Екзекуцията

29

Разстоянието от Лос Анджелис до Палм Спрингс е двеста километра по една-единствена междущатска магистрала, номер десет.

Първата половина от пътя ви отвежда в извънградската вилна зона на изток, където живеят богаташите, после в областта Сан Бернардино, където въздухът се движи по скалата приятен-отровен, в зависимост от вятъра и божиите прищевки, а гледката представлява приспивно еднообразие от магазини, търговски центрове, паркинги и крайпътни къщи. Сетне идват обработваемите площи и железопътните паркове около Монтана и след Юкайпа движението намалява, въздухът става сух и чист. Минаваш покрай черешовите горички на Бомонт, през прахоляка от сива мръсотия и бели скали и вдясно виждаш заснежените върхове на планината Сан Бернардино.

Пустият път е покана да увеличиш скоростта и повечето шофьори го правят. През пролетта златната младеж, заредена с бира, трева и илюзии за безсмъртие, фучи по магистралата. Крещят и висят от малките си открити коли, разменяйки си сексуални поздрави. Повечето стигат до Палм Спрингс, но някои свършват в канавката.

Крайпътните патрули се крият, наблюдават и правят всичко възможно да поддържат смъртността в допустими граници.

Спряха Майло само веднъж, точно преди прохода Сан Джорджио, дълго след като бе паднал мракът. От Ривърсайд той караше със сто и четирийсет километра в час. Поршето е бяло, 928, на девет години и в идеално състояние. Младият полицай го погледна с възхищение, после провери документите на Майло и мигна само веднъж, когато Майло каза, че работи по убийство и иска да изненада важен свидетел.

Ченгето му върна документите и издекламира предупреждение, че по пътя има луди, затова да внимава, сетне гледа след нас, докато се отдалечихме.

Пристигнахме в Палм Спрингс в десет вечерта. Минахме покрай редица пресечки с евтини къщи и влязохме в покрайнините на бизнес района. За разлика от Бейкърсфийлд, тук малко неща се бяха променили. Същата занемарена смесица от магазини за употребявани вещи с претенции за антиквариати, мотели, бутици за дрехи и ужасно грозни предмети на изкуството. Големите пари бяха в Палм Дезърт и Ранчо Мираж.

— Търси Палм Гроув Уей — рече Майло. — Казино „Сън Палис“.

— Не ми прилича на индиански резерват.

— Какво очакваш? Индиански колиби и стълбове за жертвоприношения? Тези индианци са късметлии. Били са изритани в пустинята, но тяхното парче земя започнало да пуска лъскава черна течност, затова забогатели, научили какво означава вратичка в закона, разбрали, че са самостоятелна нация и завели дело за правото да упражняват хазартни игри. Накрая държавата им дала зали за бинго, но останала непреклонна по въпроса за неморалността на хазарта.

— После държавата поела контрола върху лотарията — добавих аз, — и спорът станал не толкова противоречив.

— Точно така. Индианците из целия щат възприели хазарта. В Санта Инес има ново казино. Държавата продължава да се бърка, бавейки се да издава разрешителни и да не позволява на индианците да произвеждат игрални автомати, нито да ги изнасят от страната. А това е важно, защото игралните автомати са източник на пари номер едно. Ето защо ги внасят незаконно и след като се окажат на територията на страната, никой не може да направи нищо.

— Детективе — казах аз, — говориш така, сякаш оправдаваш закононарушенията.

— Има закони и закони.

— Палм Гроув Уей — рекох аз и посочих следващата пресечка.

Той зави наляво. Излязохме на още една търговска улица. Още мотели, обществена пералня и заведения, претъпкани с хора, просмукани с мазнина и с горещ нощен въздух. После пред нас блеснаха ярки синьо-зелени и жълти светлини, подредени във формата на каубойска шапка, увенчаващи сто и петдесет метрова кула.

— Направено с много вкус, а? — подхвърли Майло.

— Целият център ли е в рамките на резервата? — попитах аз.

— Не. Трябва да търсиш в поземлените фондове кои земи са принадлежали на индианци. Ето, пристигнахме.

Майло зави в големия паркинг, опасващ казиното. Зад кулата с каубойската шапка имаше изненадващо малка едноетажна постройка, също украсена със сини и жълти светлини и огромни букви „СЪН ПАЛИС“ в оранжев неон, обградени със сияещи алени пръсти.

