Химн на смъртта

Епилог ОЧАКВАНЕ

През петте години в Сеул, когато работих като кореспондент на "Лос Анджелис Таймс", присъствах на безброй вечери с мои колеги журналисти, с дипломати и хора от научните среди. В един момент разговорът неизменно стигаше до Северна Корея и много от присъстващите изразяваха мнение, че режимът на Ким Чен Ир скоро може да рухне.

Всъщност издръжливостта на севернокорейския режим е мистерия за много професионални наблюдатели на положението там. През 90-те години всички били единодушни, че краят му наближава. (През юни 1990 г. известният специалист по Северна Корея Николас Еберщат публикува есе, озаглавено "Началото на края на Северна Корея".) Въпреки всички препятствия обаче Северна Корея оцеля след падането на Берлинската стена, разпадането на Съветския съюз, пазарните реформи в Китай, смъртта на Ким Ир Сен, глада през 90-те и двата мандата на Джордж Буш-младши. Буш открито постави Северна Корея в "оста на злото" заедно с Иран и Ирак и намекваше, че Ким Чен Ир ще последва съдбата на Саддам Хюсеин. Но през 2010 г. Буш вече не е президент, а Ким Чен Ир все още е на власт, макар и в лошо зд-раве. Той е последният останал диктатор на двадесети век, жив анахронизъм.

Ким Чен Ир управлява страната си сякаш е разгарът на студената война, бълвайки гръмка пропаганда, недопускайки чужденци, заплашвайки реалните и въображаемите си врагове с ядрени оръжия и ракети. Северна Корея проведе два ядрени опита, през 2006 и през 2009 г. Почти две десетилетия дипломати от различните администрации на САЩ се провалиха в опитите си да постигнат споразумение със Северна Корея за отказ от ядрените ѝ програми в замяна на дипломатическо признаване от САЩ и официално подписване на мирен договор след края на Корейската война.

В настоящия момент напрежението между северната и южната част е по-голямо, отколкото в началото на 90-те години. На 26 март 2010 г. южнокорейският петролен кораб "Чхонан" беше взривен в Жълто море. Загинаха четиридесет и шест моряци. На 20 май южнокорейските следователи заявиха, че са открили сериозни доказателства, че корабът е бил ударен от севернокорейско торпедо. За да не отвърне със сила, Южна Корея прекрати всякаква икономическа помощ за Северна Корея. Избирането през 2007 г. на консервативния президент И Мьонг Пак сложи край на едно десетилетие на икономически и културен обмен, който беше гордостта на "слънчевата политика" на Ким Те Чжун. През 2008 г. след отказа на Северна Корея да се извини заради уж случайния инцидент със застрелването на южнокорейски турист бяха преустановени екскурзиите до планината Къмганг, които са един от източниците на твърда валута за страната.

Войнственото настроение в Пхенян върви ръка за ръка с икономическата безкомпромисност. Десетилетия след като останалата част от комунистическия свят капитулира пред капитализма, Ким Чен Ир се опитва да управлява икономиката по същия начин, както го е правил баща му през 50-те години на миналия век. Това, което постигна, на практика е да върне страната в състояние на пълна разруха, след като спря пазарните реформи, които са позволявали на хора като г-жа Сонг да оцелеят.

През последните няколко години Работническата партия е издала поредица от смехотворни правила без друга очевидна цел, освен да смаже естественото развитие на пазарната икономика. Забранили са на всички хора освен на жените над четиридесетгодишна възраст да продават стоки. Всички мъже и по-млади жени трябва да се явяват на работа в държавните предприятия, независимо че не получават заплати. Увеличени се ограниченията върху продуктите, които можеш да купуваш и продаваш. Специална полиция обикаля пазарите и конфискува всички вече незаконни стоки. Наред с ориза и царевицата соята също е забранена за продажба на пазара с абсурдния мотив, че може да бъде изнесена в Китай и препродадена на враговете в Южна Корея. Партията е издала забрани срещу китайските тоалетни принадлежности (защото причинявали изприщване) и китайските закуски (защото причинявали стомашно неразположение). Най-модерните дрехи, вкарвани от Китай, са забранени, защото имали прекалено крещящ и антисоциалистически вид. Ако няма приемливо извинение, партията просто казва на хората да не купуват продукти, на които пише "Произведено в Китай", защото трябва да подкрепят родното. Производство.

