Химн на смъртта

Глава 5 ВИКТОРИАНСКИ РОМАНС

Ми-ран била в гимназията, когато за пръв път забелязала, че хората от града идват в провинцията, за да търсят храна. Когато карала с колелото си до Чхонгджин, ги виждала, приличащи на просяци, нарамили чувалите си от зебло, да вървят към овощните градини, наредени от двете страни на пътя. Някои дори стигали още по-нататък по пътя, чак до нивите, простиращи се километри на юг от нейното село към морето. Хората от градовете ходели да събират и подпалки в планините близо до каолиновите мини, където работел баща ѝ. За нея било изненадващо, защото винаги мислела, че хората, които живеят в Чхонгджин, са много по-заможни от всички в Кьонгсонг. Чхонгджин имал университети, големи театри, ресторанти, които били само за членове на Работническата партия и техните семейства, не за момиче като нея.

Кьонгсонг представлявал група от селца, подредени около малък център, който бил като миниатюрен вариант на Чхонгджин – прекалено широка основна улица с огромен каменен паметник в чест на победата на Ким Ир Сен над японците през Втората световна война. Имало няколко завода за керамика, които обработвали каолина, добиван от мината, в която работел бащата на Ми-ран, и голяма фабрика за електрически части, наречена "5 юни" – дата през 1948 г., когато Ким Ир Сен я посетил и дал насоки на място. Селото ѝ не се смятало точно за провинция, но имало много повече земя, отколкото в града. В близост до брега теренът бил равен, песъчлив и сравнително плодороден. Навътре в планината имало гъста иглолистна растителност. Тесните ивици между къщите "хармоники" били старателно засадени с червени чушки, репички, зеле и дори тютюн, защото било по-евтино! Сам да си навиваш цигарите, отколкото да ги купуваш, а на практика всички мъже пушели. Хората, чиито покриви били плоски, слагали там саксии, в които да отглеждат повече зеленчуци. Тази частна земеделска практика била достатъчно дребна, за да не разгневи комунистическите власти. Поне в началото, преди недостигът на храна да се превърне в глад, успявали да спасят положението.

Когато заплатата, която баща ѝ носел от мината, започнала да става все по-малка, докато накрая съвсем изчезнала, майката на Ми-ран поела нещата в свои ръце. Макар и не особено добра домакиня, тя била находчива, когато ставало въпрос за печелене на пари. Започнала да шие, правела домашно тофу, а известно време дори отглеждала прасета, макар че нямало достатъчно фураж, с който да ги храни. По-голям успех имала рецептата, която измислила за имитация, на сладолед. Купила употребяван фризер, наречен "Северен полюс". Понеже било почти невъзможно да се купи мляко или сметана, тя използвала водата, останала от приготвянето на тофу, и я овкусявала с червен боб и захар. Сипвала този странен буламач във формички за лед и го замразявала. Корейците обичат да глезят децата си и ако в къщата има някой друг излишен вон, те го дават на децата за лакомства. Понякога майката на Ми-ран продавала стоката си от задната част на камиона на неин приятел. Указите на Работническата партия забранявали частната печалба, но тя пренебрегвала това. Не че била бунтар, а по-скоро прагматичен човек, който не се замислял много за идеология. Парите, които печелела от продажбата на своята имитация на сладолед, ѝ позволявали да купи царевица, а понякога и ориз на черния пазар.

Тайният обожател на Ми-ран също не бил засегнат от глада. Родителите на бащата на Джун Санг идвали да ги видят с ферибота от Япония почти всяка година. В началото на 90-те години корабът вече не идвал в Чхонгджин, а в пристанището на Уонсан – надолу по източното крайбрежие на Северна Корея. Семейството на Джун Санг отивало да се срещне с тях на пристана и ритуалът бил свързан с много сълзи и прегръдки, по време на които дядото на Джун Санг, или "харабоджи", пъхал дебел плик с пари в брой в джоба на сина си. Трябвало да се прави незабележимо, за да не види някой от органите на властта и да поиска част от парите. Понякога в плика имало повече от 2000 щатски долара в японски йени. Корейците в Япония били наясно, че без твърда валута роднините им в Северна Корея щели да гладуват.

