Химн на смъртта

Глава 2 НЕЧИСТА КРЪВ

На петнадесет години Джун Санг бил непохватно и прилежно момче. Още от малък винаги получавал най-добрите оценки в класа по математика и природни науки. Баща му, нереализирал се интелектуалец, имал огромни амбиции за децата си, особено за талантливия си най-голям син. Мечтата му била момчето да се измъкне от провинцията и да продължи образованието си в Пхенян. Ако Джун Санг се върнел у дома след 9 часа вечерта или изостанел с домашните си, баща му веднага изваждал пръчката, която държал с ясната цел да наказва непокорните деца. От момчето се искало да поддържа отличен успех през цялото време на обучение в гимназията и да премине през двуседмични тежки изпити в Чхонгджин, за да си осигури място в престижно висше училище като университета "Ким Ир Сен". Макар тъкмо да започвал първата си година в гимназията, Джун Санг вече вървял по предначертания път към бъдещата си кариера, който изключвал възможността за срещи или секс. Нуждите на пубертета трябвало да почакат.

Джун Санг се опитвал да не обръща внимание на грешните мисли, които прекъсвали концентрацията му в най-неподходящите моменти. Но колкото и да се опитвал, той не можел да прогони образа на момичето с късо подстриганата коса. Не знаел нищо за нея. Как ли се казва? Дали е толкова красива, колкото си я спомня? Или просто паметта му върти номера? Как да разбере коя е тя?

В крайна сметка се оказало изненадващо лесно да я открие. Ми-ран била типът момиче, което младежите забелязват, а късата ѝ коса била достатъчно отличителна характеристика, по която само след няколко описания пред приятели самоличността ѝ била установена. Едно от момчетата в групата по бокс на Джун Санг живеело през две врати в същата "хармоника". Джун Санг заговорил момчето и след като измъкнал откъслечна информация от него, го вербувал за свой личен шпионин. Кварталът гъмжал от клюки за Ми-ран и сестрите ѝ. Хората често коментирали, че са коя от коя по-хубави. Те били високи – много ценено качество в Северна Корея – и талантливи. Най-голямата била певица, а друга рисувала. Всички били атлетични, много добри във волейбола и баскетбола. Такива красиви и умни момичета. Жалко било, че произходът им бил толкова позорен, както често добавяли съседските клюкарки.

Проблемът бил в баща им, мършав и тих човечец, който като много други в квартала работел в мините. Той бил, дърводелец, който поправял дървените подпорни греди в мина, произвеждаща каолин – глина, използвана за направата на керамични изделия. Единственото, което привличало вниманието към този иначе обикновен човек, била неговата трезвеност. Докато другите миньори се наливали обилно с ужасяващо пиво, направено от ечемик, и ако можели да си го позволят, със "соджу" – корейски оризов ликьор, бащата на Ми-ран не вкусвал и капка. Той не искал да консумира нищо, което можело да развърже езика му и да го накара да говори за миналото си.

Бащата на Ми-ран, Те У, бил роден през 1932 г. на място, което по-късно станало част от Южна Корея – вражеската страна. Независимо колко време са били далеч от дома, за корейците той винаги остава мястото, където са родени предците им. Те У бил от провинция Южен Чхунгчхонг, в другия край на полуострова, близо до брега на Жълто море. Това е равнинна провинция, изпълнена със смарагдовозелени оризища, където земята е толкова благоприятна за обработване, колкото тази в Чхонгджин – враждебна. Селото му се намирало в покрайнините на Сосан, малък град, който се състоял само от един ред къщи, подредени по дължината на ивица суха земя, пресичаща шахматно подредените оризища. През 40-те години всичко се правело от кал и слама, дори топките, които момчетата ритали по улицата. Оризът бил душата и средството за съществуване на селото. Отглеждането му било тежка работа, защото и орането, и засяването, и разсаждането се извършвало на ръка. Никой в селото не бил богат, но семейството на Те У било малко по-заможно от останалите. Къщата им със сламен покрив била малко по-голяма от другите. Семейството имало 2 000 пьонга земя, корейска мярка, равняваща се на 6.5 декара. Те допълвали доходите си, въртейки малка мелница, където съседите носели ориз и ечемик за смилане. Дядото на Ми-ран бил с достатъчно високо социално положение, за да има две съпруги, практика, която по онова време не била необичайна, макар че само първият брак се признавал от закона. Те У бил първото дете, родено от втората съпруга, и единствен син. Той имал две по-малки сестри, които го обожавали и го следвали навсякъде из селото за негово раздразнение, но за радост на приятелите му, защото двете момичета израснали като красиви девойки.

Те У не бил най-голямото дете в тайфата, но роден лидер.

Когато момчетата играели военни игри, той винаги бил генералът. Приятелите му го наричали малкият Наполеон. "Той беше прям и решителен. Казваше нещата, без да се двоуми, и хората го слушаха – разказа ми и Джонг Хун, приятел от детството му, който все още живее в селото. – Беше и много умен."

