Екзекуцията

17

Опитвах се да подредя фрагментите на ребуса. На другата сутрин се обадих във факултета по психология и помолих да ме свържат с Мери Ан Гонзалес. В Лондон беше пет вечерта. Никой не отговори. Нямаше и телефонен секретар. Направих си кафе и сандвич. Ядох, без да изпитвам удоволствие от храната, мислейки за тълпата жени в клиниката снощи. За въоръжения пазач. За веригата, блокираща входа за паркинга. За доктор Крувич, който вероятно оперираше.

Пациенти като Шенийз Фарни?

Петнайсет коли. Освен персонала, вероятно десетина клиенти.

Сигурно работеше часове наред, на смени.

Какъв бе мотивът му — идеализъм или изгода?

Печалбата можеше да е голяма, ако Крувич използваше апаратурата на клиниката, без да плаща. Сигурно клиниката беше доволна, че има някой, който доброволно обслужва бедната клиентела.

Бедни жени. Това означаваше медицинско осигуряване „Меди Кал“. Финансирането на абортите винаги беше предмет на политически нюанси. Нямах представа колко плаща „Меди Кал“. Обадих се в канцеларията им. Прехвърлиха ме на номер 800 в Сакраменто, накараха ме да чакам десет минути, после връзката прекъсна. Опитах отново, чух маймунските крясъци на двама служители и накрая попаднах на един, който говореше по-членоразделно. Призна, че „Меди Кал“ наистина възстановява разходите за прекъсване на бременността и за операция на маточните тръби, но ми трябвал процедурен код, за да получа сумата.

Позвъних в медицинския факултет в другия край на града и използвах статута си на университетски преподавател, за да ме свържат с администрацията на женската болница. Насочиха ме към касата, а оттам — директно към касата на „Меди Кал“. Накрая някой, чийто тон подсказваше, че би трябвало да знам, без да питам, ме информира, че разходите за абортите наистина се възстановяват от държавата. Деветстотин долара, без болничните услуги, упойката и други.

Затворих.

Деветстотин долара. И ако си хитрец, какъвто изглежда беше Крувич, може да включиш измислени такси за медицински сестри, за операционна зала и за консумативи и да повишиш възстановяването на сумата.

Двайсет аборта седмично правеха почти седемцифрен доход. Хубава добавка към практиката на гинеколог, специалист по оплождането.

Да имплантираш зародиши в богатите, като ги взимаш от бедните. Разбира се, имаше рискове — противниците на абортите. И ако вестниците разберяха, щеше да има заглавия от рода на: „Специалист по оплождането от Бевърли Хилс ръководи нощна фабрика за аборти“. Противниците на абортите щяха да разпънат на кръст Крувич, задето убива бебета, а либералите щяха да се разгневят заради класовото неравенство. Какъвто и да беше политическият нюанс, пациентките на Крувич щяха да се отдръпнат от него след такива публикации. И от факта, че дейността на техния лекар не се ограничава само с оплождане — въпреки твърдението на визитната му картичка.

Но при толкова много пари, Крувич вероятно беше пресметнал риска.

Уединена клиника.

Вериги около паркинга. Въоръжен пазач.

Дали Крувич беше алчен и искаше още повече?

Увеличаваше ли сметките? Фалшифицираше ли счетоводните книги?

Беше ли се съгласила Хоуп с измамата?

Но Крувич й бе плащал само трийсет и шест хиляди на година — съвсем малък дял от бизнес за милиони долари.

Може би тази сума фигурираше само в данъчната й декларация и имаше други плащания, в брой.

Или Хоуп е била неволен партньор в измамата и научавайки истината, бе напуснала или заплашила да разобличи Крувич?

И бе убита заради това?

А Манди Райт? Засега единствената й връзка с гинекологията беше прекъснатата бременност и операцията на маточните тръби.

Май доста се отнесе, Делауер.

Най-вероятният сценарий беше, че тя и Хоуп са убити от непознат психопат, а Крувич — колкото и да е користолюбив и безнравствен — нямаше нищо общо с това.

И все пак, бях обещал на Майло да проверя документите му. А изпадналата в паника Теса Баулби имаше свободен ден. Всъщност тя разполагаше с доста свободно време — беше се записала само за две лекции, във вторник и в четвъртък.

Явно бе намалила академичния товар.

