпожа Грийн погледна в торбата.

— Праскови по това време? Сигурно струват цяло състояние.

— Взех само две. Но ябълките са много евтини. И виж какъв цвят. — Той се обърна към мен. — Психолог, а?

— Работя с полицията.

— Не разбирам.

— Разследвам дейността на професор Дивейн в Комитета.

— О, да. Искате ли да се качите в стаята ми?

— Дивейн — повтори госпожа Грийн и се почеса по носа. — Защо името ми звучи познато?

— Била е убита в Уестууд — каза Мъскадайн. — Мисля, че преди три месеца, нали?

Кимнах.

— А, да, тя написа някаква книга — рече госпожа Грийн. — Твоя професорка ли беше, Рийд?

— Да, преподаваше ми.

— Професорка. — Госпожа Грийн поклати глава. — В такъв квартал. Какъв свят! Благодаря за плодовете, Рийд.

— Удоволствието е мое, Мейди.

Двамата с Мъскадайн тръгнахме по алеята за коли.

— Но вече не харчи толкова много пари — извика госпожа Грийн. — Не и докато не станеш звезда.

Стигнахме до стълбите и той попита:

— Знаете ли на колко години е?

— На осемдесет?

— Другия месец ще навърши деветдесет.

Рийд изкачваше по три стъпала наведнъж и вече отключваше вратата, когато го настигнах.

Апартаментът се състоеше от една-единствена стая, кухня с размерите на килер и баня.

Две от стените бяха целите в огледала, а другите — боядисани в бяло. В средата стоеше огромен хромиран кантар, а от двете му страни — пейка за коремни преси. До стената имаше лавица с гири, наредени по килограми. Железните дискове приличаха на гигантски черни пулове за табла. Двоен прозорец с неподходящи изящни ленени пердета на карета гледаше към разцъфнали портокалови дръвчета. Срещу него имаше моторна пътека за ходене, механични стълби, ски автомат и велосипед на статив, а в ъгъла — двоен матрак, гимнастическа пружина и две възглавници. Покривката за легло беше ленена. Черна.

Представих си как Теса и Мъскадайн са се боричкали там.

Единствените традиционни мебели бяха евтино дървено нощно шкафче и гардероб. Алуминиевата закачалка беше отрупана с подхождащи си по цвят ризи, панталони, джинси и спортни сака. Не бяха много на брой, но качеството изглеждаше добро. На пода под тях се мъдреха два чифта маратонки, кафяви мокасини, черни туристически обувки и сиви каубойски ботуши.

Върху напукания кухненски плот нямаше нищо друго, освен миксер и котлон. В караваните съм виждал по-големи хладилници. Отпред беше залепен надпис „МИСЛИ ПОЗИТИВНО, но първо се научи да четеш“. До тезгяха имаше два стоманени стола с пластмасови седалки. Мъскадайн издърпа единия и каза:

— Съжалявам, но нямам други.

И двамата седнахме.

— Благодаря ви, че не казахте нищо повече за комитета пред Мейди. Тя ми дава отсрочка за плащането на наема, а в момента това ми е необходимо.

Погледнах гимнастическите уреди.

— Хубав комплект.

— Работех в един клуб за здраве. После фалираха и купих тези неща на безценица.

— Били сте личен треньор?

— По-скоро безличен. Мястото беше държавно и нямаше пари. Знам, че е странно да държиш всичко това в апартамент с такива размери, но беше по-евтино, отколкото да плащам за гимнастически център, а сега тялото ми е стока.

В стаята беше горещо, но кожата му беше суха, въпреки дебелата ватена блуза. Рийд отметна коси и се засмя.

— Не прозвуча както трябва. Исках да кажа, че независимо от това колко интелектуално подхождаш към актьорството, индустрията се ръководи по външността и когато стигнеш определена възраст, трябва да полагаш повече усилия.

— И каква е тази възраст?

— Зависи от човека. Аз съм на трийсет и една. Дотук добре.

— Откога упражнявате тази професия?

— От няколко години. Завърших икономика и девет години работих в счетоводна фирма. Накрая не можех да понасям числата и започнах да следвам актьорско майсторство. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Аз ще пийна.

Той отвори хладилника и извади бутилка минерална вода от опаковка с двайсет и четири. Единственото друго нещо вътре беше грейпфрут.

— Защо се отказахте от следването? — попитах аз.

— Господи, мълвите се разпространяват бързо. Кой ви каза?

