Химн на смъртта

Глава 17 ОТВОРИ ОЧИ

Г-жа Сонг не се учудила, когато разбрала, че Ок Хи е в "Нонгпо". Смятала, че е само въпрос на време дъщеря ѝ да попадне в затвора. Нямала новини от нея, откакто избягала от съпруга си преди три години, но предположила, че е в Китай с останалите уличници и изменници. Щом е предала страната, заслужава да бъде в затвора. Но дъщерята си е дъщеря. Г-жа Сонг не можела да остави първородното си дете да линее в най-ужасния затвор в Чхонгджин.

След толкова много години оцеляване на ръба г-жа Сонг била преглътнала много свои скрупули. Била развила умения за оцеляване на улицата. Отдавна научила, че с подкуп можеш да излезеш от почти всяко трудно положение. Стига да не те хванат да обиждаш Ким Чен Ир, с достатъчно пари можеш да се измъкнеш и от смъртна присъда. Затова тя отишла на черния пазар и купила десет стека цигари, всеки по 50 вона. После разпитала къде се намира службата по сигурността, която ръководи "Нонгпо". През цялото това време си мърморела под носа, че разглезената ѝ дъщеря ѝ е струвала дохода за цяла седмица.

След няколко дни Ок Хи се появила на вратата ѝ и припаднала в ръцете на майка си.

Когато я видяла, г-жа Сонг извикала ужасено. Било октомври, вече студено, а Ок Хи била почти гола и с боси крака. Обувките ѝ били нарязани на парчета от охраната в "Нонгпо", защото мислели, че крие пари в подметките. Била скъсала ръкавите на блузата си, за да ги използва да попива менструалната си кръв. Дала бельото си като подкуп. От дрехите ѝ били останали само дрипи. Косата ѝ гъмжала от въшки. Но след като я изкъпала, г-жа Сонг видяла, че Ок Хи е по-здрава, отколкото преди да избяга. Дори след седмици само на каша и сурови зърна царевица, които беряла на полето, мускулите ѝ били стегнати. Кожата ѝ била румена, свежа.

Ок Хи говорела, без да спира. В прилив на нервна еуфория тя разказвала за всичко в Китай – за белия ориз, който ядат на закуска, на обяд и на вечеря, за пазарите и за модата. Монолозите ѝ били отчасти разкази за пътешествието ѝ, отчасти политически тиради. Г-жа Сонг и двете ѝ по-малки, дъщери я слушали заедно.

– Какъв е животът в Южна Корея? – попитали я.

Ок Хи не знаела от първа ръка, но докато била в Китай, гледала много южнокорейска телевизия.

– Южна Корея е богата страна. Дори китайците не могат да мечтаят да я достигнат – казала им Ок Хи. – Кълна се, че ще отида в Южна Корея, преди да умра.

Докато Ок Хи разказвала въодушевено, сестрите ѝ седели на пода с кръстосани крака. Понякога били очаровани, друг път ужасени. Средната сестра, която била омъжена за пазач в железницата, била най-тесногръда. Големите ѝ очи се ококорвали все повече, докато Ок Хи говорела. По едно време тя я прекъснала, макар и колебливо, защото винаги се била страхувала от Ок Хи.

– Но нашият генерал е направил толкова много за нас – посочила към портретите на бащата и сина, които майка им била почистила същата сутрин.

– Не виждаш ли, че твоят генерал ви е превърнал всичките в пълни идиоти – троснала се пренебрежително Ок Хи.

Най-малката сестра Йонг Хи, която била разведена и живеела с майка им, споделяла мнението на сестра си, но се притеснявала от откритостта, с която говорела Ок Хи. Семейството минало през достатъчно мъка, нямали нужда от още неприятности. Въпреки че къщата на г-жа Сонг била самостоятелна, някой можело да подслушва отвън.

– Просто внимавай. Нека всички да внимаваме какво говорим, моля те – предупреждавала тя Ок Хи.

След като майка ѝ и сестрите ѝ се наслушали на нейните разкази, Ок Хи започнала да говори с други хора. Аджумите, които живеели в квартала, цъкали неодобрително с език, но любопитството ги изгаряло. Отбили се един следобед, за да поздравят Ок Хи с добре дошла, и се събрали около нея да слушат.

– Отворете си очите. Ще видите, че цялата страна е един затвор. Горките. Нямате представа как живеят хората в останалата част от света.

Всеки път, когато по телевизията се покажел образът на Ким Чен Ир, Ок Хи изпадала в пристъп на ярост.

– Лъжец! Измамник! Крадец! – викала тя на телевизора.

Накрая г-жа Сонг изгубила търпение. Своеволните приказки на Ок Хи излагали семейството на риск – било равносилно на държавна измяна. Ако не била собствената ѝ дъщеря, г-жа Сонг щяла да се чувства задължена да докладва заради задълженията ѝ към инминбана. Въпреки всичко, което се случило, г-жа Сонг продължила да вярва.

