Химн на смъртта

Глава 4 НАСТЪПВАНЕТО НА МРАКА

В самото начало на 1990 година Берлинската стена беше превърната в отломки, разпродавани от търговците на сувенири в обединена Германия. Съветският съюз беше в процес на разпадане. Ликът на Мао Дзъдун се беше превърнал в най-често срещания образ на кичозните часовници, които американските туристи си купуваха в Пекин. Бившият комунистически диктатор на Румъния Николае Чаушеску, който неслучайно беше близък приятел с Ким Ир Сен, неотдавна беше екзекутиран от наказателен взвод. Статуи на Ленин бяха сваляни от постаментите си и разбивани на парчета. Кадри на комунистическата партия по целия свят нагъваха сандвичи "Биг Мак", поливайки ги обилно с кока-кола. Но в далечното царство Северна Корея животът продължавал както преди.

Доколкото цензурата в Северна Корея допускала репортажи за детронирането на комунизма, те били смекчавани и изопачавани за целите на режима. Според "Родонг Синмун" проблемите в другите страни от комунистическия блок се дължали на вродената слабост на хората. (Севернокорейската преса обичала да намеква за генетичното превъзходство на корейците.) Източноевропейците и китайците не били толкова силни по природа, нито толкова дисциплинирани. Те се отклонили от истинския път на социализма. Ако са имали гений от ранга на Ким Ир Сен, който да ги ръководи, техните комунистически системи са щели да останат незасегнати и процъфтяващи. Според ученията му за самодостатъчността севернокорейците трябвало да пренебрегнат това, което се случва в другите страни, и да продължат по своя собствен път.

Така че г-жа Сонг си затворила очите, внушавайки си, че не трябва да обръща внимание на очевидните признаци, че нещо не е наред. В началото знаците били дребни, почти незабележими. Крушката, която изгасвала първо за няколко секунди, после за минути, после за часове, сетне за дни. Все по-рядко имало електричество, докато накрая го пускали само за по няколко часа няколко вечери в седмицата. Течащата вода спряла. Г-жа Сонг бързо разбрала, че когато дойде водата, трябва да напълни възможно най-много кофи и съдове. Но тя никога не стигала за миене, защото водните помпи в сградата работели с електричество, а водата спирала, преди да дойде токът. Тя събирала пластмасови кани и ги носела долу при общата помпа. Носенето на вода станало част от сутрешната ѝ рутина. Подредило се в списъка със задачите след навиването на рогозките и почистването на портретите на Ким Ир Сен. Въпреки че вече нямала малки деца в къщата, тя трябвало да става по-рано от всякога. Трамваят, с който пътувала за работа по Път № 1, минавал рядко и когато дойдел, бил толкова претъпкан, че хората се хващали и на стълбата в задната му част. Г-жа Сонг не искала да се бута с всички млади мъже в трамвая, за да си намери място, затова обикновено вървяла. Отнемало ѝ един час пеша.

Заводите в Чхонгджин опасвали крайбрежието, простирайки се на територия от почти 12 километра от Поханг на север, надолу чак до Нанам, бившата японска военна база, която сега била главният щаб на 6-а дивизия от Корейската народна армия. Най-големите заводи били "Стомана – Чхонгджин", заводът за желязо и стомана "Кимчхек", заводът за синтетични тъкани, заводът за метални конструкции, заводът за машини за каменовъглен добив "10 май" и предприятието "Маджон", произвеждащо лекарства от еленски рога. Г-жа Сонг работела в северния край на промишлената зона, в завода за облекла "Чосон", част от най-голямото национално предприятие за облекла. Клонът в Чхонгджин имал повече от две хиляди служители, повечето жени – с изключение на ръководството и шофьорите на камиони. Тъй като севернокорейците прекарвали по-голямата част от живота си облечени с униформи, заводът бълвал именно това – стандартни униформи за ученици, продавачи в магазини, кондуктори във влаковете, общи работници и, разбира се, униформи за заводски работници. Те били направени от винилон, нееластична лъскава синтетична материя, характерна за Северна Корея. Севернокорейците толкова се гордеели с тази материя, открита от корейски учен през 1939 г., че я наричали влакното на чучхе. По-голямата част от тази материя се произвеждала на 280 км надолу по крайбрежието, в Хамхунг.

Но в началото на 1988 г. доставките на плат се забавили. Казали на г-жа Сонг и останалите работници, че проблемът бил в Хамхунг. Или им били свършили антрацитните въглища, които били една от суровините за производството на винилон, или в завода нямало достатъчно електричество г-жа Сонг така и не получила ясен отговор. Но без плат не можели да се произвеждат униформи.

Шивачките по цял ден метели подовете и лъскали оборудването, чакайки следващата доставка на плат. Заводът бил необичайно тих. Там, където преди се чувало тракането на шевните машини, сега единственият звук бил този от метлите.

