Химн на смъртта

Глава 20 ДЪЛГООЧАКВАНИ СРЕЩИ

Нечистата кръв, която обрекла Ми-ран на посредствен живот в Северна Корея, се превърнала в най-голямото ѝ предимство от другата страна на границата. Роднинските връзки в Южна Корея се оказали безценни. За разлика от другите бегълци, които започвали нов живот в непознат свят, Ми-ран имала родственици, които я очаквали.

Под повърхността на бездушната забързаност на модерния живот в Южна Корея конфуцианските традиции все още имат непоклатима основа. Като единствен син бащата на Ми-ран бил продължител на семейната линия и след неговата смърт потомството му трябвало да поеме тази роля.

Когато през 1998 г. семейството на Ми-ран преминало река Тумън и отишло в Китай, първото, което направили, било да се обадят в общината в Сосан, Южен Чхунгчхонг, където бил роден баща ѝ. Всички се били преместили преди десетилетия, по време на масовата миграция към градовете. Самото село почти изчезнало, след като на територията му изградили водохранилище. Но в Корея домът е мястото, където е роден баща ти, независимо дали някой все още живее там. В общината имали адресите на двете по-малки сестри на Те У, и двете живи и живеещи близо до Сеул, и предложили да им препратят писмо. Семейството решило двадесет и три годишният брат на Ми-ран да напише писмото като единствения мъж, въпреки че бил най-малкият. Той написал много официален текст: "Пиша ви като единствен син на вашия брат. Бих искал да ви уведомя, че той си отиде от този свят миналата година в провинция Кьонгсонг, Северен Хамгьонг." Написал адреса и телефона на къщата в Йендзи, малък град близо до границата, където били отседнали.

След няколко седмици една от сестрите им се обадила. Имала известни резерви. Бил минал почти половин век, без да получат обаждане, писмо или дори да чуят слух, че брат им е оцелял след Корейската война. През 1961 г., осем години след края на войната, южнокорейското Министерство на отбраната го записало като загинал по време на бойни действия през 1953 г. Семейството било убедено, че той е починал на двадесет и една, без да остави деца. Името му било сложено на възпоминателната плоча за загиналите във войната, поставена на Националното гробище. Откъде можели сестрите му да знаят, че това не е измама, нескопосан опит да измъкнат пари от тях. Сестрата на Ми-ран, която вдигнала телефона, казала на леля си някои от нещата, които знаела. Дребни факти от семейната история, рождени дни и прякори. Южнокорейските им роднини предложили да направят ДНК тест. Ми-ран и останалите се съгласили.

Семейната среща продължила две седмици. И двете лели дошли в Китай заедно с други роднини, общо десет души. Веднага щом се видели, осъзнали, че не е необходим ДНК тест.

– Не можехме да спрем да се гледаме. Бяхме изумени от приликата, еднакви форми на главите и ръцете, еднаква походка, еднакъв маниер на говорене – каза ми Ми-ран.

– Сестрите на баща ми мислеха, че семейната линия е прекъсната, защото той е бил единствен син – спомняше си братът на Ми-ран. – Когато дойдоха в Китай и ги погледнах – бях поразен. Бяха жени, но изглеждаха точно като него.

Нямало връщане назад. Майката на Ми-ран искала да се върне в Чхонгджин, за да бъде с двете си дъщери и внуците си, които останали, но семейството се страхувало, че севернокорейското правителство ще разбере, че са се срещали с роднини от вражеската държава – само по себе си престъпление. Нямало какво друго да направят, освен да отидат в Южна Корея.

Двете лели отишли в южнокорейското консулство в Шънян, настоявайки роднините им да бъдат транспортирани в Сеул – това било най-малкото, което южнокорейските власти можели да направят за вдовицата и децата на ветеран, държан като военнопленник толкова години, но от консулството отказали. Ким Те Чжун, който по-късно спечели Нобелова награда за мир, тъкмо бил встъпил в длъжност като президент през февруари 1998 г. и започнал осъществяването на така наречената "слънчева политика" за намаляване на напрежението в отношенията със Северна Корея. Отношенията между Южна Корея и Китай също били деликатни. Служителите в консулството се опасявали, че ако, дадат убежище на семейството на Ми-ран, това можело да има негативни дипломатически последствия.

За щастие роднините им разполагали с необходимите средства, за да вземат нещата в свои ръце. Сестрите имали малък хотел, а един от синовете им притежавал обществена баня в покрайнините на Сеул. Той летял няколко пъти от Китай до Южна Корея, за да уреди прилични фалшиви паспорти за роднините си. Взел един от своя братовчедка, която била на годините на Ми-ран. Махнали снимката и сложили тази на Ми-ран. Една от лелите "изгубила" своя паспорт, за да може да го използва майката на Ми-ран. Всичко това било незаконно и дори по-късно един от братовчедите лежал цял месец в затвора за фалшифициране на паспорти, но свършило работа. През януари 1999 г. Ми-ран, сестра ѝ, брат ѝ и майка им пристигнали благополучно в Южна Корея.

