Химн на смъртта

Глава 8 АКОРДЕОНЪТ И ЧЕРНАТА ДЪСКА

Заради смъртта на Ким Ир Сен последният изпит по музика на Ми-ран бил отложен и тя се дипломирала чак през есента на 1994 г. Моментът не бил благоприятен за започване на учителска кариера, нито на каквото и да било друго. Ми-ран нямала търпение да се върне при родителите си, защото разпределението на храна в Чхонгджин било изцяло преустановено. Тя поискала назначение близо до дома ѝ и имала късмета да бъде изпратена в детската градина недалеч от мините Сенггирьонг, където някога работел баща ѝ. Мините били издълбани в хълмове с цвета на кафе с мляко, на три километра северно от Кьонгсонг по основния път към Чхонгджин. Родителите на Ми-ран почувствали облекчение, че тя отново е при тях, защото можели да се грижат за прехраната ѝ. В Корея било нормално неомъжени възрастни, особено момичета, да живеят с родителите си. Тя помагала в домакинската работа и правела компания на баща си, който вече почти не ходел на работа. Двете стаи от апартамента им били празни, след като двете ѝ по-големи сестри се омъжили, а брат ѝ отишъл в института за подготовка на учители.

Детската градина се намирала на около четиридесет и пет минути пеш от дома ѝ и изглеждала точно като онази в Чхонгджин, където изкарала практиката си. Представлявала едноетажна бетонна сграда, която за да не изглежда толкова мрачна, била опасана от желязна ограда, изрисувана с ярки слънчогледи, а на арката над входа било изписано "Ние сме щастливи". В двора пред сградата имало запусната детска площадка с няколко люлки с изпочупени дървени седалки, пързалка и катерушка. Класните стаи били стандартни, с еднакви портрети на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, наблюдаващи зорко децата от стената над черната дъска. Ниските двойни чинове представлявали износени дървени дъски върху метална рамка. От едната страна на стаята под прозорците били сгънати рогозките, които се използвали за часовете за сън. От другата страна имало огромна библиотека само с няколко книги в нея, които едва се четели, защото били стари фотокопия, придобили разнообразни нюанси на сивото. Книгите и хартията били рядкост и амбициозните майки трябвало да преписват учебниците, ако искали децата им да учат вкъщи.

Разликата в училищата се виждала и по самите ученици, Децата от селата били очевидно по-бедни от тези в градовете. В детската градина не се носели униформи и те идвали облечени с пъстър асортимент от стари дрехи, събрани от този-онзи, често по няколко ката, защото нямало отопление. Ми-ран била учудена от опърпания вид на децата. Когато им помагала да свалят връхните си дрехи, тя събличала пласт след пласт, докато отдолу се покажело мъничкото телце. Когато хващала ръцете им, бебешките им пръстчета се свивали в юмручета, големи колкото орехчета. Тези пет-шестгодишни деца ѝ изглеждали на не повече от три или четири години. В Чхонгджин учениците ѝ били деца на заводски работници и бюрократи. Тези били деца на миньори. Ми-ран осъзнала, че макар в града да има проблеми с намирането на храна, за миньорите положението било още по-лошо. Преди те получавали допълнителна дажба – 900 грама на ден вместо обичайните 700 за обикновените работници, като възнаграждение за тежкия им физически труд. Но тъй като каолиновите и каменовъглените мини около Сенггирьонг вече били затворени през по-голямата част от годината, дажбите за миньорите били намалени. Ми-ран се чудела дали някои от децата не идват на детска градина само заради безплатния обяд, който им давали в стола – рядка супа от сушени листа и сол, като тази, която правели в института.

Въпреки всичко Ми-ран била ентусиазирана от новата си работа. Да бъдеш учител, член на образованата и уважавана част от обществото, било голяма стъпка за дъщеря на миньор, още повече от семейство, принадлежащо към най-низшите социални прослойки. Сутрин нямала търпение да стане и да облече бялата блуза, която през нощта държала под рогозката си, за да изглежда изгладена.

