Химн на смъртта

Глава 19 ЧУЖДЕНЦИ В СОБСТВЕНАТА СИ ЗЕМЯ

Най-ценените качества в Южна Корея – висок ръст, светла кожа, богатство, диплома от престижен университет, дизайнерски дрехи, добро владеене на английски език – са точно онези качества, които липсват на новопристигналите бегълци, което е причина за ниското самочувствие на севернокорейците като Ок Хи. Петдесет години по-рано самите южнокорейци не са били по-различни, но бегълците от Северна Корея им напомнят за миналото, което предпочитат да забравят. А и те предвещават плашещо бъдеще, и то с основание – Южна Корея се страхува, че с рухването на режима на Ким Чен Ир в страната им ще нахлуят 23 милиона души, които ще се нуждаят от храна и подслон. Въпреки че политическата коректност изисква всички корейци да жалят за изгубените си родственици ("Обединението е всичко, което искаме и за което мечтаем", пеят покорно учениците), някои гледат с ужас на тази перспектива. Експертните групи в Сеул редовно бълват доклади с приблизителни оценки на разходите за Южна Корея при евентуалното обединение. Цифрите варират между 300 милиарда и 1.8 трилиона щатски долара. Младите хора, родени много след края на Корейската война, не таят особено силни сантиментални чувства към другата половина. По-скоро предпочитат да пренебрегнат бедната, въоръжена с ядрени оръжия диктатура, мержелееща се над тях. Във водовъртежа на забързания си живот в страната с най-дълго работно време сред развитите нации, работейки усилено, карайки бясно своя "Хюндай" и слушайки силно своя айпод, лесно можеш да забравиш за съществуването на другата половина.

Въпреки подкрепата на правителството бегълците усещат съжалението и страха, вината и смущението, с които ги приемат южнокорейците. Смесеното посрещане има голям принос за това да се чувстват като чужденци в собствената си страна.

Д-р Ким нямала намерение да бяга в Южна Корея. Когато през 1999 г. пресякла река Тумън, единствената ѝ цел била Китай. Планът ѝ бил да открие роднините, чиито имена и последни известни адреси написал баща ѝ, преди да умре. Тя решила, че те могат да ѝ помогнат да си намери някаква работа. Щяла да яде достатъчно, за да възстанови силите си, след това да спести пари и да вземе и сина си. Смятала в един момент да се върне в Чхонгджин и да започне пак работата си в болницата. Въпреки измъчващия я глад и проблемите с Работническата партия тя все още чувствала, че има дълг към родината си, която ѝ дала образование.

Но решимостта на д-р Ким се разклатила още от стъпването ѝ в Китай, когато видяла пълната с ориз и месо купа на кучето. С всеки изминал ден откривала по нещо, което разпалвало все повече яростта ѝ заради лъжите, които ѝ пробутвали цял живот. Всяко нещо, което осъзнавала, я отдалечавало все повече от родината и от нещата, в които някога вярвала така пламенно, докато накрая станало невъзможно да мисли за връщане.

Когато бутнала вратата на фермата, кучето залаяло бясно, събуждайки господарите си. Те били етнически корейци, възрастна жена и синът ѝ. Досетили се по замръзналите дрехи и мършавото тяло, че д-р Ким е избягала севернокорейка. Поканили я вътре, дали ѝ сухи дрехи и топла храна: Тези непознати можели да получат няколкостотин долара, ако я продадат за нечия съпруга, тя била на тридесет и четири години и сравнително привлекателна, но вместо това я подслонили в продължение на две седмици и ѝ помогнали да открие роднините на баща си. Те също я посрещнали с учудваща щедрост. Роднините, които никога не била виждала, я приели без колебание като свой родственик.

Отначало д-р Ким нямала проблеми да се смеси с другите етнически корейци. Научила малко китайски. Намерила си работа в ресторант, където опаковала готов обяд за работниците. Но до 2000 г. китайската полиция удвоила мерките за залавяне и арестуване на севернокорейски бегълци. Хванали д-р Ким три пъти. Всеки път роднините ѝ подкупвали някого, за да я освободят. След последния арест д-р Ким решила, че е твърде опасно да остане в Североизточен Китай. Качила се на влака за Пекин, за да търси работа. Представяйки се за етническа корейка от Йенбиен, тя отговорила на обява за корейски говореща бавачка.