Дали защото й беше трудно да се справя?

Мислех да я посетя пак, но едно по едно.

Обадих се на държавния медицински управителен съвет, откъдето ми казаха, че срещу Милан Крувич не са подавани оплаквания за небрежно отношение и разрешителното му не е изложено на риск.

Пак се изхвърли, Делауер.

Облякох се и потеглих към университета.

В биомедицинската лаборатория потърсих Крувич в Указателя на медиците.

Беше получил бакалавърска степен по медицина в Бъркли — университетът на Хоуп, друга възможна връзка. Те бяха на една и съща възраст и бяха завършили в една година.

Стари приятели? Продължих да чета. Магистърска степен в Сан Франциско — същият град, в който бе учила и Хоуп.

После тя стажувала в Лос Анджелис, а той се преместил в Сиатъл, за да получи специалност хирург във Вашингтонския университет.

И после стана интересно.

Изкарал само една година от обучението си по хирургия във Вашингтонския университет, взел разрешение за отсъствие и прекарал една година в института „Брук-Хейстингс“ в Корт Мадейра, Калифорния.

Сетне, вместо да се върне във Вашингтонския университет, Крувич сменя специалността си — от обща хирургия на гинекология — записва се като първокурсник в Медицински център „Фиделити“, Калифорния, завършва и получава диплома за гинеколог.

Никаква следдипломна квалификация по методи за оплождане. Това беше изненадващо, дори безразсъдно, защото методите на оплождане са много специални. Къде беше научил занаята си?

През онази година в института „Брук-Хейстингс“? Не, защото това е била първата му година и никоя уважавана институция не би взела такъв човек за специализирано обучение. Може би беше самоук?

Спестявайки усилия по дързък и опасен начин?

Това ли беше причината да практикува далеч от другите лекари на Бевърли Хилс?

Тогава кой му изпращаше клиенти?

Хора, които също искаха да заобиколят правилата?

Но може би имаше елементарно обяснение: Крувич беше обучен, но по някаква случайност фактът не беше отбелязан в справочника.

И все пак, това беше нещо, което Крувич би поправил. Пък и указателят се осъвременяваше всяка година.

Волнонаемен каубой по оплождане?

Или взимаше случаи, до които никой друг не смееше да се докосне?

Вероятно смелостта му бе привлякла Хоуп?

Крувич беше толкова различен от скучния, обикновен Сийкрест.

Старо волво срещу лъскаво бентли.

Сега Хоуп беше мъртва, а Крувич, както сам бе подчертал — жив, зает, енергичен и правеше един господ знае какво.

А Манди Райт?

Какво общо имаха помежду си един учен и момиче на повикване, освен ужасната смърт?

Нищо не се връзваше.

Потърсих името на Крувич във всеки научен и медицински справочник, който предлагаше библиотеката. Нямаше публикации, затова в онази година „Брук-Хейстингс“ вероятно не бяха извършвали научноизследователска работа.

И институтът не фигурираше никъде.

Когато свърших, стомахът ми се беше свил от подозрения, но засега нямаше какво повече да направя.

Общежитието на Теса се намираше в една от няколкото шестетажни сгради, издигащи се в северозападния край на района около университета. На голяма дървена табела пишеше „СТУДЕНТСКО ОБЩЕЖИТИЕ. ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО НА АВТОМОБИЛИ БЕЗ ПРОПУСКИ“. Пейзажът се състоеше от хълмиста ливада и обрасли палми. По нататък по пътя се виждаше спортният център със стени с кремава мазилка и опушени стъкла, където преди години се бяха запознали Филип Сийкрест и Хоуп Дивейн.

Спрях на паркинга за товарни коли встрани от сградата, влязох във фоайето и тръгнах към рецепцията. Чернокожа жена на двайсет и няколко години седеше на стола и подчертаваше нещо с дебел розов маркер. Устните й имаха същия нюанс. Зад нея имаше телефонно табло. Лампичките примигаха и докато се обръщаше към тях, за да приеме обаждането, тя ме забеляза. Заглавието на книгата, която четеше, беше „Основи на икономиката“.

Младата жена сложи жичките в съответните гнезда и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Търся Теса Баулби.

Чернокожата прелисти купчина листа — списък с напечатани на пишеща машина имена. Провери два пъти, сетне поклати глава.