Семейството на Джун Санг също така имало късмета да притежава самостоятелен двор. Баща му бил педантичен градинар и подреждал своето скромно владение в спретнати редички от засадени зеленчуци. Превит над лехите, той проявявал към новопоникналите стръкчета нежност, с която рядко удостоявал децата си. В малко тефтерче записвал какви семена засява, дълбочината на браздите, дните, които били необходими, за да поникнат семената, и времето, за което зеленчуците пораствали и узрявали. Майката на Джун Санг все още имала качественото кухненско оборудване, което семейството ѝ било донесло от Япония. С нож, остър като бръснач, тя режела моркови и репички на ситно, поръсвала свежите резенчета зеленчуци върху току-що сварения ориз и го завивала в листа от изсушени водорасли. Те били единственото семейство в квартала, което ядяло "кимбап", корейски вариант на японското "маки", изключително популярно в Южна Корея, но почти непознато в северната част. С домашно отглежданите си зеленчуци и ориз от черния пазар те се хранели по-добре от всички, освен от най-висшите членове на Работническата партия.

Най-голямата гордост на семейството бил самият Джун Санг. Всичките години на недоволство, учене до 1 часа през нощта, ставане в зори, непрестанното натякване на баща му и желанието му да осъществи амбициите на семейството се били отплатили. Джун Санг бил приет в университета в Пхенян. Не точно в университета "Ким Ир Сен" – социалното положение на семейството не било толкова високо, но в университет, който подготвял учени и подбирал само добри студенти. Тъй като Северна Корея изоставала в технологично отношение от Южна Корея и Япония, тя вече не можела да си позволи да прахосва таланти. Джун Санг предпочитал да учи литература или философия или, ако имало такава специалност, филмово изкуство, но баща му го насочил към науката, знаейки, че това е единственият начин момче без добър сонгбун да отиде в Пхенян.

Било изключително постижение момче от провинция Северен Хамгьонг да бъде прието в севернокорейския еквивалент на Масачузетския технологичен институт. Това означавало, че Джун Санг не трябва да служи в армията. Щял да има добри възможности да подобри семейния сонгбун. Това бил път към членство в Работническата партия. Въпреки зараждащите се съмнения относно политическата система – той започвал да се чуди защо източногерманците са съборили Берлинската стена, щом комунизмът е толкова велик – знаел, че членството в партията и образованието в Пхенян били билетът за влизане в най-високопоставената част от обществото.

Джун Санг се гордеел със себе си. Той бил скромно момче, внимавал да не се фука с ума или с парите си, но когато се прибирал у дома от Пхенян, се чувствал като завърнал се герой. Също като войниците студентите носели униформите си дори и извън университетския комплекс. Те се състояли от зелено двуредно сако и панталон, бяла риза и вратовръзка. Зеленият цвят на униформите бил алюзия към цитат от Ким Ир Сен, който описвал младежта като "зелените планини". С новонатрупаното си самочувствие Джун Санг започнал пак да се чуди дали да не покани Ми-ран на среща. Били минали пет години от първия път, когато я забелязал в киното. За своя изненада не я забравил. В университета в Пхенян имало момичета – умни, красиви, но никое от тях не привлякло интереса му както тя.

Джун Санг познавал Ми-ран слабо. Докато бил в училище, се сприятелил със сестра ѝ Ми Сук. Тя била две години по-голяма от Ми-ран, мъжкараната на семейството. Играела в женския волейболен отбор и често била в гимнастическия салон, където тренирали приятелите на Джун Санг. Той имал и приятел от тренировките по бокс, който живеел в същата редица къщи "хармоника" като Ми-ран. Така Джун Санг имал извинение да стои в нейния квартал.

Семейството на Ми-ран се било сдобило с телевизор и също като г-жа Сонг поддържало "политика на отворената врата". Един ден, когато бил дошъл при приятеля си, Джун Санг се вмъкнал в къщата с някои от съседите. Докато всички гледали предаването, той хвърлял поглед ту към телевизора, ту към Ми-ран. Тя се била превърнала в красива млада жена. Той се взирал в нея, опитвайки се да определи кое точно в нейните очи, нос, уста и коса го е пленило. Чудел се дали би си струвало да рискува репутацията си, като я покани на среща. Решил, че си струва.

Джун Санг планирал да го направи по време на ваканцията си през пролетта на 1991, първата му година в университета. Той се шляел в центъра на Кьонгсонг, надявайки се на "случайна среща", която да му даде възможност да я заговори. В последния ден от ваканцията я забелязал на пазара, но преди да успее да се приближи достатъчно, за да започне разговор, видял, че майка ѝ вървяла няколко крачки зад нея.