Между кулата и другата сграда имаше ярко осветен паркинг. До стената на казиното беше спряла чисто нова червена „Камаро“. На предния капак беше завързана розова панделка, а на стъклото имаше табелка с надпис: „Вече четирима играчи подред печелят тази кола“.

Майло намери място и паркира. Слязохме и едно яко момче със загоряла до кафяво кожа в бяло поло и черен панталон изтича към нас.

— Хей, аз щях да я паркирам.

Майло му показа значката си.

Момчето млъкна. Вторачи се за миг, после хукна да отвори вратите на жълт като урина кадилак с размерите на кораб, пълен със засмени, почернели от слънцето оптимисти с посребрели коси.

Приближихме се до двойните остъклени врати на казиното и влязохме, точно когато от врявата, препъвайки се, изскочи висок мъж. Зад него се тътреше двестакилограмова жена в рокля на цветя и плажни сандали.

Вратите се затвориха след нас и ни заключиха в шума и изгарящата очите светлина. Озовахме се на малка, издигната платформа с месингови перила, застлана със синьо-зелен мокет и разделена с произволно поставени колони от лакиран махагон. Стъпалата от двете страни водеха към игралната зала — един-единствен салон с размери трийсет на петнайсет метра. Пак синьо-зелен мокет и колони под облицования със звукоизолационни плочки таван. Бели стени без прозорци и часовници.

Вдясно играеха покер — прегърбени мъже в карирани ризи и якета, черни очила и с парализирани лица. Следваха редици игрални автомати — може би стотина. Дрънчаха, писукаха, примигваха и изглеждаха по-жизнени от хората, които дърпаха дръжките им. Масите за „двайсет и едно“ заемаха лявата половина на помещението — толкова препълнено, че трябваше или да седнеш, или непрестанно да обикаляш. Но никой не бързаше да си тръгва толкова рано. Играчите представляваха смесица от отшелници в пустинята, японски туристи, работници, индианци и неколцина развратни типа, опитващи се да изглеждат интелигентни в елегантните си костюми и ризи с дълги яки. Всички се преструваха, че печелят и че тук е Лас Вегас. Момичета със съвършени тела в оскъдни бели рокли обикаляха насам-натам и разнасяха подноси с питиета. Едри мъже, облечени в черно и бяло патрулираха из залата и наблюдаваха като камери. Кобурите им се очертаваха под ризите.

Някой тръгна към нас, после спря. Беше сивокос мъж с мустаци, продълговато отпуснато лице и тънки устни, облечен в сив костюм и червена вратовръзка, на около петдесет и пет години. В едната си ръка държеше портативен радиопредавател. Преструваше се, че не ни забелязва и не помръдваше. Но сигурно бе изпратен някакъв сигнал, защото двама от въоръжените пазачи се насочиха към нас и застанаха под платформата. Единият беше индианец, а другият — червенокос, с лунички. И двамата имаха мускулести ръце, изкривени гръбнаци и големи търбуси. На колана на индианеца пишеше „Гарет“.

В казиното непрекъснато влизаха и излизаха хора. Майло се приближи до месинговите перила и мъжът със сивите коси и мустаци отиде до него. Гарет се обърна и започна да наблюдава.

— Мога ли да ви помогна, господа?

Плътен, неемоционален глас. Името на ревера му беше напечатано на компютър. „ЛАРИ ДЖОВАНИ, УПРАВИТЕЛ“ Майло показа служебната си карта.

— Търсим Тед Барнаби.

Джовани не реагира.

Майло прибра картата си.

— Тази вечер Барнаби е на смяна, нали?

— Загазил ли е?

— Не. Само искаме да му зададем няколко въпроса.

— Той е нов тук.

— Започнал е преди две седмици — рече Майло.

Джовани вдигна глава и огледа лицето му, после се вторачи в зелената му риза. Търсеше очертанията на пистолет.

— Няма проблеми, така ли? — попита той.

— Никакви. Къде е Барнаби?

— Обадихте ли се на местната полиция?

— Не.

— Тогава по закон нямате правомощия тук.

Майло се усмихна.

— По закон мога да обикалям казиното, докато намеря Барнаби, да седна на масата му, да действам наистина бавно, непрекъснато да разливам питиетата си и да задавам глупави въпроси. И да вървя след него, докато се движи между масите.

