Химн на смъртта

Глава 3 НАЙ-ВЕРНИЯТ ПОСЛЕДОВАТЕЛ

Чхонгджин е град с лоша слава, нежелано място за живеене дори според севернокорейските стандарти. Градът с население от 500 000 жители е сбутан между гранитните хребети на планините, криволичещи нагоре-надолу по брега, и Японско море, което корейците наричат Източно море. Крайбрежната ивица притежава суровата красота на щата Мейн, а искрящите води са дълбоки и студени, но риболовът без здрава лодка може да бъде опасен. Обрулените от вятъра планински склонове не позволяват отглеждането на много култури, а през зимата температурите могат да паднат до 5 градуса под нулата. Единствено земята около крайбрежната ивица е годна за отглеждане на ориз, основната храна в корейската култура. Исторически корейците измерват успеха в живота с това колко близо се намират до властта – част от вековна азиатска традиция, свързана със стремежа за бягство от фермата и приближаване до императорския дворец. Чхонгджин на практика е извън картата на Корея, разположен толкова на север, че е по-близо до руския град Владивосток, отколкото до Пхенян. Дори днес пътят с кола между Чхонгджин и Пхенян, които са едва на 400 км един от друг, може да отнеме три дни по неасфалтираните планински пътища, изпълнени с опасни остри завои.

По време на династията Чосон, когато корейската столица била още по-далеч – там където се намира днешен Сеул, поданиците, които предизвикат гнева на императора, били изпращани на заточение в тази затънтена периферия на страната. Може би поради заложения в гените бунтарски дух се смята, че в района на сегашната провинция Северен Хамгьонг се раждат най-коравите и трудни за подчиняване корейци.

До двадесети век тази най-северна провинция на Корея, простираща се чак до река Тумън – границата с Китай и Русия, била рядко населена и без особено икономическо значение. В миналите векове населението на провинцията най-вероятно е било превъзхождано по численост от тигрите – зверовете, които все още плашат малките деца в корейските народни приказки. Днес тези животни отдавна са изчезнали. Всичко се променило, когато японците си поставили за цел да изградят империя. Северен Хамгьонг се намирал точно по пътя на настъпление на японците към Манджурия, която те окупирали в периода преди Втората световна война. Японците били силно привлечени от неразработените залежи от въглища и желязна руда около Мусан, но трябвало да прекарат плячката си с кораби от окупирания полуостров до дома. Чхонгджин, малко рибарско селце (името идва от китайските йероглифи, означаващи "пресичане на бистра река"), бил превърнат в пристанище, през което всеки ден минавали три милиона тона товари. По време на окупацията (1910-1945 г.) японците построили голям стоманолеярен завод на пристанището в Чхонгджин, а малко по на юг издигнали Нанам, град с правоъгълна улична мрежа и големи модерни сгради. Там бил разположен главният щаб на 19-а пехотна дивизия на японската имперска армия, която помагала за инвазията в Източен Китай. По-надолу по крайбрежната ивица те построили от нищото град Хамхунг с огромни химически заводи за производство на всякакви продукти – от барут до торове.

След идването си на власт през 50-те години комунистите възстановили заводите, които били бомбардирани в двете последователни войни, и ги национализирали. "Нипон Стийл" станал завод за желязо и стомана "Кимчхек" – най-големият в Северна Корея. Ким Ир Сен изтъквал промишлената мощ на североизточната част като светъл пример на неговите икономически постижения. И до днес жителите на Чхонгджин не знаят много за историята на своя град – той действително изглежда като място без минало, защото режимът в Северна Корея не признава никакви постижения на японците. В Корейската народнодемократична република престижът и населението на Чхонгджин непрестанно нараствали, като до началото на 70-те години той се превърнал във втория по големина град в страната с население от 900 000 души. (Смята сe, че оттогава то е намаляло до 500 000 души, което прави Чхонгджин третия по големина град след Хамхунг.)

Чхонгджин – "железният град", както понякога го наричат, имал нарастващо икономическо и стратегическо значение заради стоманолеярните заводи. Фабриките правели часовници, телевизори, синтетични влакна, лекарства, металообработващи машини, трактори, плугове, стоманени листове и муниции. Ловели се раци, сепии и други морски дарове за износ. Районът на пристанището бил определен за корабостроене. Навсякъде по крайбрежието севернокорейците превземали японските военни съоръжения и изграждали ракетни бази, насочени срещу Япония. Въпреки това околните населени места запазили функцията си за заточаване на изгнаници – членове на групите на враговете и на колебаещите се били заселвани в миньорските градове, както направили с бащата на Ми-ран. Но град от такова значение като Чхонгджин не можел да бъде оставен в ръцете на ненадеждни хора. Режимът се нуждаел от лоялни кадри от групата на най-верните, за да е сигурен, че градът следва партийната линия. Чхонгджин имал свой собствен управляващ елит. Те живеели съвсем близо до низвергнатите. Взаимодействието между тези две групи, намиращи се в двата противоположни края на севернокорейската социална система, придавало на Чхонгджин необикновена динамика.

Сонг Хи Сук била сред най-верните последователи на режима. Работничка във фабрика и майка на четири деца, тя била образцов гражданин на Северна Корея. Декламирала лозунгите на Ким Ир Сен без капка съмнение. Педантично спазвала правилата. Г-жа Сонг (както се наричала, след като се омъжила, защото жените в Северна Корея не вземат фамилиите на своите съпрузи) приемала режима с такъв възторг, че била почти като героиня от пропаганден филм. В младежките си години външният ѝ вид също подхождал за тази роля – въплъщение на истинската севернокорейска жена. Тя отговаряла точно на типа, предпочитан от режисьорите във филмовите студии на Ким Чен Ир – лицето ѝ било закръглено, благодарение на което изглеждала добре нахранена дори когато не била, а устата ѝ била с извити нагоре краища, благодарение на което изглеждала щастлива дори когато не е. С малкия си нос и живи, честни очи тя изглеждала доверчиваи искрена и всъщност била точно такава.