Тъй като имала семейство там, Ми-ран не била възприемана като аутсайдер, а по-скоро като южнокорейка, която е прекарала първите двадесет и пет години от живота си в друга държава. Била севернокорейка, доколкото будела любопитство, но не толкова, че да изплаши южнокорейците. Ръстът ѝ от 1.60 см, който се възприемал като внушителен в Северна Корея, бил нормален за Южна Корея. Все още притежавала ясно изразените скули и римския нос, които спрели дъха на Джун Санг, когато я видял за пръв път пред киното. В нея имало тази тайнственост на севернокорейките, която толкова привлича южнокорейските мъже. Красотата, семейните връзки, самоувереността и природната ѝ интелигентност изиграли огромна роля. Почти веднага я приели в университета със специалност педагогика. Притежавала вродено красноречие, умеела да разказва истории заинтригуващо и често я търсели за интервюта и разговори за севернокорейската образователна система.

Малко преди да навърши тридесет, се запознала със снажен млад мъж, чиято широка усмивка и кръгли очила внушавали топлота. Имал хубава работа като цивилен служител на армията. Оженили се с одобрението на двете семейства. В края на 2004 г. родила сина си.

Отпразнуваха първата му годишнина в традиционния корейски стил с обяд за почти сто души – приятели и роднини. Бяха наели горния етаж на зала за празненства в източен Сеул, украсена със сини и бели балони. Ми-ран, съпругът ѝ и детето бяха облечени в цветни одежди, наречени ханбок, които се носят на специални церемонии. Дрехата на Ми-ран беше направена от блестяща коприна с цвят на слонова кост, с избродирани червени и черни ширити около яката. Беше лъчезарна и самоуверена, чудесна домакиня. Беше постигнала корейската мечта, всъщност мечтата на много жени, които познавам – красив съпруг, малко момченце и университетска диплома, която предстоеше да получи.

В начина си на обличане и говорене не се различаваше от южнокорейките. Вече нямаше онзи гърлен акцент, който издава севернокорейците. Със съпруга ѝ бяха купили апартамент в Сууон, град в покрайнините на Сеул, където живеят проспериращи млади семейства, които обаче не могат да си позволят цените от 1 милион щатски долара за апартамент в Сеул. Живееха в комплекс, наподобяващ гора от еднакви бетонни сгради, които се отличават една от друга само по номерата си. Като цяло не беше лошо място. Сградите бяха нови и чисти, фасадите, боядисани в приятен кремав цвят. Слънчевата светлина нахлуваше през френските прозорци и изпълваше дневната на апартамента на Ми-ран на втория етаж на една от сградите. Вътре беше светло и просторно, бебето имаше отделна стая, имаха кабинет с компютър "Самсунг" на бюрото и голяма кухня с модерни уреди.

Когато отидох у тях, Ми-ран приготвяше обяд на сина си, пухкаво малко детенце, което гледаше анимационно филмче в дневната.

– Ако го бях родила в Северна Корея, щях да го храня с оризово мляко с малко захар в него, ако изобщо можех да си го позволя – каза ми тя.

Говорихме за посоката, в която беше поел животът ѝ. Жонглираше между задълженията, свързани с образованието и семейството. Семейството на съпруга ѝ очакваше от нея да бъде традиционна корейска съпруга. Отглеждането на дете е скъпо; беше ѝ трудно да се справя с всичко. Ходеше на аеробика, за да свали излишните килограми от бременността. По кожата ѝ често излизаха пъпки от стреса. Проблемите ѝ не бяха много по-различни от тези на всички останали работещи майки, които познавах.

Дълбоко в себе си обаче Ми-ран беше същият човек, който бил поставен на дъното на обществото в Северна Корея – бедното момиче с нечиста кръв. Беше израснала, фориирана от непрестанна пропаганда, а след това бе преживяла болката от предателството; години наред живяла в страх, неспособна да казва на глас мнението си, таяща мисли, противоречащи на официалната доктрина. Беше се калила да минава покрай човешки трупове, без да забавя крачка. Беше се научила да изяжда обяда си до последното зрънце царевица или ориз, без да тъгува за своите ученици, които скоро щяха да умрат от глад. Тормозеше я непрестанно чувство на вина. Вината и срамът са обща характеристика на всички севернокорейски бегълци. Много от тях се мразят заради нещата, които е трябвало да направят, за да оцелеят.