Джовани поклати глава.

— Какво искате от него?

— Приятелката му беше убита преди половин година. Той не е заподозрян, но искам да му задам няколко въпроса.

— И ние сме нови. Заведението отвори преди три месеца и не искаме потокът да секва, ако се досещате какво имам предвид.

— Добре. Тогава, когато излезе в почивка, изпратете го навън. Така няма да ви пречим.

Джовани погледна златния си часовник.

— Барнаби ще почива след час. Ако не създавате проблеми, ще го пусна по-рано.

— Благодаря.

— А през това време искате ли да поиграете?

Майло се усмихна.

— Тази вечер не.

— Добре, излезте и чакайте до камарото, а аз ще го изпратя. Желаете ли нещо за пиене или ядене?

— Не, благодаря. Напоследък някой печелил ли е колата?

— Досега трима. Като свършите с Барнаби, заповядайте да опитате късмета си.

— Ако имах късмет, щях да опитам.

— Коя е любимата ви игра?

— На ченгета и разбойници.

Въпреки всичко, момиче в оскъдна рокля ни донесе две бири и ние ги изпихме, докато стояхме облегнати на хладната стена на казиното и чакахме зад аленото камаро. Наблюдавахме влизащите и излизащите и долавяхме шума от залаганията вътре. Външният паркинг се простираше сякаш до хоризонта, сливайки се с черното пространство и осеяното със звезди небе. Приглушеното бръмчене на мотори и светлините на фаровете очертаваха пътя в далечината, но повечето движение беше тук.

Точно когато изпразнихме чашите, от казиното излезе висок слаб мъж в червена риза. Огледа се. Дългите пръсти на ръцете му се свиваха и отпускаха.

Беше трийсетинагодишен, с гъсти руси коси. Под изгладения черен панталон носеше ботуши с цвят на кремък от биволска кожа. На неокосмената му китка висеше сребърна гривна с тюркоази, а на върлинестия врат — златна верижка. Хубав, но кожата му беше толкова обезобразена от акне, че тази на Майло изглеждаше гладка. На светлината изпъкнаха още няколко недостатъка. Най-ясно се видя голяма подутина на дясното слепоочие. Под лявото ухо имаше малка кръгла лепенка, а на врата — дълбоки бразди.

Майло остави чашата си и излезе пред камарото.

— Господин Барнаби.

Тед се скова и ръцете му се свиха в юмруци.

Майло му показа картата си и това го накара да отстъпи крачка назад.

Майло протегна ръка и Барнаби я пое с нежеланието на човек, чиито длани са мокри.

Майло го дръпна зад аленото камаро.

— За какво е всичко това, по дяволите? Току-що ме уволниха заради вас.

— Манди Райт.

Кафявите му очи спряха да се движат.

— Какво общо има с това полицията в Лос Анджелис?

Майло сложи крак на бронята на камарото.

— Внимавайте — рече Барнаби. — Нова е.

— Не изглеждате много разстроен заради Манди.

— Как да не съм разстроен? Но какво мога да направя след толкова много време? И защо да ме уволняват заради това?

— Ще говоря с Джовани.

— Благодаря. По дяволите, защо трябваше да идвате тук? Защо не ми се обадихте вкъщи?

— Защо те изрита Джовани?

— Не каза нищо, но ме погледна по онзи начин. Познавам тези погледи. Скъсват си задника, за да нямат неприятности, а вие току-що ме превърнахте в проблем.

Барнаби докосна лепенката, натисна я и трепна.

— По дяволите. Току-що наех квартира в Катидрал Сити.

— Защо напуснахте Лас Вегас, след като Манди беше убита?

— Аз… бях потресен. Не исках да виждам хората там.

— И се преместихте?

— Да.

— Къде?

— В Рино.

— А после?

— В Юта.

— Защо Юта?

— Защото съм оттам.

— Мормон ли сте?

— Едно време… Вижте какво, вече казах на ченгетата в Лас Вегас всичко, което знам. А то е нищо. Вероятно някой от клиентите й я е убил. Никога не съм харесвал онова, което тя правеше, но бях много хлътнал по нея, затова не я зарязах. Какво трябва да ви кажа? И защо ченгетата от Лос Анджелис се интересуват?

— Защо не се върна в Лас Вегас, Тед?