Работодателката на д-р Ким била работеща майка, южнокорейска преподавателка, която дошла в Китай с петгодишното си дете за едногодишен творчески отпуск. Д-р Ким харесала жената и се възползвала от възможността да живее в уютен апартамент и да помага за отглеждането на дете. Проявила се като много добра домакиня и бавачка. С наближаването на края на академичната година преподавателката ѝ предложила да отиде в Южна Корея с тях. Много заможни южнокорейски семейства наемат етнически корейци от Китай за детегледачки.

Д-р Ким решила, че не може повече да крие произхода си. Разказала цялата история на живота си – разводът и загубеното попечителство над сина ѝ, самоубийството на баща ѝ след смъртта на Ким Ир Сен, годините на глад, умиращите деца в болницата.

– Боже мой! Ти си лекар! – възкликнала жената. Двете се прегърнали и плакали заедно. – Ако знаех, щях да се отнасям съвсем различно с теб.

– Ако знаехте, нямаше да ме наемете. А имах нужда от работата.

Признанието сложило край на кариерата на д-р Ким като детегледачка, но преподавателката удържала на думата си. Обещала все пак да ѝ помогне да стигне до Южна Корея. Няколко месеца след като заминала, успяла да свърже д-р Ким с посредник.

През март 2002 г. д-р Ким пристигнала на летище Инчхон в еуфория от перспективата да започне нов живот. Но тези чувства не продължили дълго. Някакъв мъж, когото срещнала в църквата, убедил д-р Ким да вложи почти всичките 20 000 долара, които получила в началото, в амбулантна търговия със сапуни и козметика. Тя не била научила достатъчно през месеца на ориентация, за да може да разпознае веднага измамата. Оказало се, че станала жертва на пирамида и изгубила почти всичките си пари. След това трябвало да понесе още един удар – Южна Корея не признавала медицинското ѝ образование. Ако искала да практикува медицина, трябвало да започне отначало, да кандидатства в медицински университет и да го плаща сама, защото била твърде възрастна, за да се класира за стипендия. Д-р Ким почувствала огромна горчивина. Седем години в университета и осем години практика – всичко това за нищо. Люшкала се между самосъжаление и самоомраза. Все още чувствала известна вина, че напуснала Северна Корея. Започнала да мисли за самоубийство.

Когато срещнах д-р Ким през 2004 г., я попитах дали съжалява, че е дошла в Южна Корея.

– Нямаше да дойда, ако знаех това, което знам сега – отговори ми тя, единственият беглец сред всички, които срещнах, който призна това, макар да подозирам, че и други се чувстват по същия начин. Не можех да не забележа, че д-р Ким все още изглежда като севернокорейка. Косата ѝ беше опъната назад и вързана с черна кадифена панделка, червилото ѝ беше в нюанс на червеното като от цветен филм от 60-те години. Напомняше ми на членовете на Работническата партия, които видях в центъра на Пхенян.

Когато се видяхме отново няколко години по-късно, тя беше коренно променена. Едва познах жената, която влезе в луксозния нов японски ресторант в Сеул през лятото на 2007 г. Косата ѝ беше до раменете, леко разрошена, носеше дънки, а на ушите ѝ се полюшваха дълги обеци с мъниста.

– Омръзна ми неугледният севернокорейски вид – каза ми тя.

Изглеждаше много по-млада, като студентка, каквато всъщност беше.

След като години наред се борила с южнокорейския лекарски съюз, накрая се примирила и на четиридесетгодишна възраст записала четиригодишен курс по медицина. Живееше в общежитие с колегите си, които бяха почти две десетилетия по-млади от нея. Сподели, че ученето ѝ е трудно не защото образованието ѝ в Северна Корея не я бе подготвило добре, а защото южнокорейските университети използваха английска терминология, която ѝ беше напълно непозната. Единственият чужд език, който учила, беше руският. Въпреки това изглеждаше подмладена от новите преживявания. Имаше намерение, след като завърши, да започне отново кариерата си на лекар, този път специализирайки в областта на педиатрията. Майка ѝ починала от Алцхаймер в окаяно състояние. Мечтаеше да отвори дом за стари хора, може би дори цяла верига. Надяваше се, че един ден, когато режимът в Северна Корея падне, тя ще има възможност да пренесе южнокорейските идеи за грижите за възрастните хора в Чхонгджин. Може би беше невъзможна мечта, но ѝ помагаше да поддържа връзката между предишната и сегашната ѝ личност и смекчаваше чувството за вина заради това, което беше изоставила.