В случая на Ми-ран вината не беше просто мъгляво чувство, породено от напускането на родината. Една-две години след като се бяхме запознали, тя ми разказа какво се е случило със сестрите ѝ, които останали. През лятото на 1999 г., около шест месеца след като те пристигнали в Южна Корея, Службата за държавна сигурност арестувала и двете ѝ сестри почти едновременно. Най-голямата сестра, Михи, красавицата на семейството, която се омъжила за военен и която толкова им помагала по време на глада, и сестра ѝ Ми Сук водили примерен живот, били лоялни към родителите си, съпрузите си и децата си и към Ким Чен Ир. Отвели ги посред нощ – същият сценарий като кошмара, който Ми-ран често сънувала, с единствената разлика, че оставили децата с бащите им, които трябвало да подпишат документи за развод. Най-вероятно ги бяха изпратили в лагери с доживотни присъди. Имайки предвид жестокия глад през 1999 г., почти сигурно бяха мъртви.

Съдбата на двете сестри тежеше като камък на съвестта на семейството, помрачавайки всеки щастлив момент. Дори когато Ми-ран роди здраво момченце, а брат ѝ беше приет в университет в Австралия, семейството не можеше да се зарадва истински. Изглеждаше им толкова несправедливо. Бегълците, които пристигаха по-късно, можеха да изпращат пари на роднините си в Северна Корея, които живееха, без да са репресирани и много по-добре от средния севернокореец. Може би сестрите на Ми-ран бяха толкова жестоко наказани, защото семейството е било сред първите избягали и заради лошия им произход. Майката на Ми-ран, жената с желязна воля, която поддържала цялото семейство по време на глада, рухнала, след като пристигнали в Южна Корея. Макар че била само на шестдесет и две, здравето и нервите ѝ я предали. Платила на шаман, предсказващ бъдещето, който ѝ казал, че нейните дъщери са още живи, но това само я разстроило още повече.

Тя се обърнала към религията. Като момиче в Чхонгджин, преди да започне режимът, тя ходела на църква и сега преоткрила вярата от детството си. Молела се постоянно, искайки прошка за това, че е предала децата си.

Ми-ран не беше вярваща и не намираше утеха в нищо. Вината пречеше на съня ѝ и нарушаваше всекидневието ѝ, макар и толкова натоварено, че не би трябвало да има време да мисли. Сестрите ѝ бяха платили най-високата цена, за да може тя да кара "Хюндай".

Мислеше и за любимия, когото беше изоставила. На него приписваше заслугата, че не се беше предала на съдбата, която ѝ предопределял нейният произход, че ѝ беше вдъхнал увереност като жена и като учител. Нито веднъж не беше казал и една дума срещу режима, но я беше научил да мисли самостоятелно, което бе запазило ума ѝ отворен и незасегнат от пропагандата.

Когато се срещахме, Ми-ран често говореше за Джун Санг. Подозирах, че ѝ доставя удоволствие да си спомня за първата си любов, за която не можеше да говори с майка си, а още по-малко със съпруга си. Когато си припомняше как Джун Санг я забелязал за пръв път пред киното или как се разхождали по цяла нощ в тъмнината, говореше въодушевено като ученичка, споделяща клюки с приятелката си.

– Можеш ли да си представиш? Три години, преди да започнем да си държим ръцете, шест години, преди да се целунем? И дори не беше истинска целувка, а само бегло по бузата.

Шегувахме се, че само несподелената, а в този случай неконсумираната любов трае вечно. Имах чувството, че копнееше не толкова по изгубената си любов, колкото по невинността си.

Попитах я дали знае какво се е случило с Джун Санг.

– Предполагам, че вече е женен – гласът ѝ заглъхна и тя сви рамене с престорено безразличие. Каза ми, че не съжалява, че вече не са заедно, обичала съпруга си, но съжалявала, че е заминала, без да има възможност да се сбогува. Спомни си последния ден в Чхонгджин, когато помислила, че го е видяла от другата страна на улицата, но не посмяла да се приближи от страх да не издаде плановете си.

– Аз и той имаме специална връзка. Мисля, че някой ден ще го видя отново.

Проведохме този разговор в средата на октомври 2005 г., малко след първия рожден ден на сина ѝ. Три седмици по-късно Ми-ран ми се обади, можех да доловя вълнението ѝ в слушалката. Съобщи ми новината: "Той е тук!"

Седмица по-късно се срещнахме на кафе в "Старбъкс" в Сеул, на няколко пресечки от работата ми. По описанията на Ми-ран си представях висок, красив мъж. Вместо това пред мен стоеше кльощав човек с джинси и очила. Въпреки това в него имаше нещо необикновено. Зъбите му блестяха бели като на кинозвезда. Гладките му бузи и разширените ноздри му придаваха екзотичен татарски вид, който ми напомняше малко за Рудолф Нуреев. Когато кафетата ни бяха готови, той скочи, за да ги вземе. Движеше се леко, личеше си, че се чувства добре в кожата си. От своя страна Ми-ран беше видимо нервна. Носеше къса дънкова пола и повече грим от обикновено.