Те У завършил начално училище и след това гимназия до петнадесетгодишна възраст, което било обичайно за децата на фермерите. В училище им преподавали на японски език. Япония присъединила Корея към територията си през 1910 г. и свалила последния от нейните императори, след което започнала методично да потъпква корейската култура, налагайки своята. В началото на окупацията по-възрастните мъже в селото били принудени да отрежат дългата плитка, която корейците традиционно носят увита на кок и покрита с черна шапка. Те били принудени да сменят имената си с японски. Японците наложили сурови данъци, като вземали 50% и повече от оризовата реколта с обяснението, че това било необходимо за поддържане на военните действия, които водели в Тихия океан. Млади мъже и жени били натоварвани на кораби и изпращани в Япония, за да помагат по време на войната. Момичетата били принуждавани да проституират, превръщайки се в "жени за разтуха", както ги наричали евфемично, които обслужвали сексуално войските. Фермерите, отглеждащи ориз, мразели японците. Не можели да направят нищо без тяхното одобрение.

На 15 август 1945 г. император Хирохито обявил по радиото капитулацията на Япония. Новините достигнали селото едва след няколко дни. Когато момчетата чули новините, се втурнали към казармите, където били разквартирувани японците, и установили, че те са се изтеглили набързо, оставяйки личните си вещи. Окупацията свършила. Хората в селото нямали пари да го отпразнуват, но тичали ликуващи по улиците, поздравявайки се един друг. "Мансе Чосон", викали хората. Да живее Корея!

Корейците вярвали, че отново контролират съдбата си. Щели да си върнат своята страна.

Докато японският император четял изявлението си по радиото, от другата страна на земното кълбо, във Вашингтон, двама млади офицери от армията седели наведени над картата на "Нешънъл Джиографик Съсайъти", обмисляйки какво да правят с Корея. Никой във Вашингтон не знаел особено много за тази затънтена японска колония. Докато за следвоенната окупация на Германия и Япония се разработвали подробни планове, Корея била оставена на заден план. Японците управлявали територията в продължение на тридесет и пет години и внезапното им изтегляне щяло да доведе до опасно безвластие. Съединените щати се страхували, че Съветският съюз може да окупира Корея като репетиция на път за по-голямата награда – Япония. Въпреки съюзяването по време на Втората световна война недоверието на Вашингтон към Съветския съюз нараствало. Съветските войски вече били навлезли в Корея от север седмица преди капитулацията на Япония и изглеждали решени да продължат да напредват. Американците искали да усмирят съветската армия, като ѝ дадат временен контрол върху северната половина на Корея. Офицерите, единият от които Дийн Ръск, по-късно станал държавен секретар, искали да задържат столицата Сеул в американската част и затова търсели удобен начин да разделят полуострова. Така те теглили една черта по 38-ия Паралел на картата.

Избраната от тях граница нямала никакво отношение към Корейската история или география. Малкият палец, стърчащ встрани от Китай, който представлява Корейският полуостров, е добре очертана територия, заобиколена от Японско море на изток, Жълто море на запад и реките Ялу и Тумън, очертаващи границата с Китай. Нищо в него не подсказва, че съществува място, където полуостровът може естествено да бъде разделен на две. 1300 години преди японската окупация Корея е била обединена държава, управлявана от династията Чосон, една от най-продължителните монархии и историята на света. Преди династията Чосон управлявала династията Корьо (918-1392), а преди това три държави са се борили за надмощие на полуострова. Политическото разделение вървяло от север на юг, източната част естествено гравитирала около Япония, а западната – около Китай. Поставянето на граница между северната и южната част било изцяло чуждо творение, измислено във Вашингтон и наложено на корейците, без те да имат думата. Според слуховете държавният секретар по това време Едуард Стетиниъс питал подчинените си къде се намира Корея. Корейците били разгневени, че ги разделили също както Германия. В крайна сметка във Втората световна война те не били агресори, а жертви. По време на тези събития корейците иронично описвали собствената си ситуация като тази на "скариди сред китове", смачкани в съперничеството на великите сили.

Нито една от великите сили не била склонна да отстъпи територията си, за да позволи независимостта на Корея. Самите корейци били разделени на повече от дузина съперничещи си фракции, много от които с комунистически симпатии. Временната граница, очертана на картата, скоро се материализирала в реална форма. През 1948 г. била създадена Република Корея под ръководството на седемдесетгодишния Ли Син Ман, краен консерватор с докторска степен от университета "Принстън". Скоро след това Ким Ир Сен, боец от антияпонската съпротива, подкрепен от Москва, последвал примера му, като обявил Северна Корея за Корейска народнодемократична република. Очертаната по 38-ия паралел линия в крайна сметка се превърнала в 250 километра дълга и 4 километра широка барикада от спираловидни телени заграждения, противотанкови препятствия, укрепления, насипи, ровове, вкопани танкове и мини.