Тъжната истина е, че севернокорейските бегълци често са хора с особен характер. Много от тях са взели решението да избягат подтикнати не само от глада, но и от неспособността си да се впишат у дома. Често проблемите им ги преследват и след като преминат границата.

Това се отнасяше особено много за Ким Хьок. Пристигнал в Южна Корея на деветнадесет години, такъв, какъвто бил винаги – беден, нисък, бездомен и без семейство, което да му помогне да намери пътя си.

Освободили го от трудовия лагер Кьохуасо № 12 на 6 юни 2000 г. Бил толкова немощен заради недохранването, че едва успявал да извърви няколкостотин метра и трябвало да спре да почине. Останал в дома на свой приятел, докато реши какво да предприеме. Отначало смятал да започне пак да работи като контрабандист, като внимава повече да не го хванат, но трудовият лагер разбил цялата му увереност. На осемнадесет години той вече бил загубил илюзията за недосегаемост, която позволява на младежите да посрещат безстрашно всяка опасност. Не искал пак да го заловят. Не искал да го пребиват. Изморил се да бяга. В Северна Корея не му било останало нищо, а ако избяга в Китай, щели да го преследват. Решил, че единственият му шанс е да стигне до Южна Корея, Нямал представа как да го направи, но бил чувал слухове за южнокорейски мисионери, които помагали на бездомни младежи като него. Затова, когато на Коледа през 2000 г. преминал река Тумън за последен път, тръгнал да търси църква.

Южна Корея е държавата с най-голямата християнска общност в Азия след Филипините. Тя праща мисионери, които да разпространяват евангелисткото учение и да раздават хуманитарна помощ из цяла Азия, Африка и Близкия изток. За разлика от смесените чувства, с които повечето южнокорейци посрещат бегълците от Северна Корея, християнските мисионери са изключително състрадателни към положението им. Хиляди южнокорейски мисионери, понякога подпомагани от техните американски събратя от корейски произход, са се събрали в Китай, където действат тихомълком, за да не провокират китайските власти, създавайки малки неофициални църкви в частни домове.

Вечер червените неонови кръстове светят тайнствено в иначе тъмната провинция. Другите безопасни места, където се подслоняват севернокорейците, се разпространяват само от уста на уста. Тъй като Върховният комисариат на ООН за бежанците и официалните неправителствени организации не могат открито да нарушават китайските закони, забраняващи даването на убежище на севернокорейци, мисионерите запълват тази огромна празнина, като осигуряват храна и подслон на бегълците.

Хьок намерил една църква в Шънян, най-големият град в Североизточен Китай. Тя се управлявала от южнокорейски бизнесмен, собственик на фабрика за мебели, за когото се говорело, че имал необходимите връзки и средства за уреждане на безопасно преминаване в Южна Корея.

– Искам да науча повече за християнството – излъгал Хьок.

Той започнал да участва в установените ритуали. Заедно с група други бегълци ставал в 5 часа всяка сутрин и се молел. След това закусвали, правели упражнения, учели Библията, вечеряли и след това отново се молели до 9 часа, когато лягали да спят. Това се повтаряло всеки ден освен през уикендите, когато понякога играели футбол. Като много други севернокорейци на неговата възраст Хьок никога не бил чувал за Исус Христос. Църквите в Чхонгджин били затворени много преди той да се роди. По-възрастните хора, които все още практикували християнските обичаи, го правели тайно. Малкото, което знаел за християнството, научил от букварите, в които мисионерите били представяни като лицемерни и жестоки злодеи. Хьок все още имал цинично отношение към тази религия. Имал чувството, че южнокорейската църква го принуждава да попива пропагандата ѝ срещу храна и подслон. Но и чувствал известна вина, че се преструва на вярващ. Постепенно обаче омекнал. Не след дълго, шептейки молитвите, започнал да чувства утеха, каквато не бил усещал от дете, когато рецитирал стихотворения за Ким Ир Сен и вярвал в нещо по-възвишено от самия него.

Само че сега, когато произнасял думите "Ури абоджи", отче наш, имал предвид Господ, а не Ким Ир Сен, а когато говорел за сина, имал предвид Исус, а не Ким Чен Ир.