Учебният ден започвал в 8.00 часа. Ми-ран слагала на лицето си най-веселата си усмивка, за да поздрави децата, докато влизат в класната стая. Веднага щом седнели по местата си, тя вадела акордеон. Всички учители трябвало да могат да свирят на акордеон – това бил последният и изпит, преди да завърши. Често го наричали "народният инструмент", защото бил преносим и можел да се носи по време на парад, до някоя строителна площадка или в ден за тежък доброволен труд на полето – нищо не мотивирало работниците, както въодушевяващия марш, изсвирен на акордеон. В класната стая често пеели "Няма за какво да завиждаме" – нямало дете в Северна Корея, което да не знае тази песничка. Ми-ран я пеела като ученичка и знаела думите наизуст:

Ми-ран нямала музикалния талант на сестра си Ми-хи – колкото и влюбен да бил Джун Санг, всеки път, когато запеела, той потрепервал. Но учениците ѝ не били толкова взискателни. Щом започнела да пее, те обръщали оживените си личица към нея. Обожавали я и реагирали с подобаващ ентусиазъм. Ми-ран винаги съжалявала, че брат ѝ бил на почти същата възраст като нея и бил неин съперник вместо по-малък брат, когото да поучава и командва. Обичала работата си. Не се замисляла дали това, на което учела децата, било правилно или грешно. Това било единственото образование, което познавала.

В своята "Теория на социалистическото образование" от 1977 г. Ким Ир Сен пише, че "Научното и технологичното образование и физическата култура на народа могат да бъдат успешни единствено ако имат здрава политическа и идеологическа основа". Тъй като учениците на Ми-ран все още не можели да четат богатото творчество на Великия вожд (името му е свързано с повече от дванадесет книги, а това на Ким Чен Ир с още толкова), тя често им четяла откъси на глас. После карала децата да повтарят след нея основните идеи в хор. Когато сладко малко момиченце или момченце рецитира думи на Ким Ир Сен с тъничкия си детски глас, това винаги предизвиква широка усмивка у възрастните. След като приключели с идеологическото обучение, уроците преминавали към по-познати теми, но Великият вожд винаги фигурирал. Независимо дали им преподавали математика, наука, четене, музика или изкуство, децата били учени да благоговеят пред ръководството и да мразят врага. Например в учебника по математика за първи клас имало следните задачи:

Осем момчета и девет момичета пеят химни в чест на Ким Ир Сен. Колко деца общо пеят?

Момиче служи като пратеник на нашите патриотични войски по време на войната срещу японската окупация. То носи съобщения в кошница, в която има пет ябълки, но японски войник го спира на контролнопропускателен пункт. Той взема две от ябълките. Колко ябълки са останали в кошницата?

Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?

В буквар за първи клас, публикуван през 2003 г., е включено следното стихотворение, озаглавено "Къде отиваме?":

Една от песните, които учели в часовете по музика, била "Да застреляме американските копелета":

Читанките за първокласници разказвали истории за деца, които били бити, намушквани, изгаряни, заливани с киселина или хвърляни в кладенци от злодеи, които неизменно били християнски мисионери, японски копелета или американски империалистични негодници. Според една от популярните истории малко момче било ритано до смърт от американски войници, защото отказало да им излъска обувките. Те били изобразявани с клюнообразни носове, както евреите в антисемитските карикатури в нацистка Германия.

Ми-ран била чувала много за зверствата, извършвани от войските на САЩ по време на Корейската война, но не била сигурна на какво да вярва. В спомените на собствената ѝ майка тези войници, които минавали през града с военни джипове, били високи и красиви.

– Тичахме след тях – спомняла си майка ѝ.

– Тичали сте след тях? Не бягахте ли от тях?

– Не. Те ни даваха дъвки – разказвала майка ѝ.

– Искаш да кажеш, че не са се опитвали да ви убият? – Ми-ран не можела да повярва, когато чула версията на майка си.