Тъй като и двете страни имали претенции да са легитимното управление на Корея, войната била неизбежна. Преди зазоряване в неделната сутрин на 25 юни 1950 г. войските на Ким Ир Сен щурмували границата със съветски танкове. Те бързо завзели Сеул и се насочили на юг, оставяйки неокупирана само малка територия около югоизточния крайбрежен град Пусан. дръзкият десант в Инчхон на четиридесетхилядна американска войска под командването на генерал Дъглас Макартър през септември същата година спрял хода на комунистическото настъпление. Освен САЩ и Южна Корея към военния конфликт се присъединили войските на още петнадесет държави в обща коалиция под флага на ООН – сред тях Великобритания, Австралия, Канада, Франция и Нидерландия. Те си възвърнали Сеул и се насочили на север към Пхенян и по-навътре в севернокорейската територия. Когато приближавали река Ялу, китайски комунистически сили влезли във войната и ги отблъснали. До подписването на примирие на 27 юни 1953 г. почти три милиона души загинали, а полуостровът тънел в развалини. Границата останала почти същата по 38-ия паралел. Дори според неясните стандарти на военното дело през двадесети век тази война се определя като безсмислена и неуспешна.

Те У бил на осемнадесет години, когато комунистите нахлули. Майка му и сестрите му разчитали на него за прехраната си, защото баща му починал преди началото на войната. С въоръжени сили, наброяващи едва шестдесет и пет хиляди души – приблизително една четвърт от войските на Северна Корея, южнокорейците не били подготвени за инвазията. Те се нуждаели от всички годни мъже, които можели да намерят. Някои от фермерите, отглеждащи ориз, симпатизирали на Северна Корея, защото чували слухове, че комунистите ще им дадат безплатна земя. Икономическото им положение не се подобрило след разгрома на японците. Но повечето млади мъже не се интересували от политика. "В онези дни нe различавахме ляво от дясно" – връщаше се в спомените си и Джонг Хун. Каквито и да са били политическите им убеждения, те нямали друг избор, освен да се запишат в южнокорейската армия.

Те У се издигнал до сержант. Последната битка на неговото под-разделение била близо до село Кимхуа, намиращо се на четиридесет километра северно от 38-ия паралел. Кимхуа (по-късно преименувано на Къмхуа) представлявало единият връх на това, което американските военни нарекли "Железният триъгълник", стратегическа долина, заобиколена от гранитни планини. (Пьонгганг и Чхоруон представлявали останалите два върха.) В района се провели някои от най-тежките сражения към края на войната, когато китайците се опитвали да избутат фронтовата линия на юг в очакване на примирието. Вечерта на 13 юли 1953 г. три дивизии от китайските войски – около шестдесет хиляди души, предприели изненадващо нападение срещу войските на ООН и Южна Корея. Към 19.30 часа комунистическите сили започнали да бомбардират позициите на ООН. Около 22.00 часа изстреляли сигнални ракети, за да види армията на противника "как хълмовете и долините оживяват от хилядите китайски войници", както по-късно си спомня редник от американската армия. От всички страни пищели сигнални тръби и те виждали как китайските войски се носят към тях. "Не можехме да повярваме. Беше като сцена от филм, разиграваща се пред очите ни" – разказва бившият американски войник. От седмици не било спирало да вали и по хълмовете "се стичали реки от кръв и вода". Те У, който по това време бил прехвърлен в медицинско под-разделение, пренасял южнокорейски войник на носилка, когато ги обкръжили китайците. Това се случило едва две седмици преди сключването на примирието, но той и още около петстотин други пехотинци от южнокорейската армия били пленени.

Животът му като южнокореец свършил. Бащата на Ми-ран никога не говорел за това какво му се случило, докато бил в плен. Но едва ли условията, при които е живял, са били по-различни от тези на други военнопленници, държани от комунисти. Хо Дже Сук, военнопленник, който по-късно избягал, пише в мемоарите си, че мъжете били закарвани в мръсни лагери, където не им позволявали да се къпят или да си мият зъбите. Косите им въшлясвали, нелекуваните рани гъмжели от ларви. Получавали по една порция ориз и солена вода на ден.

След примирието имало размяна на пленници, при която комунистическите сили били принудени да освободят 12773 затворници, сред които 7862 южнокорейци. Хиляди, дори може би десетки хиляди никога не били пуснати да се върнат у дома, сред тях бил и Те У. Натоварили ги на влакове на гарата в Пхенян и те мислели, че отиват на юг, към дома си, но вместо това ги закарали на север към богатите на въглища планини, залепени за китайската граница, както си спомня в мемоарите си Хо. Близо до мините били построени нови лагери за военнопленници, наречени "Строително звено на Министерството на вътрешните работи". Работата в каменовъглените мини в Северна Корея била не само мръсна, но и много опасна, защото галериите често се срутвали или се запалвали. "Животът на военнопленника не струваше и пет пари – пише Хо. – Всеки ден, когато влизахме в мините, треперех от страх. Също като прасе, подкарано към кланицата, не знаех дали ще изляза оттам жив."