– Трябва да купуваме севернокорейски стоки вместо китайски. Но Северна Корея не произвежда нищо, всичко идва от Китай и на практика няма какво да купуваме – каза ми гневен севернокорейски бизнесмен, когото интервюирах миналата година в Китай. – Генералът ни иска да върне социализма такъв, какъвто беше преди.

До скоро хората са успявали да надхитрят полицията, като държат всички забранени стоки под масата или като ги скриват преди проверка. Но в края на 2009 г., когато Работническата партия извадила тежката артилерия, това се променило. На 30 ноември партията съобщила, че цялата валута, която е в обращение в момента, става невалидна и ще бъдат отпечатани нови банкноти. Привидната причина била да се предотврати инфлацията, като се махнат две нули от вона, чиято стойност по това време била 3500 за един щатски долар, за да се "укрепи националната валута и да се стабилизира обръщението на парите", както обяснил виещ служител на Работническата партия.

Всъщност това бил номер. Севернокорейският режим искал да конфискува парите, натрупани от хората, работещи на пазара. Според правилата хората можели да разменят до 100000 вона за новата валута, по-късно тази сума била увеличена на 300000, което означавало, че никой не може да има повече от 100 щатски долара на свое име. Преди това режимът правил този номер пет пъти, последният от които през 1992 г., но този път хората, работещи на пазара, наистина имали някакви пари и така зараждащата се средна класа, колкото и малка да била, само за един ден била ликвидирана.

– Не знам как да го обясня. Имаш чувството, че главата ти ще се пръсне. За един ден си изгубил всичките си пари. Хората влизаха в болница, изпаднали в шок – разказа ми седемнадесетгодишно момиче от Мусан през март 2010 г., когато бях от китайската страна на границата, за да интервюирам наскоро пристигналите от Северна Корея бегълци.

Заедно със смяната на валутата Работническата партия издала заповед за затварянето на всички пазари и забранила използването на чуждестранна валута. Този път хората се ядосали и имало известна съпротива. Вместо да предадат невалидната валута, те я тъпчели в тоалетните, хвърляли в океана или разпръсвали по улиците – отчасти, за да се отърват от доказателството, че са имали пари, отчасти, за да изразят гнева си. Един човек в Чхонгджин, който изгорил невалидната валута, бил екзекутиран за измяна, защото в огъня унищожил и лика на Ким Ир Сен, който бил на някои от банкнотите. Продавачите се съпротивлявали на полицаите, които се опитвали да затворят пазарите.

Казвали на хората, че ще могат да си купят каквото им трябва на много по-ниски цени от държавните магазини. Обещавали им, че оризът, който струвал 2500 вона, щял да се продава само за 25 вона с новата валута. Но държавните магазини нямали нито ориз, нито царевица, нито брашно или олио.

Със затварянето на пазарите можело да се купи храна само от шепа продавачи, продаващи в задните улички, а цените били безбожни. Цената на килограм ориз стигала размера на двуседмична заплата, едно яйце струвало колкото заплатата за една седмица. Понякога цените се удвоявали или утроявали за един ден, а валутният курс се променял така бясно, че чуждестранната търговия секнала заради създадения хаос.

Само за няколко часа обменният курс в хотел "Корьо", където отсядали повечето бизнесмени, се движел между 41 и 120 вона за евро. В зависимост от курса, на който попаднеш, чаша кафе струвала между 11 и 32 долара. Почти всички ресторанти и магазини в Пхенян затворили. Някои от малкото чуждестранни предприятия в Северна Корея заплашили да се оттеглят. Основите на икономиката били разрушени.

