Химн на смъртта

Глава 14 РЕКАТА

Колкото по-малко си споделяли, толкова по-напрегнати ставали отношенията им.

Преди Джун Санг и Ми-ран клюкарствали с часове за своите съученици, колеги, семейства. Докато вървели в тъмното, той разказвал сюжети на цели филми и книги, които бил чел. Рецитирал поезия. Обожавал естествения ѝ стремеж към знания, начина, по който се смущавала, когато не знае нещо, била толкова различна от напористите му колеги в университета. Голяма част от удоволствието, което изпитал, докато четял, било свързано с очакването, че по-късно ще го разкаже на Ми-ран. През дългите месеци, през които били разделени, той отделял най-добрите неща, репетирал ги наум, представял си как очите ѝ ще заблестят от възторг, как ще се смее високо, без да прикрива свенливо устата си с ръка. Сега се сдържал, макар че главата му щяла да се пръсне от всички идеи, които не можел да сподели с нея.

Не че не можел да ѝ има доверие – чувствал я по-близка от всички извън семейството му. Докато другите му приятели се отчуждавали, тя заемала все по-важно място в живота му. Но какъв смисъл имало да ѝ каже? Ако тя научела това, което той знаел, сигурно щяло да я направи също толкова нещастна, колкото бил той. Как би могла да продължи да учи гладните деца да пеят песни, възхваляващи Ким Чен Ир, ако знае колко са богати южнокорейците? Защо ѝ е да знае за капиталистическите реформи в Китай и Русия? Тревожел се за Ми-ран. С лошия ѝ произход тя трябвало да внимава повече от другите какво говори. Една неволна грешка и можела да свърши в някой лагер. Когато разговаряли за гладуващите ѝ ученици, използвали евфемизми като "положението" и Великия поход. Всяка по-директна забележка можела да ги отведе до опасна територия, а именно до въпроса кой е отговорен за всичко това.

Другите неизказани неща били лични. Джун Санг подозирал, че Ми-ран се чувства наранена от решението му да остане в изследователския институт след дипломирането си през 1997 г. С все по-редкия и мизерен железопътен превоз и също толкова трагичните пощенски услуги било по-трудно от всякога да се поддържа връзка от разстояние. Дори когато си дойдел у дома, определянето на срещи било също толкова трудно и обезкуражаващо. Никой от тях нямал телефон и никой не искал да оставя бележки в къщата на другия. За да се видят, Джун Санг трябвало да хване Ми-ран пред дома ѝ или в училище. По време на една снежна буря той вървял с часове до училището, използвайки железопътните релси като ориентир, докато снегът биел в лицето му и го заслепявал. Когато пристигнал, пръстите му се били смразили от студа и се оказало, че Ми-ран вече си е тръгнала.

Виждали се два пъти в годината – през лятната и зимната ваканция. След дългите периоди, през които били разделени, им трябвало време да преодолеят първоначалното неудобство. Ми-ран се била променила. Дръзката момчешка прическа, която го поразила, когато се срещнали за пръв път, вече я нямало. Сега изглеждала като млада корейка, с коса до раменете, прибрана отзад. С учудване установил, че е започнала да носи грим.

Проблемът бил, че вече и двамата били възрастни хора – той на двадесет и седем, а тя на двадесет и пет. Очевидният въпрос за тяхното бъдеще оставал без отговор.

Темата изскочила неочаквано при една от срещите им. Същия ден Ми-ран била на сватба на своя съученичка. След вечеря се срещнали с Джун Санг зад къщата ѝ и тръгнали към курорта с топли извори. Била ясна вечер, наоколо нямало жива душа. Минали по пътеката под дърветата покрай изкуствения водопад и езерцето. Седнали на любимата си пейка, гледаща към луната над планината.

Ми-ран разказвала на Джун Санг за сватбата и за новия съпруг на своята приятелка.

– Не разбирам защо хората се женят толкова млади – подметнал Джун Санг. Напоследък четял класически корейски поеми и от целия обширен репертоар в главата му изникнало едно стихотворение за неволите на млада булка:

Според Джун Санг поемата била изключително забавна. Ми-ран се засмяла, но някак неуверено. Той се зачудил дали го е приела като предупреждение.