— Съжалявам, но няма такова име.

— Теса може да е галеното й име.

Тя се вторачи в мен, после отново прегледа списъка.

— Няма никой с фамилия Баулби. Попитайте в другите общежития.

Проверих във всичките. Същият резултат. Може би Теса бе излязла на квартира. Студентите имаха този обичай. Но като прибавим страха, който бях видял в очите й, плюс разтоварването в учебната й програма, това намирисваше по-скоро на бягство.

Използвах телефонния автомат в последното общежитие, за да се обадя на Майло. Питах се дали знае домашния й адрес. Исках да му кажа и за пропуските в образованието на Крувич. Нямаше го. И клетъчният му телефон не отговаряше. Може би бе станало още едно убийство с три наръгвания с нож или нещо друго, което щеше да направи на пух и прах хипотезите ми.

Потеглих и се отбих в първата бензиностанция, която видях в Уестууд Вилидж. Телефонната кабина представляваше наклонена на една страна алуминиева развалина, а указателят беше мърляв и окъсан. Липсваха много страници. Тази с фамилиите Баулби беше там.

Имаше само две: Б., Т. Дж. Венис, без адрес и Б. Уолтър И., Мисисипи авеню, Западен Лос Анджелис.

Лос Анджелис е безразборна смесица от жилищни квартали и при наличието на десетина справочника, обхващащи района, шансовете един от онези Баулби да е роднина на Теса, бяха малки. Но аз се залових с каквото разполагах, започвайки с Уолтър от Мисисипи авеню, защото беше най-близо.

Съвсем близо. Между булевардите Санта Моника и Олимпик, само на километър и половина на юг от университета, в район с малки следвоенни къщи и няколко грандиозни въображаеми проекти.

В този ден събираха боклука. Препълнени кофи и обемисти найлонови чували показваха гордостта от консумацията. Из отпадъците нервно ровеха катерици. През нощта братовчедите им, плъховете, щяха да превземат територията. Преди няколко години жителите на Калифорния бяха гласували да се намали данък сгради и политиците измислиха наказание, премахвайки контрола върху гризачите и някои услуги. Като подкастрянето на дърветата, например. Но за други неща явно се намираха пари. Миналата година след една буря наблюдавах как екип от тринайсет човека цели четири часа сече и ряза паднал бор.

Жилището на Уолтър Баулби представляваше жълто-кафяво бунгало с покрив от черни плочи. Ливадата беше подстригана късо като косата на морски пехотинец. Беше по-скоро сива, отколкото зелена. На широката веранда отпред имаше саксии с цветя, алуминиев стол и малък син велосипед. На алеята за коли стоеше стар, кафяв „Форд Галакси“. Приближих се до циментовата площадка пред вратата. На емайлираната плочка, с каквато можеш да се сдобиеш на панаирите или в лунапарковете, пишеше „Семейство Баулби“. Никой не отвори на първото ми позвъняване, нито на потропването.

Върнах се в колата си и се наканих да потегля, когато от булевард Олимпик се зададе синьо-бял микробус, който спря до форда. Вратата се отвори.

Оттам слезе мъж на четирийсет години с черни мустаци и криви крака. Беше облечен в бяло поло от изкуствена материя на зелени райета, каквито Майло би харесал, бял панталон и черни работни обувки. Ръцете му бяха мускулести и загорели от слънцето, но не беше едър. Под райетата се очертаваше малък корем, а пакет цигари издуваше джоба. Подрънквайки с ключовете, той се вторачи в ливадата, после докосна цигарите, сякаш да се увери, че още са там, и се обърна. От микробуса слезе Теса Баулби.

Беше облечена в същия широк черен пуловер и джинси, с които я бях видял във факултета по психология. Лицето й беше още по-бледо. Отвори плъзгащата се задна врата на микробуса и помогна на една приятна на вид сивокоса жена в червена фланелка да слезе. Жената изглеждаше уморена. Косите й бяха сиви, но лицето — младежко. Носеше на ръце момченце с черни коси на около четири години.

Детето изглежда спеше, но изведнъж се размърда и ритна с крак. Жената загуби равновесие. Теса я хвана и й каза нещо. Мустакатият мъж извади цигара, а сивокосата жена даде момченцето на Теса.

Тя му се усмихна мило и изведнъж нещо ме смрази болезнено, като парченце сладолед, попаднало на развален зъб.

