Химн на смъртта

Глава 9 ДОБРИТЕ УМИРАТ ПЪРВИ

Казват, че хората, израснали в комунистически страни, не могат да се грижат за себе си, защото очакват правителството да го прави. Това не се отнася за голяма част от жертвите на глада в Северна Корея. Хората не чакали смъртта си, без да предприемат нищо. Когато системата за обществено разпределяне на храна се разпаднала, те били принудени да достигнат до дълбините на своята изобретателност, за да не останат гладни. Правели капани от кофи и канап, за да улавят дребни животни в полето, опъвали мрежи над балконите си, за да хващат врабчета. Запознали се с хранителните свойства на растенията. Обърнали се към колективните спомени за минали периоди на глад и си припомнили триковете за оцеляване, прилагани от предците им. Обелвали сладката вътрешна кора на боровете и я стривали на фин прашец, който използвали вместо брашно. Счуквали жълъди в пихтиеста каша, която можела да се оформя в кубчета и на практика се топяла в устата.

Севернокорейците се научили да преглъщат гордостта си и да запушват носовете си. Събирали зрънца несмлян овес от екскрементите на селскостопанските животни. Работниците в корабостроителници разработили техника за остъргване на дъното на товарните трюмове, където се съхранявала храна, след това разстилали противно смърдящата слуз на открито, за да изсъхне, и отделяли малките зрънца суров ориз и други ядливи остатъци, които намерели.

По плажовете хората изравяли черупчести мекотели от пясъка и пълнели кофи с водорасли. Когато през 1995 г. властите издигнали огради по брега (уж за да не допускат шпиони, но най-вероятно за да не позволяват на хората да ловят рибата, която държавните предприятия искали да контролират), хората се преместили на неохраняемите скали над морето и улавяли водораслите с дълги гребла, завързани едно за друго.

Никой не казвал на хората какво да правят – правителството на Северна Корея не искало да признае мащабите на недостига на храна – затова те се грижели сами за себе си. Жените си разменяли съвети за рецепти. Когато правиш царевично брашно, не изхвърляй люспите, кочана, листата и стъблото на царевицата – смели всичко заедно. Въпреки че не е хранително, създава чувство за ситост. Вари нуделите поне час, за да изглеждат повече. Добави няколко стръкчета трева към супата, за да изглежда сякаш има зеленчуци. Настържи борова кора за сладки.

Цялата изобретателност била насочена към събирането и произвеждането на храна. Ставаш рано сутрин, за да намериш нещо за закуска, но веднага след това започваш да мислиш за вечеря. Обядът се превърнал в лукс от миналото. В часовете, в които преди се обядвало, сега се спяло, за да не се хабят калории.

Накрая и това не било достатъчно.

След като заводът за облекла затворил, г-жа Сонг започнала да се чуди какво да прави. Все още била примерен комунист с естествена неприязън към всичко, което намирисвало на капитализъм. Обичният ѝ ръководител Ким Ир Сен неведнъж бил предупреждавал, че социалистите трябва да "вземат мерки срещу отровните идеи на капитализма и ревизионизма". Тя обичала да цитира точно тази фраза.

Но никой в семейството ѝ не получавал заплата след смъртта на Великия вожд – дори съпругът ѝ, който бил член на партията и имал престижна работа в радиостанция. Чханг Бо дори не получавал безплатното вино и тютюн, които били обичайните облаги на журналистите. Г-жа Сонг знаела, че е дошъл моментът да захвърли скрупулите си и да започне да печели пари. Но как?

Тя била възможно най-неподходящият човек за предприемаческа дейност – на петдесет години и без никакви търговски умения, освен да смята на сметало. Когато обсъждала положението със семейството си обаче, те ѝ напомнили за таланта ѝ в кухнята. Във времената, когато се намирали продукти, г-жа Сонг обичала да готви, а Чханг Бо – да яде. Ястията, които приготвяла, не били особено разнообразни поради простата причина, че севернокорейците не са запознати с чуждестранната кухня, но тяхната собствена е учудващо изискана за държава, чието име сега е синоним на глад. (Всъщност много от известните готвачи в Южна Корея са дошли от северната част.) Севернокорейските готвачи имат творческо въображение, използвайки естествени съставки като гъби мацутаке и морска трева. Всичко, което е прясно и расте през даден сезон, се смесва с ориз, ечемик или царевица и се овкусява с червена бобена паста или люти чушки. Най-типичното ястие е пхенянският ненгмьон – студени нудели от елда, сервирани с кисел бульон, към който в зависимост от региона се добавят твърдо сварени яйца, краставици или круши. Когато била заета, г-жа Сонг купувала нудели от магазина, а когато имала време, ги правела от нишесте. С ограничения набор продукти от системата за обществено разпределяне тя правела тхуигим, пържени зеленчуци, които ставали леки и хрупкави. За рождения ден на съпруга си превръщала ориза в сладък лепкав сладкиш, наречен ток. Знаела как да прави домашен царевичен ликьор. Дъщерите ѝ я хвалели, че нейното кимчхи е най-доброто в квартала.