В края на декември 2009 г. Работническата партия била принудена да отмени забраната върху пазарите и през февруари 2010 г. Ким Йон Ир (да не се бърка с Ким Чен Ир) направил публично изявление, в което се извинил (нещо, което се случва рядко), признавайки, че валутната реформа била предприета без "достатъчна подготовка" и че партията съжалявала, че е причинила "затруднения на хората". За да засилят ефекта от извинението си, намерили жертвен агнец в лицето на директора по планирането и финансите Пак Нам Ки, седемдесет и седем годишен предан партиен член, който често присъствал на снимки с Ким Чен Ир. Според информацията той бил екзекутиран чрез разстрел на стадиона в Пхенян в средата на март.

Въпреки всички извинения нанесените щети не можели да бъдат възстановени. Китайските търговци, които преди това вкарвали стоки, не искали да продават, без да получат пари предварително, а техните севернокорейски колеги нямали такива.

Севернокорейците, които срещнах през март 2010 г. близо до границата, казаха, че от 90-те години насам не е имало такъв недостиг на храна. Разпадането на икономиката било изострено поради лошата реколта през 2009 г., която отчасти се дължала на намаляването на помощите от тор и семена от Южна Корея.

– Положението е нетърпимо. Хората отново гладуват – каза ми приказливата И Ми Хи, шестдесетгодишна жена от Мусан. Преминала границата с Китай в средата на декември 2009 г., две седмици след смяната на валутата, но говорела често със сина си, който имал незаконен китайски мобилен телефон.

– Не е както през 90-те години, когато храната изчезваше постепенно. Сега всичко се разпадна за един ден. Тогава никой не говореше за това, но сега всички се оплакват.

Мой приятел, който често пътува до севернокорейския град Раджин, специална търговска зона на север от Чхонгджин, ми каза, че когато отишъл през първата седмица на март 2010 г., на пазарите нямало ориз, нямало зеленчуци, нямало плодове, нито царевица, намирало се само малко брашно. Служител, на когото често носел бутилка шотландско уиски, този път приел подаръка с разочарование.

– Другия път донеси ориз.

Икономическият срив дойде в деликатен за режима момент. В момента Ким Чен Ир се опитва да направи най-дръзкия си ход досега – да издигне своя двадесет и няколко годишен син за свой наследник. Ким Чен Ун, роден през 1982 или 1983 г., е загадка дори по севернокорейските стандарти. Толкова е неизвестен, че може би ако в този момент мине по улицата в Пхенян, никой няма да го разпознае. Очаква се в края на 2010 г. неговите портрети да бъдат закачени по стените до тези на баща му и дядо му. Работническата партия започнала да представя Ким Чен Ун (или поне идеята за него, защото той никога не се е показвал публично) в края на 2009 г. и партийните кадри в Пхенян били събрани да празнуват рождения му ден на 8 януари 2010 г.

Издигането на наследника очевидно е било ускорено заради лошото здраве на Ким Чен Ир – след удар през 2008 г. останал с частично парализирана ръка и според информацията страда от заболяване на бъбреците, може би и от диабет или рак. Една жена от Хамхунг, която интервюирах през март 2010 г. по време на пътуването ми до границата, ми каза, че е чула за Ким Чен Ун на идеологическа лекция.

– Според това, което разбрах на лекцията, е много млад, под тридесетгодишен, и хората смятат, че заради младостта си ще бъде по-умен и ще донесе промяна – каза ми петдесетгодишната жена, която се представи като Чонг Хи Ок. Други не бяха толкова убедени.

– Какво може да очакваме от Ким Чен Ун, когато баща му управлява страната толкова лошо, че хората умират от глад? – сподели И, жената от Мусан.

Когато в Северна Корея храната свърши, режимът започва да храни хората с пропаганда. В Пхенян млади партийни кадри седят под мъжделеещите улични лампи, мърморейки под носа си думите, които е трябвало да наизустят от новогодишното обръщение на Ким Чен Ир за плановете му да подобри стандарта на живот на хората. Плакатите, призоваващи хората да работят повече, за да развият икономиката в "150-дневна битка", са последвани от нова кампания за "100-дневна битка", настояваща за още жертви в името на страната.