За да не държат жените на работа, без да получават нищо, управителите на завода започнали да организират евфемично наричаните от тях "специални проекти". Всъщност те ровели за всичко, което можело да се продаде или замени за храна. Един ден жените марширували в строй до железопътната линия с торби и лопати, за да събират кучешки фъшкии, които да се използват за тор. друг ден събирали старо желязо. Отначало изпращали само шивачките, но скоро г-жа Сонг и другите жени от центъра за дневни грижи също трябвало да се присъединят към тях. Правели го на смени – половината жени от центъра оставали с децата, докато другата половина била изпращана да рови из боклуците.

"Дори пътят да е труден, ние ще защитаваме партията" – трябвало да пеят, когато излизали на малките си екскурзии; управителите се опитвали да поддържат духа на групата.

Понякога ходели на плажа да събират старо желязо от отпадните води, течащи от тръбите под надвисналата сянка на гигантския стоманолеярен завод. Г-жа Сонг не обичала да мокри краката си – дори на плажа до младежкия парк в Чхонгджин, където събирали миди, когато децата били малки. Като повечето севернокорейци от нейното поколение, тя не можела да плува. Макар че водата била плитка, г-жа Сонг изтръпвала от ужас. Трябвало да навива панталоните си до коленете, нагазвайки в океанската вода само с брезентови обувки и кошница, с която да пресява метала, сякаш промива злато. В края на деня надзорниците им премервали събрания метал, за да се уверят, че всяко звено е изпълнило нормата си.

Всички жени се опитвали да намерят начин да се измъкнат от тези неприятни експедиции. Те не смеели да напуснат работа, макар че не получавали почти никакви заплати. В Северна Корея ако не отидеш на работа, не получаваш купоните, срещу които ти дават храна. А ако не ходиш цяла седмица без основателна причина, могат да те изпратят в затвора.

Някои от жените си измисляли непредвидени семейни обстоятелства. Или вземали бележки от лекар, че не могат да се явят на работа. Всички си затваряли очите за това. Надзорниците не проверявали бележките твърде внимателно, защото знаели, че жените нямат работа. Но г-жа Сонг не си и помисляла да занесе фалшива бележка. Според нея това било нередно. Тя отивала на работа навреме, както и преди. Тъй като шивачките не идвали, в центъра за дневни грижи нямало деца. Началниците се опитвали да запълнят деня, като насрочвали допълнителни лекции за Ким Ир Сен, но с все по-честото спиране на тока осветлението в завода било оскъдно. След години на работа по петнадесет часа на ден г-жа Сонг най-сетне можела да си почине. Тя се унасяла в продължителна дрямка на бюрото си, подпряла буза на дървото, чудейки се колко още ще продължава така.

Един ден управителката извикала г-жа Сонг и другите работници в кабинета си. Била жена, която г-жа Сонг много уважавала, член на партията и предан комунист, истински последовател като нея самата. Преди тя непрекъснато уверявала работниците, че пратката с плат от Ханхунг се очаква всеки момент. Сега прочистила гърлото си смутено и заговорила притеснено. Тези жени, упорити като г-жа Сонг, които все още идвали на работа, може би вече не трябвало да си правят труда.

– Вие, аджума – казала тя, използвайки корейската дума за "леля", широко използвана като обръщение към омъжени жени, – ще трябва да потърсите друг начин да осигурите препитание на семействата си.

Г-жа Сонг била ужасена. Управителката нямала предвид проституция, макар че не би било невъзможно. Тя намеквала за работа на черния пазар.

Като всички други комунистически страни и Северна Корея имала своя черен пазар. Макар че по принцип частната покупка и продажба на повечето стоки била незаконна, правилата се променяли непрестанно и често били пренебрегвани. Ким Ир Сен милостиво бил позволил на хората да отглеждат зеленчуци в градините си и да ги продават, така че те направили импровизиран пазар в празното пространство зад жилищния комплекс на г-жа Сонг. Той представлявал просто опънати върху прашната земя мушами, на които били наредени оскъдни количества репички и зеле. Понякога хората продавали стари дрехи, нащърбени грънци, използвани книги. Никакви нови стоки не можели да се продават на пазара. Те можели да се предлагат единствено в държавните магазини. Била забранена и търговията със зърнени храни, а всеки, когото хванели да продава ориз, бил изпращан в затвора.

Г-жа Сонг смятала черния пазар за долнопробен. Продавачите били предимно възрастни жени, някои дори баби. Тя ги гледала как клечат над мърлявите си зеленчуци, подвиквайки различни цени на клиентите по изключително непристоен начин. Някои от жените дори пушели лули, въпреки че в Северна Корея пушенето било табу за жените. Г-жа Сонг била отвратена от тези стари халмони, тези баби. Самата идея да продаваш на пазар ѝ била противна. Това не било място за един истински комунист!