Истината била, че Джун Санг не мислел за брак или поне се опитвал да пропъди подобни мисли. От една страна, не можел да си се представи женен за друга освен за Ми-ран, въпреки че бракът с нея би унищожил всякаква възможност да го приемат в Работническата партия. Без партията той нямал почти никакъв шанс да получи постоянно място в университета в Пхенян. Но това било при този режим. Ами ако напуснат заедно Северна Корея? Ами ако режимът се разпадне? От телевизионните предавания, които гледал посред нощ, Джун Санг знаел, че Северна Корея била последната комунистическа държава от този тип, с изключение може би на Куба. Както Берлинската стена е паднала през 1989 г. и двете части на Германия са се обединили, така може и корейците някога отново да бъдат един народ. Всеки път, когато минел покрай поредния накацан от мухи труп на улицата или видел поредното опърпано дете на ръба на смъртта, чувствал, че краят наближава. Живеели сякаш са във военно положение, бомбардирани от човешка трагедия. При този живот Джун Санг не можел да прави планове за следващата седмица, а да не говорим за брак.

Изведнъж го обзела огромна тъга за Ми-ран и за себе си и за нещастния живот, който живеели. Не искал да я обиди с това стихотворение. По-скоро като утешителен жест, отколкото с друга умисъл, направил нещо, което не бил правил никога преди – наклонил глава към нея и я целунал.

Всъщност не било точно целувка. По-скоро бегло докоснал бузата ѝ с устни, които се отдалечили, преди да достигнат устата ѝ. Но до този момент това била най-голямата физическа интимност между тях. Познавали се от тринадесет години, излизали заедно през последните девет и никога не си позволили повече от това да си държат ръцете.

Ми-ран се сепнала. Не изглеждала ядосана, а по-скоро нервна. Станала рязко от пейката и го подканила да направи същото.

– Хайде – казала му. – да продължим да се разхождаме.

Ми-ран се изненадала от целувката. Въпреки че имала само бегла представа за секса, знаела, че целувката може да има нежелани последствия. Била чувала за момичета, които спели с мъже и си навличали неприятности. Нямало контрацепция. Имало само скъпи и опасни аборти.

За разлика от своя приятел, който предпочитал да мечтае, Ми-ран често мислела за брак. Две от сестрите ѝ били омъжени с деца, а повечето ѝ приятелки от училище били сгодени. Трябвало да мисли за бъдещето си. Не вярвала, че Джун Санг някога ще се ожени за нея.

Макар че положението ѝ се било подобрило значително. През 90-те години Ким Чен Ир имал много по-големи врагове, с които да се занимава, от семействата, били се за врага по време на Корейската война преди петдесет години. Стигмата върху нея и роднините ѝ започнала да избледнява като белег от детството, изчезващ под бръчките на възрастта. Дори съгласно законите на Северна Корея, след като минели три поколения, нечистата кръв не се считала за толкова опасна. Ми-ран и брат ѝ били приети в учителски институт. Красотата на най-голямата ѝ сестра надделяла над лошия социален статус и тя се омъжила добре; съпругът ѝ бил цивилен служител на армията и живеели в затворена военна база в един от малкото райони, където околните гори не били опустошени от гладни хора. Тя носела на семейството гъби, ценна придобивка, която можели да разменят за друга храна.

Въпреки това Ми-ран трябвало да се примири с някои ограничения. Например силно се съмнявала, че тя или някой друг от семейството ѝ някога би могъл да получи разрешение за пребиваване в Пхенян. Ако с Джун Санг се оженят, в най-добрия случай можели да живеят в Чхонгджин. Тя би сe чувствала отговорна за неговата саможертва. Когато го погледнала, блед и сериозен зад очилата, които носел още от училище, си помислила с тревога, че той не би могъл да се върне обратно в Чхонгджин. Най-вероятно там би свършил като своите учители, умиращи от глад интелектуалци, които могат да цитират Толстой наизуст, но нямат никаква представа как да си набавят храна.

Не трябвало да забравят и родителите му. Тя никога не ги била виждала, но била чувала за тях. Със сигурност щели да изпаднат в ужас, ако Джун Санг поиска да се ожени за нея. Баща му може да заплаши със самоубийство, майка му да симулира болест. А и Джун Санг бил покорен син. Никога не би пристъпил волята на родителите си.

Пък и хората, дошли от Япония, обикновено се женели за такива като тях. Ще го уредят с момиче с японски пари или пък ще срещне умна изискана жена в университета. Романтичният, рецитиращ поезия приятел на Ми-ран просто бил над нейната класа. Трябва да приемеш фактите, казвала си тя.