Семейството ѝ я убедило да направи първия си опит за бизнес в кухнята и че най-подходящият продукт за целта би бил тофу – добър източник на протеини в гладни времена. Тофу се използва много в корейската кухня в супи или яхнии, пържено или ферментирало. Г-жа Сонг го използвала вместо риба, запържвайки го леко с олио и червена чушка. За да събере пари за соя, семейството започнало да продава вещите си. Първото, с което се разделили, бил безценният телевизор – японският модел, който получили като награда за службата на бащата на Чханг Бо като разузнавач по време на Корейската война.

Правенето на тофу е сравнително лесно, но трудоемко. Соята се смила, след това се вари и се добавя сгъстяваща съставка. След това също като сиренето се прецежда в парцал. Накрая остава разводнено мляко и люспите на соята. Г-жа Сонг решила, че е добра идея да допълни бизнеса си на правене на тофу с отглеждане на прасета, които да храни с остатъците от направеното тофу. Зад сградата, в която живеели, имало наредени бараки за съхранение на различни неща. Г-жа Сонг купила прасило от пазара и сложила малките в една от бараките, като заключила вратата с голям катинар.

За няколко месеца този бизнес план бил успешен. Г-жа Сонг превърнала малката си кухня във фабрика за тофу, варяла големи каци със соя върху ондол печката в апартамента. Чханг Бо опитвал рецептите, за да даде оценката си. Прасенцата затлъстявали от соевите люспи и соевото мляко, и каквато трева г-жа Сонг успеела да набере сутрин, но ставало все по-трудно да се намират дърва и въглища за печката. Електричеството работело само по няколко часа в седмицата и дори тогава използването му било ограничено до 60-ватова крушка, телевизор или радио.

Без печка, на която да готви соята, г-жа Сонг не можела да прави тофу. Без тофу нямала с какво да храни гладните прасета. Отнемало ѝ часове да набере достатъчно трева, за да ги засити.

– По-добре ние самите да ядем тревата – казала на Чханг Бо по-скоро на шега. След това се замислила и добавила: – Щом не е отровна за тях, значи няма да отрови и нас.

Така започнали новия си строг режим, доста голямо падение за двойка, която имала вкус за висшата кулинария. Г-жа Сонг бродела на север и на запад от центъра на града, където нямало асфалт, носейки кухненски нож и кошница, за да събира ядливи треви и плевели. Навътре в планината можели да се намерят глухарчета или други плевели, които били толкова вкусни, че хората обичали да ги ядат дори в добрите времена. Понякога г-жа Сонг намирала изгнили листа от зеле, изхвърлени от някой селскостопански работник. Носела намереното вкъщи и го смесвала с каквато храна имала пари да купи. Обикновено това било царевично брашно – от евтиния вид, който се правел от люспите и кочаните. Ако не можела да си го позволи, купувала по-евтино брашно, направено от стритата на прах вътрешна част на боровата кора, понякога с добавени стърготини.

И най-талантливият готвач не можел да прикрие ужасяващия вкус. Трябвало да стрива и кълца до безкрай, за да превърне тревата и кората в достатъчно мека каша, за да бъде смилаема. Те не били достатъчно плътни, за да могат да се оформят в нещо познато като нудели или сладкиш, така че да те заблудят, че ядеш истинска храна. От тях тя успявала да направи само безвкусна и безцветна каша. Единствената подправка, която имала, била солта. Малко чесън или червена чушка биха могли да поприкрият ужасния вкус на храната, но били твърде скъпи. Олио изобщо не се продавало, а без него готвенето става още по-трудно. Веднъж, когато г-жа Сонг била на гости у зълвата на сестра си, я почерпили с каша от бобови и царевични стъбла. Въпреки че била много гладна, не можела да я преглъща. Стъблата били горчиви и сухи и се забивали в гърлото ѝ като клончета от птиче гнездо. Задавила се, почервеняла като домат и го изплюла. Почувствала се унизена.