Малко след това Джун Санг доверил на сестра ѝ Ми Сук трудната ситуация, в която се намирал. Тя се съгласила да играе ролята на посредник. По време на следващата си ваканция Джун Санг отишъл в дома ѝ в предварително уговорено време. Ми Сук се въртяла около вратата. Тя извикала Ми-ран.

– Сестричке, ела навън да поговориш с приятеля ми.

Ми-ран подала глава иззад вратата. Смутила се и бързо се скрила обратно.

– Хайде, сестричке, ела или ще трябва да те издърпам насила – настояла Ми Сук.

Накрая тя излязла навън, за да го поздрави. Застанал за пръв път лице в лице с нея, той почувствал как капчици пот навлажнили току-що изгладената яка на униформата му. Когато заговорил, чул издайническото потреперване в гласа си. Вече било твърде късно да се откаже, затова продължил. Не можел да измисли тема за разговор, затова просто свалил картите на масата. Казал ѝ всичко. Започнал с това как я забелязал в киното. Накрая я попитал дали иска да му бъде приятелка.

– Образованието ми. От мен се очаква да уча много, но не мога да се концентрирам, защото мисля за теб – изтърсил той.

Ми-ран не казала нищо. Тя стояла, без да извръща поглед, както той очаквал, но и не отговаряла. Имал чувството, че главата му ще експлодира. Опитал се отново да завърже разговор.

– Не си ли забелязала, че непрекъснато те гледам? – попитал я той.

– Всъщност не, нямах представа – отговорила тя.

Той стоял в очакване тя да каже нещо повече.

– Ами, не че не те харесвам – отговорила тя със заплетения синтаксис на двойното отрицание, което в корейския е особено двусмислено. Той не бил сигурен какво точно му казва, но подозирал, че било предпазлив положителен отговор. Тя обещала да изясни чувствата си в писмо. Въпреки привидното си равнодушие Ми-ран била изпълнена с вълнение. Обожателят ѝ бил красив, мил и очевидно добра партия. Тя познавала само няколко момчета, които учели в институт, и никой от тях не бил в Пхенян. Макар че се престорила на изненадана, била забелязала, че Джун Санг се навърта в квартала, и дори си позволила да се надява, че може да е заради нея. Зелената униформа я впечатлила. Той приличал на военноморски офицер с блестящи двуредни копчета. Макар че никога не била излизала на среща с момче, Ми-ран инстинктивно знаела, че трябва да се прави на недостъпна. Мъчела се да намери най-добрия начин да каже "да", без да изглежда твърде нетърпелива. Крайният резултат бил странно официално писмо, написано с най-хубавия ѝ почерк. "С цел да не създавам ситуация, в която не можеш да се съсредоточиш върху ученето си поради чувството на мъка, за момента ще приема предложението ти", написала му тя няколко седмици по-късно. Поне в началото връзката притежавала всички качества на епистоларен романс от деветнадесети век. Единственият начин да поддържат контакт бил чрез писма. През 1991 г. Южна Корея била на път да се превърне в най-големия износител на мобилни телефони в света, а в Северна Корея малко хора някога били използвали телефон. Трябвало да отидеш в пощата, за да се обадиш. Но дори писането на писмо не било лесно начинание. Хартията за писане била рядкост. Хората пишели в полетата на вестниците. Хартията в държавните магазини била направена от царевични люспи и лесно се разпадала, ако натиснеш по-силно. Ми-ран трябвало да моли майка си за пари, за да си купи няколко листа вносна хартия. Писането на чернова било изключено; хартията била твърде ценна. Разстоянието между Пхенян и Чхонгджин било само 400 километра, но писмата пристигали след месец. Ми-ран била последна година в училище, когато връзката им започнала. Тя се плашела от изтънчеността на университетския си приятел. В Пхенян Джун Санг можел да си купи хубава хартия. Имал химикалка. Писмата му били от по няколко страници, дълги и сладкодумни. От резервирани формалности кореспонденцията им постепенно разцъфтяла в нежен романс. Джун Санг никога не бил гледал холивудска любовна история, но въображението му било достатъчно разпалено, за да извика всички клишета на модерната любов. Писмата му рисували сцени, в които той и Ми-ран тичали един към друг на фона на небе, изпълнено с оранжевите и розовите линии на залеза. Цитирал ѝ части от романите, които четял в Пхенян. Пишел любовни стихове. На хартията нямало и следа от сдържаността, която го спирала толкова дълго време.