В часовете по история децата били извеждани на екскурзия. Всяко от по-големите начални училища имало по една голяма стая, наречена Познавателен център "Ким Ир Сен", отделена за часовете, в които децата учели за Великия вожд. Децата от миньорските детски градини отивали в началното училище в Кьонгсонг на посещение в специалната стая, която се намирала в ново крило и била чиста, светла и по-топла от останалата част от училището. Работническата партия извършвала периодични проверки, за да се увери, че помещението се поддържа в безупречна чистота. Стаята била като свещен храм. Дори децата от детската градина знаели, че не могат да се кикотят, побутват или да си шепнат, когато са в специалната стая на Ким Ир Сен. Те събували обувките си и се подреждали тихичко. Приближавали се към портрета на Ким Ир Сен, правели дълбок поклон и казвали "Благодарим ти, татко".

Най-голямата атракция в това светилище бил макетът на родното място на Ким Ир Сен в Мангьонгде, село в покрайнините на Пхенян, покрит със стъклен купол. Децата надничали през стъклото към миниатюрната къщичка със сламен покрив и научавали, че там, в тази скромна атмосфера, се е родил Великият вожд, произхождащ от семейство на патриоти и революционери. Разказвали на децата как той викал антияпонски лозунги по време на въстанието от 1 март 1919 г., независимо че тогава Ким Ир Сен бил едва на седем години, и как хокал богатите земевладелци, защото бил комунист по душа от най-ранна възраст. Слушали как напуснал дома си едва на тринадесет, за да освободи своя народ. Маслените картини, подредени по стените на стаята, изобразявали подвизите на Ким Ир Сен в битката срещу японците. От гледна точка на севернокорейците, той почти сам нанесъл поражението на врага. Официалната история пропускала периода, който прекарал в Съветския съюз, и ролята на Сталин за поставянето му начело на страната.

На практика след смъртта си Ким Ир Сен изглеждал още по-велик, отколкото приживе. От Пхенян заповядали календарът да се промени. Вместо да отбелязват времето от раждането до смъртта на Христос, съвременната ера за севернокорейците щяла да започва от 1912 г. с раждането на Ким Ир Сен, а 1996 г. станала известна като Чучхе 84. По-късно Великият вожд бил провъзгласен за "вечен президент", управляващ страната мислено от своя мавзолей с климатична инсталация, намиращ се под Кулата на вечния живот. Ким Чен Ир приел званието Генерален секретар на Работническата партия и председател на Националния комитет по отбраната – най-високият пост в управлението. Макар да нямало съмнение, че той е ръководителят на държавата, отказът му от президентската титла в полза на мъртвия му баща бил доказателство за синовна вярност, като в същото време му давал възможност да упражнява власт от името на баща си, който бил искрено обожаван и много по-популярен от самия него. Преди 1996 г. той забранявал да му бъдат издигани статуи, не одобрявал закачането на негови портрети и избягвал публичните изяви, но след смъртта на баща си започнал да иска повече внимание. Същата година Министерството на образованието издало заповеди всички училища в страната да организират познавателни центрове "Ким Чен Ир". Те били точно като специалните зали за баща му, но вместо скромното селце Мангьонгде трябвало да се поставят макети на Пекту, вулканично възвишение, разположено от двете страни на границата между Китай и Северна Корея, където се твърди, че раждането на младия Ким е било възвестено от двойна дъга. Връх Пекту бил добър избор – корейците го почитали като родното място на митологичната фигура Тангун, син на бог и мечка, за който се смята, че е създал първото корейско царство през 2333 пр. Хр. Няма значение, че според съветските архиви Ким Чен Ир е роден в Хабаровск, в Далечния изток на Русия, докато баща му се биел заедно с Червената армия.

Преиначаването на историята и създаването на митове било достатъчно лесно в Северна Корея. През 1996 г. много по-трудно било да се издигне сграда. Стаята на Ким Чен Ир трябвало да бъде със същото качество като тази на баща му, но тъй като заводите не работели, почти не се намирали тухли, цимент, стъкло и дори дървени трупи. Най-трудно намиращият се материал било стъклото за прозорци, защото фабриката за стъкло в Чхонгджин била затворена. По това време, ако някой прозорец се счупел, го заковавали с дъска или пластмаса. Единственото място, където ценният материал все още се произвеждал, бил заводът в Нампо, пристанище на Жълто море, но училищата нямали пари, за да го купят. Училището в Кьонгсонг измислило план. Учениците и учителите трябвало да съберат известно количество от популярните керамични съдове, произвеждани от каолина в мините, и да ги занесат в Нампо, където пък имало солници. Те щели да разменят съдовете за сол, да продадат солта на печалба и да използват спечеленото, за да купят стъкла. Планът бил доста заплетен, но на никого не му хрумвала по-добра идея. Били инструктирани да построят стая на Ким Чен Ир със собствени средства като част от национална акция. Директорът молел учителите и родителите да се присъединят към групата, която да осъществи пътуването. Тъй като Ми-ран била енергична, изобретателна и най-вече надеждна, я помолили да отиде в Нампо.