Теса прегърна детето, което се смееше и въртеше. Тя изглеждаше твърде крехка, за да се справи с него, но успя да се задържи на крака. Гъделичкаше го и се смееше, сетне го понесе към верандата.

Четиримата се качиха по стълбите и мъжът пъхна ключа във вратата. Момченцето отново започна да се върти и Теса го пусна на земята. Детето се втурна към синия велосипед, опита да се качи и падна. Теса хукна да му подаде ръка.

Мъжът и жената влязоха в къщата, оставяйки вратата отворена. Детето тръгна по перилата и изведнъж скочи. Теса го хвана. Момченцето се шмугна покрай нея и се завтече към вратата. Тя се обърна и ме видя.

На лицето й се изписа предишната паника. Вторачи се в мен. Докосна нервно едната си страна, закова на място и после изтича към къщата.

Мустакатият мъж се появи секунда по-късно. Напомняйки си, че съм упълномощен от властите, аз не помръднах. Той се приближи, размахвайки мускулестите си ръце. Стигна на десетина крачки от мен, спря и огледа колата ми. После излезе на улицата и застана до прозореца от страната на шофьора.

— Аз съм Уолт Баулби. Дъщеря ми каза, че сте от полицията.

В гласа му нямаше предизвикателство, само лека надежда, че това може да не е вярно. Отблизо видях, че кожата му беше набръчкана. На врата му имаше тънка златна верижка. Около нея се подаваха косъмчетата на гърдите му.

Показах му документите си.

— Консултант съм на полицията, господин Баулби.

— Консултант ли? Има ли някакъв проблем?

— Дойдох да поговоря с Теса.

— Бихте ли ми казали за какво?

— Край университета беше извършено престъпление. Жертвата беше преподавателка на Теса. Разговаряме с всички, които са я познавали.

Раменете му се отпуснаха.

— Професорката. Теса наистина не знае нищо за убийството и е много… разстроена.

— Заради убийството ли?

Той отново извади цигара „Салем“, сетне потупа джобовете на панталона си, за да потърси кибрит.

Намерих запалка и му поднесох огънче.

— Благодаря. Не точно заради професорката. Тя… — Господин Баулби погледна към къщата. — Имате ли нещо против, ако седна в колата ви?

— Съвсем не.

Той се качи и докосна кожената седалка.

— Хубава форма. Винаги съм харесвал този модел. От седемдесет и осма ли е?

— И девета.

Господин Баулби кимна, всмукна от цигарата и издиша дима през прозореца, после се вторачи в пода.

— Теса имаше проблем. Знаете ли това?

Без да знам дали му е казала за изнасилването, рекох:

— Проблем, за който й е помогнала професор Дивейн?

— Да. Теса… беше много умна. С коефициент на интелигентност почти като на гений. Искаше да зареже следването. Попитахме защо, но не ни каза. Искала да се върне вкъщи. Жена ми и аз бяхме изненадани, защото преди това Теса настояваше да живее сама. Накрая не издържа, разплака се и ни разказа за… Нали знаете. Нападението. И как професорката привикала момчето да отговори на обвиненията. После я убиха. Отначало прозвуча толкова безумно, че не знаехме какво да мислим. Сетне видяхме новините за убийството.

— Кое беше безумно — убийството или изнасилването?

Той протегна ръка навън и изтръска пепелта от цигарата си.

— Как да ви обясня? Много обичам дъщеря си, но тя е… наистина умна. Винаги е била такава. Още от бебе. По-различна от останалите. От малка е потисната. Затваря се в собствения си малък свят. Има буйно въображение. Понякога… въображението й става необуздано.

— Обвинявала ли е други, че са я изнасилили?

Господин Баулби въздъхна, отново дръпна от цигарата, погледна угарката и я стисна с пръсти. Издърпах пепелника и той я пусна вътре.

— Благодаря. Имате ли нещо против, ако запаля още една?

— Не.

— Отвратителен навик. Всеки ден ги отказвам — засмя се той.

Усмихнах се и повторих въпроса си.

— Живеехме в Темпъл Сити. Полицията там вероятно още пази преписката. Макар че момчето беше непълнолетно, а доколкото знам, не съхраняват досиетата на малолетните.

— Кога се случи това?