— Професор Диркоф.

— Браво на него. Той ми е сърдит. Мисли, че трябва още две години да развивам скритите си заложби. Може би трябваше да го доведа пред онзи комитет по междуличностни отношения. Дивейн щеше да се побърка.

— Защо?

— Нямаше да има жена жертва. Защото именно за това беше комитетът — мъже срещу жени. От мига, в който влязох, тя започна да ме атакува.

Рийд сви рамене и изля в гърлото си минералната вода.

— Разговаряте с всеки, замесен с комитета, така ли?

— Да.

— Казаха, че протоколите ще бъдат поверителни, но след убийството… Но защо психолог? Как се казвате, между другото?

Показах му картата си за самоличност. Той я прочете и ме погледна.

— И все пак не разбирам каква е ролята ви.

— Полицията ме помоли да говоря с хората, които са познавали професор Дивейн и да направя анализ на жертвата.

— Да анализирате нея? Това е интересно. Мисля, че е някой смахнат, който може да е чел книгата й. Чух, че била доста враждебна към мъжете.

— И самата тя е била враждебно настроена.

— О, да. Така ме изплаши, когато ме обвини в изнасилване. Получих призовка. Но може би в края на краищата стана по-добре, защото преживяването ме накара да се замисля за следването и да потърся други алтернативи. Срещнахте ли се с момичето, което ме обвини в изнасилване?

— Вчера. Изглеждаше ужасена.

Очите му се разшириха.

— От какво?

— И аз това щях да ви попитам.

— Мислите, че… О, не! Държах се на разстояние. Тя носи само неприятности и ми се иска да живеем на различни планети.

— Неприятности?

— Има сериозни проблеми. Нуждае се от психолог като вас. Една нощ с нея ми беше достатъчна.

— Какви проблеми има?

— Неуравновесена е. Непредсказуема.

Рийд извади още една бутилка.

— Сигурно е налудничаво, но продължавам да мисля, че именно това ме привлече към нея. Непредсказуемостта. Защото тя не е типа, по който обикновено си падам.

— А какъв е вашият тип?

— Обикновени момичета. И откровено казано, много по-хубави. Харесвам момичета, които се грижат за себе си. Спортистки.

— Теса не се ли грижи за себе си?

— Нали сте я видели. Теса е тъжна.

— Мислите, че нейната непредсказуемост ви е привлякла, така ли?

— Да, и… Знам ли. Някаква… възбуда. Сякаш с нея ме очакваха само интересни преживявания. — Той сви рамене. — Всъщност не знам. Все още се опитвам да разбера. Тя каза ли ви как се запознахме?

— Защо не ми разкажете вашата версия?

— Обикновено случайно сваляне. Отначало всичко беше съвсем нормално. Бяхме в студентския съюз, учехме, хранехме се, очите ни се срещнаха и — бум! Тя изглеждаше чувствена. Пламенни очи. Много сантиментални. Каквото и да беше, нещо изщрака. И за двама ни. — Той поклати глава и черните му коси паднаха на мястото си. — Може би беше чиста химия. Чел съм за някои химични вещества, които влияят на сексуалното привличане. Феромони. Вероятно и двамата сме били в химична хармония в онзи ден. Кой знае? Беше хиляда процента взаимно. Всеки път, когато я погледнех, тя ме зяпаше. Накрая се приближих и седнах до нея. Тя се премести и допря бедрото си до мен. След две минути я поканих на среща и Теса се съгласи. Вечерта я взех от общежитието. Кино, вечеря, разговор за незначителни неща, за да изглежда… учтиво, преди да се стигне до неизбежното. И тя предложи да дойдем тук. Аз много не исках. Квартирата ми не е хубава, но Теса каза, че в общежитието нямало уединение. Доведох я тук, налях питиета, отидох в банята и когато се върнах, тя беше ей там. — Той посочи матрака в ъгъла. — Беше само по бикини. Черни. Видя ме, усмихна се и разтвори крака. Преди да разбера какво става… Беше като сблъсък. И двамата свършихме. Всъщност, първо тя. После изведнъж започна да плаче. Опитах се да я прегърна, но тя ме блъсна. Плачеше все по-силно и истерично. Уплаших се. Госпожа Грийн можеше да чуе и да се качи. Със Сами. А кучето не обича непознати. Затова сложих ръка на устата й — лекичко, само за да я успокоя. А Теса се опита да ме ухапе. Тогава станах и се отдръпнах от нея. Обърках се. В един миг правиш любов, а в следващия — тя е готова да те убие. Мислех си: „Ти си идиот, Мъскадайн. Да се впуснеш в случаен флирт“. Теса не можеше да се успокои. Накрая изръмжа, облече се и избяга. Тръгнах след нея, опитвайки се да разбера какво има, но тя не искаше да говори с мен. Сами се разлая и госпожа Грийн запали лампите.