През 1956 г. правителството на Северна Корея издава заповед, която позволява на пленниците от Южна Корея да получат удостоверения за севернокорейско гражданство. Това означавало, че най-лошото било минало, но и че никога няма да се върнат у дома. Най-ужасните условия били в каменовъглените мини, които били изкопавани набързо и често се срутвали или запалвали. Те У бил изпратен в мина за желязна руда в Мусан, песъчлив град от севернокорейската страна на границата с Китай в провинция Северен Хамгьонг. Всички мъже били бивши южнокорейски граждани и живеели заедно в едно общежитие.

Една от служителките в общежитието била деветнадесетгодишна неомъжена жена – на практика стара мома: Тя била твърде мършава, за да се смята за красива, но имало нещо в решителното ѝ поведение, което я правело привлекателна – излъчвала духовна и физическа сила. Тя имала голямо желание да се омъжи, дори и само за да избяга от майка си и сестрите си, с които живеела. След войната мъжете за женене били рядкост. Директорът на общежитието я запознал с Те У. Макар че бил колкото нея на ръст, той бил кавалер, качество, което успяло да се запази дори под черните сажди на каменовъглената мина. Тя почувствала прилив на съжаление към този младеж, който бил съвсем сам на света. Двамата се оженили същата година.

Те У бързо се адаптирал към северно корейския живот. За него било лесно да се впише. Корейците били един народ – "хан нара", една нация, както обичали да казват. Изглеждали по един и същи начин. Акцентът в Пхенян често бил обект на подигравки заради приликата му с гърления диалект на Пусан. В хаоса на военните години корейското население се размесило напълно. Поради страха от комунистите хиляди корейци, живеещи на север от 38-ия паралел избягали на юг – сред тях земевладелци, бизнесмени, християнски духовници и прояпонски настроени граждани. Далеч по-малък бил броят на привържениците на комунистическата идеология, които избягали на север. Безброй други хора без политически мотиви просто били избутвани нагоре или надолу в опитите си да избягат от бойните действия.

Никой не можел да каже кой е севернокореец и кой е южнокореец. Малко след като се оженили, Те У и съпругата му били прехвърлени в друга мина близо до Чхонгджин, където той не познавал никого. Нямало причина някой да подозира нещо нередно в произхода му, но Северна Корея има тази особеност, че винаги се намира някой, който знае.

След войната първата работа на Ким Ир Сен била да отсее враговете от приятелите. Започнал от най-високите нива с потенциалните му съперници за властта. Той се отървал от много от своите другари по оръжие, с които повел битката от Манджурия, срещу японските окупатори. Заповядал да арестуват основателите на Комунистическата партия в Южна Корея. Те били безценни по време на войната, но след като изпълнили задачата си, можело да бъдат отстранени. През 50-те години много хора били премахнати в заприличващата все повече на древна китайска империя държава, в която Ким Ир Сен бил неоспоримият владетел.

След това Великият вожд насочил вниманието си към обикновените хора. През 1958 г. започнал осъществяването на сложен проект за класифициране на всички севернокорейци според политическата им надеждност с амбициозната цел да реорганизира цялото общество. Когато китайската Червена гвардия започнала изкореняването на прокапиталистическите идеи по време на Културната революция през 60-те и 70-те години, това довело до хаос, в който господствал ужасът, защото съсед доносничел за съседа. Севернокорейците били методични до крайност. Всеки бил подлаган на осем проверки на произхода му. При определянето на "сонгбун", както се наричала системата за социално разделение, се вземал предвид произходът на родителите, на техните родители и дори на вторите братовчеди. Проверките за лоялност се провеждали на няколко етапа с вдъхновяващи Имена. Първият официален етап се наричал Първоначална Преценка на централната партия. Системата ставала по-прецизна в следващите фази, сред които Проектът за оценяване на хората между 1972 и 1974 г.

Въпреки че терминът, използван през двадесети век, е боциално инженерство, този процес е сходен с модернизирането на феодалната система, която задушавала корейците в предишните векове. В миналото те били ограничавани от кастова система, почти толкова строга колкото индийската. Благородниците носели бели ризи и високи черни шапки от конски косъм, а робите имали дървени нашийници около вратовете. Старата класова система заимствала много от учението на китайския философ Конфуций, който вярвал, че хората са част от строго определена социална пирамида. Ким Ир Сен взел най-нехуманните елементи от конфуцианството и ги комбинирал със сталинизъм. На върха на пирамидата вместо императора стоял Ким Ир Сен и неговото семейство.

Оттам надолу се подреждали петдесет и една категории, разпределени в три по-общи групи – група на най-верните, група на колебаещите се и група на враговете.

Групата на враговете включвала "кисенг" (артистки, които също като японските гейши могат да предлагат малко повече на клиенти, които си плащат), гадателки и "муданг" (шамани, които също спадали към низшата класа по време на династията). В тази категория влизали и съмнителните в политическо отношение, както е посочено в Бяла книга, посветена на проблема с правата на човека в Северна Корея, въз основа на разказите на бегълци в Южна Корея:

Хора от семейства на богати фермери, търговци, индустриалци, земевладелци или такива, чиято частна собственост е била изцяло конфискувана; прояпонски и проамерикански настроени; реакционни бюрократи; хора, избягали от Юга... будисти, католици, отстранени от длъжност държавни чиновници, хора, които са помагали на Южна Корея по време на Корейската война.