Вярата ѝ останала непоклатима дори след момента, в който би трябвало да осъзнае, че системата я е предала. "Живеех единствено за генерала Ким Ир Сен и за родината. Никога не съм мислела различно" – сподели тя първия път, когато се срещнахме.

Г-жа Сонг била родена в последния ден от Втората световна война, 15 август 1945 г. Тя израснала в Чхонгджин, близо до железопътната гара, където баща ѝ работел като механик. Когато избухнала Корейската война, гарата станала основна цел на бомбардировките, тъй като водените от САЩ сили на ООН се опитвали да прекъснат пътищата и комуникациите на комунистите по крайбрежната ивица. Американският линеен кораб "Мисури" и други бойни кораби обикаляли водите на Японско море, обстрелвайки Чхонгджин и други крайбрежни градове. Американските бойни самолети бръмчели във въздуха, плашейки децата. Понякога прелитали толкова ниско, че г-жа Сонг можела да види пилотите. През деня майката на г-жа Сонг бягала с шестте си малки деца високо в планината, за да ги предпази от опасността. През нощта се връщали, за да спят в укритието, изкопано от съседите пред къщата им. Г-жа Сонг треперела под тънкото одеяло, сгушена за закрила до майка си и своите братя и сестри. Един ден майката оставила децата сами, за да види как е баща им. Предишната нощ имало тежки бомбардировки и един от заводите за железопътни части бил разрушен. Тя се върнала плачеща и паднала на колене, удряйки глава в земята. "Баща ви е загинал" – ридаела тя, събирайки децата около себе си.

Смъртта на баща ѝ осигурила на г-жа Сонг произход на дете на "мъченик, загинал във войната за освобождението на родината". Семейството дори получило удостоверение за това. Събитието също така запечатало в психиката ѝ неизличим антиамериканизъм, който бил толкова важен за идеологията на страната. След като прекарала най-впечатлителните си години в хаоса на войната, тя била готова да приеме педантичната подредба на живота си, осигурена от Работническата партия. А и със сигурност била достатъчно бедна, за да е подходяща за член на потиснатото бедно съсловие, което Ким Ир Сен твърдял, че представлява. Естествено било момиче с такъв безупречен комунистически произход да бъде отлична партия за брак. Тя била представена на бъдещия си съпруг от служител на Работническата партия. Избраникът, Чханг Бо, също бил член на партията – тя не би си и помислила да се омъжи за човек, който не е. Баща му имал добро военно досие като служител на севернокорейското разузнаване. По-малкият му брат вече работел в Севернокорейското министерство на обществената сигурност. Чханг Бо бил завършил университета "Ким Ир Сен" и се готвел за кариера на журналист, високопрестижна професия в Северна Корея, защото журналистите се смятали за говорители на режима. "Онези, които пишат в съответствие с целите на партията, са герои", обявил Ким Ир Сен.

Чханг Бо бил едър мъж, необикновено висок за севернокорейците от неговото поколение. Г-жа Сонг била едва 1.52 см и можела да се сгуши в обятията му като малко птиче. Били подходяща партия. Такава привлекателна, политически праволинейна млада двойка можела лесно да получи разрешение да живее в Пхенян. Тъй като Пхенян е единственият севернокорейски град, посещаван от чужденци, режимът полага огромни усилия, за да е сигурен, че всички жители правят добро впечатление с външния си вид и са надеждни в идеологическо отношение. Вместо това обаче било решено, че двойката е необходима, за да попълни бройката на преданите членове на партията в Чхонгджин, и те се заселили в най-хубавия квартал в града с определени привилегии.

Въпреки предполагаемото равенство в Северна Корея жилищата се раздават на същия йерархичен принцип, както се подреждат групите според произхода им. Най-непривлекателните квартали са на юг, в близост до каменовъглените и каолиновите мини, където работниците с ненадежден произход живеят в ниски варосани къщи, тип "хармоника". На север всичко е по-внушително. По пътя, минаващ през Нанам, сградите стават по-високи, някои от тях до осемнадесет етажа – признак за модерност по времето, когато били построени. Строителите дори оставяли шахти за асансьори въпреки че самите асансьори така и не били монтирани. Архитектурният стил на много от следвоенните апартамента бил заимстван от Източна Германия, с някои преработки, за да се впишат в корейската култура. Между етажите се оставяло допълнително място за корейската подова отоплителна система, а жилищните сгради били оборудвани с високоговорители във всеки апартамент, за да излъчват важни съобщения. Чхонгджин е далеч от модерния вид на Пхенян, но има своя собствена атмосфера на величие. Като столица на провинция Северен Хамгьонг в града са издигнати големи сгради за административните служби на провинцията и на Работническата партия. Административният център е разположен в подредена мрежа. Има университет, институт по металургия, институт по минно дело, селскостопански институт, институт по изкуствата, институт за чужди езици, медицински университет, три института за подготовка на учители, няколко театъра и музей на революционната история, посветен на живота на Ким Ир Сен. Срещу източното пристанище се намира хотел "Чхонмасан", предназначен за чуждестранни посетители, а близо до него е руското консулство. Улиците и площадите в центъра на града са проектирани в показния грандомански стил, популярен в Москва и други комунистически градове, който внушава идеята за властта на режима над отделния гражданин.