Джун Санг пращал писмата до Ми Сук, която вече работела в канцелария, където можела да получава поща далеч от погледа на родителите ѝ. Тя била единственият човек, на когото Ми-ран казала за връзката. Джун Санг не казал на никого. Те никога не обсъждали причините, поради които пазели връзката си в тайна, защото темите за секса и социалното положение не се обсъждали открито в Северна Корея – всъщност да се оплакваш от своя сонгбун било равнозначно на това да критикуваш режима. Но въпросът за нечистата кръв на Ми-ран витаел във въздуха неизказан. И двамата знаели, че ако някой ден се оженят, това може да попречи на кариерата на Джун Санг и на перспективите му да се присъедини към Работническата партия. Със сигурност, ако бащата на Джун Санг разберял, щял да им забрани да се виждат. Севернокорейското общество изисква всеки да се сродява с хора от неговата прослойка. Джун Санг знаел, че от него се очаква да се ожени за някоя от корейскояпонската общност. Така или иначе, бащата на Джун Санг не одобрявал синът му да излиза на срещи. "Първо завърши образованието си. Не си губи времето в преследване на момичета" – поучавал го той.

Една странична забележка във връзка със секса в Северна Корея: страната няма култура на излизане на срещи. Все още много бракове се уреждат от семействата или от партийни секретари, или началници. Двойките не изразяват привързаността си публично – дори държането за ръце пред хора се счита за непристойно. Избягалите севернокорейци твърдят, че няма такова нещо като предбрачен секс или неомъжени ученички, които забременяват. "Това би било невъобразим ужас. Дори не бих могла да си го представя" – ми каза севернокорейска жена, която по принцип не беше твърде свенлива – когато я срещнах, работеше в сексиндустрията в Сеул. В Северна Корея няма почасовите хотели, които изобилстват в Южна Корея или Япония. Не можеш да се регистрираш в обикновен хотел без разрешение за пътуване, а никой хотел не би приел неженена двойка. Хора от Чхонгджин са ми казвали, че неженените двойки, които искали да имат сексуални отношения, отивали в гората или дори в парка през нощта, но никога не срещнах някой, който да си признае, че го е правил.

Прекалената свенливост по отношение на секса е част от традиционната корейска култура. Когато си в Сеул и видиш ученичките, облечени с къси карирани полички, лесно можеш да забравиш, че само век по-рано почтените корейки покривали цялото си тяло с дреха, която би могла да си съперничи с талибанската бурка. Британската пътешественичка от деветнадесети век Изабела Бърд Бишъп пише, че през 1897 г. е видяла в село на север от Пхенян жени, носещи подобни на бурки приспособления, които описала като "чудовищни шапки, подобни на нашите плетени кошове, но без дъно. Тези необикновени покривала са 2 метра дълги, 1.5 широки и почти 1 метър дълбоки и прикриват фигурата от горе до долу." Жените от средната и висшата класа нямали право да излизат извън двора на семейната къща, освен в специално определено време, когато по улиците нямало мъже. Бишъп била пътувала доста и в ислямския свят, но обявила корейските жени за "изключително строго държани, може би много повече от жените от която и да било друга нация".

Плетените кошове отдавна не се използват, но старите порядки са останали. След като Ким Ир Сен поел властта, той смесил традиционния корейски консерватизъм с комунистическия инстинкт за потискане на сексуалността. Той не само затворил бордеите, но и по-съмнителните кисенг къщи, където жените развличали богати мъже. Хората, занимаващи се с порнография, били екзекутирани. Въпреки своята собствена невъздържаност и тази на Ким Чен Ир, който като млад бил известен женкар, партийните ръководители, хванати в разврат, били изгонвани.