Като бивш южнокорейски войник Те У бил поставен доста надолу в системата – не съвсем на дъното, защото хората, които попадали в тази категория (около 200 000 или 1 процент от населението), били изпращани доживотно в трудови лагери, създадени по модела на съветския гулаг. Севернокорейците от низшите прослойки на обществото нямали право да живеят в показната столица Пхенян, нито в по-хубавите райони на юг, където почвата е много по-плодородна, а климатът – по-топъл. Те У не можел и да мечтае да бъде приет в Работническата партия, която също като Комунистическата партия в Китай и Съветския съюз контролирала най-доходните служби.

Хората от неговата прослойка били внимателно следени от съседите си. Севернокорейците били организирани в т.нар. "инминбан" – буквално "народни групи", състоящи се от около двадесет семейства, чиято задача била да се следят един друг и да контролират квартала, в който живеят. Инминбанът има един избран ръководител, обикновено жена на средна възраст, който докладва всичко подозрително на висшестоящите органи. Било почти невъзможно севернокореец от низшите прослойки на обществото да се изкачи в социалната система. Личните досиета били пазени под ключ в местните служби на Министерството на обществената сигурност и за по-голяма безопасност и в планинската провинция Нянгганг, в случай че някой посмее да подправи информацията, съдържаща се в тях. Единствената посока на движение в социалната йерархия била надолу. Дори да си част от групата на най-верните, запазена за роднини на управляващото семейство и партийни кадри, можеш да бъдеш понижен за лошо поведение. Но попаднеш ли в групата на враговете, оставаш там до живот. Независимо каква е била причината, петното остава завинаги и не може да бъде изтрито. И също като кастовата система в д-ревна Корея, социалното положение на семейството е наследствено. Греховете на бащата са грехове на децата и на внуците.

Севернокорейците наричат тези хора "пулсун" – с "нечиста кръв" или опетнени.

Ми-ран, сестрите и брат ѝ носели това петно. Било ясно, че възможностите им ще бъдат също толкова ограничени, колкото тези на баща им.

Като дете Ми-ран не осъзнавала нещастието, което я сполетяло още преди да се роди. Родителите ѝ смятали, че е най-добре да не споменават на децата си нищо за южнокорейските корени на баща им. Каква би била ползата да ги натоварват със знанието, че най-добрите училища и най-добрите служби ще бъдат недостъпни за тях, че животът им скоро щял да стигне до задънена улица? Ако знаеха, биха изгубили мотивация да учат, да свирят на музикални инструменти и да спортуват.

Севернокорейците не са информирани за социалното разделение, така че не било очевидно от пръв поглед, че нещо в статута на семейството не е наред. Въпреки това самите деца подозирали, че има нещо необичайно около баща им. Той бил странна, самотна фигура, която сякаш носела тежък товар. Нямал роднини. Не само че не говорел за миналото, а изобщо говорел рядко. Отговарял едносрично на зададените въпроси, гласът му винаги бил тих, почти шепнещ. Изглеждал най-щастлив, когато правел нещо с ръцете си, когато поправял нещо из къщата, изцяло съсредоточен в дейността си, която му давала извинение да не говори. Нямало и следа от нахаканото малко момче, което се разхождало важно, играейки генерал. Съпругата му, от която дъщерите наследили своя висок ръст и атлетизъм, говорела вместо него. Ако трябвало да се скарат на децата или да се оплачат на съсед, винаги тя го правела. Дори той да имал мнение, никога не го споделял. В случаите, когато успеели да се доберат до вестник, което било лукс в Северна Корея, той четял тихо под светлината на единствената лампа с 40-ватова крушка. Каквото и да мислел за последните велики дела на Ким Ир Сен, възвеличени в "Родонг Синмун", официалният вестник на Работническата партия, или в местния всекидневник "Хамбук", никога не го казвал. Дали бил започнал да вярва в Северна Корея? Поддал ли се бил на пропагандата?

Пасивността на баща ѝ често влудявала Ми-ран. Едва по-късно осъзнала, че това е бил механизъм за оцеляване. Сякаш бил потиснал собствената си индивидуалност, за да не привлича излишно внимание върху себе си. Голяма част от хилядите бивши южнокорейски войници, които се опитали да се приспособят към севернокорейското общество, се провалили. По-късно майката на Ми-ран ѝ разказала, че четирима от приятелите на баща ѝ от мините, също от Южна Корея, били екзекутирани заради дребни нарушения, а телата им били хвърлени в масови гробове. Да си част от групата на враговете означавало, че никога не можеш да бъдеш оправдан. Дори саркастичната интонация по адрес на Ким Ир Сен или някоя носталгична забележка, свързана с Южна Корея, можела да създаде огромни неприятности. Една от основните теми табу била тази за Корейската война и кой я е започнал. В официалната история (а в Северна Корея няма нищо друго освен официалната история) южнокорейската армия започнала инвазия по заповед на американците, а не севернокорейската армия, която нахлула отвъд 38-ия паралел. "Американските империалисти дадоха заповед на кликата около марионетката Ли Син Ман да предизвика Корейската война", гласи версията на "Родонг Синмун". Всеки който си спомнял какво в действителност се случило на 25 юни 1950 г. (а кой кореец би могъл да забрави?), знаел, че е по-разумно да си мълчи.