Щях да отбележа, че изглежда учудващо спокоен за човек, който току-що е пристигнал от страна, в която няма кафенета, но се оказа, че Джун Санг е пристигнал в Южна Корея преди почти година. Когато разбрал от агент на Националната следствена служба, с когото се запознал по време на разпитите си, че Ми-ран е омъжена, решил, че е по-добре и за двамата да не я търси. Не защото не искал. Напротив, бил съсипан, след като тя заминала, много повече, отколкото Ми-ран си мислела. Бягството ѝ разтърсило силно неговото самочувствие. Най-много го боляло заради абсурдността на ситуацията. Защо пазили толкова тайни един от друг? Как така и двамата са искали да избягат, но не са си споделили? На всичкото отгоре се почувствал страхливец, че не избягал по-рано. Гордостта му била наранена не защото тя го изоставила, а защото се оказала по-смелата от двамата.

– Смятах, че съм по-напред от нея в осъзнаването на някои неща, но съм грешал – призна той.

Ми-ран го прекъсна за момент, за да успокои егото му.

– Аз също имах съмнения и изпитвах недоверие към управлението, но той имаше повече информация от външния свят.

Усмихна му се и той продължи разказа си. След като Ми-ран заминала, той се заровил в работата си в изследователския институт и му предложили постоянен пост и възможност да стане член на Работническата партия. Семейството му го насърчило. Това било най-доброто, което можел да постигне в Северна Корея. Животът му в Пхенян бил сравнително комфортен. Стаята, в която живеел под наем, била топла и имал достатъчно храна. Но не искал да се жени. Отказвал да излиза на срещи с момичетата от университета, които били подходяща партия. Не посещавал допълнителните лекции, които щели да увеличат шансовете му за членство в партията. Всяка вечер след работа се прибирал и пускал пердетата плътно, за да гледа южнокорейска телевизия.

През 2001 г. поискал разрешение да напусне работата си в института. Казал на началника и колегите си, че родителите му имат проблеми със здравето и като най-голям син трябвало да се грижи за тях, което било доста правдоподобно извинение. Истината била, че искал да се върне в Чхонгджин, където нямало да следят всяко негово движение и щял да бъде по-близо до китайската граница. Захващал временни работи и известно време работил в болницата близо до мястото, където с Ми-ран се разхождали вечер. Вместо да прахосва парите си, прекарвал повечето вечери у дома с родителите си, въпреки че трябвало да понася укорителното мълчание на баща си, отдал се на разочарованието от някога обещаващия му син.

Въпреки цялото обмисляне и планиране обаче нещата не преминали толкова гладко колкото при бягството на Ми-ран.

Джун Санг пестил пари за бягството си в продължение на три години. Бил методичен човек, който внимателно преценява последствията от всяка своя дума или действие. Планирал педантично всяка подробност чак до дрехите, които щял да облече за пътуването – скъпа риза, подарък от чичо му от Япония. Била твърде крещяща, за да я носи в Чхонгджин, и решил, че ако е облечен с нея в Китай, никой няма да го помисли за беден севернокореец. Обул най-хубавите си японски панталони и пъхнал раница в найлонова торба. Решил да премине границата през юни, когато реката е най-пълноводна. Избрал един от най-дълбоките участъци, защото нямало толкова охрана. Посредникът, който го придружавал, носел празни пластмасови бутилки, които да ги задържат на повърхността. Джун Санг и една четиридесетгодишна жена, която бягала заедно с него, се съблекли по бельо, извръщайки благоприлично поглед един от друг, въпреки че било тъмно като в рог. Джун Санг увил дрехите си в найлонови торбички, за да не се намокрят.

Водата стигала до брадата му, а течението било много по-силно, отколкото очаквал. Жената, която била с него, започнала да потъва. Не можела да плува. Той стиснал здраво ръката ѝ и продължил да се бори с течението. Внезапно босите му крака докоснали пясък и след малко изпълзял на брега с подгизнало бельо. Жената излязла след него. Бил в Китай. Погледнал другия бряг, назъбения силует на севернокорейските планини, сякаш докосващи небето, осветени от първите лъчи на зората. За секунда го пронизала тъга, но нямал време за колебание. Облякъл дрехите си, които се били намокрили въпреки торбичките, и последвал посредника в планината, отдалечавайки се от реката, докато не изгубили Северна Корея от погледа си.

Не очаквал, че може да е толкова студено през юни. Краката му се ожулили в мокрите обувки и се издули от пришки. Когато най-накрая стигнали селото, където се надявали да си починат и да хапнат, се оказало, че няколко дни по-рано хванали севернокореец да краде и местните били враждебно настроени към бегълците. Побързали да се махнат оттам, страхувайки се, че някой може да ги предаде на полицията. Жената, която пътувала с него, предложила да продължат към нейната крайна дестинация, село, където била живяла с китайски фермер. Докато вървели, тя разказала историята си на Джун Санг. Била с този мъж няколко години и имали бебе на една година. Арестували я преди седем месеца и я изпратили в лагер в Северна Корея. Искала да се върне при съпруга и сина си. Уверила Джун Санг, че той ще го приеме, докато се възстанови, за да продължи пътя си.