Ким Ир Сен не одобрявал и ранния брак, като през 1971 г. издал специален указ, според който мъжете трябвало да се женят на тридесет години, а жените на двадесет и осем. Както посочил севернокорейски вестник: "Родината и нацията се надяват и вярват, че младите ще поддържат красивата традиция да сключват брак едва след като са направили достатъчно за страната и за народа си." Всъщност това изобщо не било корейска традиция – в миналото жените се омъжвали на четиринадесетгодишна възраст. Този указ имал за цел да поддържа духа на войниците, за да не се страхуват, че ще загубят приятелките си, докато изкарат службата; а и по този начин се намалявала раждаемостта. Въпреки че забраната за ранни бракове била вдигната през 1990 г., севернокорейците все още не гледат с добро око на млади двойки, независимо колко невинни са отношенията им.

Пропагандните кампании съветват жените да се придържат към "традиционни прически в съответствие със социалистическия начин на живот и вкуса на епохата". За жените на средна възраст това означавало къса накъдрена коса; неомъжените жени можели да носят косата си по-дълга, стига да е опъната назад или сплетена на плитка. Севернокорейските жени нямали право да носят поли над коляното или блузи без ръкави. Интересното е, че през 70-те години по време на военната диктатура на Пак Джон Хи в Южна Корея имало подобни правила за косата и облеклото. Огромните разлики между двете култури, проявени в сексуалността и облеклото, показват колко назад във времето е останала Северна Корея и колко много се е променила Южна Корея. Преди няколко години, докато бях в малък район на Северна Корея, посещаван често от южнокорейски туристи, видях севернокорейски портиер на хотел, който изглеждаше сякаш всеки момент ще припадне при вида на млада южнокорейка, облечена с джинси с ниска талия и с толкова къса блузка, че коремът ѝ се виждаше. Много от избягалите севернокорейци са ми казвали, че това, което най-много ги учудвало в Южна Корея, било, че двойките се целували на публични места.

Така че било доста удобно, че връзката на Джун Санг и Ми-ран започнала точно когато въвели режима на тока. Нощта в Северна Корея е абсолютно тъмна, нещо което хората от електрифицирания свят не познават. Без улично осветление, светещи рекламни табели, без светлината, идваща от прозорците или под вратите, мракът е като огромен плътен покров. Можеш да познаеш, че някой върви по улицата, едва когато видиш края на горящата му цигара.

След вечеря Джун Санг си намирал извинение да излезе от къщи. Макар че бил студент, двадесетгодишен и една глава по-висок от баща си, той все още се ужасявал от него.

– Излизам да се видя с приятелите си – провиквал се Джун Санг, споменавайки имената на един-двама свои приятели от училище. Обещавал да се прибере до 21.00 часа, осъзнавайки ясно, че по-скоро ще бъде около полунощ. След това изхвърчавал, преди баща му да започне да задава въпроси.

Пътят до къщата на Ми-ран бил около половин час. Крачел бързо, макар да знаел, че може да се наложи да чака дълго, преди тя да свърши да помага на майка си с разчистването след вечеря. Той вече нямал извинение да се навърта около къщата ѝ, защото приятелят му от часовете по бокс и неин съсед, се бил преместил. Затова стоял в сенките толкова неподвижен, че можел да чуе ударите на собственото си сърце.

Дотогава малкото места, където можели да отидат на среща, били затворени. Културният дом на Кьонгсонг нямал електричество, за да пуска киномашината. Малкото ресторанти, които работели преди години, вече били затворени. Покрай брега в центъра на Чхонгджин, точно до пристанището, се намира младежкият парк с езеро с гребни лодки и разнебитени въртележки от лунапарк, но правилата за пътуване били толкова строги, че за влизане в града от околните села трябвало разрешение. Не смеели да ходят в парка в Кьонгсонг зад железопътната гара, където можели да срещнат някого, когото познавали.

Най-добрият избор били дългите разходки. Имало само един път, който минавал през целия град и продължавал към планината. Вървели възможно най-бързо, без обаче да изглеждат сякаш бягат от нещо. Не говорели, когато минавали покрай плакатите на усмихнатия Ким Ир Сен и изписаните лозунги "Ако партията реши, ние го правим" и "Да защитаваме Ким Чен Ир с живота си". От едната страна на улицата, където пътят минавал под широка арка, изрисувана със сини цветя, бил поставен голям цветен плакат с войници с щикове. Когато надписите започнели да изчезват, това означавало, че идвал краят на града и те можели да се отпуснат в тъмнината. Зениците им се разширявали, за да могат да обхващат с поглед обстановката, без да напрягат очите си. Гъсти дървета се издигали в редици от двете страни на пътя, наклонени едно към друго, оформяйки сложен навес от преплетени клони над главите им. В ясни нощи звездите надничали през листата. Малко по-нататък пътят започвал да се изкачва, откривайки долина от едната страна на пътя, докато от другата хълмовете ставали все по-стръмни. Гъсто израсли борове стърчали от скалистите склонове, а между тях скалите били обсипани с избуяли туфи лилави диви цветя.