Веднага щом разбрала за пътуването, Ми-ран започнала да крои свои планове. Тайничко се консултирала с карта на железопътните линии. Както и подозирала, Нампо бил от другата страна на Корейския полуостров, на югозапад от Пхенян. Който и влак да вземели, трябвало да мине през Пхенян и най-вероятно щял да спре на голямата гара в покрайнините, където са съсредоточени университетите. Щяла да бъде само на няколко километра от Джун Санг!

След смъртта на Ким Ир Сен станало още по-трудно да поддържат връзка. Отдавна били преминали странния етап, на който срещите им носели толкова неудобство, колкото и удоволствие. Вече били спокойни в компанията на другия и се наслаждавали на приятелството си. Но писмата, които преди пристигали за седмици, вече идвали след месеци или изобщо не стигали до тях. Хората подозирали, че железопътните служители изгаряли пощата, за да се топлят през лютата зима.

Интервалите между посещенията на Джун Санг у дома ставали все по-големи. На Ми-ран не ѝ харесвало тя да е тази, която трябва да седи и да чака, надявайки се той да почука изненадващо на вратата, да пристигне писмо от него или да получи какъвто и да било знак, че той мисли за нея. Тя не била пасивна по характер и искала сама да го посети, но получаването на разрешение за пътуване в Пхенян било изключително трудно. За да поддържа Пхенян като град за показ, севернокорейското правителство ограничавало посетителите. Ми-ран познавала едно семейство в квартала, което било принудено да се премести от Пхенян, защото синът им бил джудже. Обикновените хора от провинцията можели да посетят Пхенян единствено на групова екскурзия, организирана от трудовото им звено или от училище. Ми-ран била ходила в столицата само веднъж на учебно посещение. Нямала никакъв шанс да получи разрешение да отиде сама. Но кой ще я спре да слезе на гарата?

Били пет души – двама родители, директорът, още един учител и Ми-ран. Пътуването до Нампо отнело три дни заради лошото състояние на релсите. Докато влакът се клатушкал едва-едва, Ми-ран съзерцавала през прозореца, потънала в мисли, опитвайки се да измисли как да се измъкне от групата. Не минало много време, преди спътниците ѝ да започнат да се чудят защо младата учителка, обикновено най-жизнерадостна от всички, се била усамотила и не общувала с тях.

– Ами, нали знаете, семейни проблеми – казала им тя. Благодарение на тази малка лъжа в главата ѝ се родила идея за по-голяма. На връщане щяла да слезе от влака близо до Пхенян уж за да се срещне с роднина на гарата. Щяла да им каже, че ще хване следващия влак за Чхонгджин сама. Нямало да ѝ задават много въпроси, защото щяла да представи ситуацията като много наложителна и от личен характер.

Спътниците на Ми-ран кимнали многозначително, извръщайки смутено очи, докато тя слизала от влака. Предполагали, че спира в Пхенян, за да моли богат роднина за пари. Можели да я разберат. Всички в Чхонгджин били без пукната пара, особено учителите. Не получавали заплати вече повече от година.