Оказало се, че и фермата не е спасението им. Когато стигнали, китайският фермер започнал да рита и удря жената и нападнал Джун Санг с мотика, крещейки ожесточено. Явно решил, че Джун Санг е неин любовник.

Джун Санг тръгнал из провинцията, самотен, без да знае накъде върви. Накрая видял рикша и скочил вътре, повтаряйки единствената китайска дума, на която посредникът го бил научил – "шъчан", пазарът. Слязъл на малък открит пазар и намерил една жена, която продавала кимчхи. Решил, че е корейка, и я попитал дали познава някого, който би го наел на работа. Очите ѝ се стрелнали от очилата му към кичозната японска риза.

– Изглеждаш като младеж, който никога не е вършил тежка работа – казала му пренебрежително. Въпреки това след известно увещаване го запознала с търговец от корейски произход, който имал фабрика за тухли и предложил работа на Джун Санг.

Той прекарвал дните си, носейки тежки корита с тухли, които били толкова горещи, че ако приближал лицето си достатъчно, можели да опърлят веждите му. Вечер в общежитието на работниците пишел в тетрадка, която си купил. За пръв път в живота си водел дневник – в Северна Корея било твърде опасно да изливаш искрените си мисли на лист хартия. Пишел за времето, прекарано в университета. Пишел стихотворения. След тежкия работен ден в завода дневникът му помагал да си припомни причините, заради които е избягал.

Прекарал два месеца във фабриката и спестил пари, за да изпълни целта си да стигне до Южна Корея. Взел автобус до Циндао, където има голяма южнокорейска търговска общност и консулство.

Южнокорейските консулства в Китай са изключително добре охранявани, именно за да не допускат хора като Джун Санг, но той смятал, че ще го пуснат, ако е облечен подходящо. С останалите си пари купил костюм и нови очила. Появил се пред сградата със самоуверена походка и минал покрай охраната на входа, качил се на асансьора и натиснал копчето за седмия етаж, където се намирал консулският отдел. Но копчетата за седмия и осмия етаж работели само със специален ключ. Когато излязъл на шестия етаж, забелязал още един пазач и се вмъкнал обратно в асансьора. Накрая се качил до деветия етаж и слязъл по стълбите. Когато изтичал навън, чул настойчивите гласове на пазачите, говорещи по радиостанциите си.

Имал късмет, че се измъкнал, без да го арестуват.

Джун Санг нямал повече пари, нито идеи. Замислил се дали да не се върне в Северна Корея и може би щял да го направи, ако не открил интернета.

Въпреки че бил студент в един от най-престижните университети в Северна Корея, Джун Санг никога не бил използвал интернет. В университета му имало прилични компютри, IBM съвместими, с процесори Pentium 4. Той бил използвал севернокорейския "интранет" – затворена система, до която се допускали само хора от академичните среди, за да имат достъп до различни научни трудове и до цензурирана енциклопедия, купена от държавата, но по отношение на интернет Северна Корея била като черна дупка, една от малкото държави в света, до които той не достигнал. В компютърните клубове в Чхонгджин децата можели единствено да играят игри. Нищо повече.

Джун Санг бил чувал за интернет и когато отишъл в Китай, любопитството му се засилило. В главата му се зародила смътната идея, че той може да му помогне да разреши проблемите си. Но как да се добере до него? На автобусната гара в Циндао започнал да се шляе наоколо, ослушвайки се за някой, който говори корейски, и накрая се приближил към млад мъж. Оказало се, че е южнокорейски студент на разменни начала.

– Няма проблеми. Ще те науча да го използваш. Много е лесно – казал на Джун Санг, докато вървели към интернет кафене.

За Джун Санг това било цяло откритие. С всяко натискане на мишката светът се отварял пред него. За пръв път се почувствал уверен, че решението му да избяга в Китай е било правилно. Седял там, с образование от най-добрия университет в страната му, един от най-грамотните в компютърно отношение севернокорейци, а се чувствал като малко дете, което за пръв път открива света. Написал в южнокорейската търсачка думите "Северна Корея – човешки права" и "Севернокорейски бегълци".

През следващите няколко седмици Джун Санг седял до късно през нощта в кафенето, ядял полуготови нудели и четял. Научил, че и други севернокорейски бегълци имали подобни проблеми, докато стигнат до Южна Корея, и проучил стратегиите, които използвали, кои действали и кои се провалили. Образовал се по въпросите на южнокорейското законодателство, уреждащо статута на севернокорейските бегълци, и дипломатическите проблеми, които възпрепятствали приемането на бегълци в посолствата и консулствата на Южна Корея в Китай. Проучил картата на Китай, графиците на самолетите и влаковете и се чудел как да се измъкне.