Опитала се да си представи живота си без него. Обикновен. Без поезия. Брак с работник от завод или миньор като баща ѝ. Деца. Заточена завинаги в някое миньорско село или в най-добрия случай в Чхонгджин. Почувствала се като в капан.

Работата ѝ в детската градина станала мъчителна. От петдесетте деца в класа ѝ, когато започнала, били останали само петнадесет. Изпитвала ужас всяка сутрин, когато влизала в разнебитената сграда. С всяко дете, което не се появяло, детската градина потъвала във все по-дълбока тъга. Децата вече не се смеели. Никой не можел да се съсредоточи в урока – нито учениците, нито учителите, които не били получавали заплати от смъртта на Ким Ир Сен. Ми-ран попитала директорката кога ще започнат пак да им плащат. Жената се подсмихнала.

– Може би когато се обединим с Южна Корея – отбелязала заядливо.

Ми-ран се замислила дали да не си смени работата. Да работи на пазара или да си намери нещо в шивашките заводи. Положила толкова усилия, за да я приемат в института, да стане учител и да влезе в обществото. Сега всичко изглеждало напразно.

Другата голяма тревога на Ми-ран бил баща ѝ. След като навършил шейсет години, той сякаш започнал да се смалява пред очите ѝ. Жилавото тяло на Те У се прегърбило и измършавяло с възрастта. Това смущавало майка ѝ, която се гордеела със способността си да осигури прехрана за семейството. Те У прекарвал дните, мотаейки се из къщата. Понякога започвал нещо, да поправя някоя маса или някой шкаф, но до обяд вече бил забравил какво е започнал. Човекът, който преди бил толкова тих, сега говорел непрестанно с всеки, който бил у дома, или на себе си. Казвал неща, които не се споменавали в продължение на почти половин век. Спомнял си за детството си в провинция Южен Чхунчхон и за красивите си сестри. Хвалел се с баща си или с някой от предците му, който бил "янгбан", благородник. Влажните му очи се пълнели със сълзи, докато бърборел. На сватбата на третата сестра на Ми-ран направил нещо, което семейството му никога не го било виждало да прави – напил се.

Бащата на Ми-ран винаги се бил отличавал от другите севернокорейци от своето поколение с това, че не пиел. Всъщност това бил защитен механизъм. През 60-те години няколко негови приятели, бивши южнокорейски военнопленници като него, имали големи неприятности, защото говорели твърде много, когато се напиели. Но в този случай Те У решил, че може да се отпусне. Празненството за сватбата било в дома им. Сервирали домашния царевичен ликьор на майката на Ми-ран. Те У обърнал три чаши от силната напитка. Когато гостите си затръгвали, той запял сантиментална южнокорейска песен от детството му, без да се интересува кой може да го чуе.

Бащата на Ми-ран починал през 1997 г. на шестдесет и осем години. Ми-ран не била у дома, но брат ѝ бил с него. Казал на сестрите си, че последното, което изрекъл баща им, било "Майко".

Последните месеци преди смъртта си Те У говорел почленоразделно за семейството си. Настоявал единственият му син да научи имената на предците му от книгата със семейното дърво, която всички корейски семейства имат. Той самият бил единствено момче в семейството и неговият син щял да продължи рода.

Имал и още едно последно желание, което било по-трудно за изпълнение. Те У искал да съобщят за смъртта му на семейството му в Южна Корея. Молбата му звучала като халюцинации на умиращ.

Въпреки че от Корейската война бил минал почти половин век, между Северна и Южна Корея нямало нито пощенски, нито телефонни услуги. Червеният кръст нямал право да предава съобщения. (Чак през 2000 г. били организирани няколко нагласени семейни срещи на хора, разделени по време на Корейската война, но само за малка част от тях.) Семейството на Ми-ран предполагало, че родителите на Те У са починали отдавна, но нямали представа какво е станало със сестрите му. Да се свържат с роднини в Южна Корея изглеждало на практика невъзможно.

Един ден, около година след смъртта на Те У, сестрата на Ми-ран Со Хи се втурнала в дома им, задъхана и с лице, поруменяло от вълнение. Говорила с приятел, който споделил, че ходел в Китай. Познавал хора, които можели да им помогнат да се свържат със семейството на баща им. Той уверил сестрата на Ми-ран, че веднъж влезеш ли в Китай, просто трябва да вдигнеш телефона и да набереш южнокорейския номер.

