Екзекуцията

19

В девет сутринта се обадих в кабинета на Джулия Стайнбъргър, но я нямаше. Имала лекции до обяд.

Трябваше да свърша някои неща в района на университета.

В катедрата по психология три секретарки седяха пред екраните на компютрите, но столът на рецепцията беше празен. На гишето беше натрупана пощата. Неколцина студенти четяха обявите за работа.

— Извинете — казах аз и секретарката, която се намираше най-близо вдигна глава.

Млада, хубава, червенокоса.

Показах картата си от медицинския университет, намиращ се в другия край на града и добавих:

— Това сигурно ме прави персона нон грата тук, но вероятно ще бъдете така любезна да ми помогнете.

Тя се засмя и продължи да натиска клавишите, но попита:

— Какво мога да направя за вас?

— Търся дипломант на име Кейси Локинг.

— Той ползва кабинет долу в мазето, но не идва често. Работи предимно в дома си.

Момичето стана, отиде в дъното на помещението и се върна с празни ръце.

— Странно. Папката му я няма. Почакайте.

Тя пак седна пред компютъра, смени файловете и изкара на екрана списък с имена.

— Ето. Стая 55331. Може да използвате телефона в края на гишето.

Така и направих, ала никой не отговори. Слязох в мазето. Повечето стаи бяха лаборатории. Името на Локинг беше напечатано на индекс карта. Никой не отвори на почукването ми.

Качих се отново горе и казах на червенокосата:

— Няма го. Жалко. Той кандидатства за една длъжност и дойдох да уговорим събеседване.

— Искате ли да ви кажа домашния му телефон?

— Бих могъл да му се обадя.

Тя го написа. По кода разбрах, че адресът е на Холивуд Хилс, на изток от Ла Сиенега. Не беше къщата на шосе Мълхоланд. Тогава вероятно бе отишъл там, за да се срещне с някого. Може би с Крувич.

Папката му я нямаше. Обадих се и мазният глас на Локинг каза: „Вкъщи няма никой. Говорете или се откажете“. Затворих и излязох от сградата.

Време беше да посетя историческия факултет.

Хейс Хол беше една от най-старите постройки в района на университета. Намираше се зад библиотеката и беше построен от същия жълтеникав варовик, замърсен от въздуха. Кабинетът на Сийкрест беше на последния етаж и в дъното на отекващия плесенясал коридор, от двете страни на който имаше махагонови врати с резба. Неговата беше отворена, но го нямаше.

Стаята беше голяма, хладна, боядисана в светлозелено и имаше сводест таван и прозорци с армирани стъкла, които се нуждаеха от измиване, кафяви завеси, пристегнати с месингови халки, вградени лавици с книги и безвкусен персийски килим — някога червен, но сега розов.

Зад грозното бюро във викториански стил имаше ортопедичен стол, тапициран в черно. Пред него стояха три скъсани червени кожени стола. Бюрото беше разтребено като домашния му кабинет. Отгоре бяха наредени купчина сини тестове за изпит, две урни от епохата на неолита и пишеща машина. На зелена подставка се мъдреше картонена кутия с полуизяден сандвич с яйце и салата и неотворен диетичен „Спрайт“. Нямаше петна, нито трохи.

Сийкрест влезе, бършейки ръце със салфетка. Беше облечен в сив пуловер, риза на кафяви карета и сива плетена вратовръзка, краищата на ръкавите на пуловера бяха протрити, а очите му изглеждаха забулени в мъгла. Заобиколи ме, седна зад бюрото и погледна сандвича.

— Добро утро — казах аз.

Той взе сандвича и отхапа.

— Какво мога да направя за вас?

— Ако разполагате с време, имам няколко въпроса.

— За?

— Взаимоотношенията със съпругата ви.

Сийкрест остави сандвича. Не ме покани да седна, затова стоях прав.

— Взаимоотношенията със съпругата ми — тихо повтори той.

— Не искам да се натрапвам…

— Но ще го направите, защото полицията ви плаща. — Той отчупи парченце кора и бавно започна да дъвче. — Защо искате да се натрапвате?