И тогава един ден прочел за свещеник в Инчхон, който пишел с голямо съчувствие за нелегалната мрежа за прекарване на бегълци през Монголия. Джун Санг, който с помощта на южнокорейския студент си направил електронна поща, му изпратил писмо, изпълнен с въодушевление: "Аз съм в Циндао. Можете ли да ми помогнете да стигна до Южна Корея?"

Маршрутът на Джун Санг бил същият като този на Ким Хьок. Дотогава вече стотици хора били избягали по този път и местата за пресичане на границата и безопасните убежища били добре познати. Трябвали му 2500 долара за пътуването, които неговият чичо от Япония му изпратил. Взел влака за Еренхот, след това прекосил пустинния район на границата с Монголия, където граничната полиция го предала на южнокорейското посолство. Пристигнал в Южна Корея през октомври 2004 г. и бил предаден за разпит на Националната следствена служба.

След това било негов ред да задава въпроси. Не бил първият му въпрос, но един от първите: Можете ли да ми кажете как да се свържа с Ми-ран? Бил сигурен, че е в Южна Корея, защото в интернет кафенето в Циндао потърсил името ѝ в мрежата и прочел интервю, което била дала. НСС следяла внимателно севернокорейските бегълци и със сигурност трябвало да има информация за нея.

Агентът на следствената служба се поколебал. Според правилата нямали право да дават на бегълците информация за други бегълци, защото има опасност да са севернокорейски шпиони.

– Съжалявам. Не мога да дам такава информация, освен ако не сте близки роднини.

– Тя ми е годеница. Първата ми любов – умолявал го Джун Санг.

Агентът се разчувствал и обещал да проучи въпроса. На следващия ден влязъл при Джун Санг и му казал, че ще му даде телефонния ѝ номер, но трябва да знае, че тя е омъжена.

Джун Санг бил поразен. Когато се замислил, осъзнал колко глупаво било да смята, че тя ще е сама и ще го чака. Ми-ран вече била на тридесет и една. Не знаели нищо един за друг вече повече от шест години.

– Честно казано, дотогава дори не ми беше хрумвало, че може да е омъжена – спомни си Джун Санг.

Опитал се да се утеши. Припомнил си стихотворение от унгарския поет от деветнадесети век Шандор Петьофи, което си рецитирал наум, докато прекосявал река Тумън:

Когато го прочел за пръв път в Пхенян, стихотворението го разчувствало силно и той го научил наизуст. Жертвал любовта си към Ми-ран, за да остане в Пхенян. Никога не я поставил на първо място в живота си. Дошъл в Южна Корея единствено и само за свободата.

През следващите месеци Джун Санг преминал през същите изпитания като другите бегълци. Завършил програмата за ориентиране, наел си апартамент, купил си мобилен телефон и се скитал по улиците и пазарите объркан, опитвайки се да не пада духом. Имал само няколко приятели и понякога съжалявал, че не знае къде живее Ми-ран. След като разбрал, че е омъжена, казал на агента на следствената служба, че не иска телефонния ѝ номер. "По-добре е да я оставя на мира. Все пак е омъжена" – казал си.

Една вечер отишъл на гости на човек, с когото се запознал в Ханауон. Било неофициално събиране на севернокорейци, които от време на време се виждали на по бира. Сред тях бил и мрачен младеж, когото Джун Санг веднага познал – бил малкият брат на Ми-ран. Преди години му давал бонбони, за да се опита да спечели благоразположението му. Но тогава Сокчу бил дете и сега не познал Джун Санг.

Същата вечер се заговорили и след това разговаряли и на следващите им сбирки. Не след дълго Сокчу започнал да става подозрителен.

– Откъде знаеш толкова много за мен и за семейството ми? – попитал. Тогава, преди Джун Санг да успее да отговори, той се ударил по челото и сам си отговорил на въпроса.

– Ами да, ти си онзи тип, който се мотаеше около сестра ми.

Седмица по-късно Джун Санг вървял по тротоара покрай съвсем идентични високи жилищни сгради. С Ми-ран се разбрали да се срещнат на станция на метрото в източен Сеул. След като Сокчу разбрал кой е, Джун Санг вече нямал избор и ѝ се обадил. Доловил негодуванието, което се появило в тона ѝ, щом разбрала, че говори с Джун Санг.

– Защо не се обади по-рано? – казала Ми-ран. – Можехме да ти помогнем.

Почувствал се като глупак. Бил в Южна Корея вече почти година, през която се бъхтел всекидневно, чувствайки се изгубен, отчаян и самотен. Един приятел щеше да му дойде добре, особено някой, който го познава и знае откъде идва. Макар че самият той се чувствал огорчен като мъж, изоставен без предупреждение, накрая започнал да се извинява.