Основната улица, минаваща през града, известна като Път № 1, е толкова широка, че лесно би събрала шест ленти за движение, ако в Чхонгджин имаше толкова коли. И от двете страни, разположени на равни разстояния като часови по време на дежурство, са подредени големи чинари и акации, а най-долната част на стволовете им е боядисана в бяло. Според някои бялата боя е средство за защита срещу насекоми, според други предпазва дърветата при ниски температури, а според трети е знак, че дърветата са собственост на правителството и не могат да бъдат отсичани за горене. Бордюрите също са боядисани в бяло. Между дърветата са поставени познатите червени табели с пропагандни лозунги, а зад тях се издигат уличните лампи, които рядко се включват. Тротоарите са широки колкото тези на "Шанз-Елизе"– все пак булевардът е проектиран доста мащабно, макар че голяма част от пешеходците предпочитат да ходят по пътното платно, защото почти няма движение. Няма светофари, а униформени пътни полицаи, които изпълняват роботоподобна ритмична гимнастика с ръце, за да насочват малкото движещи се коли. Основният път се задънва пред входа на театъра на провинция Северен Хамгьонг, внушителна сграда, върху която е поставен почти четириметров портрет на Ким Ир Сен. Зад театъра градът внезапно свършва, обграден от планината Нака на североизток. Сега планинският склон е осеян с гробове, а повечето дървета са изсечени за горене, но все още е приятна гледка. Всъщност дори и днес центърът на Чхонгджин прави добро първо впечатление, но при по-внимателно вглеждане се вижда, че парчета бетон са се откъртили от сградите, уличните лампи са се наклонили леко в различни посоки, а трамваите са целите очукани, но малкото посетители на Чхонгджин са превозвани толкова бързо през града, че лесно могат да пропуснат тези подробности.

Апартаментът на г-жа Сонг бил на втория етаж на осеметажна сграда без асансьор. Когато я видяла за пръв път, г-жа Сонг с изумление разбрала, че сградата има вътрешна канализация – през 60-те години обикновените хора като нея никога не били виждали нещо толкова модерно. Отоплението било подово като в традиционните корейски къщи! Но действало чрез водноелектрическа централа, затопляща вода, която минавала по тръбите на сградата. Младото ceмейство нямало много мебели, но разполагало с две отделни стаи, една за тях и една за нарастващия им брой деца. Най голямата им дъщеря, Ок Хи, се родила през 1966 г., последвана две години по-късно от още една дъщеря и след това от още една. Дотогава севернокорейската медицина била достатъчно развита, така че повечето жени, живеещи в града, раждали в болница, но г-жа Сонг въпреки привидната си нежност била корава по природа. Тя родила всичките си деца сама, без дори да извика акушерка. Едно от тях се родило на пътя, докато г-жа Сонг се прибирала у дома с кош пране. След първото раждане свекървата ѝ сготвила супа със слузести ленти от водорасли, традиционна корейска рецепта за възстановяване на желязото при родилките. При следващото раждане свекървата, разочарована от раждането на още едно момиче, хвърлила водораслите на г-жа Сонг, за да си прави сама супата. След третото момиче спряла да ѝ говори.

– Ти си прокълната да раждаш само момичета – изстреляла грубо, преди да си тръгне.

Г-жа Сонг проявила упоритост. Четвъртото дете се родило един следобед, когато била сама в апартамента. Този ден си тръгнала по-рано от работа, защото усетила болки в корема, но понеже мразела да стои без работа, започнала да търка подовете. Остра болка пронизала тялото ѝ и тя се втурнала към банята. Най-накрая момче. Г-жа Сонг си върнала уважението на семейството. Този път свекървата ѝ сготвила супата от водорасли.

Чханг Бо бил в командировка и на следващия ден получил съобщение. Хванал първия влак за вкъщи, като по пътя спрял да купи детско колело – подарък за новороденото.

Въпреки че имала четири деца и се грижела за домакинството, г-жа Сонг работела на пълен работен ден, шест дни в седмицата в завода за облекла "Чосон" в Поханг като чиновничка в счетоводния отдел на центъра за дневни грижи към завода. От жените се очаквало да въртят заводите, защото в Северна Корея имало постоянен недостиг на мъже – приблизително 20 % от мъжете в трудоспособна възраст били мобилизирани във въоръжените сили, което представлява най-големият дял военни на глава от населението в света. Г-жа Сонг обикновено отивала на работа с едно от бебетата, вързано за гърба ѝ, и едно или две от другите ѝ деца, тътрещи се след нея. Децата ѝ на практика израснали в центъра за дневни грижи. Тя трябвало да работи осем часа с почивка за обяд и за дрямка в средата на смяната. След работа трябвало да прекара още няколко часа идеологическо обучение в залата на завода. Понякога лекцията била за борбата срещу американския империализъм, друг път за подвизите на Ким Ир Сен (реални или преувеличени) в борбата срещу японците през Втората световна война. Тя трябвало да пише есета за последните решения на Работническата партия или анализи на публикуваните през деня редакционни статии на вестника "Хамбук Илбо". Докато се приберяла вкъщи, ставало 22.30 часът. Тя свършвала домакинската си работа и приготвяла ядене, след това ставала преди изгрев слънце, за да подготви себе си и семейството за предстоящия ден, и излизала в 7.00 часа. Рядко спяла повече от пет часа. Някои дни били по-тежки от други. Всяка сряда трябвало да се явява рано на работа за задължителните заседания на Федерацията на жените социалистки. В петък вечер стояла до още по-късно, на сбирки за самокритика. На тях членовете на трудовото звено – отделът, към който били назначени – се изправяли ѝ споделяли с групата всичко, което не са свършили добре. Това била комунистическата версия на католическата изповед. Г-жа Сонг обикновено съвсем искрено заявявала, че се бои, че не работи достатъчно.