С наближаването на юношеството децата започнали да се сблъскват с все по-големи препятствия заради произхода на баща им. След петнадесетата годишнина завършва задължителното образование и учениците кандидатстват в гимназии. Тези, които не са приети, се назначават към трудово звено, фабрика, каменовъглена мина или друга подобна институция. Но Ми-ран, брат ѝ и сестрите ѝ били убедени, че ще бъдат сред децата, които ще продължат образованието си. Те били умни, с приятна външност, атлетични, учителите и връстниците им ги харесвали. Може би ако са били по-малко талантливи, нямало да приемат толкова тежко провала.

Най-голямата сестра, Ми.хи, имала прекрасен сопранов глас. Независимо дали изпълнявала някоя от сладникавите фолклорни песни, така обичани от корейците, или хвалебствен химн за Ким Ир Сен, съседите винаги се събирали да я слушат. Често я канели да пее на публични събития. В Северна Корея пеенето е високо ценен талант, тъй като малко хора имат стереоуредби. Михи била толкова хубава, че веднъж един художник дошъл специално, за да ѝ нарисува портрет. Тя била убедена, че ще бъде приета в гимназия за сценични изкуства. Когато получила отказ, ридала с дни. Майка им трябва да е знаела каква е причината, но въпреки това отишла в училището да поиска обяснение. Директорката проявила съчувствие, но не изразила желание да помогне. Обяснила, че само ученици с по-добър сонгбун могат да получат място в училищата за сценични изкуства.

Ми-ран нямала специален артистичен или спортен талант като по-големите си сестри, но била добра ученичка и изключително красива. Когато била на петнадесет, в училището ѝ дошла група мъже и жени с тъмни костюми и сериозни лица, Това били "окуа" – членове на централата на Работническата партия, които обикаляли страната, търсейки млади жени, които да вербуват, за да работят лично за Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. Ако бъдели избрани, момичетата били изпращани в тренировъчни лагери от военен тип, преди да бъдат назначени към някоя от многото резиденции на ръководството из цялата страна. След като бъдели приети, те нямали право да посещават домовете си, но семействата им били компенсирани със скъпи подаръци. Не било съвсем ясно каква работа вършели тези момичета. За някои се говорело, че били секретарки, прислужници или певици, за други се носели слухове, че били държанки. Ми-ран чула за това от своя приятелка, чиято братовчедка била една от избраните.

– Все пак Ким Чен Ир и Ким Ир Сен са просто мъже като всички останали – прошепнала приятелката ѝ.

Ми-ран кимнала с разбиране, твърде засрамена, за да признае, че няма представа за какво става въпрос. Севернокорейските момичета на нейната възраст не знаели какво е държанка, а само, че каквото и да правиш в служба на ръководството, е изключителна чест. Само най-умните и красиви момичета били избирани.

Когато вербуващата група влязла в класната стая, учениците по чиновете изправили рамене и зачакали притихнали. Момичетата седели по две на чин в дълги редици. Ми-ран носела униформата си от прогимназията. Била обута с брезентови гуменки. Посетителите вървели из редиците от чинове, като от време на време спирали за да погледнат по-отблизо. Когато стигнали до чина на Ми-ран, забавили крачка.

– Ти, стани – заповядал един от тях.

Дали ѝ знак да ги последва в учителската стая. Когато отишла, там чакали още четири момичета. Разгледали картона ѝ, измерили я. Със своите 1.62 см Ми-ран била едно от най-високите момичета в класа. Засипали я с въпроси: Какъв е успехът ѝ? Кой е любимият ѝ предмет? Здрава ли е? Боли ли я нещо? Тя отговаряла на всички въпроси спокойно и според нея вярно.

Повече не ѝ се обадили. Не че искала да я отведат далеч от семейството ѝ, но да те отхвърлят винаги е обидно.

Дотогава децата вече били осъзнали, че проблемът се крие в произхода на семейството им. Те започнали да подозират, че баща им е дошъл от другата страна на границата, защото нямали роднини в северната част, но изобщо не си представяли при какви обстоятелства. Предполагали, че е бил привърженик на комунистическата идея, който избягал героично, за да се запише в армията на Ким Ир Сен. Братът на Ми-ран най-накрая успял насила да изкара истината на повърхността. Емоционален младеж с постоянно свъсени вежди, Сокчу прекарал месеци, зубрейки за приемен изпит за института за подготовка на учители. Знаел перфектно всеки отговор. Когато му казали, че не е издържал изпита, той се изправил ядосано пред оценяващата комисия, искайки обяснение.