Непрекъснато поглеждал мобилния си телефон, за да види колко е часът – никой, когото познавал, не носел часовник. Чудел се дали не е объркал линията и сега да чака на грешен изход. Все още се чувствал объркан от всичките линии на метрото, които изниквали от непрестанно разширяващата се мрежа на централен Сеул. Всяка станция била по-голяма от предишната, с безкрайни коридори, облицовани с плочки и с многобройни изходи, неразличими един от друг. Този се намирал в новопостроен жилищен квартал, където Ми-ран му казала, че живее майка ѝ. Джун Санг наблюдавал хората по тротоара, търсейки някого в прииждащите тълпи, когото да разпознае. Бил ясен ден в краткия, но съвършен промеждутък между влажното лято и зимата. Улиците били претъпкани с хора, повечето жени, защото бил работен ден, а повечето южнокорейки не работят, след като родят. Джун Санг ги наблюдавал в техните тесни дънки, бърборещи по мобилните си телефони с пухкави играчки, полюшващи се от тях. Някои бутали луксозни детски колички, които сигурно стрували повече от велосипед. В Северна Корея детските колички били нещо непознато – децата, които още не могат да ходят, се завързват за гърба на майката с дълъг шал. Джун Санг се чудел дали Ми-ран е като тези разглезени млади майки. За секунда се паникьосал дали не е минала покрай него и той не я е познал. Тогава чул някой да вика името му и се обърнал стреснато.

– Отдавна ли чакаш? – попитала Ми-ран, сваляйки прозореца на колата си.

Въображението на Джун Санг все още се поддавало на романтични сценарии в холивудски стил. Години наред тръпнел в очакване на тяхната среща и продължавал да си представя сцената, в която двамата тичат един срещу друг на мъгливия перон на железопътна гара. Разигравал и други сценарии, но в нито един от тях не присъствала кола и със сигурност не с Ми-ран зад волана.

Спряла на автобусната лента и отворила страничната врата, приканвайки го да се качи. Говорела бързо, извинявала се за закъснението си, обяснявала му за натовареното движение и че не можела да намери място за паркиране. Очите ѝ следели пътя, докато неговите постоянно се стрелкали към нея. Чертите на лицето ѝ били същите – не можел да повярва, че си е помислил, че може да не я познае. Може би не била толкова лъчезарна, колкото си я спомнял, а може би красотата ѝ е била преувеличена от годините на копнеж.

Кожата ѝ издавала напрежението от отглеждането на малко дете. Имала малко акне около брадата, недобре прикрито с грим. Доловил известна прилика с аджума в нея. Носела плисирана пола с цвят на кайсия и широка блуза с къс ръкав. Дрехите ѝ не били прости. Нито животът ѝ. Простотата на юношеството била изчезнала отдавна.

– Толкова си спокойна – нарушил мълчанието.

– Не, не, всъщност съм много нервна – отговорила тя.

Стигнали до тих и спокоен ресторант в покрайнините на града. Започнали с любезни въпроси за семействата си, но нямало тема, която да не води до трагедия. Джун Санг не смеел да попита за сестрите ѝ. Бил чул, че са ги арестували. А тя не смеела да го попита за родителите му, които той може би никога повече нямало да види. Бързо стигнали до въпроса за внезапното заминаване на Ми-ран. Докато разговаряли, усетил как гневът му се надига.

– Можеше да се опиташ да ми изпратиш някакъв знак – казал ѝ той.

Тя възразила. Когато избягали, не била сигурна какво точно правят. Можело да бъде просто пътуване до Китай, за да видят роднините си, и въпреки че не ѝ повярвал, се почувствал по-добре, когато я чул да го казва.

Тя разбрала, че той не е бил в Чхонгджин през октомври 1998 г. преди заминаването ѝ. Когато помислила, че го е видяла на улицата, това всъщност е било въображението ѝ.

– Ако си искал да дойдеш в Южна Корея, защо не дойде по-рано? – попитала го тя.

Джун Санг не можел да ѝ отговори. Ми-ран се разплакала, било ясно какво има предвид. Била омъжена и имала дете. Било твърде късно.

В течение на месеците въодушевлението, че са се намерили, отново намаля. Когато говорехме, често звучаха раздразнени един от друг. Джун Санг се оплакваше доста свадливо, че Ми-ран не е толкова красива, колкото е била преди. Ми-ран му била обещала да го запознае с жени, но не го направила. Общували главно по електронна поща или чрез съобщения по мобилния телефон. Удобството на модерните средства за комуникация убили част от магията между тях. Връзката им процъфтявала във враждебните условия на живота в Северна Корея. Чувствата значели много повече, когато са изразени на ръка върху така ценни листове хартия и изпратени по бавните влакове, останали без гориво.