– Млъквай. Ти си предател на страната си – извикала веднъж г-жа Сонг на дъщеря си.

Ок Хи се стреснала, майка ѝ рядко повишавала тон, но въпреки това тя нямала намерение да мълчи. Дъщеря ѝ отвърнала, за да я раздразни.

– Защо ме роди в тази ужасна страна? – извикала – Кого обичаш повече? Ким Чен Ир или мен?

Майката и дъщерята се карали непрестанно. След четиридесет дни в къщата на майка си Ок Хи се възстановила достатъчно от изпитанията си в затвора, за да продължи живота си. Казала на майка си и на сестрите си, че си е взела поука от предишните грешки и че отново ще се опита да изкара пари в Китай. Но този път няма да се остави да я хванат. Г-жа Сонг неохотно дала на Ок Хи пари назаем. Ужасно много се тревожела за нея, но в същото време чувствала облекчение, че дъщеря ѝ ще си тръгне.

Минали осем месеца без нито дума от Ок Хи, докато един ден през юни някаква жена не почукала на вратата на г-жа Сонг, твърдейки, че носи новини от дъщеря ѝ. Г-жа Сонг се подготвила да чуе лошата вест. "Ок Хи сигурно отново е в затвора" – помислила си тя. Пак ще трябва да подкупва някого, за да я спаси. Но не, жената казала, че Ок Хи работи близо до китайската граница и ѝ е потръгнало. Искала да върне парите, които взела от майка си и да прати дрехи и подаръци за семейството, но се страхувала да не я арестуват, ако се върне в Чхонгджин. Дали г-жа Сонг щяла да се съгласи да ѝ отиде на гости?

Г-жа Сонг се поколебала. Не познавала тази жена. Не била пътувала от инцидента през 1995 г., след който семейството ѝ преминало през толкова много страдания. Не ѝ трябвали пари, бизнесът с бисквитите вървял добре. Пазарът Сонгпьон вече имал сергии за продавачите и покрив. Тя плащала наем и имала разрешително. Чувствала се като истински търговец. А и се омъжила повторно. Не било точно брак, а по-скоро уговорка с възрастен вдовец, който се нуждаел от помощ за домакинството, а мъжът бил мил и сравнително заможен. Г-жа Сонг живеела по-добре от всякога. Нямала причина да предприема рисковано пътуване до китайската граница, но все още страдала заради 500-те вона, които платила, за да измъкне Ок Хи от затвора. Непознатата уверила г-жа Сонг, че няма да е необходимо да пътува с влак – Ок Хи била уредила частен автомобил. Г-жа Сонг била впечатлена. Съгласила се.

В един горещ дъждовен юнски ден през 2002 г. тя тръгнала за Мусан. Взела само една малка чанта. Смятала да прекара нощта там и да се прибере на сутринта. Но когато пристигнали, нямало и помен от Ок Хи. Жената казала на г-жа Сонг, че дъщеря ѝ работи на границата, но не уточнила от коя страна. Сега станало ясно: Ок Хи била в Китай.

– Ще трябва да отидете в Китай, за да вземете парите и дрехите. Дъщеря ви чака там – казала жената. Запознала г-жа Сонг с мъж, когото представила като свой съпруг. – Не се тревожете. Той ще ви заведе от другата страна.

Била стигнала чак дотук. Можела ли да се върне? Взели друга кола за Херьонг – също граничен град. След това зачакали да се стъмни.

Когато пристигнали на брега, било десет часът и все още валяло. Реката се била покачила, разливайки се над бреговете си и превръщайки ги в хлъзгава кал. Г-жа Сонг не можела да различи къде свършва брегът и започва реката. Двама мъже в униформи на севернокорейски гранични полицаи се присъединили към тях. Единият я повдигнал като малко дете на гърба си, а другият го хванал за ръката, за да пазят равновесие, докато се клатушкат към целта си. Няколко пъти се препънали и за малко да паднат. Г-жа Сонг била сигурна, че ще я изпуснат и течението ще я отнесе. Като повечето севернокорейци от нейното поколение тя не можела да плува. Но преди зараждащото се в нея желание да извика "Върнете ме обратно!" да успее да излезе на повърхността, те вече излизали от водата. Единият от водачите дал на граничарите малко пари и след това отново изчезнал във водата в посока към Северна Корея. Г-жа Сонг и другият водач продължили в тъмното. През нощта изкачили някакъв хълм и призори влезли в малко китайско селце.