— Сега Теса е почти на двайсет. Тогава беше на дванайсет, значи преди осем години. Познавахме семейството на момчето. То беше малко по-голямо. Мисля, че на тринайсет. Работех с баща му в завода на Форд. Бяхме близки. Летувахме на палатки в Йосемит. Предполага се, че е станало в една от палатките. Двамата останаха в къмпинга, а ние отидохме в пущинака да търсим мечки. Но Теса ни каза едва когато се прибрахме у дома. След три-четири дни. Според полицията случаят бил в пълномощията на охраната на резервата, но извикаха на разпит момчето. Казаха, че бил невинен, но сме можели да го подведем под съдебна отговорност, ако искаме. Освен това предложиха Теса да бъде прегледана от психиатър.

Господин Баулби всмукна жадно от цигарата и остави пушекът сам да излезе от устата му. Зъбите му бяха кафяви и редки. На мускулестите му, загорели от слънцето ръце бяха изпъкнали вени. Краищата на ноктите му бяха черни като въглен.

— Тя е… Въпросът е там, че Теса е умна, дори когато има проблеми. В училище беше отличничка. Само шестици. Страхотно въображение… Надявахме се… Предпочитам да не говорите с нея, господине. Тя е добро хлапе, но е крехка. Докато я отглеждахме, все едно вървяхме по опънато въже. Един от лекарите й ни го каза. Че е крехка. Каква полза би имало да говорите с нея?

— Значи се съмнявате. И в двете й истории.

Той трепна.

— Честно казано, не знам какво да мисля. Момчето категорично отрече. Не е имал други неприятности, доколкото знам. Миналата година постъпи във флотата. Представи се отлично. Ожени се и има дете.

Господин Баулби изглеждаше нещастен. Сетих се за оценката на Рийд Мъскадайн за Теса: сериозни проблеми.

— Теса отправяла ли е други обвинения?

Отново продължително мълчание. Той извади нещо от зъбите си и го хвърли през прозореца.

— Предполагам, че така или инак ще разберете, затова по-добре да ви го кажа.

Баулби поднесе цигарата към устата си, но вместо да всмукне дима, изхлипа. Това ме завари неподготвен. Ръката му се стрелна нагоре и закри очите.

— Обвини мен — с треперещ глас отговори той. — Две години по-късно, когато беше на четиринайсет. Вече я бяхме водили на психиатър, защото тя говореше, че ще се самоубие и не се хранеше. Виждате колко е мършава. Боледуваше от онази болест, анорексия. Мислеше, че е дебела и по цял ден подскачаше. Стана двайсет и пет килограма. Психиатърът я настани в болница. Храниха я интравенозно. Назначиха й консултации с психолог. — Той махна ръката си. Очите му бяха насълзени, но ме погледна в лицето. — Каза, че се случило, когато била малка, бебе на две-три години. Това не е истина, господине. Повярваха ми — лекарите, полицията и съпругата ми. Според закона трябваше да извършат разследване и аз минах през цялата процедура. Същински ад. Отново в полицията в Темпъл Сити, при детектив Гъндерсън. Приятен човек. Може би още работи там. Както и да е, най-важното беше, че всичко се дължи на въображението на Теса. Твърде е буйно. Когато беше малка, гледаше нещо по телевизията и после искаше да бъде като героиня от филмите. Разбирате ли? Затова сигурно е гледала някой филм и е започнала да вярва, че същото се е случило и с нея. Преди да се оженя, бях трудно хлапе. Държаха ме известно време в Младежкия изправителен център за кражба с взлом. Но после стъпих на краката си и учих за техник. Казвам ви го, за да разберете, че съм нормален. Нали се сещате какво искам да кажа?

— Да.

— Въпросът е, че с Теса човек никога не може да бъде сигурен какво ще направи. След разследването призна, че е грешила. Чувствала се виновна и искала да се самоубие. Двамата с майка й казахме, че това би било най-лошото и още я обичаме. Ала за зла участ, парите от болничната застраховка свършиха и се наложи да я приберем вкъщи. Лекарите казаха да я наблюдаваме отблизо. Не я изпускахме от очи. Посещавахме семейни консултации в областната клиника и на нея това сякаш й допадна. Помислихме, че всичко е наред. И за да ни покаже колко е умна, тя продължи да получава отлични оценки и я приеха в университета. И ето, тази година Теса заяви, че се връща вкъщи. Не издържа, разплака се и ни разказа за онова изнасилване. Казах, че й вярвам, но… Ако бях сигурен, че е истина, сам щях да потърся момчето. Но знам как тя обвини дори мен. Затова какво трябваше да мисля? Пък и тя не се оплака веднага, а едва след като ходи на лекциите на онази професорка. Сетне я убиха. Чух за това и се уплаших.