Докато влакът изчезвал в далечината, отнасяйки колегите ѝ към Чхонгджин, Ми-ран стояла неподвижна на перона. Гарата била като пещера, нямало почти никакво осветление, димът от двигателите на влака се смесвал със слабата светлина, процеждаща се през покрива. Ми-ран никога дотогава не била пътувала сама. Нямала почти никакви пари, нито изрядни документи. Тези, които носела, изрично посочвали, че има разрешение само за транзитно преминаване през Пхенян. Гледала как тълпата от пътници, слезли от влака, се насочила в колона към единствения изход, пазен от полицаи. Системата за контрол била много по-стриктна от тази в Чхонгджин. Изобщо не била помислила за това. Ако я хванели, че се опитва да се промъкне без необходимите документи, със сигурност щели да я арестуват. Можели да я изпратят в трудов лагер. В най-добрия случай щяла да изгуби работата си – още едно черно петно за семейството, което вече било белязано от ниския си социален статус.

Ми-ран бавно тръгнала по перона, опитвайки се да намери друг изход в сумрака. Обърнала се и забелязала, че мъж в униформа я наблюдава. Продължила да върви и отново погледнала назад. Все още я гледал. Тогава осъзнала, че той я следва. Чак когато се приближил достатъчно, за да я заговори, разбрала, че я гледа, защото му се е сторила привлекателна. Не разбрала и че униформата му не била полицейска, а на железопътен механик. Мъжът бил горе-долу на нейната възраст и имал мило, доверчиво лице. Тя му обяснила затрудненото положение, в което се намира, като пропуснала частта за приятеля си.

– Големият ми брат живее близо до гарата – избърборила тя с неподправена тревога, макар че лъжела.

Механикът се хванал на номера за девойката в беда. Придружил я до товарния изход, който не бил заварден. След това я попитал дали може да я види отново. Тя надраскала на листче фалшиво име и адрес. Чувствала се виновна. Само за един ден извършила грехове като за цял един живот.

Пред главния вход на университета студентът, който стоял на пост, изгледал Ми-ран с подозрение. След това отишъл да търси Джун Санг. Инструктирал я да седне в кабинката на пазача, което тя направила с нежелание. Опитвала се да запази самообладание, макар че усещала върху себе си любопитни погледи от двора на университета. Не искала да изглежда, сякаш се конти, затова потиснала импулса да заглади косата си и да оправи блузата, която в жегата била залепнала за тялото ѝ. Било късно лято и макар че слънцето вече се спуснало зад редицата университетски сгради, все още тегнела жега. Наблюдавала как младежите минавали в сумрака по пътя към стола, където ги чакала вечеря. По принцип университетът бил смесен, но момичетата живеели в другия край на комплекса и били толкова малко, че винаги предизвиквали интерес. Един от студентите подал глава в кабинката на пазача и започнал да я задява.

– Наистина ли ти е брат? Не ти е гадже?

Почти се стъмнило, когато видяла Джун Санг да се приближава откъм двора. Бутал колело и бил облечен с тениска и анцуг – очевидно не очаквал посетители. Зад него се включила някаква лампа и тя не можела да види изражението му заради светлината от нея. Докато се приближавал, виждала единствено очертанията на скулите му, които се разтеглили встрани в удивена усмивка, когато вдигнал лице към нея. Той стискал дръжките на колелото и дума не можело да става да я прегърне, но тя не се съмнявала, че е развълнуван, че я вижда.

Той се засмял.

– Не, не може да бъде.

Тя сдържала собствената си усмивка.

– Случайно бях наблизо.

Ми-ран и Джун Санг излезли от университетския комплекс със същата умерена походка, с която демонстрирали равнодушието си, когато се разхождали у дома. Ми-ран чула зад гърба си как някои от студентите подсвирквали, но тя и Джун Санг дори не трепнали и не се обърнали. Било по-добре да се правят на хладнокръвни. Ако за тях тръгнели слухове, можело да достигнат до родителите на Джун Санг, може би дори до тези на Ми-ран. Той бутал колелото си между тях, за да служи като нещо като преграда, но веднага щом излезли от полезрението на университетския двор, Ми-ран скочила на багажната рамка с крака на една страна от приличие, докато Джун Санг въртял педалите. Само едната ѝ ръка докосвала леко гърба на Джун Санг, докато карали в мрака. Това бил най-интимният физически контакт, който някога си били позволявали.