— Лоши спомени.

— Това ли е единствената причина?

— Достатъчна, нали? Аз идентифицирах тялото й, човече.

Той поклати глава и облиза устни.

— Не отбягваш ли някого?

— Кого?

— Убиецът на Манди.

— Клиент? Защо да го отбягвам?

— Откъде знаеш, че е клиент?

— Не знам, само така мисля. Но какво друго може да се очаква? Такива като нея непрекъснато се забъркват в разни каши. Нали знаете. Рисковете на професията.

— Държаха ли се грубо с нея?

— По някой белег тук-там. Нищо сериозно.

— Имаш ли представа кой го е правил?

— Не. Тя не ми казваше имената. Така се бяхме разбрали.

— Как?

— Не й се бърках, а тя ми посвещаваше свободното си време. — Той се усмихна накриво. — Бях хлътнал по нея повече, отколкото тя по мен. Виждали ли сте я на снимка?

— Аха — отговори Майло.

— Прелестна е, нали?

— Живяхте ли заедно?

— Никога. Точно това се опитвам да ви обясня. Тя искаше самостоятелен апартамент, собствено пространство.

— Собствено пространство за работа?

— Да — по-силно каза Барнаби. Изпука кокалчетата на пръстите си и тъжно ги погледна. — Тя беше невероятна. Наполовина хавайка, наполовина полинезийка. Най-красивите хора на света. Отначало бях лапнал до полуда по нея. Исках да скъса с начина си на живот. Всичко. Казах й, научи се да се пазариш, с твоята външност ще живееш само от бакшиши. Тя се засмя и рече, че иска сама да си е шеф. Обичаше парите. Хубавите неща.

— Кои?

— Дрехи, бижута, коли. През няколко месеца си купуваше нова кола. Шевролети, беемвета. Последния път беше ферари втора употреба. Непрекъснато продаваше и купуваше. Взимаше ги от един от онези крайградски паркинги, където несретниците складират гуми за пари. Казах й, не познавам момиче, което да е толкова лудо по колите. Тя се засмя и рече: „Аз съм по мощните двигатели. Затова харесвам теб“. И ето докъде я доведе всичко това. Не знам нищо повече. Същият скапаняк е очистил някое момиче в Лос Анджелис, така ли? Както Манди беше убита.

Майло не отговори.

— Някой от онези серийни убийци, нали? — продължи Тед. — Има логика.

— В кое?

— Те винаги нападат проститутки. — Барнаби се намръщи. — Манди беше такава, макар че се мислеше за актриса.

— Тя ли ти каза, че е актриса?

— Да, но почти на шега.

— Какво искаш да кажеш?

— Преструвала се на такава, каквато иска клиентът.

— Участвала ли е в порнографски филми?

— Доколкото знам, не.

— Не?

— Не!

— Разказа ли ти по-подробно в какво се изразява актьорското й майсторство?

— Не.

— Или за кого се е преструвала?

— Когато я попитах за това, тя се ядоса и аз млъкнах. Нали ви казах, че не споделяше.

Физическа връзка между момиче на повикване и професор.

Майло ме погледна.

— Живеехте отделно, така ли?

— Да.

— Къде се срещахте?

— Предимно в моя апартамент.

— А в нейния?

— Само във вторник. Свободният й ден. — Тед облиза устни и сви пръсти. — Сега имам нова приятелка. Тя не знае за Манди.

— Какво работи новата ти приятелка?

— Не е като Манди. Касиерка е. В „Трифти Дръг“. Не може да се сравни по красота с Манди, но аз нямам нищо против. Живее в Индио. Мисли да се премести при мен.

— Къде се запознахте?

— Тук. Какво значение има? На едно празненство.

— А къде се запозна с Манди?

— В казиното, където работех. Биваше ме и ме сложиха на маса с висока миза — петстотин долара. Тя се навърташе там. Играеше от време на време, но аз знаех каква беше целта й.

— Каква?

— Да свали някой богаташ. Гледаше къде е най-голямата купчина с чипове, промъкваше се там, навеждаше се над мъжа и духваше в ухото му.

— Минаваше ли този номер?

— А вие как мислите?

— Имаше ли редовни клиенти?

— Не знам, човече. Може ли да тръгвам?

— След малко, Тед. Значи, що се отнася до взаимоотношенията ви, тя е командвала.