Г-жа Сонг вярвала в това, което казва. Всичките години на недоспиване, всички лекции и самокритика, все средства, използвани за промиване на мозъци или при разпити, били унищожили и най-малката възможност за съпротива. Тя била оформена по модела на подобрения човешки вид на Ким Ир Сен. Великият вожд не искал просто да построи нова страна; той искал да създаде нови хора, да промени човешката природа. За тази цел създал своя собствена философска система, "чучхе", чийто общоприет превод е "самодостатъчност".: "Чучхе" заимства от идеите на Маркс и Ленин за класовата борба между земевладелците и селяните, между богатите и бедните. Според тази идеология не Господ, а човекът сам определя съдбата си. Но Ким Ир Сен отхвърлил традиционните комунистически учения за универсализма и интернационализма. Той бил краен корейски националист. Внушавал на корейците, че са специален народ, избран народ и че не трябва да разчитат на по-могъщите си съседи Китай, Япония или Русия. Южнокорейците били позор за нацията заради зависимостта си от САЩ. "Установяването на "чучхе" накратко означава да бъдеш господар на революцията и реконструкцията на собствената си държава. Това означава да се придържаш неотклонно към независима позиция, да отхвърлящ зависимостта от други, да използваш собствения си мозък, вярвайки в своята сила и демонстрирайки революционен дух на самодостатъчност", пояснява той в един от многото си трактати. Този образ бил съблазнителен за горд народ, чието достойнство било потъпквано векове наред от неговите съседи.

Когато дошъл на власт, Ким Ир Сен преработил идеите, които развил, докато се борел срещу японското потисничество, превръщайки ги в инструменти за социален контрол. Той учел севернокорейците, че силата им като човешки същества се крие в способността да подчинят собствената си воля на колективния дух. Той не можел да се поддържа, ако всеки прави каквото му хрумне в някаква демократична система. Хората трябвало да следват абсолютния върховен водач безусловно. Разбира се, този водач бил самият Ким Ир Сен.

И все пак това не било достатъчно; Ким Ир Сен искал и любов. Плакати с ярки цветове, висящи по фасадите, го изобразявали заобиколен от червенобузести дечица, гледащи го с обожание, докато той ги дарявал с широка блестяща усмивка. На фона на тези изображения се виждали куп играчки и велосипеди – Ким Ир Сен не искал да бъде Йосиф Сталин; той искал да бъде Дядо Мраз. Бузите му с трапчинки го правели да изглежда по-миловиден от другите диктатори. Той бил бащата, който според конфуцианската система се ползвал с уважение и любов. Искал да стане част от севернокорейските семейства, сякаш е тяхна собствена плът и кръв. Този вид конфуциански комунизъм приличал повече на културата на имперска Япония, където императорът бил слънцето, пред което всички поданици се кланяли, отколкото на идеологията на Карл Маркс.

До известна степен всички диктатури си приличат. От Съветския съюз на Сталин до Китай на Мао, от Румъния на Чаушеску до Ирак на Саддам Хюсейн, всички тези режими са използвали една и съща натруфена фасада: статуи с внушителни размери, издигащи се от градските площади, портрети, висящи във всяка служба, ръчни часовници с лицето на диктатора, изобразено на циферблата. Но Ким Ир Сен издигнал култа към личността на ново равнище. Това, което го отличавало от шайката диктатори на двадесети век, била способността му да впряга силата на вярата. Ким Ир Сен добре разбирал въздействието на религията. Неговият вуйчо бил протестантски свещеник в предкомунистическия период, когато Пхенян имал толкова жизнена християнска общност, че го наричали "Йерусалим на Изтока". Когато дошъл на власт, Ким Ир Сен затворил църквите, забранил Библията, депортирал вярващите в най-отдалечените райони на страната и присвоил християнската символика и догми, за да издигне в култ собствената си личност.

По радиото говорели за Ким Ир Сен или за Ким Чен Ир със задъхан патос, по подобие на проповедниците на Петдесятничеството. Севернокорейските вестници разпространявали истории за свръхестествени явления. Според тях бурни морета затихвали, когато моряците, останали до последно в потъващия кораб, запявали песни, възхваляващи Ким Ир Сен. Когато Великият вожд отишъл в демилитаризираната зона, мистериозна мъгла се спуснала, за да го защити от дебнещи южнокорейски снайперисти. Той карал дърветата да цъфтят, а снега да се топи. Ако Ким Ир Сен бил Господ, то Ким Чен Ир бил Синът Божи. Говорело се, че също като Исус Христос раждането му било възвестено от ярка звезда в небето и появата на красива двойна дъга. Лястовица се спуснала от небето, за да съобщи за раждането на "генерала, който ще управлява света". Северна Корея пред-разполага към ирония. Ние се надсмиваме над крайностите на пропагандата и наивността на хората. Но ако се замислим, че тази идеология им е втълпявана от най-ранна детска възраст по време на дългите часове, прекарвани в центровете за дневни грижи към заводите; че през следващите петдесет години всяка песен, филм, статия във вестник и плакат са създадени, за да обожествят Ким Ир Сен; че страната е била херметично затворена, за да не се допуска нищо, което да всее съмнение в божествеността на Ким Ир Сен... Кой не би се поддал?

През 1972 г. по случай шестдесетия рожден ден на Ким Ир Сен, годишнина, считана за изключително важна в корейската култура, Работническата партия започнала да разпространява значки с неговия лик. Не след дълго цялото население било задължено да ги носи от лявата страна точно над сърцето. В дома на г-жа Сонг, както във всеки друг, висял портрет на Ким Ир Сен в рамка на гола стена. Хората нямали право да закачат друго на тази стена, дори снимки на кръвните си роднини. Ким Ир Сен бил цялото семейство, от което се нуждаели хората – поне до 1980 г., когато до портрета на бащата бил закачен този на неговия син Ким Чен Ир, обявен за секретар на Работническата партия. Севернокорейските вестници обичали да отпечатват "човешки истории" за героични граждани, които изгубили живота си, докато се опитвали да спасят портретите от пожар или наводнение. Работническата партия раздавала портретите безплатно, заедно с бяло парцалче, което трябвало да се съхранява в кутия под тях. То можело да се използва единствено за почистване на портретите. Това било особено важно по време на дъждовния сезон, когато в ъгълчетата на стъклената рамка пропълзявали петънца мухъл. Инспектори от полицията по спазване на обществените норми се отбивали поне веднъж в месеца, за да проверят дали портретите са Чисти.