Истината била съкрушаваща. Севернокорейската версия на историята била усърдно втълпявана на децата още от малки. Американците били въплъщение на злото, а Южна Корея е техен жалък лакей. Те изучавали снимки на страната си след като била разрушена от американските бомби. Четели как американските и южнокорейските войници пробождали телата на невинни цивилни с подигравателна усмивка на уста. Учебниците им били пълни с истории за хора, които били изгаряни, смазвани, намушквани, застрелвани и отравяни от врага. Да научиш, че собственият ти баща е южнокореец, който се е бил заедно с янките, било непоносимо. Сокчу се напил за пръв път в живота си. Избягал от къщи. Останал в дома на приятел две седмици, докато приятелят му го убедил да се прибере.

– Все пак ти е баща – изтъкнал приятелят му.

Сокчу приел думите присърце. Като всяко корейско момче, особено единствен син, той знаел, че трябва да почита баща си. Върнал се у дома и паднал на колене, молейки за прошка. Тогава за пръв път видял баща си да плаче.

Макар че лека-полека децата научили истината за баща си, те може би били последните. Клюките в квартала отдавна били разпространили слуха, че той е южнокорейски войник, и инминбанът бил инструктиран да следи семейството внимателно. Почти веднага след като Джун Санг научил името на момичето, което забелязал в киното, той чул слуховете. Джун Санг осъзнавал, че връзката с момиче с произхода на Ми-ран би могла да навреди на бъдещето му. Той не бил страхлив, но бил покорен син, продукт на конфуцианската система, като всеки друг севернокореец. Вярвал, че е на тази земя, за да служи на баща си, чиято амбиция била той да учи в университет в Пхенян. За да постигне това, се нуждаел не само от високи оценки, но и от безупречно поведение. Дори най-малкото провинение би могло да обърка плановете му, защото произходът на неговото семейство също бил проблемен.

Родителите на Джун Санг били родени в Япония, част от населението от етнически корейци, което в края на Втората световна война наброявало около два милиона души. Те принадлежали към всички прослойки на корейското общество – представители на елита, отишли там да учат, хора, принудително призовани на военна служба в помощ на японците и работници емигранти. Някои забогатели, но били малцинство и често се превръщали в обект на презрение. Те копнеели да се върнат в родината си, но коя родина? След разделянето на Корея корейците в Япония се разделили на две фракции – едните подкрепяли Южна Корея, а другите симпатизирали на Северна Корея. Просевернокорейски настроените се присъединили към група, наречена Чхосен Сорен, Сдружение на корейците, живеещи в Япония.

За тези националисти Северна Корея била истинската родина, защото се откъснала от японското колониално минало, докато проамериканското правителство на Ли Син Ман издигнало на високи постове много хора, помагали на Япония. Освен това до 60-те години икономиката на Северна Корея изглеждала много по-стабилна. Севернокорейската пропаганда извиквала във въображението образи на червенобузести деца, играещи в полята, и чисто ново земеделско оборудване, обработващо земята с изобилна реколта в приказната нова държава, процъфтяваща под мъдрото ръководство на Ким Ир Сен. Днес ярките плакати в този стил лесно могат да бъдат отхвърлени като социалистически кич, но по онова време за много хора те били убедителни.

Повече от осемдесет хиляди души се поддали на тази агитация, сред тях и бабата и дядото на Джун Санг. Бащата на неговия баща бил член на Японската комунистическа партия и дори лежал в японски затвор заради левите си убеждения. Но понеже самият той бил твърде стар и немощен, за да е от полза на новата държава, изпратил най-големия си син. Бащата на Джун Санг пристигнал на бреговете на този прекрасен нов свят през 1962 г. след двадесет и един часа на борда на ферибот, пътуващ през Японско море. Тъй като бил инженер, специалисти като него се търсели и той бил назначен на работа в цех на фабрика близо до Чхонгджин. Няколко години по-късно срещнал елегантна млада жена, която била дошла с родителите си от Япония горе-долу по същото време. Бащата на Джун Санг не изглеждал особено привлекателен, с прегърбени рамене и кожа с белези от акне, но бил интелигентен и грамотен. Семейството му казвало за него, че изглеждал като пират, но говорел като поет. Със своята любезност и упорство той успял да придума тази фина красавица да приеме предложението му за брак.

Родителите на Джун Санг успели да задържат достатъчна част от парите си, за да се радват на по-добър живот от повечето севернокорейци. Издействали си самостоятелна къща – лукс, благодарение на който разполагали с градина, в която да отглеждат зеленчуци. През 90-те години на севернокорейците било забранено да обработват собствена земя.