— Аз й позволявах! Тя беше прелестна. Но си взех поука. Както се казва в песента. Искаш ли да бъдеш щастлив, ожени се за грозно момиче.

— Говорихте ли за женитба?

— И още как. Ограда с бели колчета, две хлапета и шибан микробус. Нали ви казах, че Манди обичаше хубавите неща.

— Дрехи, бижута, коли.

— Точно така.

— И кокаин.

Барнаби отново сви пръсти.

— Няма да отговоря на това.

— Защо не?

— Нямате правомощия на територията на резервата. Разговарям с вас, защото обичах Манди. Имам право да си тръгна когато поискам.

— Вярно е, но какво ще стане, ако отида в полицията в Катидрал Сити и им разкажа за миналото ти?

— Какво минало?

— Ченгетата в Лас Вегас казаха, че двамата с Манди сте се дрогирали и ти си бил доставчикът й.

— Глупости.

— След смъртта й си започнал да се друсаш още повече. Затова никой в Лас Вегас не те искал на работа.

Потта на надупченото му като със сачми лице му придаваше вид на поничка с прясна глазура. Барнаби се обърна с гръб към нас.

— Защо използвате това срещу мен?

— Нищо не използваме срещу теб, Тед. Искам да науча колкото е възможно повече за Манди.

— И аз ви казвам каквото знам!

— Повдигнах въпроса за дрогата, защото ме интересува начина на живот на Манди.

— Нейният начин на живот? Какъв мислите, че беше? Да се чука с мъже!

— Наркотикът означава лоши типове. Те нараняват хората.

Барнаби не каза нищо.

— Манди дължеше ли пари някому?

— Никога не съм виждал банковата й сметка.

— Някой от момчетата, от които ти купуваше кокаина, да й се е ядосал за нещо?

— Вие казвате, че съм й купувал кокаин.

— Да е ядосала някой от лошите?

— Не ми е известно.

— Търгуваше ли секс за кокаин?

— Не ми е известно.

— И ти никога не си й уреждал да го прави?

— Не съм сводник.

— Само приятел през свободното време.

— Вижте какво — рече Барнаби, — аз нямах власт над нея. Тя си беше господар. Харесваше ме, защото я изслушвах. Умея да слушам. Когато работиш в казино, непрекъснато слушаш тъжни истории.

— Какви бяха проблемите на Манди?

— Доколкото знам, нямаше такива.

— Щастливка.

— Така изглеждаше.

— И нямаш представа кои бяха редовните й клиенти?

— Не.

— В нощта, когато беше убита, спомена ли с кого ще се среща?

— Явно не разбирате. Тя никога не говореше за работата си.

— Казал си на полицията в Лас Вегас, че в онази нощ си бил на работа.

— Не беше необходимо да им казвам. Един милион хора ме видяха. Разбрах за убийството едва на другия ден, когато й се обадих и някакво ченге вдигна телефона. Казаха ми да се явя в участъка. После да отида в моргата и да разпозная трупа.

— Манди работеше ли някъде другаде, освен в апартамента си?

— Вероятно.

— Вероятно?

— Ако свалеше някой играч, който е имал запазена стая в казиното, вероятно са се качвали горе.

— Ако?

— Добре, когато.

— Работеше ли на улицата?

— Да. Тя беше закоравяла проститутка.

— Имаш ли представа защо е била убита на улицата?

— Вероятно е изпращала клиент и той нещо е откачил.

— Имаше ли навика да изпраща клиентите?

— Откъде да знам? Само предполагам.

— Никога ли не си я посещавал, докато тя работеше?

— Да, направих го веднъж и тя адски се ядоса.

— Манди е определяла правилата, така ли?

— Манди беше звездата, човече. — Барнаби леко се усмихна. — Един път, когато беше в добро настроение, тя рече: „Знам, че се вкисваш от онова, което правя, но се опитай да го преодолееш. Не е нищо особено. Само преструвка“. Да, казах аз, и накрая получаваш Оскар. Тя се засмя и отговори: „Точно така, би трябвало да дават Оскари за моята професия — най-малко за второстепенна роля за актриса с разкрачени крака“. Това ме вбеси. Не ми хареса, като го чух. Но на нея й се стори смешно и се хили като ненормална.

— Кога беше стерилизирана?

Барнаби отпусна ръце.