Всъщност истинските комунисти изобщо не пазарували. Ким Ир Сен бил създал възможно най-силната антиконсуматорска култура, която можела да съществува през двадесети век. В другите азиатски страни пазарите, гъмжащи от хора и стоки, процъфтявали. Не и в Северна Корея. Най-известните магазини в страната били двата универсални магазина в Пхенян, наричани Универсален магазин № 1 и Универсален магазин № 2, а стоките, които предлагали, били почти толкова примамливи, колкото имената им. Когато видях магазините по време на посещението си в Пхенян през 2005 г., на първия етаж имаше велосипеди, произведени в Китай, но не беше ясно дали наистина се продават, или са изложени само за да впечатлят чужденците. Хора, посетили Пхенян през 90-те години, разказват, че понякога в магазините нареждали пластмасови плодове и зеленчуци заради чуждестранните минувачи, които зяпали по витрините.

Севернокорейците не трябвало да пазаруват, защото на теория получавали всичко, от което имали нужда, от правителството в знак на щедростта на Ким Ир Сен. Всяка година получавали два комплекта дрехи – един за лятото и един за зимата. Новите дрехи били раздавани от трудовото звено или в училище, често на рождения ден на Ким Ир Сен, утвърждавайки образа му на носител на всички хубави неща. Всички д-рехи били стандартни. Давали само обувки от винил или брезент, защото кожените били изключителен лукс и единствено хора, които разполагали с външен източник на средства, можели да си ги позволят. дрехите се произвеждали във фабрики за облекла като тази, в която работела г-жа Сонг. Предпочитаната материя била винилонът, който не задържал добре боята, затова се правел в ограничена цветова гама: тъмно индиго за униформите на заводските работници и черно или сиво за работещите в канцеларии. Червеното било запазено за шалчетата, които учениците носели на врата си до тринадесетгодишна възраст като част от задължителното им членство в организацията на младите пионери.

Не само че не пазарували, на практика нямало и пари. Трудът в Северна Корея се заплащал толкова символично, че заплатите стигали по-скоро за джобни пари. Месечната заплата на г-жа Сонг била 64 севернокорейски вона, което по официалния валутен курс възлизало на 28 щатски долара, но не били достатъчно дори за един найлонов пуловер. Стигали колкото за странични разходи като кино, фризьор, билет за автобус и вестници. За мъжете и цигари. За жените грим, който, колкото и да е учудващо, те носят в изобилни количества. Червеното червило правело жените да изглеждат ретро, като филмови звезди от 40-те години на миналия век, а розовият руж придавал руменина на кожата, пожълтяла от дългите зими. Всеки квартал в Чхонгджин имал своя собствена група държавни магазини, съвсем идентични с тези в съседния квартал. Севернокорейските жени обръщали особено внимание на външния си вид: г-жа Сонг по-скоро би пропуснала закуската, отколкото да отиде на работа без грим. Косата ѝ била естествено къдрава, но други жени на нейната възраст къдрели косите си във фризьорски салон, приличащ на производствена линия, с редица бръснарски столове за мъжете от едната страна и редица за жените от другата. Всички фризьори били държавни служители, работещи за служба, наречена Бюро по обществено обслужване. Към нея се назначавали и обущарите, и хората, поправящи велосипеди.

Имало магазин за хранителни стоки, магазин за канцеларски принадлежности и магазин за дрехи. За разлика от Съветския съюз, в Северна Корея рядко можело да се видят дълги опашки. Ако искаш да направиш голяма покупка, например часовник или грамофон, трябвало да кандидатстваш за разрешение от трудовото звено. Не било само въпрос на пари.

Върховното постижение на севернокорейската система била субсидираната храна. Също като обещанието за пиле на всяка маса, често приписвано на предизборната кампания на Хърбърт Хувър, Ким Ир Сен бил обещал на севернокорейците дневни порции от ориз и супа с месо. Оризът, особено белият, бил лукс в Северна Корея. Това било благородно обещание, което обаче можело да бъде изпълнено само за елита. Но системата за обществено разпределяне отпускала на населението смес от зърнени култури във внимателно премерени количества в зависимост от социалното положение и работата. Работниците в каменовъглените мини, извършващи тежък труд, получавали 900 грама зърно на ден, а служителите в заводи като г-жа Сонг – 700 грама. Системата раздавала и други традиционни за корейския начин на хранене продукти, например соев сос, олио и гъста червена бобена паста, наречена "кочхуджанг". На национални празници като рождените дни на семейство Ким можело да има свинско или сушена риба.