В годините след смъртта на Ким Ир Сен единственото животинско месо, което яла, било от жаба. Братята ѝ хванали жаби на село. Снахата на г-жа Сонг ги пържела в соев сос, накълцвала ги на малки парченца и ги сервирала върху нудели. Г-жа Сонг го обявила за изключително вкусно. Жабата по принцип не е част от корейската кухня; г-жа Сонг никога преди това не била опитвала. За съжаление това щяла да бъде и последната ѝ възможност. Популацията от жаби в Северна Корея скоро била изтребена.

В средата на 1995 г. г-жа Сонг и съпругът ѝ били продали повечето си ценни вещи, за да купят храна. След телевизора се разделили с японското колело, което било основното им средство за придвижване, след това с шевната машина, на която г-жа Сонг шиела дрехите си. Продали и часовника на Чханг Бо, и картина, която им била сватбен подарък. Продали повечето си дрехи, а след това и дървения гардероб, в който ги държали. Двустайният апартамент, който винаги бил изглеждал твърде малък, за да побере семейството и всичките му вещи, бил празен, стените – съвсем голи, като изключим портретите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Единственото нещо, което останало за продаване, бил самият апартамент.

Това било непознато понятие. В Северна Корея никой не притежава дома си; просто го получаваш, за да живееш в него. Но постепенно се появил незаконен пазар на недвижими имоти, на който хората тихомълком разменяли жилища, плащайки на бюрократите, за да си затворят очите. Г-жа Сонг се запознала с жена, чийто съпруг бил един от севернокорейските работници, изпратени на работа в складовете за дървен материал в Русия, и поради тази причина разполагал с пари, които да похарчи за по-добър апартамент.

Жилището на г-жа Сонг било на отлично място, в центъра на града, което в този момент било изключително важно, защото тролеите не работели. Тя и Чханг Бо живели там двадесет години и отгледали много деца, а благодарение на добродушието си г-жа Сонг ръководила инминбана толкова години, без да си създаде врагове. С Чханг Бо решили, че вече не им трябва толкова много пространство. Били останали само те двамата и майката на Чханг Бо. Всичките им дъщери се били омъжили. Синът им се преместил при приятелката си, по-възрастната жена, която г-жа Сонг не одобрявала. Било позор за семейството, но поне имали едно гърло по-малко, което да хранят.

Продали апартамента за 10 000 вона – около 3000 щатски долара. Те се преместили в една стая. Г-жа Сонг решила да използва парите за д-руго бизнес начинание – търговия с ориз.

Оризът е основният продукт в корейската кухня – всъщност една и съща дума пап означава ориз и храна. След 1995 г. жителите на Чхонгджин можели да се сдобият с ориз само ако имали пари в брой, с които да си го купят на черния пазар. Климатът в провинция Северен Хамгьонг бил твърде студен, а релефът твърде планински за оризища. С изключение на малък блатист участък близо до Нанам, оризът, консумиран в града, трябвало да се докарва с влак или камион, което повишавало цената, защото пътят и релсите били в много лошо състояние. Г-жа Сонг решила да купува ориз надолу по крайбрежието, където бил по-евтин, и да го пренася с влака. Търговията с ориз и с д-руги основни зърнени храни била незаконна (продажбата на зеленчуци и месо били по-приемливи за правителството), но тъй като всички го правели, г-жа Сонг решила, че няма проблем и тя да се включи. Щяла да печели малко пари и да оставя част от ориза за себе си и за Чханг Бо. Устатата ѝ се пълнела със слюнка при мисълта. Не били яли нормална порция ориз от 1994 г. Царевицата струвала наполовина.