Г-жа Сонг не се нуждаела от заплахата от проверка, за да изчисти портретите. Дори в безумната суматоха на сутрините, навивайки рогозките, приготвяйки обяд за всички, подканвайки децата да излизат, тя набързо ги минавала с парцалчето. Другите жени не обичали да носят значките с лика на Ким Ир Сен, защото често оставяли дупки и петна от ръжда по дрехите им, но не и г-жа Сонг. Един ден, след като се преоблякла набързо, тя излязла навън без значката си и била спряна от юноша, носещ лента на ръкава, знак, че принадлежи към бригадата за поддържане на социалния ред. Това били доброволци от Съюза на социалистическата младеж, които правели неочаквани проверки, за да видят дали хората носят значките си. Онези, които били хванати в нарушение за пръв път, обикновено трябвало да посещават допълнителни идеологически лекции и получавали черна точка в досието си. Но г-жа Сонг била така искрено ужасена, когато осъзнала, че е забравила значката си вкъщи, че момчето я пуснало да си върви само с предупреждение. Г-жа Сонг се опитвала да живее живота си според поученията на Ким Ир Сен, които била научила наизуст през всички онези вечери, прекарани в учебната зала на завода. Дори всекидневните ѝ разговори били изпълнени със заучени афоризми. Особено полезен цитат за укротяване на непослушно дете били думите "Лоялността и синовната преданост са най-висшите качества на революционера". Децата никога не трябвало да забравят, че дължат всичко на народния ръководител. Както всички севернокорейски деца те не празнували своите рождени дни, а тези на Ким Ир Сен на 15 април и на Ким Чен Ир на 16 февруари. Тези дати били национални празници и често единствените дни, в които хората получавали месо в дажбата си. По-късно, след започването на кризата с електроенергията, това били единствените дни, в които имали електричество. Няколко дни преди всеки рожден ден Работническата партия раздавала на всяко дете почти килограм лакомства. Това бил наистина впечатляващ подарък за децата, имало всякакви видове бисквити, желирани бонбони, шоколади и дъвки. Те не бивало да се ядат преди самия рожден ден и макар че някои майки не спазвали това правило, г-жа Сонг изпълнявала стриктно изискванията. Когато денят дойдел, децата се подреждали пред портретите, за да изразят благодарността си. Те се навеждали едновременно в дълбок искрен поклон.

"Благодарим ти, скъпи татко Ким Ир Сен" – повтаряли децата, докато майка им ги гледала с удовлетворение.

След години г-жа Сонг си спомняла онези времена с носталгия. Тя се смятала за късметлийка. Чханг Бо бил добър съпруг. Не спял с други жени. Не удрял г-жа Сонг, нито децата. Обичал да си пийва, но пиянството му било весело, пускал шеги, а смехът раздрусвал все по-наедряващото му шкембе. Те били щастливо семейство, изпълнено с любов.

Г-жа Сонг обичала трите си дъщери, сина, съпруга си, а от време на време дори свекървата. Тя обичала и Ким Ир Сен.

От онези години г-жа Сонг пази няколко скъпи спомена. Това били редките случаи, когато в неделя нито тя, нито Чханг Бо трябвало да се явяват на работа, а децата не били на училище и прекарвали времето заедно, като семейство. Два пъти през всичките години успели да отидат до плажа, който се намирал едва на няколко километра от апартамента им. Никой от тях не можел да плува, но вървели по пясъка и събирали миди, които занесли у дома и сварили за вечеря. Веднъж, когато синът ѝ бил на единадесет години, тя го завела в зоологическата градина в Чхонгджин. Била ходила там на училищно посещение. Спомняла си как когато отишла като дете, видяла тигри, слонове, мечки и вълк, но сега били останали само няколко птици. Г-жа Сонг никога не се върнала там.

Усложненията започнали, когато децата на г-жа Сонг станали юноши. Най-трудната от четиримата била голямата ѝ дъщеря. Ок Хи била копие на майка си – дребничка и закръглена, добре оформена и хубава. Но същите плътни устни при Ок Хи били раздразнително нацупени. Характерът бил остър. За разлика от милостивата природа на майка ѝ, тя била изключително чувствителна и сякаш постоянно наскърбена. Като най-голямата дъщеря на работеща майка, която отсъствала от къщи от зори до късно през нощта, Ок Ки трябвало да поеме голяма част от домакинската работа, но не го правела с радост. Ок Хи не била мъченик като майка си. Тя не можела да търпи малките безсмислени задължения, които правели живота толкова изтощителен. Не била мързелива, а непокорна. Отказвала да прави всичко, което смятала за безполезно.

Оплаквала се от "доброволческата работа", която юношите в Северна Корея трябвало да вършат като част от патриотичния им дълг. Когато станели на дванадесет, децата били мобилизирани в големи групи и изпращани в провинцията да засаждат, пресаждат или плевят ориз. Тя се ужасявала от идването на пролетта, когато трябвало да вдига кофи с тор и да пръска с пестициди, които лютели на очите ѝ. Когато другите деца пеели бод-ро "Да защитим социализма", докато марширували, Ок Хи мълчала с мрачен поглед.

