Химн на смъртта

Глава 18 ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ

Една сутрин в края на август 2002 г. г-жа Сонг седяла, закопчана на седалката на полет на "Азиана Еърлайнс" от Далиен за Инчхон, международното летище в Южна Корея. Пътувала с фалшиво име и подправен паспорт. Познавала само един човек в самолета – млад мъж, седящ през няколко реда от нея. Дошъл в хотелската ѝ стая в 6 часа сутринта, за да ѝ даде паспорта, откраднат от южнокорейка на същата възраст като нея. Снимката била махната с бръснарско ножче и сменена със снимка на г-жа Сонг. Ако я попитат, щяла да каже, че е туристка от Южна Корея, която прекарала дълъг уикенд в Далиен, известен морски курорт на Жълто море, точно срещу Корея. За да бъде историята по-правдоподобна, г-жа Сонг била облечена в нови дрехи, които в Северна Корея щели да изглеждат необичайни – джинси до средата на прасеца и ослепително бели маратонки. Носела спортна раница. Пробили ѝ ушите, нещо, което жените в Северна Корея не правели, подстригали косата ѝ късо и я накъдрили по модата, предпочитана от южнокорейските жени на определена възраст. В продължение на две седмици в Китай я угоявали и работели върху вида и маниерите ѝ, за да не прилича на бегълка. Единственото, което можело да я издаде, бил гърленият ѝ севернокорейски акцент. Съветвали я да не завързва разговори. За да избегне всякакво общуване с пътниците до нея, трябвало да остане на седалката си през целия осемдесетминутен полет.

Седяла съвсем неподвижно с ръце на скута. Не била толкова нервна, колкото би се очаквало при дадените обстоятелства. Спокойствието ѝ се дължало на убеждението, че постъпва правилно. Решението ѝ да избяга било окончателно. Онази сутрин във фермата, когато се събудила от звука на електрическата оризоварка, всякакво съмнение изчезнало. Тогава решила да приеме поканата на Ок Хи да отиде в Южна Корея. Искала да види със собствените си очи света, в който надникнала през телевизора. Дъщерите и внуците ѝ ще имат своя шанс, положението в Северна Корея не може да продължава вечно, но на нея не ѝ оставали толкова много години. Щяла да се възползва от възможността, но първо искала да се върне в Чхонгджин, за да се сбогува както трябва с по-малките си дъщери. Искала да им обясни решението си и да им даде парите, които Ок Хи оставила за нея в Китай – почти хиляда долара.

– Не мога да оставя сестрите ти да мислят, че съм умряла – казала на Ок Хи.

Ок Хи била против. Тревожела се, че майка ѝ ще изгуби смелост или че сестрите ѝ ще я разубедят, но г-жа Сонг настоявала.

Останала в Чхонгджин един месец, защото река Тумън се наводнила по време на дъждовния сезон. Въпреки това г-жа Сонг не се разколебала нито за миг. Била изпълнена с твърда решимост, която ѝ помогнала да преодолее и най-рискованите моменти от бягството ѝ. Контрабандистите, които Ок Хи наела да я заведат в Южна Корея, били удивени, че тази миловидна възрастна жена с подправен паспорт може да се качи на борда на международен полет, без дори да се изпоти от страх.

Излизането от Китай и качването на самолета били най-опасната част от пътуването. Ако китайските имиграционни власти откриели, че паспортът ѝ е фалшив, щели да я арестуват и да я върнат обратно в Северна Корея, където щели да я изпратят в лагер. След като самолетът кацнал в Южна Корея, оставало само едно препятствие. Паспортът ѝ не бил достатъчно убедителен, за да заблуди южнокорейците, които щели веднага да открият, че е обявен за откраднат. Затова младият мъж на самолета щял да си го вземе обратно, преди да кацнат, и да изчезне в тълпата.

– Преструвай се, че не ме познаваш – казал ѝ той.

Тя трябвало да чака в дамската тоалетна, докато той излезе от летището. След това трябвало да отиде на гишето на имиграционните власти и да им каже истината.

Тя е Сонг Хи Сук, на петдесет и седем години, от Чхонгджин. Загубила е семейството си по време на глада и сега иска да започне нов живот с дъщеря си в Южна Корея. Повече нямало какво да крие.

В член III от конституцията си Южна Корея се провъзгласява за законната власт на целия Корейски полуостров, което означава, че всички жители, включително севернокорейците, са нейни граждани. Правото на гражданство на севернокорейците е потвърдено от Върховния съд през 1996 г. Но действителното положение е малко по-сложно. За да упражнят правото си на гражданство, севернокорейците трябва да стигнат до Южна Корея по своя воля. Това право не може да се изиска в посолството на Южна Корея в Пекин или в някое от консулствата. От някаква останала лоялност към комунистическия си съюзник, а и за да предотврати преминаването на милиони севернокорейци през границата, Китай не позволява на бегълците да се появяват с подобни искания в дипломатическите служби. Китайците са наясно, че масовото бягство на източногерманци през Унгария и Чехословакия през 1989 г. е довело до рухването на Берлинската стена и до падането на източногерманското управление.