– Сега, когато мога да му се обадя, щом поискам, или да му изпратя съобщение, вече не ми е толкова интересно – призна Ми-ран. – Дори ми е трудно да разбера как съм могла да прекарам толкова години обсебена от него.

Обратът в социалния им статус не помогнал на отношенията им. В Северна Корея Джун Санг бил от по-доброто семейство, с пари, хубави японски пуловери, образование от Пхенян. Сега бил новопристигнал, без пари и без връзки. Севернокорейското му образование било безполезно в Южна Корея. Всичко, което знаел за науката и технологиите, било остаряло. Нямал перспективи за хубава кариера и захващал само временни работи като доставчик на храна. Един ден, докато я разнасял на мотора си, го бутнало такси. Станал от асфалта и след като видял, че и той, и моторът са невредими, продължил. Когато се върнал в ресторанта и разказал какво е станало, шефът му избухнал в смях. Ако Джун Санг не бил толкова наивен и зелен, щял да измъкне обезщетение от шофьора на таксито.

Джун Санг не обърнал внимание на думите му. Не се дразнел от хапливите забележки на южнокорейците. Самоувереността му имала здрави корени. Никога не се самосъжалявал, нито изпитвал съмнения заради бягството си, въпреки че се тревожел, че повече няма да види родителите си. Наслаждавал се неимоверно на най-дребните свободи, които му предлагал новият му живот. Носел дънки точно защото в Северна Корея не можел. Пуснал косата си до раменете. ("Винаги съм си мечтал да имам дълга коса. Реших да го направя, преди да стана на четиридесет, за да не изглеждам като загубеняк" – каза ми той.) Четял ненаситно. В Северна Корея успял да получи някакво хуманитарно образование, но имал огромни празнини. Често му давах книги. Любимата му беше превод на "1984". Беше смаян от факта, че Джордж Оруел е разбрал толкова добре тоталитарния режим, който в Северна Корея беше реалност.

Миналата година се видяхме на обяд в "Лоте Уърлд", огромен търговски и увеселителен комплекс в южен Сеул. Беше неделя следобед точно преди лунната Нова година и бе пълно с хора. Проправихме си път през тълпите, за да намерим място, където да говорим. Накрая намерихме места в суши ресторант с въртящ се бар, последната мода в Южна Корея. Докато вземахме суши от движещата се лента, Джун Санг ми каза, че се е записал в университет, за да завърши фармация, като сравнително бърз начин да получи професия. През ваканциите монтирал вентилационни системи на строителен обект в покрайнините. Изборът му изглеждаше странен за някого с неговия произход. Подозирах, че когато се видим следващата година, ще прави нещо съвсем различно.

За севернокорейските бегълци често е трудно да се установят. Не е лесно да живееш в свободния свят, след като си избягал от тоталитарен режим. Бегълците трябва да преоткрият себе си в свят, който им предлага безкрайни възможности. Изборът къде да живееш, с какво да се занимаваш, дори какви дрехи да облечеш сутрин е достатъчно труден дори за тези от нас, за които това е нещо обичайно. А за хора, които са свикнали държавата да решава вместо тях, е истински шок.

Бегълците често се тормозят заради положението, в което се намират. Много от тях, дори повечето, искат да се върнат в Северна Корея. Голяма част от избягалите са убедени, че режимът на Ким Чен Ир е на ръба да се срине и че след няколко години ще се върнат в свободна държава. Предположението им не е съвсем неоснователно. В средата на 90-те години, по време на глада след смъртта на Ким Ир Сен и разпадането на Съветския съюз, всички очаквали, че краят е близо. Посетителите на Пхенян, които снимат издигащите се паметници, маршируващите в строй войници и кичозните социалистически плакати, неизменно се изумяват, че всичко това е оцеляло в двадесет и първи век. Една от туристическите агенции рекламира екскурзиите, които организира до Северна Корея, с мотото "Вижте го, докато все още го има".

Докато за останалия свят устойчивостта на режима в Северна Корея е любопитен факт, за севернокорейците е трагедия. Дори за онези, които са успели да избягат. Джун Санг няма шанс да види родителите си, които вече са на по седемдесет години, освен ако системата не се разпадне, докато те все още са живи. Той осъзнава, че кариерата на фармацевт не е най-доброто приложение на уменията и таланта му, призна ми го, когато се видяхме през януари 2010 г. Иска да се върне в Северна Корея, за да направи нещо, за да спаси страната си. Ми-ран, въпреки че роди второ дете през 2007 г., дъщеричка, завърши педагогика с надеждата да може да участва в реформите на образователната система в Северна Корея. Също така осъзнава, че единственият шанс за сестрите ѝ е да успеят да оцелеят до деня, в който лагерите бъдат отворени и пуснат затворниците. Дотогава могат само да чакат.