Най-лошото било, когато трябвало да събират "нощна тор" от тоалетните на жилищните сгради. В Северна Корея имало постоянен недостиг на химически торове и затова използвали човешки екскременти, защото селскостопанските животни били твърде малко. Всяка седмица всяко семейство трябвало да предаде една кофа в склад, отдалечен на километри. В замяна получавали бележка, удостоверяваща, че са изпълнили дълга си, а след това тази бележка се заменяла за храна. Това противно, най-вече заради миризмата, задължение обикновено се изпълнявало от най-големите деца, така че Ок Хи впрегнала цялото си въображение, за да намери начин да го избегне. Оказало се много лесно да измами. Складът бил пълен с кофи, които били предадени, но никой не пазел (в крайна сметка кой би откраднал кофа, с изпражнения?). Ок Хи се сетила, че може да се промъкне, да грабне пълна кофа и да я предаде като своя, за да вземе бележката.

Когато се прибрала, Ок Хи приповдигнато се похвалила с хитростта си. Г-жа Сонг била бясна заради измамата. Тя знаела, че Ок Хи е най-умното от четирите деца – научила се да чете на три години и смайвала роднините им, като наизустявала дълги пасажи от писанията на Ким Ир Сен. Но случката с нощната тор потвърдила страховете на майка ѝ, че Ок Хи е индивидуалист, в който липсва колективният дух. Как щяла да оцелее в общество, в което всички трябва да маршируват в строй?

След като Ок Хи завършила училище, съпругът на г-жа Сонг използвал връзките си, за да ѝ намери работа в пропагандния отдел на строително предприятие. Ок Хи трябвалода пише доклади за трудовите бригади, които преизпълнявали нормите, и за забележителния прогрес на предприятието в строителството на пътища. Предприятието разполагало със свой собствен камион с високоговорители, който всъщност представлявал разнебитена военна камионетка със залепени отстрани лозунги ("Да моделираме цялото общество по идеята чучхе"). Докато камионът обикалял строителните площадки, Ок Хи вземала микрофона и четяла докладите си, разпространявайки постиженията на предприятието през пискливите високоговорители. Работата била приятна и не изисквала вдигане на тежки предмети и като всяка работа в пропаганден отдел носела известен престиж.

Г-жа Сонг и съпругът ѝ искали да осигурят допълнително бъдещето на Ок Хи, като ѝ намерят подходящ съпруг от Работническата партия. Г-жа Сонг се надявала да намери някого точно като нейния съпруг и затова инструктирала Чханг Бо да се оглежда за по-млада версия на самия него. Веднъж във влака за Мусан, където отивал в командировка, той седнал до чаровен млад мъж. Чхуе Йонг Су бил от добро семейство от Раджин, град малко на север от Чхонгджин. Той бил цивилен служител на Корейската народна армия, музикант, който свирел на тромпет. Всички, заемащи по-висок военен чин, имали някакво влияние в Северна Корея и приемането им в партията било почти сигурно. Чханг Бо решил, че младежът изглежда обещаващ и го поканил на гости в дома си.

Ок Хи и Йонг Су се оженили през 1988 г. в традиционния севернокорейски стил – пред статуята на Ким Ир Сен, който имал символична власт над всички бракове при липсата на духовенство. Облекли най-хубавите си дрехи – тя бежов жакет и черен панталон, а Йонг Су тъмен костюм – и застанали сковано един до друг, позирайки за снимка пред извисяващата се бронзова статуя. Двамата оставили букет цветя и съюзът им вече се считал за благословен от Великия вожд. Върнали се в семейния апартамент, за да се натъпчат на банкета, подготвен от г-жа Сонг. По традиция гостите трябвало да се приемат два пъти, веднъж в дома на булката и веднъж – на младоженеца. Имало известно съперничество между семействата в стремежа им да се покажат. Цялото събитие било доста скъпо, защото трябвало да се поканят съседите и колегите от работа, а семейството на булката трябвало да осигури шкаф, пълен с одеяла, кухненска посуда, огледало и тоалетка, а ако семейството било богато, може би и шевна машина и електрически уреди. Г-жа Сонг се чувствала несигурна; знаела, че семейството на Йонг Су е от по-висша прослойка, затова сторила всичко възможно, за да направи добро впечатление. Наредила маси, отрупани с храна – оризови сладкиши, морска треска, варени октоподи, пържено тофу, китайски рак и три вида изсушена сепия. Било най-изобилното ядене, което семейството някога щяло да яде заедно и може би най-хубавият момент от целия брак.

Оказало се, че Йонг Су има афинитет към "нънгджу" – евтино домашно спиртно питие от ечемик. След като обърнел няколко чашки, веселият му чар на музикант се изпарявал и започвал да проявява жестокост. Наперената походка, която в началото Ок Хи намирала за съблазнителна, започнала да изглежда заплашителна. Младата двойка се преместила в собствен апартамент близо до железопътната гара, но Ок Хи често бягала вкъщи. Един ден се появявала с насинено око, на следващия с разцепена устна. Шест месеца след сватбата Йонг Су се сбил със свой колега и бил изключен от военния оркестър. Изпратили го да работи в железодобивните мини в Мусан. Вече нямал шанс да бъде приет в Работническата партия. За членство се кандидатствало преди да навършиш тридесет години и след като преминеш проверката на партийния си секретар. Без членство в партията възможностите за кариера на Йонг Су били твърде ограничени. Ок Хи, която по това време карала трудна бременност, трябвало да спре да работи. Положението ѝ било по-несигурно от когато и да било.