Джун Санг се възхитил на смелостта ѝ. Дори неговите роднини не успели да получат разрешение за пътуване, за да го посетят в Пхенян. Когато час по-рано дошли да му кажат, че "по-малката му сестра" го чака пред главния вход, той помислил, че е станала грешка. И в най-смелите си мечти не си помислял, че Ми-ран може да дойде. Джун Санг се опитвал да разбере какво точно е нещото, което толкова го било привлякло в нея, и сега си спомнил – тя била пълна с изненади. От една страна, изглеждала толкова женствена, толкова наивна, толкова по-неопитна от него, но, от друга страна, имала дързостта да направи нещо толкова безразсъдно. Напомнил си никога да не я подценява. Същата вечер отново го изненадала. Докато седели на пейка под дърво с клюмнали над тях клони, тя не се възпротивила, когато той обгърнал раменете ѝ с ръка. Нощта донесла първия намек за есенен студ и той ѝ предложил топлината на прегръдката си. Бил сигурен, че тя ще го отблъсне, но не го направила и останали така, приятно сгушени.

Нощта минала неусетно. Говорили, докато разговорът секнал, после вървели, докато краката им отмалели, и потърсили друго място, където да седнат. По това време лампите не работели дори в Пхенян, а от съседните сгради не се процеждала никаква светлина. Също както у дома, можели да се крият в тъмнината. След като очите ти свикнат с мрака, можеш да различиш очертанията на човека до теб, но всички останали са невидими, а присъствието им се усеща единствено по тежките стъпки и доловените думи от разговори. Ми-ран и Джун Санг били като обвити в пашкул, около който животът си течал, без да достига до тях.

След полунощ умората на Ми-ран започнала да личи. Не била спала много по време на пътуването. Джун Санг бръкнал в джоба си, за да види дали има достатъчно останали пари, за да наеме стая в хотел до гарата. Той я уверил, че срещу малък бакшиш ще пренебрегнат липсата на документи за пътуване и ще може да се наспи, преди да се върне вкъщи. Нямал никакви задни мисли. С цялата си невинност, дори не му хрумнало, че хотелската стая може да се използва и с друга цел.

– Не, не. Трябва да се връщам – възразила тя. Вече била нарушила достатъчно правила и обичаи и нямала намерение да наруши и забраната за млади момичета да спят в хотел.

Вървели заедно до гарата, отново с колелото между тях. Макар че било много след полунощ, там изглеждало много оживено. Хората придобили навика да чакат по цяла нощ за влак, защото вече нямало фиксирано разписание. Близо до гарата някаква жена била извадила малка печка с дърва, на която бъркала голям казан с "туенджанг чиге", лютива соева супа. Седнали един до друг на ниска дървена пейка, за да хапнат. Ми-ран приела подаръка от няколко бисквити и шише вода за из път, който Джун Санг ѝ предложил. Влакът тръгнал чак в 5.00 ч. и тя бързо заспала с първите лъчи на утрото.

Въодушевлението на Ми-ран след пътуването бързо се изпарило. Когато приливът на адреналин я напуснал, тя се почувствала изтощена и нещастна. Трудностите, през които трябвало да премине, за да отиде до Пхенян и да се върне, само подчертали безнадеждността на любовната им връзка. Не знаела кога отново ще види Джун Санг. Той бил погълнат от университетския си живот, а тя живеела със семейството си. Как е възможно в толкова малка страна като Северна Корея да има чувството, че Пхенян е по-далеч и от луната?

Потиснали я и някои от нещата, които видяла по време на пътуването си. За пръв път от години пътувала извън Чхонгджин и въпреки тревогата, която изпитвала, не можела да не забележи колко запуснато изглежда всичко по пътя. Видяла деца, не по-големи от нейните собствени ученици, облечени в дрипи и просещи храна на гарите.

През последната им нощ в Нампо, след като купили стъклата, тя и спътниците ѝ легнали да спят пред гарата, защото нямали пари за хотел, а времето било меко. Отпред имало малък парк, приличащ по-скоро на островче в кръгово кръстовище, и всъщност представлявал полянка с трева и едно дърво. Хората били опънали картони и винилови рогозки, на които да спят. Ми-ран се унесла в неспокойна дрямка, въртейки се насам-натам, като се опитвала да се настани по-удобно, когато видяла група хора, които се изправили. Говорели тихо помежду си и сочели човек, който се бил свил под дървото в дълбок сън. Само че не спял. Бил мъртъв.