— Защо?

— Ами, за човек като мен, който е зарязал училището, колежът е безопасно място. Сетне, когато чуеш такова нещо…

— Теса разказа ли ви нещо за професор Дивейн?

— Само, че я харесва задето й вярва. Мислела, че вече никой няма да й повярва. Увлякла се с онова, което казала за мен. Започна да плаче още по-силно. Рекох й, миличка, миналото е минало. Щом казваш, че е станало, вярвам ти. Да вървим в полицията и да хванем копелето. Но тя се уплаши и отказа. Никой нямало да й повярва. Щяло да е загуба на време. Нямало доказателства. Станало по време на среща, а никой не приема сериозно такива неща.

— С изключение на професор Дивейн.

— Да. Мисля, че това беше единствената причина Теса да ни го каже. Професорката била убита и Теса се уплашила. Попитах я дали според нея момчето, което… я е нападнало, може да е убило професорката. Но тя не искаше да отговори. Повтаряше, че професорката й вярвала и се държала добре с нея, а сега е мъртва. Животът бил гаден. Добрите умирали млади и разни такива. После изведнъж каза, че ще се върне в общежитието. Пуснахме я, но на следващия ден се обадихме и тя не отговори. Затова отидохме там. Заварихме я на леглото. Гледаше в тавана. Наоколо имаше подноси с храна, но не беше яла нищо. И преди я бяхме виждали в това състояние. Когато престана да взима лекарството си. Ако го взима, всичко е наред. Въпреки проблемите си, Теса все още получава много добри оценки, което според мен е учудващо. Умна е. Може би твърде умна. Не знам.

Той вдигна ръце с дланите нагоре.

— Намерили сте я в леглото, така ли? Без да яде?

— Отписахме я от общежитието и я прибрахме вкъщи. И без това посещаваше само две лекции седмично. Лекарят не иска да е под напрежение. Теса не желае да прекъсва и лекарят казва, че това било добър знак — имала цел. Продължава да следва, но нито учи, нито пише домашни.

— Ходи ли на лекции?

— Понякога. Жена ми я кара с колата и я взима. Друг път Теса спи и не излиза. Това не ни харесва, но какво да направим? Не можем да я наблюдаваме по двайсет и четири часа. Дори психиатърът го каза.

— Още ли посещава психиатър?

— Не редовно, но продължаваме да му се обаждаме, защото е приятен човек и разговаря с нея, дори след като парите свършиха. Доктор Албърт Емерсън от Глендейл. Ако искате да говорите с него, моля, заповядайте.

Баулби ми каза номера и аз го записах.

— Постави ли й някаква диагноза?

— Да. Депресия. Използвала въображението си, за да се защитава.

Той потърка очи и въздъхна.

— Неприятна история — отбелязах аз.

— Но малкото ми момченце е страхотно.

— На колко години е?

— Идния месец ще стане на четири. Едър е за възрастта си.

— Имате ли други деца?

— Не, само тези двете. Колебаехме се дали да имаме друго дете заради времето, което отделяхме на Теса. Пък и братът на съпругата ми е бавноразвиващ се. Живее в психиатрична болница. Не знаехме дали нещо няма да се предаде по наследство. — Той се усмихна. — После останахме изненадани.

— Приятна изненада.

— О, да. Роби е страхотно момченце. Така хвърля топката, че няма да повярвате. Теса го обожава. Изглежда щастлива само когато е с него. Оставям я да го гледа, но постоянно хвърлям по едно око.

— Защо?

— Заради настроенията, в които тя изпада. Роби е щастливо дете и искам да остане такъв. Ето например, когато гледахме новините за професорката. Теса започна да пищи и той наистина се разстрои. Успокоявам я с него. Теса, миличка, овладей се, погледни Роби. След това всичко беше наред. Дори не искаше да говори за това. Успокои се. Дотук добре. Но непрекъснато съм нащрек.