Дали да не се опитат?

Първоначално Ми-ран и Со Хи се отнесли с подозрение. Никога не можеш да имаш доверие на човек, който не е от семейството. Точно по този начин тайната полиция хващала предателите.

След няколко дни на обсъждане решили, че приятелят не ги мами. Имал роднини в Китай, както и цяла мрежа от хора, които можели да им помогнат. Познавал някого с камион, който да ги закара до границата, граничен полицай, който знаел точно къде да прекосят реката и който можел да подкупи подходящите хора, за да си затворят очите, братовчед с къща точно от другата страна на реката, където щели да бъдат в безопасност. Планът бил Ми-ран и Со Хи да отидат заедно за няколко дни. Споделили само с един човек – наскоро омъжилата се сестра, като я накарали да се закълне, че ще пази тайната. Тя изпяла всичко на майка им, която тропнала с крак.

– Неомъжени момичета не могат да ходят сами в Китай – заявила. Вече се носели слухове за севернокорейки, изнасилвани и отвличани да работят в сексиндустрията или убити с откраднати органи. Майката на Ми-ран била непреклонна.

Събрали се на семеен съвет, спорейки какво трябва да направят. Братът на Ми-ран настоявал, че като мъжа в семейството той трябва да отиде сам. Майка им не била съгласна и с това. Той бил само на двадесет и две, бебето на семейството, единственият ѝ син.

Накрая било решено. Щели да отидат Ми-ран, Со Хи, брат им и майка им. Нещо като семейно пътуване. Сестрата, която се омъжила наскоро, не искала да отиде с тях, а на най-голямата не смеели да кажат, защото живеела със съпруга и децата си във военна база и нямало да одобри идеята.

Семейството на Ми-ран не било от най-преданите – майка ѝ винаги се присмивала на жените, които бършели всеки ден праха от портретите на двамата ръководители, но и не се противопоставяли активно на режима. Най-дръзкият от тях, както се оказало, бил братът на Ми-ран Сокчу, който тайно от другите слушал южнокорейско радио със слушалки през нощта. д-ругите не се интересували много от актуалните събития. Били твърде заети да работят, за да мислят за външния свят.

В новите икономически условия семейството на Ми-ран, подобно на много други, било по-добре от всякога. Майка ѝ все още въртяла мелницата. Не били гладни, нямали проблеми с властите. Нямали належаща причина да напуснат Северна Корея. Но възможността им се предоставила сама и след като се възползвали от нея, нещата сами се наредили, планът набрал скорост и вече нямало връщане назад. Бълнуването на един умиращ човек се превърнало в завет, който ги тласкал напред към границата.

Щели да отидат в Китай, за да се свържат с роднините на баща ѝ в Южна Корея. Нямали представа дали ще могат да ги открият и дали те ще се зарадват да ги чуят. Не смеели и да мислят за това да отидат в Южна Корея.

Всички части от плана се наместили само за няколко седмици. Тъй като апартаментът им бил с много тънки стени, а съседите им били изключително любопитни, не можели да правят нищо, което би издало царящата сред тях възбуда. Трябвало поне външно да изглеждат спокойни. Нищо не трябвало да подсказва, че се случва нещо необичайно. Не можели да продадат вещи, за да съберат пари за пътуването. Не можели да заковат прозорците си с пирони, за да са сигурни, че никой няма да влезе.

Ми-ран имала само една неотложна работа. В нощта, преди да заминат, тя извадила от шкафа с дрехите си внимателно опаковано вързопче. В него криела всички писма на Джун Санг. Пазела ги заедно с всички подаръци, които ѝ бил правил през годините. Щяла да остави само най-ценната си вещ, шнолата за коса с форма на пеперуда, украсена с изкуствени камъчета. Но писмата трябвало да унищожи. Преди да ги изхвърли, скъсала всяко едно на малки парченца. Не искала никой да разбере за десетте години, през които с Джун Санг били завладени от чувства един към друг. Никой не знаел за това освен неговия брат и две от нейните сестри. Сега повече от всякога било важно любовният им романс да остане тайна.