След малко дошла дървена каручка. Хората наоколо хванали тялото за ръцете и глезените и го вдигнали. Точно преди да се стовари с глух звук върху дървените дъски, Ми-ран успяла да го зърне. Мъртвият човек изглеждал млад, може би дори юноша, съдейки по гладката кожа на брадата му. Докато вдигали краката му, ризата му се разтворила и открила голата кожа на гърдите му. Ребрата му просветнали в мрака. Изглеждал най-мършавият човек, който някога била виждала, но дотогава тя не била виждала мъртво тяло. Потреперила и отново се унесла в съня си.

По-късно се замислила какво ли му се е случило. Дали е умрял от глад? Въпреки че никой нямал достатъчно храна и дори правителството признало, че има криза след наводненията от предишното лято, Ми-ран никога не била чувала някой да е умрял от глад в Северна Корея. Това се случвало в Африка или в Китай. По-възрастните хора говорели за всички китайци, които умрели от глад през 50-те и 60-те години заради ужасяващата икономическа политика на Мао. "Щастливи сме, че имаме Ким Ир Сен" – казвали те.

Ми-ран съжалила, че не попитала Джун Санг какво се случва. Не споменала случката, защото не искала да развали малкото им часове заедно. Но след като се върнала у дома, започнала да забелязва неща, които преди това ѝ убягвали. Когато отишла за пръв път в детската градина, ѝ направило впечатление колко дребни изглеждали учениците ѝ. Сега ѝ се струвало, че те се смаляват, сякаш времето се връща назад като филмова лента, пусната на обратно. Всяко дете трябвало да носи наръч дърва за огрев за пещта в мазето, но много от тях не можели да ги донесат. Големите им глави увисвали върху мършавите вратлета. Нежните им гръдни кошове стърчали над кръстчетата, които били толкова малки, че тя можела да ги обхване с ръце. Коремчетата на някои от тях започнали да се издуват. Постепенно всичко ѝ се изяснявало. Спомнила си, че била виждала снимки на жертви на глад в Сомалия с надути кореми. Макар да не знаела медицинския термин за това, си спомнила, че в курса по правилно хранене в учителския институт ги учили, че това състояние е резултат от недостиг на протеини. Ми-ран забелязала и че тъмните коси на децата изсветлявали, придобивайки меден оттенък.

Столът в детската градина бил затворен заради липсата на храна. Казали на децата да си носят кутия с обяд от къщи, но много от тях идвали с празни ръце. Докато все още имало по едно-две деца без обяд, Ми-ран вземала по една лъжица от храната на останалите и я давала на тези, които нямали. Но хората, които давали обяд на децата си, започнали да се оплакват.

– Нямаме достатъчно вкъщи, за да даваме на други – обвинила я една от майките.

Ми-ран чула слух, че детската градина може да получи бисквити и мляко на прах от агенция за чуждестранна помощ. В друго училище в района имало посещение на делегация и били представени децата с най-хубави дрехи, пътят към училището бил ремонтиран, а сградата и дворът – безупречно почистени. Но не дошла хуманитарна помощ. Вместо това дали на учителите малък парцел земя наблизо, на който им наредили да отглеждат царевица. След това царевицата се изронвала от кочана и се варяла, докато не се надуела като пуканки. Използвали я като закуска, с която облекчавали болките на децата, предизвикани от глада, но не им осигурявала достатъчно калории, за да промени нещо.

По принцип учителите не трябвало да имат любимци, но Ми-ран определено имала. Едно момиченце на име Хе Рьонг (Сияйна доброта) и макар само на шест годинки, била най-красивото момиче в групата. Имала най-дългите мигли, които Ми-ран била виждала у дете, и те обрамчвали големите ѝ кръгли блестящи очи. В началото била будна и внимателна, от онези, които радвали Ми-ран с начина, по който гледат учителя с обожание, сякаш се опитват да погълнат всяка негова дума. Сега била летаргична и понякога заспивала по време на час.