Пътят минавал през малък поток с песъчлив бряг и завивал рязко наляво, където се откривал курортът с топли извори Онпхо, известен като единственото място в Корея, където от пясъка извират алкални води с температура от 55 градуса по Целзий, които се славели със силата си да лекуват всякакви болести от стомашно разстройство до безплодие. Нагоре по пътя, преграден с контролнопропускателни пунктове, имало вила на Ким Ир Сен – една от тридесетте, разположени в различни живописни части на страната, добре поддържани, за да може да ги посещава, когато пожелае. Значителното военно присъствие държало хората далеч от частния път. От главния път се виждали минерални бани, които също били само за партийни служители. Курортът, до който се допускали обикновени хора, а сега не работел заради икономическата криза, се състоял от разпадащи се каменни и бетонни сгради. Той бил отворен през 1964 г. – откриването му било ознаменувано със стенопис с образа на Ким Ир Сен, заобиколен от лекари – и изглеждал сякаш оттогава не е ремонтиран. Обширните участъци с избуяла трева през нощта изглеждали тучни и диви. Младата двойка не се интересувала от пейзажа. Вълнението им, че са заедно, ги карало да забравят дори за болката в краката след изминатите километри пеша.

Вървели и разговаряли, това било всичко, което правели. Разговорите им били оживени, поглъщащи. На живо Джун Санг не проявявал романтичната дързост, която изпълвала писмата му. Бил любезен, почтителен, не смеел дори да държи ръката на Ми-ран, докато не минали три години. Той я ухажвал с историите, които разказвал. Описвал приятелите си, общежитието. Обяснявал ѝ как когато се явявали за поименна проверка в двора, студентите били организирани в боен строй и трябвало да маршируват в крачка, размахвайки ръце и крака. Забавлявал я с описания на Пхенян, където тя била ходила само веднъж на училищна екскурзия за обиколка на паметниците. Пхенян се смятал за въплъщение на модерността, както твърдяла пропагандата, за град, съдържащ най-невероятните архитектурни и технологични постижения на света. Джун Санг ѝ разказал за хотел "Корьо" с неговите кули близнаци и с кръглия ресторант на покрива. Той никога не бил влизал вътре, но често зяпал очертания в небето силует, заедно с този на 105-етажната пирамида, която се строяла в момента и трябвало да бъде най-голямата сграда в Азия. Джун Санг описвал метрото в Пхенян, намиращо се на стотици метри под земята, спирките му – украсени с полилеи и блестящи мозайки с образа на Ким Ир Сен.

Когато бил в Пхенян, той отишъл в магазин, в който се пазарувало с чужда валута, и със своите японски йени купил на Ми-ран шнола за коса с форма на пеперуда, обсипана със стъклени камъчета. За Ми-ран това бил най-прекрасният и екзотичен подарък – тя никога в живота си не била притежавала нещо толкова красиво. Никога не носела шнолата, защото не искала майка ѝ да ѝ задава въпроси. Държала я скрита, увита в бельото ѝ.

Животът на Джун Санг в Пхенян давал на Ми-ран бегла представа за далечния свят на привилегиите. В същото време било трудно да слуша, без да завижда поне малко. Учела последна година в гимназията и се бояла, че това щял да бъде краят на образованието ѝ. Била видяла разочарованието на сестрите си, когато една по една открили, че произходът на техния баща пречел на осъществяването на амбициите им. Дори за да се явиш на приемен изпит за институт, трябвало да имаш разрешение от училищното настоятелство. Само най-голямата от сестрите ѝ постъпила в институт, но не била допусната да следва сценични изкуства въпреки хубавия ѝ глас. Записала специалност физическо възпитание, но прекъснала по средата, за да се омъжи.