Ми-ран си казвала, че отиват само на кратко пътуване, за да се обадят по телефона, но дълбоко в себе си усещала, че може би никога няма да се върнат, независимо дали южнокорейските им роднини ги приемат или не. След като заминат, ще бъдат обявени за предатели. "Тя получи образование благодарение на великодушието на партията, а в замяна предаде родината", почти чувала думите на партийния секретар. Не искала нейната вина да се отрази на Джун Санг. След като заминела, животът му щял да продължи както преди. Ще си намери подходяща жена, ще стане член на Работническата партия и ще прекара остатъка от живота си в Пхенян като учен.

Ще ѝ прости, ще я разбере, казвала си тя. Било за негово добро.

Ми-ран тръгнала на следващата сутрин с малка раничка на рамене. Качила се на колелото и небрежно помахала на майка си и на брат си. Планът бил всеки да напусне къщата поотделно, за да не привличат внимание. По-късно през деня майка ѝ надникнала през вратата на съседите, споменавайки, че ще отиде да помогне на една от омъжените си дъщери за бебето ѝ. Това щяло да им спечели малко време, преди да съобщят на полицията, че са изчезнали.

Срещнали се в Чхонгджин, където бил апартаментът на сестрата на Ми-ран. Те двете тръгнали пеша да търсят мъжа с камиона, който щял да ги закара до китайската граница. Ми-ран се чувствала неестествено спокойна, сякаш всичките ѝ движения били механични. Правела каквото трябва, сякаш последствията от действията ѝ не я засягали. Но докато вървяла със Со Хи, погледът ѝ случайно попаднал на отсрещния тротоар и сърцето ѝ спряло.

Видяла Джун Санг да върви в обратната посока, или поне ѝ се сторило, че е той. Ми-ран имала отлично зрение, затова дори отдалеч можела да се закълне, че е той, въпреки че било октомври, когато Джун Санг би трябвало да е потънал в изследователската си дейност в университета. Инстинктът ѝ подсказвал да пресече широката улица и да го прегърне, което, разбира се, не можела да направи на публично място. Но имало толкова много неща, които искала да му каже. Искала той да знае, че означава много за нея, че му желае само най-доброто и че трябва да благодари на него, задето я насърчил да кандидатства в учителския институт. Искала да му каже, че ентусиазмът, с който той приемал живота, ѝ дал смелостта да постигне възможно най-много в своя, включително това, което щяла да направи. Съжалява, ако действията ѝ го наранят за известно време, но...спряла се. Щом думите започнали да се редят в главата ѝ, тя осъзнала, че с едно такова излияние всичко ще излезе наяве и тя няма да може да запази тайната. Ако той разбере, това би поставило нея и семейството ѝ в опасно положение.

Продължила да върви по своя тротоар, поглеждайки през рамо, докато мъжът, който бил или не бил Джун Санг, изчезнал от погледа ѝ.

Пътували мълчаливо в задната част на камиона за Мусан, миньорското градче, където бащата на Ми-ран бил изпратен да работи като затворник след Корейската война. Сега бил изоставен, а мините и заводите – затворени. Но зад привидната безжизненост градът гъмжал от контрабандисти. Той се намира близо до едно от местата, където река Тумън е най-тясна, и заедно с Херьонг и Онсонг се развивал като основен център за незаконно преминаване на границата с Китай. Това била бързо разрастваща се индустрия, може би единствената в Северна Корея. Шофьорът на камиона се бил специализирал в прекарване през границата на хора без паспорти и без разрешения за пътуване. Не можело да става и въпрос за пътуване с влак, защото проверките на документите били строги.

Ако някой забележел семейството, нямало да предположи, че бягат от дома си. Под ежедневните дрехи, с които тръгнали, били облекли най-хубавите, които имали, за да не изглеждат като жалки севернокорейци, когато стигнат в Китай. Облеклото им потвърждавало и историята, измислена за прикритие – отивали на сватба на роднина в Мусан. Носели багаж само колкото за няколко дни. Вътре били натъпкали няколко семейни снимки и сушена риба, сепия и раци, гастрономическите специалитети на Чхонгджин. Те не били предназначени за ядене, а за подкупване. По осемдесеткилометровия маршрут до Мусан имало няколко контролнопропускателни пункта. Преди няколко години нямало изобщо да посмеят да пътуват до Мусан без необходимите разрешения, но вече било 1998 г. и с храна можело да се купи почти всичко.