Г-жа Сонг тръгнала с 10 000 вона, натъпкани в бельото ѝ, навлечена с няколко ката зимни дрехи, за да прикрие издутините. Взела влака до Южен Пьонган и купила 200 кг ориз. Сутринта на 25 ноември 1995 г. пътувала обратно към къщи с чувалите ориз, напъхани под седалката. Оставал ѝ по-малко от ден път. Понеже бил журналист, Чханг Бо имал връзки, благодарение на които си взела легло в спално купе в третия вагон на влака – първите два били за служители на Работническата партия и военни. В такива моменти оценявала привилегиите, които им давало социалното положение. Влакът бил дълъг и всеки път, когато се извивал на завой, тя виждала задните вагони, където хората без връзки стояли прави. Били така натъпкани, че изглеждали просто като една тъмна маса от хора. Имало и много, които пътували върху покрива на влака. В 8.30 ч. Тъкмо била слязла от леглото си и си бъбрела с другите пътници в купето – войник, млада жена и баба, за лошото състояние, в което се намирали релсите. През цялата нощ влакът спирал и тръгвал, а сутринта се клатушкал толкова силно, че не можели да изядат закуската си. Думите им излизали на кратки срички, като в стакато, а всяко раздрусване прекъсвало разговора, докато в един момент влакът силно подскочил, г-жа Сонг изхвърчала от мястото си и тежко се строполила върху пода. Лежала на едната си страна, лявата ѝ буза била опряна в нещо студено, което се оказало металната рамка на прозореца. Вагонът се бил обърнал.

Чула викове от задната част. Влакът бил като клетка от огънат метал. Претъпканите задни вагони били почти изцяло смачкани, а повечето пътници загинали. Предните вагони, отредени за елита, по някакво чудо се спасили. Според слуховете жертвите на инцидента, който се случил в Шинпхо, на 240 км надолу по брега от Чхонгджин, били около 700, въпреки че като повечето бедствия в Северна Корея и това не било съобщено официално.

Г-жа Сонг се измъкнала от останките с дълбока резка на бузата си, силно ожулена кожа на крака и натъртен гръбнак. Леглата и багажът се стоварили върху нея, но я спасил фактът, че била в затворено купе. Върнала се в Чхонгджин четири дни след инцидента. Винаги се била смятала за късметлийка, че се е родила под нежната грижа на Ким Ир Сей и заради чудесното си семейство, и след като оцеляла в катастрофата, това чувство се засилило. Толкова много я боляло, че когато се върнала в Чхонгджин, трябвало да я изнесат на ръце от влака, но когато зърнала на перона съпруга си и дори сина си, с когото не била говорила от месеци, отново благодарила на късмета си. Въпреки че изгубила голяма част от ориза.

Нараняванията на г-жа Сонг се оказали по-сериозни, отколкото си мислела. След като преминала първоначалната еуфория, тя осъзнала колко много я боли. Отишла на лекар, който ѝ дал болкоуспокояващи и я предупредил да не става от леглото три месеца. Тя пренебрегнала съвета му. Някой трябвало да осигури прехрана за семейството.

В периоди на глад хората не умират непременно от липсата на храна. Често първо се разболяват от нещо друго. Хроничното недохранване понижава способността на тялото да се бори с инфекциите и гладният човек става много по-податлив на туберкулоза или коремен тиф. Недохраненото тяло е твърде слабо, за да преработи антибиотиците, дори и да ги има, и така болестите, които по принцип са лечими, се превръщат в смъртоносни. Постоянното вариране в химичния състав на организма може да причини сърдечни или мозъчни удари. Хората умират от заместители на храната, които телата им не могат да смелят. Гладът може да бъде коварен и подъл убиец, прикрит зад статистики за повишена детска смъртност или намалена продължителност на живота. Оставя зад себе си само косвеното доказателство за "увеличаване на общата смъртност" – статистика, която показва по-голям от обичайния процент смъртни случаи за определен период от време.

Този подмолен убиец следва естествен метод на действие. Първо си отиват най-уязвимите – децата под пет години. Разболяват се от настинка, която се превръща в пневмония; диарията се превръща в дизентерия. Преди родителите дори да си помислят да повикат помощ, детето е мъртво. След това се насочва към най-възрастните, започвайки с тези над седемдесет, след което постепенно слиза надолу във възрастовите групи на шестдесет и петдесетгодишните. Тези хора така или иначе са щели да умрат, но дали е щяло да стане толкова скоро? После гладът поразява онези в разцвета на силите си. Мъжете обикновено умират преди жените, защото имат по-малко телесна мазнина. Силните и атлетичните са особено уязвими, защото метаболизмът им изгаря повече калории.