— Госпожа Грийн излезе ли?

— Не, ние вървяхме много бързо. Теса хукна по улиците. Казах й, че е късно. Предложих да я закарам. Тя ме напсува. Това беше истинско безумие. Общежитието е на осем-девет километра. Но всеки път, когато исках да й кажа нещо, тя заплашваше, че ще започне да крещи, затова накрая я оставих. После дни наред се опитвах да проумея какво се беше случило. Най-доброто, което можах да измисля, беше, че е била изнасилена и бита и си го е припомнила. След месец получих бележка да се явя пред комитета. Дойде ми като гръм от ясно небе. По-късно разбрах, че изобщо не съм длъжен да ходя там. Но в писмото пишеше друго.

— Как се почувствахте, когато ви накараха да си направите тест за СПИН?

— И за това ли знаете?

— Има протоколи от заседанията на комитета.

— Протоколи? О, по дяволите! Ще ги публикуват ли?

— Само ако се окаже, че имат връзка с убийството.

Рийд потърка чело.

— Исусе… В киноиндустрията има школа, която твърди, че няма лоши медии и е по-добре името ти да е там. Но това се отнася само за знаменитости. А аз съм си най-обикновен провинциалист. Последното, което искам, е хората да мислят, че съм изнасилвач или болен от СПИН.

— Резултатът беше отрицателен, нали?

— Разбира се. Приличам ли на болен?

— Как е гърбът ви?

— Гърбът ми?

— Госпожа Грийн каза, че сте бил болен.

— А, това ли. Сам съм си виновен. Една сутрин се почувствах готов за подвизи и реших да направя триста коремни преси. Схванах се. Все едно ме прониза нож. Цял час не можах да стана от пода. Болката ме накара да лежа един месец. Госпожа Грийн ми носеше храна. Затова й купувам по нещо, когато имам възможност. И досега от време на време усещам болка, но инак се чувствам отлично. И съм сто процента отрицателен.

Повторих въпроса как се е почувствал, когато са го накарали да си направи тест за СПИН.

— Как ли? Бяха се натрапили в личния ми живот. А вие нямаше ли да се почувствате така? Беше скандално. Все едно като в роман на Кафка. Комитетът задължава ли всички да си направят тест за СПИН?

— Не ми е разрешено да ви кажа.

Рийд се вторачи в мен.

— Ами, това бяха контактите ми с професор Дивейн. Мислите ли, че нещо от това ще стигне до пресата?

— Предполагам, че ще зависи от това кой е убиецът.

Той се замисли.

— Наистина ли смятате, че комитетът може да има нещо общо със смъртта й?

— Бихте ли се изненадали?

— Абсолютно. Процедурата беше гадна, но в края на краищата не беше кой знае какво. Едва ли някой може да бъде убит заради това. — Мъскадайн се прозя. — Извинете. Ако нямате други въпроси, бих искал да подремна, защото в шест трябва да съм на работа.

— Къде работите?

— В „Делвекио“.

— Професор Диркоф каза, че работите като актьор.

Красивото му лице помръкна.

— О, не.

— Защо?

— Провалът е адски неприятно нещо. Отказах се. И без това щях да зарежа следването. Часовете бяха твърде теоретични. Чиста загуба на средства.

— А кандидатствахте ли за работа като актьор?

— Позволих си да проявя наивност и оптимизъм, защото прослушването мина страхотно и агентът ми каза, че със сигурност ще ме вземат.

— Какво стана?

— Взеха друг.

— Защо?

— Не знам. Никога не ти казват.

— Какъв беше филмът?

— Някакъв сапунен сериал за кабелната телевизия.

— Заснеха ли го?

— Всичко беше още в началната фаза. Дори не бяха измислили заглавие. Щеше да е някаква история за шпиони, дипломати и чужди посолства. Режисьорката каза, че ще играя ролята на Джеймс Бонд. После ме ощипа по задника и рече: „Страхотен си“. Къде са онези комитети, когато се нуждаеш от тях?