Внимателно планирали пресичането на реката да стане в безлунна нощ в точния момент, когато било най-вероятно граничната охрана да е заспала. Избрали район в покрайнините на Мусан, където граничарите са разположени на двеста метра разстояние един от друг. Времето и мястото на преминаване били координирани и с един от граничните полицаи от китайската страна на реката, който очаквал пристигането на "пратка" след полунощ.

Ми-ран пътувала сама. Майка ѝ, брат ѝ и сестра ѝ тръгнали по-рано, както се били уговорили. Било по-добре всеки да пресече поотделно. Ако те хванат сам, можеш да убедиш граничните полицаи, че си се лутал в търсене на храна. С малко късмет може да получиш лека присъда, може би година в трудов лагер. Ако хванат цяло семейство, ще го обвинят в планирано бягство и наказанието ще е далеч по-сурово. Ми-ран не знаела какво точно би било, защото не познавала никого, който да е правил опит за бягство. Опитвала се да прогони тези мисли от главата си.

Излязла от Мусан по кален път, извиващ се успоредно на реката, придружена от човек, който я водел. Когато пътят свършил при някаква нива, той я оставил. Посочил ѝ с ръка да пресече полето и да продължи да върви в посока към реката.

– Върви само направо. Само направо – казал ѝ водачът.

Дотогава неестественото спокойствие на Ми-ран се било изпарило. Тялото ѝ треперело от страх и студ. Октомврийският ден бил почти като летен, но през нощта температурите паднали и се усетил есенният студ. Само няколко упорити листа все още висели вкопчени в клоните. Голотата на дърветата оставяла Ми-ран незащитена. Жътвата била минала отдавна и колкото и да се опитвала да върви тихо, сухите царевични стъбла пукали изпод краката ѝ. Била сигурна, че някой я наблюдава, че всеки момент ще я сграбчи за врата.

Без никаква светлина, която да я води, било трудно да следва инструкциите да върви само направо. Накъде е само направо? И къде е тази река? Не трябва ли да я е стигнала вече? Зачудила се дали не е поела в обратната посока още на нивата.

В следващия момент почти се блъснала в някаква стена. Изпречила се точно на пътя ѝ, издигайки се високо над главата ѝ и простираща се и в двете посоки, докъдето ѝ стигал погледът. Била бяла бетонна стена, като тази около затвор или военен комплекс. Дали е попаднала в капан? Вече била сигурна, че е сбъркала пътя. Трябвало да се махне оттам. Бързо.

Тръгнала покрай бялата стена. Докато я следвала, опипвайки я с ръце, усетила, че тя става все по-ниска и по-ниска, докато накрая можела да я прескочи. Тогава разбрала. Била подпорна стена на брега на реката. Ми-ран внимателно се заспускала към водата.

В Корея есента е сухият сезон, затова нивото на реката било ниско, водата едва стигала коленете ѝ, но била толкова студена, че краката ѝ се вкочанили. Докато обувките ѝ се пълнели с вода, имала чувството, че ходилата ѝ са от олово. Забравила за указанията, които ѝ дали, да навие панталоните си. Затъвала в тинята. Вдигала единия си крак, след това другия. Стъпка по стъпка напредвала, полагайки всички усилия да не се хлъзне и да падне във водата. "Върви само напред" – повтаряла си като ехо думите на водача.

Изведнъж усетила как водата сякаш се отдръпнала и останала само до глезените ѝ. Допълзяла до брега и се огледала наоколо, цялата подгизнала. Била в Китай, но не виждала нищо. Нямало никого. Била съвсем сама в тъмното. Гърлото ѝ било стегнато и сухо, но дори и да можела да извика, не би посмяла.

Изпаднала в паника. Погледнала назад към Северна Корея. Видяла бялата стена от другата страна, която толкова я объркала. Отвъд нея се простирало полето встрани от пътя, където водачът я оставил. Ако намери този път, може да се върне обратно в Мусан. Оттам може да хване влак за Чхонгджин и на следващия ден да си е у дома. Може да се върне пак на работа в детската градина. Джун Санг никога няма да разбере, че почти е избягала. Ще бъде сякаш нищо не се е случило.

Докато обмисляла възможностите, чула шумолене между дърветата. След това мъжки глас.

– Нуна, нуна.

Брат ѝ я викал, използвайки корейската дума за кака.

Тя протегнала ръка, за да хване неговата, и напуснала Северна Корея завинаги.