Ми-ран получила внезапно прозрение за собственото си бъдеще. Видяла го пред себе си като право безлично шосе – работа в завод, брак (най-вероятно с колега от завода), деца, старост, смърт. Докато Джун Санг бърборел за съквартирантите си в университета, тя се чувствала все по-нещастна. Той усетил, че е потисната, и започнал да я разпитва, докато накрая не споделила тревогите си.

– Имам чувството, че нямам цел в живота – признала тя.

Той я слушал замислено. Няколко седмици по-късно, след като се бил върнал в Пхенян, ѝ изпратил писмо. "Нещата могат да се променят – написал Джун Санг. – Ако искаш повече от живота, трябва да вярваш в себе си и можеш да постигнеш мечтите си."

По-късно Ми-ран приписа заслугата за промяната в живота ѝ на окуражителните думи на Джун Санг. Макар преди да била добра ученичка, тя занемарила ученето и успехът ѝ спаднал. Какъв бил смисълът да се съсипва от учене, ако пътят ѝ е блокиран така или иначе? Но амбицията на Джун Санг се предала и на нея. Залегнала над учебниците. Помолила майка си да я освободи от някои домакински задължения, за да има повече време да учи. Помолила учителя си да ѝ позволи да се яви на приемния изпит за университет. Ако не я приемели, нямало да вини себе си за това.

За нейна голяма изненада я приели в учителския институт. Учителският институт "Ким Чен Сук" – кръстен на майката на Ким Чен Ир, бил най-добрият от трите подобни в Чхонгджин. Как извадила такъв късмет, когато сестрите ѝ се провалили? Самата Ми-ран била доста озадачена, защото макар и много добра ученичка, не била най-добрата в класа. Мислела си, че има много млади жени от по-добри семейства с успех поне колкото нейния, които биха се опитали да получат така желаните места сред първокурсниците.

През есента на 1991 г. се изнесла от къщата на родителите си и се нанесла в общежитието на института. Сградата била в центъра на Поханг, от другата страна на музея и зад парка на гърба на статуята на Ким Ир Сен.

В първия момент Ми-ран била впечатлена. Общежитието било модерно и всяко от четирите момичета, които делели една стая, имало легло вместо корейските рогозки, постлани на пода – традиционният начин хората да се топлят през нощта, като в същото време пестят отоплението. Но когато зимните температури сковали Чхонгджин в дълбок студ, тя осъзнала защо в този институт имало място за нея. Спалните нямали отопление. Всяка нощ Ми-ран си лягала с палто, дебели чорапи и ръкавици, и с кърпа, увита около главата. Сутрин, когато се събуждала, кърпата била покрита с лед от влагата на топлия ѝ дъх. В банята, където момичетата перели парцалите от менструацията си (никой нямал дамски превръзки, така че по-заможните момичета използвали марли, а бедните – евтини кърпи от синтетична материя), било толкова студено, че парцалите замръзвали няколко минути след като ги простирали да съхнат. Ми-ран мразела сутрините. Също както в университета на Джун Санг ги будели в 6.00 часа за поименно преброяване като в казарма, но вместо да маршируват като горди войници, те влизали в банята треперещи от студ и плисвали ледена вода на лицата си, под гротескно висящите замръзнали парцали за менструация.

Храната в стола била още по-зле. Северна Корея тъкмо започвала кампанията "Да ядем два пъти на ден", но в института доразвили идеята и давали само едно ядене на ден – рядка супа от подсолена вода и изсушени листа от ряпа. Понякога добавяли лъжица ориз, готвена с часове, за да набъбнат зърната. Момичетата започнали да се разболяват. Една от състудентките на Ми-ран била толкова недохранена, че кожата на лицето ѝ започнала да се бели. Тя напуснала института и не след дълго и други я последвали.

За Ми-ран, която до голяма степен била предпазена от икономическата криза благодарение на работливата си майка, това било като пробуждане. Тя молела майка си да ѝ прати храна от къщи, но след година не можела да издържа повече. Понеже не искала да изостави образованието, за което се трудила толкова усилено, успяла да получи разрешение да напусне общежитието. През седмицата спяла на пода в апартамент на нейни роднини, които живеели наблизо, а в събота и неделя си отивала у дома при родителите си. По принцип това не било позволено, но администрацията се радвала да има едно гърло по-малко, което да храни.