Казвали им, че трудът им ще бъде възнаграден през 2012 г., когато Северна Корея планира големи празненства по случай 100-тодишнината от рождението на Ким Ир Сен. Правителството приема този краен срок до 2012 г. толкова сериозно, сякаш Пхенян планира домакинството на Олимпийските игри, а пропагандата тръби, че Северна Корея ще стане "силна и просперираща нация". Хората са скептично настроени.

– Казват, че всичко ще се оправи, че до 2012 г. хората ще живеят добре. Но аз мога да смятам, това са само две години, и наистина се чудя как точно ще се подобри положението, когато в момента хората нямат какво да ядат – каза ми двадесет и осем годишна жена от покрайнините на Пхенян, която избягала в Китай в края на 2009 г.

Последното ми пътуване в Северна Корея беше в края на 2008 г. и кампанията за 2012 г. вече беше започнала. Бях изненадана, когато видях няколко нови сгради, които се строяха в столицата, и други, до които бяха издигнати скелета, за да ги ремонтират. Въздухът беше изпълнен с шума на електрически триони и пневматични чукове. Нямаше нищо общо с другите азиатски столици, където градският пейзаж постоянно се променя, но въпреки това беше забележително за Пхенян, град, в който времето сякаш беше спряло през 60-те години на миналия век. От десетилетия там не беше строено нищо освен няколко паметника на ръководството. Водачът ми каза, че до 2012 г. ще бъдат завършени 100 000 нови жилищни сгради. Голямата зала, където поставят революционни опери, се ремонтираше, а най-старото и изискано кино в Пхенян – "Тедонгмун" – вече беше реновирано. Това, което ме порази най-много, беше, че възстановяваха фасадата на най-голямата безсмислица, строена някога от режима, 105-етажният хотел "Рюгьонг", чието изграждане беше преустановено преди почти двадесет години заради липса на средства. Египетският консорциум "Ораском" се беше съгласил да поеме проекта като част от сделка за 400 милиона долара за изграждане на мрежа за мобилни телефони. Мрежата вече работи и макар че телефоните могат да се използват само за местни разговори, все пак е крачка, водеща Северна Корея към двадесет и първи век.

Беше топла септемврийска седмица и няколко жени носеха тесни сандали с високи токчета. За пръв път видях и жена на средна възраст, която беше с леко наднормено тегло – далеч от американските стандарти за затлъстяване, но достатъчно странно за Пхенян, за да ме накара да извадя фотоапарата си и да се опитам да я снимам, преди да завие зад ъгъла. Но какво означаваше това? Добре известно е, Пхенян е бутафорен град, поддържащ изкуствен имидж, за да заблуди чужденците. Където и да отидеш в Пхенян, срещащ подозрително добре облечени хора в сякаш нагласени ситуации – например млада жена с бузи, напудрени с руж, облечена в традиционна рокля, седи на бетонна пейка под главната статуя на Ким Ир Сен, преструвайки се, че чете книга. Трябва ти известно време, за да разбереш какво не е наред в картинката. Веднъж наблюдавах група войници в спретнатите им униформи, които приближаваха статуята с букет цветя. Когато се поклониха ниско в знак на уважение, панталоните им се повдигнаха точно толкова, колкото да забележа, че нямат чорапи. В Северна Корея има постоянен недостиг на чорапи.

По време на друго мое пътуване до Пхенян по-рано през 2008 г., този път в делегация, придружаваща Нюйоркската филхармония, градът беше осветен, сякаш беше Коледа. Площад "Ким Ир Сен" се къпеше в светлини, а главните улици бяха осветени от гирлянди малки лампички. Делегацията от повече от 300 души, сред които музиканти и журналисти, беше отседнала в хотел "Янгакто" (с прякор "Алкатраз", защото се намира на остров в реката и по този начин не позволява на туристите да се разхождат наоколо). Въпреки че беше февруари и навън бе лют студ, в стаите беше толкова горещо, че трябваше да стоим по тениски. Беше организиран пресцентър с интернет достъп. Вечерята представляваше банкет с много ястия, сред които сьомга, раци, агнешко, фазан и виенски шоколадови торти. Шведската маса на закуска беше украсена с ледени скулптури и издълбани пъпеши, пълнени с най-разнообразни храни, може би малко странно, но доста впечатляващо. Дори най-скептичните журналисти сред нас останаха с впечатлението, че Северна Корея е започнала да се възстановява след "великия поход" от 90-те години.