Най-хубавата част било зелето, разпределяно през ecента, за да се прави "кимчхи". Подлютеното кисело зеле е корейско национално ястие, единственият растителен продукт, който традиционно присъствал на масата през дългите зими и неразделна част от културата им, също както оризът. Севернокорейският режим бил наясно, че корейците не можели да бъдат доволни, ако нямат кимчхи. Всяко семейство получавало по 70 кг на възрастен и 50 кг на дете, което за г-жа Сонг означавало 410 кг за семейството, след като свекърва ѝ дошла да живее при тях. Зелето се посолявало, подправяло се с много червен пипер, понякога с бобова паста или с дребни скариди. Г-жа Сонг правела кимчхи и от репички и ряпа. Прекарвала седмици в приготвянето му и го съхранявала в големи глинени делви. Чханг Бо ѝ помагал да ги свалят в мазето, където всяко семейство имало свое отделение. По традиция съдовете с кимчхи се заравяли в градината, за да останат студени, но да не замръзват. В жилищните сгради импровизирали, като натрупвали пръст около съдовете. Когато приключели, заключвали мазето си с най-здравия си катинар. В Чхонгджин имало много крадци на кимчхи. Дори в колективно общество като това на Северна Корея никой не искал да споделя своето кимчхи с непознати.

Северна Корея не била работническият рай, за който твърдяла пропагандата, но постиженията на Ким Ир Сен не били съвсем незначителни. През първите две десетилетия след разделянето на полуострова през 1945 г. северната част била по-богата от капиталистическия юг. През 60-те години, когато корейските учени разпространявали термина "икономическо чудо", те имали предвид Северна Корея. Дори само да се нахрани населението в регион с дългогодишна история на глад, било постижение, още повече имайки предвид, че необмисленото разделяне на полуострова оставило най-хубавите земеделски земи от другата страна на разделителната линия. От разрушената страна, която изгубила почти цялата инфраструктура и 70% от сградния си фонд във войната, Ким Ир Сен създал жизнена на вид, макар и спартанска икономика. Всеки имал подслон и дрехи. През 1949 г. Северна Корея претендирала, че е първата азиатска държава, почти изцяло преборила се с неграмотността. Високопоставени чуждестранни личности, които правели посещения през 60-те години, често пристигали с влак през китайската граница и изпадали във възторг от очевидно по-добрия стандарт на живот на севернокорейците. Всъщност хиляди етнически корейци, живеещи в Китай, избягали от глада, причинен от пагубния "Голям скок напред", и се върнали в Северна Корея. Там къщите имали керемиди на покривите си, а до 1970 г. всяко населено място имало електричество. Дори безкомпромисният аналитик от ЦРУ Хелън-Луиз Хънтър, чиито доклади за Северна Корея от 70-те години по-късно бяха разсекретени и публикувани, неохотно признава, че е била впечатлена от Северна Корея на Ким Ир Сен.

В сравнение с другите комунистически страни, тя приличала повече на Югославия, отколкото на Ангола. Била гордост за комунистическия блок. Хората сочели напредъка на Северна Корея, особено в сравнение с този на Южна Корея, като доказателство, че комунизмът наистина работи.

Но така ли е било в действителност? Толкова голяма част от това предполагаемо севернокорейско чудо всъщност била илюзия, основана на пропагандни лозунги, които не можели да бъдат потвърдени. Севернокорейският режим не публикувал икономически статистики, поне не такива, на които можело да се вярва, и полагал огромни усилия да заблуди посетителите и собствения си народ. Отговорните служители редовно подправяли статистиките за селскостопанското и промишленото производство, защото се страхували да кажат истината дори на собствените си началници. Лъжите били изградени върху лъжи, по цялата верига чак до върха; така че не е чудно, че самият Ким Ир Сен не разбрал кога се разпаднала икономиката.

Въпреки цялата арогантна реторика за чучхе и самодостатъчност Северна Корея била крайно зависима от милостта на своите съседи. Държавата получавала субсидии от петрол, ориз, торове, лекарства, промишлена техника, камиони и коли. Рентгените и кувьозите идвали от Чехословакия; архитектите от Източна Германия. Ким Ир Сев умело настройвал Съветския съюз и Китай един срещу друг използвайки съперничеството им, за да извлече възможно най-голяма полза от тяхната помощ. Като някогашните императори той получавал признанието на съседите си: Сталин лично му изпратил бронирана лимузина, а Мао му подарил цял влаков вагон.