Животът на Джун Санг в Пхенян бил по-лесен. Правителството поставя като приоритет осигуряването на храна и грижи за най-елитните студенти – бъдещите учени, чиито постижения, както се надявали, щели да извадят Северна Корея от бедността. Джун Санг все още марширувал във военния строй към стола, където имали по три яденета на ден. Спалните им имали отопление през нощта, а електричеството не спирало, за да могат да учат след залез-слънце.

Джун Санг и Ми-ран се виждали, когато той се прибирал от университета за двете студентски ваканции – лятна и зимна, както и по време на пролетната бригада, когато студентите плевят нивите, подготвяйки ги за сеитба. В миналото студентите от Пхенян изпълнявали дълга си в покрайнините на столицата, но с намаляването на храната било решено да ги изпращат в родните им градове, където да ги хранят майките им. Джун Санг ненавиждал "доброволческата" работа на нивите, но вече броял дните до напускането на университета.

Този копнеж бил откритие за него, защото досега прекарвал живота си с книгите и ученето. "Наистина исках да зарежа всичко и да се прибера у дома, за да я видя. За пръв път в живота си осъзнавах какво представляват човешките емоции" – разказваше той по-късно за този период от живота си.

През есента на 1993 г. сестрата на Джун Санг щяла да се жени. Макар че родителите му казали да не прекъсва учението си, за Джун Санг това било идеалното извинение да изненада Ми-ран с неочаквано посещение. Помолил да отсъства три дни, за да се прибере вкъщи. По това време влаковете от Пхенян до населените места на север вече минавали изключително нарядко, защото използвали електричество. Дори и да успееш да си купиш билет, шансът да намериш място бил твърде малък, освен ако не си висш партиен служител. Железопътните гари винаги били претъпкани с чакащи пътници. Те чакали в тъмното, клечейки и пушейки, докато дойде влак. След това хуквали, блъскайки се, катерейки се през счупените прозорци или висейки между вагоните.

Понеже нямало билети, Джун Санг застанал на гарата, за да чака да дойде влак, на който да се качи. След като чакал един ден, забелязал товарен влак на линията в посока на север. Срещу няколко цигари разбрал от машиниста, че влакът е за Чхонгджин. Качил се върху препълнен с въглища вагон, увивайки кърпа около лицето си, за да предпази очите си. Бил първият път в живота му, но не и последният, когато се качвал без билет в товарен влак.

Последната спирка преди Чхонгджин била Кьонгсонг – недалеч от селото на Ми-ран. Джун Санг скочил и се затичал право към дома ѝ. Било сутрин, слънцето се вдигнало високо в небето, не било обичайното време за срещите им, но не можел да сдържи нетърпението си. Имал чувството, че ще се пръсне, ако трябва да чака да се стъмни, за да я види. Било неделя и той предположил, че ще си е дошла вкъщи от института. За пръв път, откакто започнали да се срещат, той отишъл направо пред входната врата.

Вратата се отворила. Майката на Ми-ран зяпнала от изненада.

Лицето и дрехите на Джун Санг били черни от въглищния прах. Майката на Ми-ран била виждала Джун Санг, когато излизал със съседските деца, но сега не го познала. Така или иначе Ми-ран не била у дома.

– Едно много странно момче дойде да те търси – казала ѝ по-късно майка ѝ. – Какви чудати приятели имаш.

Имало и д-руги случаи, в които за малко да си навлекат неприятности. Бащата на Джун Санг изобщо не се зарадвал, че синът му прекъснал ученето си заради сватбата на сестра си, и изказал съмнение за мотивите му. Джун Санг се осмелил да влезе в дома на Ми-ран една вечер, когато майка ѝ била навън, а баща ѝ работел нощна смяна в мината. Но когато баща ѝ неочаквано се прибрал, Джун Санг трябвало да се скрие, докато опасността преминела.

По-късно Джун Санг и Ми-ран се смеели с часове на тези случки. Истината била, че се забавлявали да мамят родителите си. За тях пазенето на тайна не било само необходимост, а и забавление. Внасяло тръпката на забраненото в техните отношения и им давало споделено интимно пространство в общество, където усамотението не съществува. Било сравнително безопасен начин да се бунтуват срещу ограниченията на своя живот.

Смеели се повече. Говорели повече. По-късно, когато бяха вече по-възрастни и живееха в удобства и сигурност, те си спомняха тези първи години заедно като най-щастливите в живота им. Замаяни от своите първи трепети, те не обръщали внимание на онова, което се случвало около тях.