Не след дълго и синът на г-жа Сонг започнал да ѝ създава тревоги. За разлика от Ок Хи, той винаги бил примерно дете. Нам Ок бил здраво момче, което много приличало, на баща си, мускулест, с впечатляващата височина от 1.80 см. Той рядко повишавал тон или се оплаквал. Каквото да поискали от него родителите или сестрите му, той го изпълнявал безропотно. Ок Хи се изумявала, че е възможно същите родители да създадат дете, което е толкова различно от нея. "Толкова е тих, че дори не забелязваш присъствието му" – казвала тя за малкия си брат. Нам Ок бил посредствен ученик, но изключително добър в спортовете. Бил най-щастлив, когато си играел сам, ритайки топка в бетонната стена на жилищната сграда часове наред. Когато станал на единадесет, един треньор измерил дължината на предмишниците и краката му и го избрал за специално спортно училище в Чхонгджин. Комунистическият подход към състезателните спортове налагал изискването не семействата, а режимът да решава кои деца да бъдат изтеглени от обикновените училища, за да бъдат подготвени за националните отбори. Нам Ок се справял толкова добре, че когато бил на четиринадесет, го изпратили в Пхенян, за да тренира бокс.

През следващите седем години Нам Ок имал право да се прибира у дома само два пъти в годината, всеки път за дванадесетдневна ваканция. Г-жа Сонг почти не го виждала. Разбира се, той никога не бил плакал на рамото ѝ, както нейните дъщери, но сега съвсем се отчуждил. Г-жа Сонг чула слухове, че Нам Ок си има приятелка в Чхонгджин, жена с пет години по-възрастна от него. Когато си идвал от Пхенян, той често оставал в апартамента ѝ. Това било скандално поради две причини: севернокорейците не излизали с по-възрастни жени и предбрачният секс бил посрещан с изключително неодобрение. Нам Ок можел да бъде изгонен от училище или изключен от Съюза на социалистическата младеж, което щяло да унищожи бъдещите му шансове да влезе в Работническата партия. Като единствен син той носел отговорност да сключи добър брак и да продължи семейната линия. Г-жа Сонг и съпругът ѝ се опитали да го попитат направо, но получили само неловко мълчание. Нам Ок все повече се отчуждавал от семейството си, понякога дори не се прибирал през ваканциите.

След това Чханг Бо имал сблъсък със закона. Една вечер той и г-жа Сонг били у дома, гледайки новините по телевизията със свои съседи. Те били сред малкото семейства в сградата, които имали телевизор. През 1989 г. телевизорите стрували колкото тримесечна заплата, около 175 щатски долара, а и никой нямал право да си купи без специално разрешение от трудовото звено. Обикновено те били подарявани от правителството от името на Ким Ир Сен като награда за изключителни заслуги. Чханг Бо получил техния, защото баща му бил офицер от разузнаването, който по време на Корейската война проникнал на юг във вражеските позиции. Телевизорът бил произведен от японската фирма "Хитачи", но носел корейска марка, "Сонгнаму", което означава "свещено дърво". Телевизорите и радиоприемниците в Северна Корея са предварително настроени така, че да улавят само официалните правителствени канали. Въпреки това програмата била сравнително увлекателна. Освен обичайните речи на Ким Ир Сен през делничните вечери можело да се гледа спорт, концерти, телевизионни д-рами и филмови продукции на студията на Ким Чен Ир. Понякога в събота и неделя пускали руски филм за награда. Г-жа Сонг и съпругът ѝ се гордеели с телевизора си. Обикновено когато го пускали, оставяли вратата на апартамента си отворена, за да могат съседите да влизат и да гледат с тях. Така се поддържал колективният дух.

Програмата, която докарала неприятности на Чханг Бо, всъщност представлявала безобиден репортаж за фабрика за обувки, произвеждаща гумени ботуши за дъждовния сезон. Камерата показвала панорамни кадри на спретнати експедитивни работници на конвейера, където ботушите се произвеждали с хиляди. Репортерът ентусиазирано превъзнасял отличното качество на ботушите и издекламирал впечатлявашите статистики на производителността.

– Ха, ако наистина има толкова много ботуши, защо моите деца нямат? – силно се засмял Чханг Бо. Думите се търколили от устата му, преди изобщо да успее да се замисли за последствията. Г-жа Сонг така и не разбрала кой съсед ги издал. Коментарът на съпруга ѝ бързо бил докладван на ръководителя на инминбана, човекът, следящ за спазването на морала и реда в квартала, който от своя страна предал информацията на Министерството на обществената сигурност. Тази служба със заплашително име всъщност е севернокорейската политическа полиция. Тя е създала широка мрежа от информатори. Според разказите на избягали севернокорейци на всеки петдесет души има поне един информатор – дори повече, отколкото в източногерманската Щази, чиито архиви бяха отворени след обединението на Германия.

Шпионирането на съгражданите е нещо като национален спорт. Имало млади доброволци от Съюза на социалистическата младеж като този, който спрял г-жа Сонг, защото не си носела значката. Те също така следели хората да не нарушават изискванията за облеклото, носейки джинси или тениски с надписи, изписани с латинската азбука, които били считани за символ на капиталистическото влияние или пък пускайки косата си твърде дълга; Партията редовно издавала укази, в които се посочвало, че мъжете не могат да оставят косата си да порасне повече от пет сантиметра, като се правело изключение само за плешивите мъже, които имали право на седем сантиметра. При неспазване на тези правила нарушителят можело да бъде арестуван от полицията по спазване на обществените норми. Съществували и "кючхалде", мобилни полицейски части, които обикаляли улиците за нарушители и имали право да нахлуват в домовете без предупреждение. Те търсели хора, които използвали повече електричество от разрешеното, например крушка по-мощна от 40 вата, електрически котлон или електрическа тенджера за варене на ориз. При такава изненадваща проверка един от съседите се опитал да скрие електрическия котлон под одеяло и подпалил апартамента. Мобилната полиция често правела проверки на домовете след полунощ, за да види дали няма гости, дошли без разрешения за пътуване и останали да пренощуват. Това било сериозно нарушение дори ако посетителите са роднини, живеещи в друг град, а още по-лошо било, ако гостът е любовник. Но не само полицията и доброволческите дружества слухтели наоколо. Всеки трябвало да следи за подривна дейност и престъпване на правилата. Тъй като страната била твърде бедна, а електроснабдяването твърде ненадеждно за електронно наблюдение, Службата за държавна сигурност разчитала на човешкото разузнаване – доносничество. От време на време вестниците пускали специални статии за героични деца, които донасяли срещу родителите си. Да бъдеш доложен от съсед за очерняне на режима било нещо обичайно.