Естествено бяхме изиграни. Всичко това беше просто шоу, кратък антракт, в който светлините бяха осветили иначе мрачния театър на разпадащата се Северна Корея. Достъпът до интернет изчезна. Светлините изгаснаха. Седмица след концерта говорих по телефона с представителя на Световната програма по прехрана на ООН в Пхенян Жан Пиер дьо Маржери, който ми каза: "Веднага щом си тръгнахте, пак настана пълен мрак."

Световната програма по прехрана, която има най-силно присъствие сред агенциите за хуманитарна помощ в Северна Корея, дава доста мрачна оценка за икономическото положение в страната. Проучване сред 250 севернокорейски домакинства през лятото на 2008 г. е установило, че две трети все още допълват храненето си с трева и бурени. Повечето възрастни не обядват, защото нямат достатъчно продукти. Според Маржери на въпроса кога ще бъде следващото им хранене отговаряли, че не знаят, или давали неопределен отговор, например: "Надявам се, че роднините ми, които работят в кооперативно стопанство, ще ми донесат малко картофи довечера." Някои от запитаните се разплакали, докато отговаряли на въпросите.

Агенциите на ООН пишат в докладите си, че населението е хронично недохранено от години. В друг доклад от 2008 г. на група американски агенции за хуманитарна помощ се казва, че според учителите децата нямат енергия и изостават в социалното и когнитивното си развитие. Работниците не могат да издържат един пълен работен ден и изпълнението на задачите им отнема по-дълго от нормалното време. Болничните служители казвали на агенциите, че се наблюдава между 20 и 40% увеличаване на храносмилателните смущения, причинени от недохранване.

Щом излезеш от Пхенян, виждаш истинската Северна Корея, макар и през прозорците на автобуси или бързо движещи се коли. Дори служители на агенциите за хуманитарна помощ, които са установени в Пхенян, нямат право да излизат в провинцията без придружители. На екскурзия до Нампо (градът на западното крайбрежие, където Ми-ран видяла труп за пръв път) през септември 2008 г. видях хора, които изглеждаха като бездомници, спяха по тревата около главната улица. Други клечаха с наведени глави, очевидно нямаха какво друго да правят в десет часа сутринта в работен ден. Покрай пътя вървеше босокрако момче на около девет години, облечено в кална униформа, която висеше до под коленете му. Това беше първият път, когато видях известните скитащи лястовички, кочхеби.

По целия път между Пхенян и Нампо се виждаше, че работоспособното население на Северна Корея е заето с производството на храна. Жени на средна възраст, работещи в канцеларии, бяха изпращани в провинцията с малки бележници и лопати, преметнати на рамо. Отстрани на пътя по-възрастните пълзяха на четири крака, отсявайки ядливите бурени. Провинцията смърдеше от нощната тор, която все още се използваше вместо изкуствени торове. Имаше много малко моторизирани превозни средства в полята. Камионите, бълващи пушек, изглеждаха сякаш са приспособени да използват дървен материал и царевични кочани вместо гориво. Хората носеха големи чували на гърбовете си, прекосявайки прегърбени ръждясалите железопътни линии, които изглеждаха сякаш не са използвани от години.

Няколко души от тези, чийто живот проследих в книгата, от време на време се свързват със семействата си в Чхонгджин по незаконните телефони в Мусан, Херьонг и други гранични градове, в които се хваща сигнал от Китай. Повечето изпращат пари чрез посредници в Китай и поне допреди валутната реформа семействата на бегълците са били сред най-богатите.

– Мъжът ми казва, че агентите на Службата за държавна сигурност непрекъснато ходят у тях да искат нещо. Даже ходят да се бръснат, защото знаят, че той е единственият, който има ножчета за бръснене – каза ми веднъж Ок Хи.

Но след валутната реформа всичко, което били спестили, изгоряло.