Ким Ир Сен или Ким Чен Ир, който до 80-те години започнал да поема все по-голяма част от задълженията на баща си, предлагали "незабавни насоки" за справяне с бедите на страната. Бащата и синът били експерти по абсолютно всичко, от геология до земеделие. "Насоките на място, дадени от Ким Чен Ир, и топлата му доброта спомагат за огромния напредък в развъждането на кози и за увеличаване производството на млечни продукти", посочила корейската централна информационна агенция след посещение на Ким Чен Ир в стопанство за отглеждане на кози близо до Чхонгджин. Един ден той издавал указ, според който страната трябвало да промени основния продукт за препитание от ориз на картофи; на следващия ден решавал, че отглеждането на щрауси щяло да ликвидира проблема с недостига на храна в Северна Корея. Държавата залитала от една лекомислена схема към друга.

Огромна част от средствата на страната били прахосвани за армията. Бюджетът за отбрана на Северна Корея изяждал 25% от нейния брутен национален продукт, в сравнение със средно по-малко от 5% за индустриализираните страни. Макар че в Корея не е имало военни действия след 1953 г, страната държала милиони мъже в бойна готовност, формирайки в тази мъничка държава, не по-голяма от Пенсилвания, четвъртата по големина армия в света. Севернокорейската пропагандна машина поддържала истерията сред хората, съобщавайки непрестанно за предстоящо нахлуване на империалистическите подстрекатели на военни конфликти.

През 1991 г. Ким Чен Ир, който, бързо се изкачвал в Политбюро, защото бил подготвян да застане начело на властта, бил обявен за върховен главнокомандващ на севернокорейските въоръжени сили. Няколко години по-късно из цялата страна до табелите с чучхе били поставени нови, на които имало нов лозунг, "сонгун" или "армията на първо място", в които се обявявало, че Корейската народна армия е в центъра на всички политически решения. Младият Ким отдавна бил надраснал увлечението си по киното и насочил вниманието си към по-големи играчки – яд-рени оръжия и далекобойни ракети.

След бомбардирането на Хирошима от САЩ в края на Втората световна война Ким Ир Сен мечтаел да направи страната си ядрена сила и още от 60-те години започнали научни изследвания в създаден от Съветския съюз ядрен комплекс в Йонгбьон, в планините на север от Пхенян. Но Ким Чен Ир бил този, който ускорил осъществяването на ядрената програма, очевидно вярвайки, че това ще подобри позициите на Северна Корея и неговите собствени в момент, когато международният престиж на страната бил уронен. Вместо да възстанови остарелите заводи и инфраструктура, Северна Корея влагала парите си в скъпи проекти за тайни оръжия, твърдейки, че се нуждае от яд-рено оръжие, което да възпира американската агресия. До 1989 г. Северна Корея започнала изграждането в Йонгбьон на преработвателна централа за производство на оръжеен плутоний от горивни пръти от ядрените реактори, а до началото на 1990 г. според преценките на ЦРУ страната разполагала с достатъчно количество за една или две атомни бомби. "На Ким Чен Ир не му пукаше дали страната ще фалира. За него ракетите и ядрените оръжия бяха единственото средство за запазване на властта" – сподели с мен в интервю през 2006 г. Ким Ток Хонг, високопоставен севернокореец от Пхенян, избягал в Сеул.

Северна Корея била избрала най-лошия момент. Ким Чен Ир осъзнал, че студената война е свършила, но сякащ не разбрал, че старите му комунистически покровители вече се интересуват повече от натрупването на капитал, отколкото от финансирането на отживяла диктатура с ядрени амбиции. В средата на 70-те години икономиката на най-големия враг – Южна Корея, била надминала много тази на Северна Корея, а до началото на следващото десетилетие Северна Корея изостанала съвсем. Забравяйки за комунистическата солидарност, Китай и Съветския съюз искали да правят бизнес с компании като "Хюндай" и "Самсунг", а не с държавни предприятия от Северна Корея, които не си плащали сметките навреме. През 1990, годината преди да се разпадне, Съветският съюз установил дипломатически отношения с Южна Корея, нанасяйки унищожителен удар върху международния авторитет на Северна Корея. Две години по-късно Китай го последвал.

На кредиторите все повече им писвало от неспособността на Северна Корея да връща заемите си, които в началото на 90-те достигнали приблизително 10 милиарда щатски долара. Москва решила, че Северна Корея трябва да плаща нормалните международни цени за внос на съветски стоки, вместо по-ниските "приятелски" цени за комунистически съюзници. В миналото китайците, които осигурявали три четвърти от горивото на Северна Корея и две трети от вноса на хранителни продукти, казвали, че със Северна Корея са най-близки другари. Сега искали парите предварително.