Разпитът на Чханг Бо продължил три дни. Агентите крещели и го ругаели, макар че не го ударили – поне така казал на съпругата си. Според него се измъкнал от тежкото положение благодарение на дарбата си да убеждава. Казал истината, за да се защити. "Не исках да обидя никого. Просто казах, че не мога да купя тези ботуши и бих искал семейството ми да има такива" – протестирал възмутено Чханг Бо.

Той изложил убедителни аргументи. Бил внушителна фигура със своето шкембе и строго изражение. Изглеждал като въплъщение на служител на Работническата партия. Накрая политическата полиция решила да не се задълбочава повече и го освободила без обвинения.

Когато се върнал вкъщи, съпругата му го наругала много; по-жестоко, отколкото агентите по време на разпита. Това бил най-ужасният скандал в целия им брак. Г-жа Сонг не била притеснена само заради това, че съпругът ѝ проявил неуважение към ръководството на страната; за пръв път в живота си тя усетила прокрадващо се чувство на страх. Дотогава поведението ѝ винаги било толкова безупречно, а отдадеността ѝ толкова искрена, че никога не ѝ хрумвало, че може да е уязвима.

– Как можа да кажеш такава глупост, когато в апартамента имаше съседи? Не осъзнаваш ли, че можеше да застрашиш всичко, което имаме? – хокала го тя.

Всъщност и двамата осъзнали какви късметлии са. Ако не бил отличният произход на Чханг Бо и членството му в партията, нямало да го пуснат толкова лесно. Помогнал и фактът, че г-жа Сонг няколко пъти била ръководител на инминбана в сградата и си спечелила известно уважение от страна на служителите в Държавна сигурност.

Необмислената забележка на Чханг Бо била точно типът нарушение, заради което можел да бъде изпратен в затворнически лагер в планините, ако нямал солидни позиции в обществото. Те били чували история за някакъв човек, който се пошегувал с височината на Ким Чен Ир и бил изпратен в лагер до живот. Г-жа Сонг пък лично познавала една жена от завода, където работела, която била изпратена в лагер заради нещо, което написала в дневника си. Когато се случило, г-жа Сонг не изпитала съжаление към жената. "Предателката си получи заслуженото" – казала си тя. След случката с Чханг Бо се смутила от тогавашната си реакция.

Инцидентът сякаш отшумял. Стреснат от преживяното, Чханг Бо бил по-внимателен какво говори пред други хора, но мислите му ставали неконтролируеми. Години наред Чханг Бо се борел със съмненията, които периодично се прокрадвали в съзнанието му. Сега тези съмнения се превръщали в пълно обезверяване. Като журналист Чханг Бо имал повече достъп до информация от обикновените хора. В радиостанцията на провинция Северен Хамгьонг, където работел, той и колегите му слушали нецензурирани новини на чуждестранни медии. Тяхната работа била да ги редактират за вътрешно разпространение. Всичко положително, което се случвало в капиталистическите страни и най-вече в Южна Корея, която през 1988 г. била домакин на Летните олимпийски игри, се омаловажавало. От друга страна, всички стачки, бедствия, бунтове, убийства били отразявани подробно.

Чханг Бо пишел репортажи за предприятията. Той обикалял кооперативни земеделски стопанства, магазини и заводи с тефтер и магнетофон, вземайки интервюта от управителите. Когато се върнел в кабинета на репортерите, той пишел с автоматична писалка (нямали пишещи машини) статии колко процъфтяваща е икономиката. Той винаги представял фактите в положителна светлина, макар че се стараел да звучат достоверно. Но след редакцията на началниците му в Пхенян всяка частица истина била заличавана. Чханг Бо знаел по-добре от всеки друг, че привидният разцвет на севернокорейската икономика е измислица. Имал доста добра причина да се присмее на репортажа за гумените ботуши.

Той имал един доверен приятел в радиото, който споделял неговото нарастващо презрение към режима. Когато двамата се събирали заедно, Чханг Бо често отварял бутилка от правеното от г-жа Сонг нънгджу и след няколко чашки те изливали истинските си чувства.

– Каква сбирщина лъжци! – заявявал Чханг Бо с категоричен тон, внимавайки в същото време да не говори твърде високо, да не би звукът да премине през тънките гипсови стени между апартаментите.

– Мошеници, всичките до един.

– Синът дори е по-лош от бащата.

Ок Хи подслушвала баща си и неговия приятел. Тя безмълвно кимала в съгласие. Когато баща ѝ забелязал, отначало се опитал да я пропъди. В крайна сметка се предал. След като му се заклела, че ще пази тайна, той започнал да споделя с нея. Разказал ѝ, че Ким Ир Сен изобщо не е боецът от антияпонската съпротива, за какъвто се представял, а бил просто марионетка на Съветския съюз. Разказал ѝ, че Южна Корея е станала една от най-богатите страни в Азия; дори най-обикновените трудещи се хора имали собствени коли. Комунизмът, обяснявал ѝ той, се оказал провал като икономическа система. Китай и Съветският съюз започвали да възприемат капитализма. Бащата и дъщерята разговаряли с часове, шепнейки, защото можело някой съсед да слухти. И винаги гледали г-жа Сонг, най-верният последовател на режима, да не си е вкъщи.