д-руг жесток фактор е, че този коварен убиец се прицелва в най-невинните, хората, които никога не биха откраднали храна, излъгали, измамили, престъпили закона или предали приятел. Това е явление, описано от италианския писател Примо Леви, след като излязъл от "Аушвиц". След войната той и другите оцелели не искали никога повече да се видят, защото всички били правили неща, от които се срамували.

Както сподели г-жа Сонг десетилетие по-късно, когато си спомняше за всички хора, умрели през онези години в Чхонгджин, "честните и добросърдечните, които правеха каквото им се каже, бяха първите, които си отидоха".

В собственото ѝ семейство първата жертва била свекървата. Майката на Чханг Бо дошла да живее при тях малко след като се оженили, както повелява традицията, според която най-големият син носи отговорност за родителите. Разбира се, снахата е тази, която понася цялото бреме, поради което отношенията между корейските съпруги и техните свекърви често са изпълнени с неприязън. От самото начало на брака свекървата на г-жа Сонг била безмилостен критик, особено след раждането на три момичета. Омекнала съвсем малко, когато се родил внукът ѝ. Въпреки всичко г-жа Сонг приемала задълженията си към нея сериозно и правела всичко възможно, за да ѝ угоди.

Пролетта винаги е най-тежкият сезон в Корея, защото есенната реколта се е изчерпала, а нивите се обработват, за да се подготвят за засаждане. През онази година за г-жа Сонг било особено трудно, защото се възстановявала от катастрофата, от която били изминали шест месеца. Свекърва ѝ била на седемдесет и три години, изключително напреднала възраст предвид продължителността на живота в Северна Корея, поради което смъртта ѝ лесно можела да се възприеме като естествена, но г-жа Сонг не се съмнявала, че тази корава жена щяла да живее още много години, ако имало достатъчно храна. Тъй като не можела нито да работи, нито да ходи в планината, слагала в супата каквито бурени и трева намерела близо до дома им. Свекърва ѝ станала кожа и кости с видими признаци на пелагра около очите. През май 1996 г. била повалена от силни стомашни спазми и дизентерия, След няколко дни починала.

Г-жа Сонг се била провалила по възможно най-лошия начин, по който една корейка може да се провали в грижите си за семейството. Отчаянието ѝ от смъртта на свекърва ѝ се засилило от пропагандната кампания през същата есен, която призовавала всички граждани да работят по-усилено през този тежък период. Навсякъде били разлепени плакати, изобразяващи мъж с мегафон, апелиращ към хората да "щурмуват новия век в духа на победата от Великия поход", следван от войник с каска, миньор с кирка, интелектуалец с очила, носещ свитък, земеделец с кърпа и генерал, развяващ червено знаме. По новините съобщили, че дори Ким Чен Ир ядял прости манджи от картофи.

След като останали само двамата, г-жа Сонг и Чханг Бо решили отново да се преместят в още по-малко жилище. Приличало на барака, с бетонен под и стени с ронеща се мазилка, на която г-жа Сонг не можела да закачи дори задължителните портрети на бащата и сина. Тя внимателно ги опаковала и ги поставила в един ъгъл. Не им били останали много вещи. Г-жа Сонг продала всички книги на Чханг Бо, освен творбите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, които нямали право да продават. Тя се разделила и с любимите си съдове за кимчхи. Вече не се нуждаели от нищо друго освен от два чифта пръчици за хранене, две лъжици, няколко купички и тигани.

Чханг Бо напуснал работата си в местното радио и започнал нова в радиостанцията на железницата. Там обаче нямали пари да му плащат. Единственото, което получил, било обещанието, че при следващото разпределяне на храна той ще е с предимство. Но храна така и не дошла. След няколко месеца г-жа Сонг и съпругът ѝ изхарчили всички пари, спечелени от продажбата на последния им апартамент. Най-голямата им дъщеря Ок Хи понякога успявала да отмъкне незабелязано торба с царевица от дома си, но трябвало много да внимава да не разбере избухливият ѝ съпруг, който би я пребил, задето "краде храна". Семейството му имало пари, но не искало да ги споделя със сватовете си.