Не след дълго страната била засмукана в смъртоносен водовъртеж. Без евтин петрол и суровини тя не можела да поддържа заводите, което значело, че нямала производство за износ. Без износ нямало твърда валута, а без твърда валута вносът на петрол намалявал още повече и електричеството спирало. Каменовъглените мини не можели да работят без електричество, защото използвали електрически помпи за източване на водата. Недостигът на въглища влошил проблема с електричеството. Недостигът на електричество допълнително намалил селскостопанското производство. Дори кооперативните стопанства не можели да функционират нормално без електричество. Изкарването на достатъчна реколта за население от 23 милиона от суровата земя на Северна Корея никога не е било лесно, а селскостопанските техники, разработени за повишаване на производството, разчитали на изкуствени напоителни системи, работещи с електрическо захранване, на химически торове и на пестициди, произвеждани във фабриките, които сега били затворени заради липсата на гориво и суровини. Храната в Северна Корея започнала да свършва, а когато хората били гладни, нямали енергия да работят и производителността спаднала още повече. Икономиката се сривала главоломно.

Северна Корея била (и през 2009 г., когато е написана тази книга, все още е) последното останало място в света, където на практика всички продукти от първа необходимост се отглеждат в кооперативни стопанства. Държавата конфискува цялата реколта и след това връща определена част на земеделските стопани. Но с влошаването на реколтите в началото на 90-те години самите земеделски стопани оставали без храна и започнали да крият част от продукцията – от провинцията се разнасяли истории за покриви, сринали се под тежестта на скритото в стрехите зърно. Селските стопани започнали да пренебрегват кооперативните ниви за сметка на своите лични "зеленчукови градини" около къщите или малки стръмни парчета некултивирана земя по планинските склонове, които успявали да обработят с тежък труд. Когато човек пътува през провинцията на Северна Корея, ясно вижда контраста между частните градини, изобилстващи от зеленчуци, в които колците на бобовите растения се издигат към небето, а плетовете са натежали от тежестта на тиквите, и намиращите се до тях кооперативни стопанства със своите изоставени, неугледни редове с царевица, засадени от т.нар. доброволци, изпълняващи патриотичния си дълг.

Хората в най-неблагоприятно положение били онези, които живеели в градовете и нямали собствена обработваема земя.

Откакто се била омъжила, г-жа Сонг ходела на всеки петнадесет дни с две найлонови пазарски торбички в един и същи център за разпределяне на храна в квартала, сбутан между няколко жилищни блока. Той не бил като супермаркет, където можещ да вземеш каквото си поискаш от рафтовете; жените чакали на опашка отвън пред вход с големи метални врати без табела. Дните, в които можело да се отиде, били предварително определени за всеки – за г-жа Сонг били трети и осемнадесети, но все пак често се чакало по няколко часа. Влизало се в малко неотоплено помещение с бели бетонни стени, в което мрачна жена седяла на малка маса, отрупана със счетоводни книги. Г-жа Сонг подавала своята книжка с дажбата, малка сума пари и купоните от завода за облекла, удостоверяващи, че е изпълнила трудовия си дълг. Чиновниците изчислявали на какво количество има право: 700 грама всеки ден за нея и Чханг Бо; още 300 грама за свекърва ѝ, защото пенсионерите получавали по-малко; и 400 грама за всяко дете, което все още живее с родителите си. Ако някой в семейството трябвало да пътува, порциите за дните отсъствие се изваждали от общата дажба. След като направели изчисленията, чиновничката вземала официалния печат, важно го потапяла в червеното мастило и след това го слагала върху квитанцията в три копия, едно от които давала на г-жа Сонг. В дъното на склада, където съхранявали големи бъчви с ориз, пшеница, ечемик и брашно, друг чиновник премервал дажбите и ги слагал в найлоновите торбички на г-жа Сонг.

Винаги било изненада какво имало в торбите, понякога било малко повече, понякога малко по-малко. Когато години по-късно се връщаше в спомените си, г-жа Сонг не можеше да си спомни кога точно – през 1989, 1990 или 1991 г. – дажбите изчезнали. Когато ѝ подавали торбата, нямало нужда да поглежда вътре, за да потвърди разочарованието си. Била по-лека отпреди. Дажбите били системно намалявани. Един месец можело да вземе храна само колкото за двадесет и пет дни, д-руг месец като за десет. Въпреки обещанията на Ким Ир Сен оризът бил луксозна стока за севернокорейците. Все по-често получавали само пшеница и ечемик. Олиото по принцип се давало рядко, но сега съвсем изчезнало от торбата. Г-жа Сонг не се оплаквала, не че имало на кого, дори и да искала. "Ако бях повдигнала въпроса, просто щяха да дойдат да ме отведат" – ми каза тя по-късно.

Севернокорейското правителство давало разнообразни обяснения, от очевидно абсурдни до малко по-правдоподобни. Казвали на хората, че правителството им трупа запаси от храна, за да нахрани гладуващото население на Южна Корея в благословения ден на обединението. Или че САЩ са наложили блокада на Северна Корея, която не допуска доставката на хранителни продукти. Това не било вярно, но можело да се случи. В началото на 1993 г. Северна Корея обявила, че ще се оттегли от Договора за неразпространение на яд-рено оръжие и президентът Бил Клинтън заплашвал със санкции. За Ким Ир Сен било удобно да отклони вината от себе си. Той можел да посочи с пръст САЩ – любимата изкупителна жертва на Северна Корея. "Народът на Корея страда достатъчно от блокадата и санкциите на американските империалисти", пише "Родонг Синмун".