След като прекарал пет месеца в църквата, ръководителят ѝ съобщил на Хьок, че е време да замине. Църквата била под непрестанно наблюдение от китайската полиция и той се страхувал за безопасността на бегълците. Мъжът дал на Хьок 1000 юана (около 125 долара) и го помолил да преведе група бегълци през монголската граница. Оттам щели да се опитат да стигнат до Южна Корея.

Ако бягството на г-жа Сонг със самолет и подправен паспорт се определя като първа класа, то маршрутът през Монголия може да се определи като трета класа. Но за хора без пари това бил единственият начин. За разлика от китайците, монголското правителство позволява на южнокорейското посолство в Улан Батор, столицата на Монголия, да приема севернокорейски бегълци. Всъщност, ако севернокорейци успеят да преминат китайската граница с Монголия, монголската гранична полиция ги арестува и ги предава за депортиране в Южна Корея. Арестуването на севернокореец в Монголия на практика означава безплатен самолетен билет за Сеул. Поради това Монголия се е превърнала в основна цел на нелегалната мрежа за прекарване на севернокорейски бегълци в Южна Корея.

Хьок и другите бегълци взели влака за Еренхот, последният китайски град преди границата с Монголия, пустинен район, в който има повече камили и овце, отколкото хора. Били общо шест севернокорейци, сред които две деца на три и на десет години, чийто баща вече бил в Южна Корея. Планът им бил да се срещнат в безопасна къща с още една група севернокорейци, идващи от Далиен с друг влак. Един от хората в другата група познавал местността и щял да ги преведе през границата.

Но всичко се объркало. Докато все още били във влака, се обадили на Хьок, за да му съобщят, че другата група е била арестувана. Нямали избор – било твърде късно да се върнат. Не можели да отидат в безопасната къща, защото било почти сигурно, че я наблюдават. Трябвало да изхвърлят мобилните си телефони, за да не издадат местоположението си на полицията. Хьок и другите възрастни се събрали, за да обсъдят положението. Имали кратки инструкции за маршрута и начертана на ръка карта. Решили въпреки всичко да тръгнат към монголската граница.

Скрили се близо до гарата в Еренхот и зачакали светлината на дългия летен ден да угасне, за да тръгнат по тъмно. Инструкциите им били да следват основната железопътна линия в посока на север към Улан Батор, използвайки релсите за ориентир, но без да се приближават твърде много до тях, за да не ги види някой. След като стигнели до безлюден отсек от границата, трябвало да се промушат под двуметровата телена ограда в ничията земя между двете държави.

Разстоянието от гарата в Еренхот до първата гранична ограда било едва осем километра, а оттам имало само два километра до първия монголски граничен пост, където трябвало да се предадат на властите. Трябвало да успеят да стигнат пеша преди зазоряване, но в пустинята било трудно да се ориентират – само звездите ги водели, а навсякъде ги заобикалял еднообразен пейзаж, изпълнен с магарешки бодили, скали и пясък с цвят на мътно кафе. Възрастните започнали да спорят за правилната посока.

На изток или на запад от релсите трябвало да вървят? Избрали изток, което се оказало сериозна грешка. Границата вървяла в североизточна посока, след което завивала рязко на север. Вървели успоредно на граничната линия, без да се приближават до място, където да пресекат. Осъзнали грешката си чак на разсъмване. Температурата в пустинята Гоби минавала 30 градуса. Когато сменили посоката, намерили телената ограда, деляща двете територии, и минали под нея, вече било късният следобед. Обувките им се били скъсали от неравния терен, а краката им кървели. Били изгорели от слънцето. Шестте литра вода, които имали, свършили отдавна. Хьок и останалите се редували да носят тригодишното дете, но когато десетгодишното започнало да губи сили, можели само да го влачат. Накрая открили изоставена колиба близо до малко езерце. Една от жените останала с момчето, докато Хьок изтича да донесе вода. Докато се връщал, чул виковете на жената. Детето било мъртво.

Монголската гранична полиция открила севернокорейците вечерта. Наличието на мъртво дете усложнило значително процедурата по депортирането им. Съдебният лекар трябвало да потвърди, че момчето е починало от дехидратация и че не става въпрос за престъпление. Хьок и другите възрастни прекарали десетте седмици, през които продължило разследването, в монголски затвор. Началото на новия живот на Хьок в свободния свят не предвещавало нищо добро.