В къщата имало пет солидни дървени гардероба, натъпкани ни с качествени японски завивки и дрехи. (Севернокорейците спят на рогозки, които постилат на пода по традиционния азиатски обичай, като през деня ги навиват и прибират в ракли.) Севернокорейците оценявали материалното си положение по броя на гардеробите в дома, а пет били знак за истински просперитет. Те имали повече електроуреди от всички свои съседи – електрически вентилатор, телевизор, шевна машина, осемпистов магнетофон, фотоапарат, дори хладилник – рядкост в страна, където малко хора имат достатъчно прясна храна, която да охлаждат.

Но най-необикновеното било, че Джун Санг имал домашен любимец – рунтаво куче с бяла козина от корейската порода пхунгсан, подобна на шпиц. Въпреки че някои корейци в провинцията отглеждали кучета като селскостопански животни, най-вече заради пикантното задушено с кучешко месо, наречено "пошингтанг", било нечувано да се гледа куче като домашно животно. Кой би могъл да си позволи да храни още едно гърло?

Всъщност японските корейци, известни като "китачхосенджин" – заимствано от японската дума за Северна Корея, Кита Чосон, живеели в отделен свят. Имали отличителен акцент и обикновено се женели помежду си. Макар и далеч не богати според японските стандарти, били заможни в сравнение с обикновените севернокорейци. Пристигнали в новата страна обути с кожени обувки и облечени с хубави вълнени пуловери, докато севернокорейците носели брезент на краката си и дрехи от лъскав полиестер. Роднините им често им пращали японски йени, които можели да се използват в специални магазини за твърда валута, в които продавали електроуреди. Някои от тях дори си били докарали автомобили, макар че те бързо се разваляли поради липсата на резервни части и били дарявани на правителството на Северна Корея. Години след пристигането им японските корейци били посещавани редовно от своите роднини, които пътували с ферибота "Мангьонгбонг-92", носейки пари и подаръци. Фериботът се управлявал от проправителствената Чхосен Сорен, а посещенията в Северна Корея се насърчавали, за да се вкарва валута в страната. Режимът вземал част от парите, изпращани от роднини. Въпреки благосъстоянието си обаче японските корейци били поставени ниско в севернокорейската йерархия. Макар и доказани комунисти, които се отказали от комфортния си живот в Япония, те били поставени в групата на враговете. Режимът не можел да има доверие на никого с пари, който не е член на Работническата партия. Те били сред малкото севернокорейци, които имали право на достъп до външния свят и точно този факт ги правел ненадеждни; силата на режима се криела основно в способността му да изолира напълно своите граждани.

Новите имигранти от Япония бързо изоставяли идеализма си. Някои от първите, пристигнали в Северна Корея, пишели писма на роднините си у дома, предупреждавайки ги да не идват, но тези писма били конфискувани и унищожавани. През 70-те години била предприета чистка на много от японските корейци, включително някои изтъкнати личности от Чхосен Сорен, като лидерите били екзекутирани, а техните семейства – изпратени в лагери.

Джун Санг бил чувал родителите си да си шепнат тези истории. Идвали да те отведат без предупреждение. Късно през нощта пред къщата ти спирал камион. Давали ти най-много час-два да опаковаш вещите си. Джун Санг живеел в страх, който бил станал толкова дълбока част от него, че дори не можел да го изрази с думи, но той никога не го напускал. Инстинктът му подсказвал да внимава какво говори.

Също така внимавал да не предизвиква завист. Докато повечето деца изобщо нямали чорапи, той носел дебели вълнени чорапи от Япония, но държал краката си добре покрити от дългите панталони с надеждата, че никой няма да забележи. По-късно той описва себе си по онова време като плашливо животно с големи, неспокойни очи, винаги нащрек за Хищници.

Въпреки всичките топли пуловери, електроуреди и одеяла семейството на Джун Санг не било по-спокойно от това на Ми-ран. Майка му, която била красива и популярна девойка, преди да напусне Япония, с времето ставала все по-тъжна заради изгубената си младост. Здравето ѝ така и не се възстановило след раждането на четирите деца. Вечер бащата на Джун Санг сядал с цигара, въздишайки мрачно. Не вярвали, че някой ги подслушва – едно от предимствата на самостоятелната къща е известно уединение, но не смеели да изразят чувствата си на глас. Не можели да излязат и да заявят, че искат да напуснат този социалистически рай, за да се върнат в капиталистическа Япония.

Неизказаните думи били надвиснали над семейството. С всеки изминал ден те осъзнавали все по-ясно, че идването в Северна Корея е било ужасна грешка. Но знаели, че връщането в Япония било невъзможно, затова трябва да се примирят с положението си. Единственият начин да се избавят от стигмата бил да изиграят системата и да се изкачат по социалната стълба. Надеждите им били в Джун Санг. Ако го приемели в университет в Пхенян, може би един ден щял да бъде допуснат в Работническата партия и тогава буржоазното японско минало на семейството щяло да бъде простено. Непрестанният натиск карал Джун Санг да се чувства нервен и нерешителен. Той си фантазирал за момичето, което видял в киното, и водел вътрешен спор дали да се запознае с нея, но накрая не правел нищо.