Г-жа Сонг все още не можела да ходи в планината, затова започнала да става все по-рано, първо в 6.00 часа, след това в 5.00 ч. С надеждата да намери поникнали през нощта бурени, които да са по-крехки и лесни за храносмилане. Готвела бурените и боровата кора, докато омекнели, добавяла сол и правела каша, която след това смесвала с няколко лъжици царевично брашно.

Тя не се чувствала толкова гладна, колкото изтощена. След като се нахранела, пускала нехайно лъжицата, която падала с дрънчене в металния съд. Стоварвала се на пода като труп, без дори да се преоблече, унасяйки се в дълбок сън, докато инстинктът за самосъхранение не ѝ подскажел, че макар да е тъмно, трябва да възобнови търсенето на храна. Изгубила волята си да прави каквото и да било друго. Спряла да реши къдравата си коса, с която преди толкова се гордеела; не перяла дрехите си. Толкова отслабнала, че единственият чифт панталони, който имала, не можел да се задържи на ханша ѝ. Имала чувството, че вече е мъртва, че се носи над празната обвивка, която преди представлявала тялото ѝ.

Но здравето на Чханг Бо се влошило най-много. Той бил необичайно едър севернокореец, с тегло почти 91 кг, когато бил в разцвета на силите си. Толкова бил тежък, че няколко години преди това лекар го посъветвал да започне да пуши, за да свали малко килограми. Добре оформеното му шкембе, с което толкова се гордеел, защото в Северна Корея тлъстината била признак на високо социално положение, приличало на изпразнена кесия. Кожата му започнала да се бели, сякаш страдал от тежка форма на екзема. Челюстта му провиснала, започнал да заваля думите. Г-жа Сонг го завела на лекар в болницата на Службата за управление на железницата, който поставил диагноза лек мозъчен удар. След това Чханг Бо вече не можел да работи. Не можел да се съсредоточи. Оплаквал се от замъглено зрение. Не можел да вдигне писалката, с която пишел.

Чханг Бо спрял да става от леглото или по-скоро единствените одеяла на пода, които им били останали. Краката му се подули като балони, състояние, което г-жа Сонг разпознала като отоци, причинени от глада. Той непрестанно говорел за храна. Разказвал за супите от тофу, които майка му правела, когато бил дете, и за превъзходното ястие от варен рак с джинджифил, което г-жа Сонг му готвела, когато били все още млада двойка. Имал необичайна памет за подробности, свързани с ястията, които тя готвела десет години по-рано. Когато говорел за нещата, които са яли заедно, ставал сантиментален, дори романтичен. Хващал ръката ѝ, очите му се навлажнявали и се премрежвали от мъглявината на спомените.

– Хайде, мила моя. Да отидем в някой хубав ресторант и да си поръчаме бутилка оризово вино – казал на съпругата си една сутрин, докато още били под одеялата. Не били яли от три дни. Г-жа Сонг разтревожено погледнала съпруга си, притеснена, че халюцинира.

Втурнала се към пазара, вървейки бързо, почти забравила за болките в гърба си. Била решена да открадне, да се моли, да направи всичко, каквото трябва, за да намери малко храна за съпруга си. Забелязала по-голямата си сестра, която продавала нудели. Тя също не се хранела добре, кожата ѝ се белела от недохранване като тази на Чханг Бо, затова г-жа Сонг не искала да я моли за помощ, но сега била отчаяна и, разбира се, сестра ѝ не можела да откаже.

– Ще ти се отплатя – обещала г-жа Сонг, тичайки обратно към къщи благодарение на ад-реналина, който ѝ дал сили.

Чханг Бо бил свит на една страна под одеялото. Г-жа Сонг извикала името му. Когато не отговорил, тя се приближила и го обърнала – не било никак трудно, защото бил много отслабнал, но краката и ръцете му били вкочанени и не помръднали.

Г-жа Сонг дълго време уд-ряла гърдите му, викайки за помощ, макар че знаела, че е твърде късно.

След смъртта на Чханг Бо синът им Нам Ок дошъл да живее с г-жа Сонг. Откакто се нанесъл при по-възрастната си приятелка, се били отчуждили. Всъщност отношенията на г-жа Сонг със сина ѝ били трудни още от юношеските му години. Не защото той бил изявен бунтар, а защото тя не можела да пречупи мълчанието му. Но в момент на такава трагедия фактът, че той живее без брак с по-възрастна жена, изглеждал маловажен. Истината била, че се нуждаели един от д-руг. Г-жа Сонг била сама. Семейството на приятелката на Нам Ок било в още по-тежко положение от неговото собствено и нямало какво да яде.