Хванали такси, нещо, което г-жа Сонг не била правила никога преди това. Коли, камиони, моторетки и двуколки пълзели по тесните улички, водещи към пазара. Звукът на клаксони изпълвал въздуха. Било 8 часът сутринта и магазините тъкмо отваряли. Решетките на витрините се вдигали нагоре със скърцащ звук. Продавачите в магазините пускали музика, която кънтяла от високоговорителите на входовете им. "Каква ужасна силна музика" – мислела си г-жа Сонг. Искало ѝ се да си запуши ушите. Ако това бил капитализмът, не ѝ харесвало. Бил твърде шумен. Как може Ок Хи да живее на такова отвратително място?

Водачът спрял, за да купи яйца, наденица и свински крачета за закуска. Излезли от града по черен път, който водел към няколко скупчени къщи, оформящи малко селце. Влезли в една от къщите. Водачът представил г-жа Сонг на собственика и неговата дъщеря. Били етнически корейци с китайско гражданство и говорели същия диалект като този на г-жа Сонг. Развели я наоколо. Къщата не била кой знае какво – тухлени стени, керемиден покрив, самоделна дървена ограда, която заграждала предния двор, но била пълна с всякакви електроуреди: стереоуредба, пречиствател на въздуха, цветен телевизор, хладилник. Мъжът непрекъснато отварял вратата на хладилника, вадейки отвътре най-различни неща за ядене и пиене. Бира, плодове, кимчхи. Когато сложили ѝ продуктите, които купил водачът, на масата имало повече храна, отколкото г-жа Сонг някога била виждала, освен на сватбения банкет на дъщеря ѝ. Всичко, което би могла да си пожелае, било пред нея. Всичко освен Ок Хи.

– Къде е дъщеря ми? – попитала г-жа Сонг.

Мъжът я погледнал и измърморил нещо неразбираемо. Г-жа Сонг попитала отново, този път с по-остър тон.

– Отиде да търси работа – отговорил той.

Г-жа Сонг не знаела дали да му вярва. Бил любезен, дори твърде любезен домакин. Тя веднага заподозряла, че крият нещо, но била твърде изтощена, за да настоява. Потънала в неспокоен сън. Когато се събудила и все още нямало и помен от Ок Хи, изведнъж я обзело ужасно подозрение: "Отвлечена съм!"

Г-жа Сонг не била сигурна дали да се опита да избяга. Къде ще отиде? Не знаела дори къде се намира. Водачът, който дошъл с нея, си тръгнал. Дали да се изправи лице в лице с домакина си и да го попита направо? И какво ли е станало с дъщеря ѝ? Мъжът и дъщеря му продължавали да я уверяват, че Ок Хи се е забавила някъде и скоро ще дойде. На следващия ден Ок Хи най-накрая се обадила. Говорела по пукащата линия и звучала, сякаш е някъде много далеч. Опитала се да убеди майка си, че всичко е наред, че ще се видят съвсем скоро, че трябва да си почива.

– Кажи ми къде си – настояла г-жа Сонг с подозрение в гласа.

– В Хангук – отвърнала Ок Хи.

Г-жа Сонг никога не била чувала това име.

– Къде се намира? Близо до Шънян? – попитала тя, споменавайки един от най-големите градове в Североизточен Китай, на около 500 км от селото, където се намирала.

– По-далеч е. Ще се обадя утре, за да ти обясня.

Северно корейците наричат страната си Чосон, а тяхната отделена съседка Нам Чосон, буквално Южна Корея. Южнокорейците използват съвсем друго име за своята страна. Наричат я Хангук.

Следващия път, когато се обадила, Ок Хи обяснила на майка си, че е в Южна Корея. Г-жа Сонг не можела да повярва. Толкова се ядосала, че започнала да се тресе от гняв. Притеснила се да не получава сърдечен удар. От всички лоши неща, които Ок Хи била правила през живота си, от детските бели, през сквернословията по адрес на режима, чак до престоя ѝ в трудовия лагер, никога не била стигала толкова далеч. Преминала на страната на врага. Платила на тези хора да прилъжат собствената ѝ майка да избяга. Г-жа Сонг никога преди не се била чувствала толкова разгневена.

– Ти си предател! Ти не си ми дъщеря – изкрещяла в слушалката, преди да я тресне върху телефона.

През следващите три дни Ок Хи се обаждала непрекъснато. Г-жа Сонг отказвала да говори с нея. Накрая омекнала.

Ок Хи хлипала по телефона.

– Майко, обичам те. Искам да дойдеш да живееш тук с мен – Ок Хи ѝ разказала накратко за живота си. Имала работа. Когато пристигнала, южнокорейското правителство ѝ дало пари, за да се устрои.

– Ако е толкова хубаво в Сеул, защо плачеш? – попитала г-жа Сонг.

Тя предположила, че южнокорейците, като марионетки на американските империалисти, са покварили дъщеря ѝ с парите си и след като измъкнат от нея достатъчно информация, ще я измъчват и ще я убият. Това била чувала г-жа Сонг за начина, по който се отнасят към севернокорейските бегълци в Южна Корея. Нямала причина да не вярва.