Корейците се смятат за корави и действително са такива. Пропагандната машина стартирала нова кампания, която използвала корейската гордост, припомняйки доста съмнителната легенда, която се носела през 1938-1939 г. за това как Ким Ир Сен водел малка група от антияпонски партизани "в бой срещу хиляди врагове при 20 градуса под нулата, напредващи въпреки силния сняг и глада, развяващи червения флаг в предните редици". Великият поход, както наричали този подвиг, по-късно станал метафора за глада. "Родонг Синмун" призовавал севернокорейците да си припомнят жертвата на Ким Ир Сен, за да се обединят срещу глада.

Няма сила на този свят, която да може да попречи на корейския народ да извърви пътя към победата в революционния дух на Великия поход и КНДР винаги ще остане могъща нация.

Постоянният глад станал част от патриотичния дълг на хората. В Пхенян се издигали табла, прокламиращи новия лозунг "Да ядем два пъти на ден". Севернокорейската телевизия пуснала документален филм за човек, чийто стомах се пръснал от ядене на твърде много ориз, както се твърдяло. Така или иначе, недостигът на храна бил временно явление – официални служители, цитирани във вестниците, съобщавали, че се очаквала небивала досега реколта на ориз.

Когато през 1992 г. чуждестранната преса съобщавала за липсата на храна в Северна Корея, севернокорейските информационни агенции били възмутени.

Държавата осигурява храна на ниски цени, така че хората да не знаят колко е скъп всъщност оризът. Това е реалността в северната половина на полуострова. На нашата територия всички хора живеят щастливо, без да се тревожат за храна.

Ако севернокорейците се замислели за очевидните разминавания във версиите и за лъжите, които им подхвърляли, щели да си навлекат неприятности. Нямали избор. Не можели да избягат от страната, нито да свалят ръководството, да говорят открито или да протестират. За да се приспособи, средният гражданин трябвало да се приучи да не мисли твърде много. А и да не забравяме, че оптимизмът е естествен човешки инстинкт за оцеляване. Също както германските евреи в началото на 30-те години, които си казвали, че няма как да стане по-лошо, и севернокорейците се самозаблуждавали. Мислели, че е временно. Нещата щели да се оправят. Празният стомах не би трябвало да вярва на лъжи, но поради някаква причина го правел.

Заедно с новата пропагандна кампания режимът разширил широката си мрежа за наблюдение. Колкото повече хората имали причини да се оплакват, толкова по-важно било да се следи никой да не го прави.

От началото на 70-те години г-жа Сонг периодично била служила като "инминбанджанг", ръководител на кварталната група. Всяка година съседите избирали ръководител, обикновено омъжена жена на средна възраст. Г-жа Сонг била подходяща за работата, защото била енергична, организирана, лоялна и имала това, което корейците наричат добра "нунджи", което грубо би могло да се преведе като "интуиция". Тя се разбирала с всички. Правела списъци със задачи, като определяла кое от петнадесетте семейства в блока да почиства тротоарите и да коси тревата пред сградата, или да събира и рециклира боклука. От нея се очаквало и да докладва за подозрителни дейности.

Г-жа Сонг била разпределена към един агент от Министерството на обществената сигурност. другарката Канг била няколко години по-възрастна от г-жа Сонг и омъжена за служител на Работническата партия, за който се говорело, че има връзки в Пхенян. На всеки няколко месеца те се срещали в областната служба или другарката Канг идвала в апартамента на г-жа Сонг, за да се наслади на чаша домашно царевично уиски и да получи информация за квартала. Г-жа Сонг рядко имала какво да каже. Животът в сградата бил спокоен. Никой не си навличал неприятности, с изключение на инцидента, когато Чханг Бо се оплакал за ботушите.

Но другарката Канг станала по-настоятелна. С намаляването на храната тя искала да знае дали хората злословят по адрес на режима.

– Оплакват ли се за храната? Какво казват? – настоявала агентката. Чакала г-жа Сонг пред сградата и я била притиснала на входа.

– Нищо не казват – протестирала г-жа Сонг.

Било вярно. Всъщност г-жа Сонг била забелязала, че когато влезела при някой от съседите, разговорите спирали и се чувало само смутено шъткане. Всички знаели, че като инминбанджанг тя трябва да докладва на Службата за държавна сигурност.

Другарката Канг не била доволна.