Нам Ок прекарал младежките си години, тренирайки да стане боксъор, но условията в спортното училище били толкова лоши, че една зима той си дошъл у дома с измръзване на ухото. Върнал се в Чхонгджин и си намерил работа на железопътната гара благодарение на семейните връзки още от Корейската война, когато бащата на г-жа Сонг загинал при американска бомбардировка. Нам Ок също не получавал заплата от Службата за управление на железниците, но му обещали да бъде с предимство след възстановяването на системата за разпределяне на храна.

Синът на г-жа Сонг бил силен, здрав младеж, копие на баща си, но по-атлетичен, по-мускулест и с ръста си от 1.80 см и по-висок. Нуждаел се от доста храна, за да живее. Когато отначало изчезнала телесната му мазнина, изглеждал слаб и стегнат като маратонец, но постепенно и мускулите му се стопили, превръщайки го в труп. В студената зима на 1997-1998 г., когато температурите паднали под нулата, той се разболял от настинка, която преминала в пневмония. Дори след като отслабнал толкова, г-жа Сонг не можела да го носи до болницата, а дотогава вече нямало работещи линейки, затова тя отишла сама и описала състоянието му. Лекарят ѝ написал рецепта за пеницилин, но когато отишла на пазара, установила, че струва 50 вона – същата цена като килограм царевица.

Избрала царевицата.

Нам Ок починал през март 1998 г. сам в бараката. Г-жа Сонг била на пазара да търси храна. Погребали го на хълм над града, до гроба на баща му, достатъчно близо, за да се вижда от дома ѝ. Службата за управление на железниците осигурила ковчег също както за Чханг Бо.

До 1998 г. от глада в Северна Корея били починали между 600 000 и 2 000 000 души, около 10% от населението. В Чхонгджин, където доставките на храна спрели по-рано, отколкото в останалата част на Северна Корея, жертвите може и да са били около 20% от населението. Почти невъзможно е да се изчисли точният брой, тъй като севернокорейските болници нямат право да посочват глада като причина за смъртта.

Между 1996 и 2005 г. Северна Корея е получила хранителна помощ на стойност 2.4 милиарда щатски долара, голяма част от нея от САЩ. Но макар режимът в страната да приемал помощите, той не допускал чужденците, които идвали с тях. Достъпът на агенциите за подпомагане, които се опитвали да окажат съдействие, първоначално бил ограничен само до Пхенян и д-руги внимателно подбрани места. Когато им позволявали да излизат извън кабинетите, в които работели, и хотелите, където отсядали, по улиците било забранено да се движат д-рипави хора; по време на посещенията им в училища и домове за сираци можели да се видят само най-добре облечените и нахранени деца. Правителството молело за още помощи, а в същото време криело онези, които най-много се нуждаели от тях. Служителите на агенциите за подпомагане, живеещи в Пхенян, дори нямали право да учат корейски.

През 1997 г. няколко служители на такива организации били допуснати до Чхонгджин, но при още по-големи ограничения, отколкото в Пхенян. Служителка на френската агенция "Аксион контр ла фам" (Действие срещу глада) написала в статия, че не ѝ позволявали да напуска хотел "Чхосонмасон", разположен близо до пристанището на Чхонгджин, с мотива, че можело да я бутне кола. Малко след това агенцията се оттеглила, докладвайки, че не може да потвърди дали помощта достига до онези, за които е предназначена. "Лекари без граници" също напуснали страната. Когато през 1998 г. на пристанището в Чхонгджин започнали да пристигат огромни кораби, натоварени с помощи от зърнени храни по Световната програма по прехрана (СПП) на ООН, те били разтоварвани във военни камиони и откарвани някъде. Някаква част от храната стигала до домовете за сираци и детските градини, но по-голямата част отивала за запаси на армията или била продавана на черния пазар. На агенцията на ООН ѝ трябвали почти десет години работа в Северна Корея, докато успее да създаде задоволителна система за контрол на помощите. До края на 1998 г. най-страшният глад бил свършил, но не защото положението се подобрило, както г-жа Сонг по-късно предположи, а защото били останали по-малко гърла за хранене.

– Всички, които не бяха годни да оцелеят, вече бяха мъртви.