– Не е така, майко – запротестирала дъщеря ѝ. – Плача, защото ми липсваш. Искам да дойдеш при мен.

Г-жа Сонг не искала и да чуе. Казала на Ок Хи, че иска да се върне в Северна Корея веднага щом се възстанови от, пътуването. Щяла да си почине още няколко дни, за да събере сили.

Шляела се из къщата, излежавала се, хранела се и гледала телевизия. В двора имало голяма сателитна антена, която улавяла южнокорейска телевизия. Южнокорейските сапунени опери били много популярни и г-жа Сонг веднага била обсебена от една, наречена "Стъклената пантофка", в която се разказвало за две сестри сирачета, които били разделени като деца. Когато не давали нейния сериал, щракала из каналите, за да търси футболното първенство.

През 2002 г. Световното първенство по футбол се проведе в Южна Корея и Япония. От 1988 г., когато Южна Корея беше домакин на Олимпийските игри, не са излъчвани толкова много кадри от Сеул. Г-жа Сонг не се интересувала от футбол, но била заинтригувана от кадрите от Южна Корея, които давали от време на време. Не можела да не забележи колите, небостъргачите, магазините. По време на паузите за реклами показвали мобилни телефони и други стоки, за които тя никога не била чувала.

Когато националният отбор на Южна Корея победил Пол ша, завършил наравно със САЩ и след това победил Португалия, Италия и Испания, стигайки до полуфинал – първият азиатски отбор, който го е правил – милиони хора излезли по улиците, за да празнуват. Носели червени фланелки и рога с малки червени лампички, за да подкрепят отбора си – "Червените дяволи". Г-жа Сонг ги гледала, били корейци също като нея, говорели същия език, но изглеждали толкова красиви, толкова щастливи, толкова свободни.

За г-жа Сонг било трудно да вярва на нещата, които виждала по телевизията. От живота си в Северна Корея (да не споменаваме и двадесет и петте години, през които била омъжена за журналист) знаела, че образите могат да се манипулират. В лекциите на Работническата партия ги предупреждавали, че чуждестранната телевизия е създадена с цел да разклаща вярата в ученията на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир. ("Южнокорейските марионетки, контролирани от американското ЦРУ, използват най-коварно специално подготвени материали, за да представят империалистическия свят в по-добра светлина", се казвало в една от тези лекции.) Тя подозирала (съвсем правилно), че Ок Хи плаща на щедрите ѝ домакини, за да ѝ промият мозъка и да се съгласи да отиде в Южна Корея.

Но не можело всичко да е измислено. А и не можела да оспори онова, което видяла с очите си в Китай – изобилието от хранителни продукти, колите, електроуредите.

В къщата имало уред за варене на ориз, който се изключвал автоматично, когато оризът стане готов. Повечето електроуреди обърквали г-жа Сонг, но този я омагьосал от самото начало. Много отдавна самата тя имала специална тенджера за варене на ориз, но тя нямала нищо общо с това. А и полицията я конфискувала, защото нямали право да използват електричество за готвене.

Всяка сутрин, когато чуела писукането на оризоварката, сигнал, че закуската е готова, г-жа Сонг се изумявала от напредналата технология. Било истина, че Северна Корея е изостанала с години, може би дори с десетилетия от Китай. А кой знае колко по-назад е от Южна Корея, мислела си тя. Чудела се какво ли би си казал бедният ѝ съпруг за всички неща, които видяла в Китай. Макар че не била напускала къщата, откакто пристигнала, имала чувството, че преживява огромно приключение само като разучава кухнята или включва телевизора. Би се радвала да може да сподели всичко това със съпруга си. Мислела си за Чханг Бо най-вече когато се хранела. Колко обичал да яде! Щял да изпита такава наслада от наденичките. Очите ѝ се пълнели със сълзи при тази мисъл. След това се сещала за сина си. Спомените ѝ били осеяни с толкова вина и срам, че не можела дори да говори за него. Толкова силен, толкова млад – било истинска трагедия да го загуби едва на двадесет и пет. Колко много изпуснал от живота. Колко много били изпуснали всички те – тя, дъщерите ѝ, заключени в Северна Корея, изтрепващи се от работа. За какво? Ще правим каквото ни каже партията. Ще умрем за Вожда. Няма за какво да завиждаме. Ще вървим по нашия собствен път. Вярвала на всичко и пропиляла живота си. Или пък не. Дали наистина животът ѝ е свършил? Била на петдесет и седем, все още в добро здраве.

Такива мисли изпълвали главата ѝ една сутрин, докато слабата светлина на зората се процеждала в стаята ѝ. Отърсила се от вглъбението си и чула писукането на уреда за варене на ориз от кухнята. Скочила от леглото. Това бил звукът, който я извадил от забвението. Била готова да тръгне.