– Ти първа се оплачи. Питай защо не дават храна. Виж каква ще бъде реакцията – изсъскала тя, оглеждайки се да се увери, че никой в коридора не я е чул.

Г-жа Сонг кимнала вяло, нетърпелива да се измъкне. Тя нямала намерение да се оплаква. Знаела, че никой от съседите ѝ не участва в под-ривна дейност. Те не били врагове на държавата. А тя била твърде уморена, за да се тревожи за идеология.

Липсата на храна изсмуквала силите ѝ. През цялото време била притеснена, главата ѝ се замайвала, докато се опитвала да направи сметки, които не се получавали. Опитвала се да измисли откъде да намери храна за семейството си. Заводът за дрехи спрял да функционира напълно през 1991 г. и през цялата изминала година не получавала пари, само купони за – храна, които били безполезни, защото центърът за разпределяне нямал такава. Преди съпругът на г-жа Сонг получавал допълнителни подаръци под формата на хранителни продукти за извънреден труд – понякога олио, бисквити, тютюн или алкохол, но това вече било спряло. Рафтовете в държавните магазини били празни. След като заводът затворил, г-жа Сонг преглътнала скрупулите си за пазаруването на черния пазар, където все още имало храна, дори понякога ориз, но на твърде високи цени. Килограм ориз, който в центъра за разпределяне се продавал за дребни монети, струвал 25 вона.

Г-жа Сонг все още гледала с презрение на идеята да работи на пазара. Какво би могла да прави там? Не би могла да продава зеленчуци, защото нямала земя. Нямала търговски умения, освен това да брои на сметало. А с четирите си деца и сватбата на най-голямата дъщеря нямали възможност да пестят пари. Замислила се дали да не се опита да продаде нещо от дома си. Мислено направила инвентаризация на вещите си. Картината, подарък за сватбата. Телевизорът. Книгите на съпруга ѝ. Може би шевната машина?

Докато г-жа Сонг правела сметки наум, хиляди други правели същото. Какво можели да продадат? Откъде да намерят нещо за ядене?

Чхонгджин бил като бетонна джунгла. Всичко, което не било стръмен планински склон, отдавна било павирано. Нямало гора, в която да отидеш и да ловиш птици или да събираш горски плодове. На плажа, където семейството на г-жа Сонг събирало миди, имало много малко изхвърлени на пясъка, а водата била твърде дълбока, за да се лови риба от брега. Единствената подходяща земеделска земя в града били зеленчуковите градинки и оризищата в малките заливчета в Нанам.

Хората започнали да ходят все по-надалеч за храна. Овощните градини в Кьонгсонг били популярна дестинация. В края на седмицата семействата от Чхонгджин тръгвали с велосипеди, често под прикритието на семейна екскурзия, към кооперативните овощни градини, които били на около пет километра от центъра на града. Никой не искал да признае, че го правят, защото са гладни. Овощните градини се управлявали от кооперативно стопанство, което отглеждало характерните за Корея круши, които се изнасяли в Япония срещу твърда валута. Корейските круши били с размера и формата на грейпфрут, но с жълтокафявия цвят на босковата масловка и с хрупкавата вътрешност на ябълка. Идеално кръглите сфери често падали от плодовите дръвчета и се търкулвали под оградата на градината, което ги правело лесни за достигане. Много от събиращите плодове били деца. Когато обедите в училище започнали да стават все по-малки, а накрая изчезнали, децата започнали да бягат от час, за да търсят храна. Те лесно се мушвали под телените огради. Млад мъж, който през 1992 г. бил на десет, си спомни с известна гордост как се хващал за задната броня на автобус и се возел до последната спирка в Нанам, а след това вървял още около час. Понеже бил сам и мъничък, никой не го забелязвал. Той промушвал малкото си телце под оградата и натъпквал в чувал колкото круши можел да носи. "Събирах колкото можех и ги раздавах на приятелите си" – разказа ми той.

Други спомени от периода обаче били горчиви. Една събота и неделя Ким Джи Ън, която по онова време правела специализацията си по медицина, отишла в овощната градина заедно с родителите си, омъжената си сестра, нейния съпруг и двете им малки деца. Тъй като през повечето път трябвало да носят хленчещите малчугани, стигнали градините чак следобед. Много хора били отишли преди тях. Намерили една поизгнила круша на земята. Занесли я у дома и я сварили, след това я разрязали на пет за децата и възрастните родители и за девера на Ким Джи Ън. Джи Ън и сестра ѝ не получили нищо.

Датата била 9 септември 1993 г. и Ким Джи Ън никога, нямало да я забрави, защото бил първият ден в живота ѝ, в който не хапнала нито залък. Малко са хората, които си спомнят с такава точност. Краят на една ера не идва в един определен момент. Отнело години на хората да осъзнаят, че светът им е безвъзвратно променен.