– Животът и преди беше труден, но сега е станал още по-труден – каза ми г-жа Сонг, когато я видях за последно през януари 2010 г., шест седмици след ревалоризацията. Тя и другите бегълци се тревожеха и че политическата нестабилност в Северна Корея и отчаянието могат да доведат до репресии срещу семействата на бегълците.

Увеличаването на разликата между бедните и богатите довело до увеличаване на престъпността. Чхонгджин станал свидетел на жестоки убийства. Съпругът на втората дъщеря на г-жа Сонг работел като охрана на гарата до 2006 г., когато той и съпругата му дошли в Южна Корея, след като Ок Хи ги извикала. Когато избягал, имало толкова много кражби на храна от складовете с товари, че раздали на пазачите оръжия с истински патрони и им дали заповед да стрелят на месо. Същите правила се отнасяли за тесните ивици земя, засадена с царевица за семействата на железопътните работници. Чхонгджин има и учудващо голям проблем с наркотиците заради широко разпространения "лед" или кристален метамфетамин, който се произвежда в малки фабрики и се продава в града и на китайската граница. Той е евтин и намалява апетита, което го прави подходящ наркотик за севернокорейския начин на живот.

В Чхонгджин не се наблюдава строителното оживление, което видях в Пхенян. С изключение на няколко бензиностанции покрай главния път, в центъра от години не е построено нищо значимо. Най-новата сграда е яркорозова конструкция, издигната в края на 90-те години, където било изложено цветето кимирсенче – специален сорт, кръстен на Великия вожд. Фасадите на сградите от двете страни на Главния път № 1 бяха пребоядисани в пастелни нюанси на тъмнозелено и прасковено, но корнизите се ронеха, което представляваше постоянна опасност за пешеходците. Новите плакати, поставени на равни разстояния по целия път, натрапваха най-новия лозунг за възстановяване на икономиката: "кьонгдже чонсон", икономическия фронт. Няколко години по-рано хората започнали да отварят частни ресторанти в изоставени сгради, в които преди това се помещавали държавните ресторанти и предприятия, някои дори с караоке клубове, но до 2008 г. всичко беше затворено.

– Чхонгджин изглежда като град, който се връща назад във времето. Всичко е в окаяно състояние и изглежда, че положението се влошава – каза Антъни Банбъри, регионален директор за Азия на Световната програма по прехрана, който посети града през 2008 г. – В повечето заводи няма никакви признаци на дейност. Най-много един от осем комина да изпуска по малко пушек.

В отчаяната си нужда от чуждестранна валута през последните няколко години севернокорейският режим разреши посещенията на Чхонгджин за малък брой туристи, обикновено по пътя на връщане от планината Чхилбо, туристически обект на юг. Никой не е впечатлен. Мой приятел от Европа, който беше в Чхонгджин миналата година, го описа като "изключително мизерен град". Трудови екипи, в които имало стари хора и деца, строели път в центъра на града и моят приятел ги наблюдавал как работят от 5 часа сутринта до късно през нощта, носейки тежки камъни, които разтрошавали на чакъл с големи чукове. "Точно както съм виждал да работят затворниците по филмите" – каза ми той.

Екарт Деге, германски географ, който така великодушно осигури снимките за тази книга, видял същите сцени на тежък физически, труд през 2008 г., докато пътувал по пътя за Кьонгсонг, където са израснали Ми-ран и Джун Санг. "Имаше хиляди хора, които носеха пръст в лопати от хълмовете наоколо и я трупаха на малки купчини, сякаш строят пирамиди" – разказа Деге. В града забелязал и необичайно голям брой хора, клечащи в почти емблематичната за Северна Корея поза, със свити до гърдите колена, пазейки равновесие на седалищните си части. "В другите краища на света хората винаги правят нещо, а тук просто седят."

Това е характерно за Северна Корея явление, което и други са забелязали. Поради липсата на столове или пейки хората седят с часове на земята покрай пътищата, в парковете, на пазара. Гледат право напред, сякаш чакат нещо, може би влак или минаваща кола? Приятел или роднина? Може би не чакат нищо конкретно, а просто чакат нещо да се промени.

Барбара Демик май 2010 г.