— Професоре, ако моментът не е подходящ…

— О, спестете ми това. Знаете ли, едва след нощното ви посещение със Стърджис осъзнах, че всъщност съм заподозрян. И каква беше целта ви тогава? Да ме хванете неподготвен? Надявахте се, че по някакъв начин ще се издам? Дали моментът е неподходящ? Моментът винаги е неподходящ. Този проклет град. Всеки иска да напише безвкусната си таблоидна версия. Кажете на Стърджис, че е живял достатъчно дълго в Лос Анджелис, за да се научи как се прави истинско разследване. — Лицето му стана тъмночервено. — Но предполагам, че не би трябвало да се изненадвам. Несъмнено има някакъв идиотски детективски наръчник, в който пише да подозирате съпруга. А онези две първи мекерета бяха настроени враждебно от самото начало. Но защо замесва вас? Наистина ли мисли, че ще остана поразен от психологичната ви проницателност?

Сийкрест отново поклати глава, отхапа още от сандвича, действайки с безмилостни, резки движения, сякаш сандвичът беше опасен, но неустоим.

— За мен няма значение, че съм заподозрян — продължи той. — Нямам какво да крия, затова ровете, колкото ви душа иска. А що се отнася до взаимоотношенията със съпругата ми, с нито един от двама ни не беше лесно да се живее, ето защо фактът, че сме останали заедно, би трябвало да ви говори нещо. Пък и каква причина бих имал да я убия? Пари? Да, миналата година тя направи цяло състояние, но парите не означават нищо за мен. Когато имотите й бъдат освободени от адвокатите, мога да ги даря за благотворителни цели. Почакайте и ще видите, ако не ми вярвате. Какъв друг мотив бих могъл да имам? — Той се изсмя. — Не, Делауер, животът ми не стана по-хубав, след като Хоуп умря. Дори когато беше жива, бях самотник. След смъртта й останах съвсем сам и установявам, че вече не искам да е така. А сега, бъдете любезен и ме оставете да обядвам на спокойствие.

Тръгнах към вратата и Сийкрест добави:

— Жалко, че Стърджис няма въображение. Придържането към наръчника ще намали и без това малкия шанс, който има, да узнае истината.

— Не сте оптимистично настроен.

— А нима полицията ми е дала основание? Вероятно трябва да наема частен детектив. Макар че не знам към кого да се обърна. — Той тихо се изсмя. Смехът му приличаше на лай. — Нямам дори адвокат. И не защото не съм имал възможност. Някой трябва да е дал телефонния ми номер на противния им адвокатски клуб или пък негодниците сами надушват хорското нещастие. Веднага след убийството ми се обаждаха по няколко пъти на ден, сетне почти престанаха. Дори сега се опитват от време на време.

— Какво искат от вас?

— Да съдя градската управа, че не е подкастрила дърветата. Сякаш най-важното в случая е пейзажът.

— А кое е най-важното?

— Пълният упадък на реда. Жалко, че не мога да събера достатъчно алчност за печалба. Да напиша книга, която ще се продаде в голям тираж. Няма ли да е очарователно? Скърбящият вдовец се явява в различни телевизионни предавания. По стъпките на Хоуп.

— Биваше я в това отношение.

— Биваше я във всяко едно отношение. Разбирате ли? Тази жена беше изключителна.

Кимнах.

— Всъщност — добави той, — Хоуп мразеше игричките на медиите, но знаеше, че са полезни.

— Тя ли ви го каза?

— Да, Делауер. Хоуп беше моя съпруга. Доверяваше ми се.

Сийкрест отвори газираната вода и надникна вътре.

— О, боже, защо ли си губя времето с вас? Можете ли дори да си представите какво означава да бъдеш под един покрив с такъв човек? Все едно живееш с взет назаем шедьовър на Реноар или на Дега. Знаеш, че никога няма да го притежаваш, нито дори ще го разбереш напълно, но въпреки това си благодарен.

— Взет назаем от кого? — попитах аз.

— От Господ, от Съдбата, в каквото вярвате. — Той пийна спрайт и остави консервата. — Стърджис сигурно си мисли: „Завиждал ли е?“. Отговорът е не. Изпитвах страхопочитание, но от любов. Следващият въпрос в „гениалния“ му ум е: „Какво е намирала в него?“. Да, понякога и аз се питах. А сега я няма… и вашият приятел, ченгето, мисли, че аз съм изкупителната жертва. А сега, моля ви, оставете ме на мира!