Той пристигнал в Южна Корея на 14 септември 2001 г. с полет от Улан Батор, заедно с още дванадесет бегълци. Едва сдържал сълзите си, когато имиграционният служител на летище Инчхон сложил печат на временния паспорт, който му дали в Монголия, и казал на Хьок: "Добре дошли в Република Корея."

Но както при много други бегълци, въодушевлението на Хьок бързо се изпарило. Разпитът му бил особено изтощителен заради факта, че бил в лагер. Южнокорейското правителство проявява изключителна бдителност по отношение на престъпниците сред бегълците. Точно когато мислел, че ще го пуснат, го изпратили за един месец в Ханауон. Не можел да понася да го държат затворен.

Характерът му бил също толкова голяма пречка в Южна Корея колкото и в Северна Корея. Лесно избухвал. Не признавал авторитети. Не можел да стои на едно място. Ръстът му също го поставил в неизгодно положение в това общество, обсебено от височината. Краката му не били добре развити, главата му била твърде голяма за тялото – типичната физика на човек, който е страдал от недохранване в годините на растеж. Когато не получава достатъчно хранителни вещества, тялото насочва всичките си запаси към главата и туловището за сметка на крайниците. В специализираната литература този синдром се нарича спиране на растежа. Проучване на Световната програма по прехрана на ООН и на УНИЦЕФ от 2003 г. показва, че 42% от децата в Северна Корея имат този синдром.

Когато се срещнахме за пръв път през 2004 г., Хьок живееше в Пуйо, провинциален град на около два часа път южно от Сеул. В района нямаше други севернокорейци, никой, който да му помогне да се установи. Каза ми, че нервите му не издържали на шума и зад-ръстванията на големия град. Беше без пукната пара, след като загубил двадесетте хиляди почти веднага щом ги получил. Дал парите на посредник, който му казал, че може да открие брат му. След като повече от година го будалкали, Хьок решил, че брат му най-вероятно е мъртъв.

– Брат ми беше висок почти метър и осемдесет. Няма начин да е оцелял – каза ми той. Едно от предимствата да си нисък е, че ти е необходима по-малко храна.

Хьок непрекъснато сменял работата си. Известно време доставял сладолед, преди да установи, че южнокорейски служител на същата компания получава по-високо заплащане, и напуснал изключително оскърбен. Минал курс за автомонтьор и работил няколко месеца като чирак, но и там не се задържал. След това решил, че истинското му призвание е да стане професионален боксъор, но когато отишъл в боксова зала в Сеул, го изгонили, защото бил твърде нисък: Това нанесло сериозен удар на самочувствието му и започнал да се притеснява, че никога няма да си намери приятелка.

Чувствал се ужасно самотен. Било му трудно да създава нови контакти с хора. Макар че южнокорейците се отнасяли със съчувствие към него, той ги смятал за надменни. Въпреки че мразел севернокорейския режим, се хващал, че започва да го оправдава, когато южнокорейците го критикуват. Това е често срещано явление сред бегълците.

Порядките в Южна Корея му убягвали. Севернокорейците нямат обичай да се заговарят с непознати и се стъписват, когато някой го направи. Всеки път, когато Хьок излизал извън безопасните граници на апартамента си, съседите му го стряскали с безгрижните си поздрави. Той извръщал поглед или се намръщвал в отговор.

– Не знаех, че когато някой ти каже нещо, трябва да отговориш. Не можех да разбера, че така в крайна сметка се сприятеляваш със съседите си или че може би тези хора можеха да ми помогнат – припомняше си по-късно той със смях социалното си невежество през първите години в Южна Корея.

Когато се видяхме през 2008 г., се беше преместил в Сеул, беше се записал в университет и учеше история и бизнес. Беше на двадесет и шест. Макар да се жалваше, че няма приятелка, имаше много приятели, включително негов братовчед от Мусан, който беше избягал наскоро. Фактът, че някой се нуждаеше от помощта му, повдигаше неговото самочувствие. Каза ми, че неотдавна се запознал с човек, който имал частно училище за преподаване на английски близо до университета. Заговорили се на улицата. Вместо да избяга, Хьок казал на мъжа, че е севернокореец, и мъжът го поканил да учи в училището му безплатно.

Хьок беше станал част от тази страна.