– Събуди се, събуди се – извикала ѝ един ден Ми-ран, когато видяла, че момичето било легнало върху чина си, с глава отпусната настрана, така че бузата ѝ опирала дървената дъска.

Ми-ран повдигнала брадичката ѝ с ръце и задържала лицето ѝ нагоре. Очите на детето били свити като цепнатинки, потънали в подутите клепачи. Не можела да фокусира погледа си. Косата, която се разпиляла в ръцете на Ми-ран, била проскубана и неприятна на допир.

Няколко дни по-късно Хе Рьонг спряла да идва на детска градина. Тъй като Ми-ран познавала семейството ѝ от квартала, решила да мине да попита какво става. Но нещо я спряло. Какъв би бил смисълът? Знаела точно какво ѝ има. Нямало как да реши проблема.

Твърде много от другите деца в класа ѝ били в същото положение. Клюмвали по чиновете си в час. В междучасието, когато други излизали да играят на катерушката и на люлките, те стояли вътре, спящи на чиновете си или легнали на рогозките за сън.

Последователността винаги била една и съща: първо семейството спирало да праща задължителния наръч дърва; след това изчезвал пакетът с обяда; после детето спирало да взема участие в час и спяло през междучасията; накрая, без никакво обяснение, то спирало да идва. За три години броят на записаните в детската градина спаднал от петдесет на петнадесет.

Какво се случило с тези деца? Ми-ран не искала да задълбава, защото се страхувала от отговора, който щяла да получи.

Следващия път, когато Ми-ран видяла Джун Санг, било зима. Бил негов ред да я изненада. Дошъл си по-рано за ваканцията. Вместо да се отбие у тях и да рискува среща с родителите ѝ, той отишъл в детската градина. Макар че часовете за деня били приключили, тя все още била там и почиствала класната стая.

Там нямало столове за възрастни, затова Ми-ран се свила на малкото столче зад дървения чин, където седяла любимата ѝ ученичка, която толкова лесно вмъквала малкото си телце на него. Тя разказала на Джун Санг какво става с учениците ѝ. Той се опитал да я успокои.

– Какво можеш да направиш? – казал той. – И крал не може да помогне на тези хора. Не поемай всичко на твоите плещи.

Разговорът бил неловък, защото обсъждали неудобната истина. Никой от тях не страдал от липса на храна. Каквото бащата на Джун Санг не можел да отглежда в зеленчуковата градина в двора им, купували от черния пазар със скритите японски йени. Колкото и да било странно, Ми-ран не се била хранила толкова добре от години, защото след като завършила института, се върнала в дома на родителите си. В разгара на икономическата криза поради някаква причина ниският социален статут на семейството нямал такова значение. Красивата голяма сестра на Ми-ран се омъжила за учудващо добра партия – външният ѝ вид възтържествувал над лошия произход на семейството. Съпругът ѝ бил военен и използвал връзките си, за да помогне на останалата част от семейството. Майката на Ми-ран продължила да намира нови начини за изкарване на пари. След като електричеството спряло, тя не можела да използва фризера, с който замразявала сладоледа от соево мляко, но започнала други бизнес начинания – отглеждала прасета, правела тофу, мелела жито.

Десет години по-късно, когато самата Ми-ран беше майка, опитваща се да свали качените по време на бременността килограми с аеробика, този период от нейния живот тежеше като камък на съвестта ѝ. Често се чувстваше зле заради нещата, които е направила или не е направила, за да помогне на учениците си. Как е могла да се храни така обилно, когато те умирали от глад?

Всеизвестна истина е, че една смърт е трагедия, а хиляда са просто статистика. Така било и за Ми-ран. Това, което не осъзнала, е, че безразличието ѝ било придобито умение за оцеляване. За да оживееш през 90-те години, трябвало да потиснеш всеки импулс да споделяш храната си. За да не полудееш, трябвало да се научиш да не те е грижа. С времето Ми-ран се научила да подминава труп на улицата, без да му обръща особено внимание. Можела да мине покрай петгодишно дете на прага на смъртта, без да се почувства задължена да помогне. Щом не споделяла храната си с любимите си ученици, със сигурност нямало да я сподели с напълно непознат.