— Какво?

— Кога завързаха маточните й тръби?

— Преди да се запознаем.

— Колко преди това?

— Не знам.

— Но ти го е казала.

— Каза го, само защото се държах глупаво. Започнах да дърдоря колко обичам децата и че един ден би било страхотно да имам няколко. Тя много се смя. — Той пак облиза устни. — Попитах я какво толкова смешно има, а тя рече, много си сладък, Теди. Хайде, отиди да начукаш някое свястно момиче. Направи едно дете и заради мен, защото мен ме оправиха. Попитах я какво иска да каже. И тя отговори, че са я оперирали. Попитах защо го е направила? Тя рече, че вече нямало да кърви всеки месец, нито да се притеснява дали ще забременее или да гълта хапчета, от които да хване рак. После отново се засмя и каза, че го смята за професионален разход. Би трябвало да й направят данъчна отстъпка. Много смешно. Това изобщо не ми хареса, но с Манди или продължаваш да се возиш, или слизаш от колата. Когато човек й угаждаше и се смееше с нея, всичко беше страхотно.

— А когато не го правеше?

— Изолираше ме.

— Стерилизирали са я, преди да се запознаете. Преди повече от година, така ли?

— Запознахме се година и половина преди Манди да умре. Операцията е била извършена преди това.

— Каза ли къде са я оперирали?

Мимолетно колебание.

— Не.

— Спомена ли името на лекаря?

— Не.

— Каза ли ти нещо друго за него?

— Не, но аз го видях.

— Къде?

— В казиното.

— Кога?

— Може би преди около месец.

— Преди да бъде убита?

— Да.

— Разкажи ми за него.

— Защо, да не е…

Майло вдигна голямата си ръка.

— Разкажи ми, Тед.

— Добре, добре. Работех и я видях да действа. Мотаеше се из казиното в къса черна рокля. Косите й бяха вдигнати. Носеше обеци с фалшиви диаманти. — Той затвори за миг очи, съхранявайки образа й, сетне ги отвори и подръпна червената си риза. — Опитах се да привлека погледа й, евентуално, за да се видим след това. Тя се усмихна широко, после видях, че не се усмихва на мен, а на друг.

— На лекаря.

— Тогава не знаех, че е лекар. Тя ми каза по-късно. Манди мина покрай масата ми. Той седеше другаде. Пред него имаше голяма купчина чипове. Манди каза здрасти на него и на другия. Прегърнаха се и се разцелуваха като стари приятели. Той събра чиповете си и излязоха. На следващия ден й казах, че беше много мило от нейна страна да му каже здрасти. Тя ми рече да не ставам докачлив. Познавала го отдавна. Той бил докторът, който я оперирал. Била му длъжница.

— Какво му е дължала?

— Може да го е направил безплатно, знам ли.

— В замяна?

Барнаби сви рамене.

— Как изглеждаше? — попита Майло.

— Нищо особено. Трийсет и пет — четирийсетгодишен. Но широкоплещест. Като гимнастик. Къса коса. Дръпнати очи като на японец. Хубави дрехи — костюм, вратовръзка и всичко останало.

— А другият?

— Кой другият?

— Нали каза, че имало още един.

— Да, но той беше възрастен. Изглеждаше болен. Кожата му беше жълта. Седеше в инвалидна количка. Докторът го буташе. Може да е бил някой богат пациент, който играе за последен път. В Лас Вегас непрекъснато виждаш такива. Сакати, парализирани.

— Какво каза Манди за тях?

— За възрастния — нищо.

— А за доктора?

— Само, че я оперирал.

— И му била длъжница.

— Да. Някакъв шарлатанин ли е?

— Не. Герой.

Барнаби изглеждаше объркан.

— Спомняш ли си нещо друго?

— Не.

— Добре. Благодаря.

— Няма нищо.

— Адресът на „Виста Чино“ валиден ли е?

— Да.

— А какъв е адресът на къщата, която ще наемаш?

— Какво значение има? Ако сега ме уволнят, няма да мога да я наема.

— За всеки случай.

Тед Барнаби каза улицата и номера. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна.

— Искаш ли да говоря с Джовани? — попита Майло.

— Няма да има полза.

— Както желаеш.

Барнаби спря.

— Направете го, ако искате. Щом това ще ви накара да се почувствате герой.