Но и южнокорейското правителство предпочита да поддържа броя на бегълците в контролируеми граници. Приливът на бегълци на юг би създал огромна финансова и социална тежест.

Онези, които успяват да се доберат до страната, използват различни хитрини. Ако имат пари или връзки, могат да си намерят фалшиви паспорти и да летят със самолет до Южна Корея. Другата възможност е да се измъкнат от Китай през съседни страни като Монголия или Виетнам, където посолствата не са толкова строги при приемането на бегълци. Някои, макар и малко, успяват да влязат в европейски посолства или агенции на ООН в Китай и да искат убежище.

Много малка част от стоте хиляди или повече севернокорейци в Китай успяват да стигнат до Южна Корея. През 1998 г. е имало само 71 севернокорейци, които са поискали южнокорейско гражданство. През 1999 г. броят им се е увеличил на 148; през 2000 са били 312, а през 2001 – 583. През 2002 г. са приети 1139 севернокорейци. Оттогава всяка година в страната пристигат между 1000 и 3000 бегълци.

Когато г-жа Сонг пристигнала, южнокорейските имиграционни служители вече били свикнали с появата на севернокорейски граждани без документи на летището. Пристигането ѝ в Инчхон предизвикало суматоха, но не и паника.

Още щом слязла от самолета, г-жа Сонг изгубила ориентация. Сутринта, когато се качвала на самолета в Китай, стъпила на летище за пръв път в живота си, но онова нямало нищо общо с това, което видяла, когато пристигнала. Летището в Инчхон, чието изграждане струвало 5.5 милиарда долара, било отворило врати за пътници предишната година. Намира се недалеч от брега, където през 1950 г. дебаркирали войските на генерал Дъглас Макартър. Това е едно от най-големите летища в света, гигантска конструкция от стъкло и стомана. Слънчевата светлина струяла през огромните стъкла на дългия коридор за пристигащите. Хората се носели без усилие по движещата се пътека, тръгваща от изходите. Г-жа Сонг не знаела къде да отиде, затова вървяла с другите пътници, като гледала да е на безопасно разстояние от мъжа, който преди това я придружавал. Когато всички се наредили на опашка пред гишетата за проверка на документите, тя се вмъкнала в тоалетната, която ѝ се сторила също толкова объркваща, колкото и останалата част от летището. Не можела да разбере как да пусне водата в казанчето. Кранчетата на мивките се включвали и изключвали автоматично, без да ги докосваш. Подала глава от тоалетната, за да види дали мъжът е изчезнал, но го забелязала на опашката за проверка на документите, така че останала вътре. Оправила прясно накъдрената си коса и освежила грима си, взирайки се в непознатото лице, което я наблюдавало от огледалото.

Следващия път, когато погледнала, мъжа вече го нямало. Излязла от тоалетната и тръгнала да търси някой служител по сигурността. Почти се сблъскала с много висок мъж, чиято табелка, указваща длъжността му, била на нивото на погледа на г-жа Сонг. Тя се поклонила, както се прави, когато заговаряш висшестоящ, и изрецитирала репертоара си.

– Идвам от Северна Корея. Искам убежище тук – казала тя.

Мъжът бил чистач. Погледнал я учудено, но знаел какво да направи.

– Колко сте? – попитал я той, защото знаел, че бегълците обикновено пристигат на групи. Казала му, че е сама. Завел я в кабинет точно до гишето за проверка на документите. Били проведени няколко телефонни разговора и след няколко минути пристигнали агенти от Националната следствена служба, южнокорейският еквивалент на ЦРУ.

Разпитите на г-жа Сонг продължили почти месец. От летището я прехвърлили в общежитие на следствената служба, предназначено за новопристигнали бегълци. Не ѝ позволявали да напуска сградата, но Ок Хи можела да я посещава. Първата задача на следствената служба била да се увери, че г-жа Сонг не е нито шпионин, нито измамничка, защото през годините неведнъж били хващани севернокорейски агенти под прикритие, чиято мисия била да следят избягалите си съграждани. Агентите на службата трябвало да внимават и за китайци, които се престрували на севернокорейци, за да получат гражданство и помощи за установяване, които са на стойност повече от 20 000 долара. Г-жа Сонг била разпитвана всяка сутрин в продължение на два часа, след което трябвало да пише бележки за обсъжданите теми. Накарали я да опише под-робно някои забележителности в Чхонгджин – службите на Работническата партия, службите на държавна сигурност, границите на "ку" и "тонг", районите и кварталите, на които се делят всички корейски градове. Установила, че тези разпити всъщност ѝ доставят удоволствие – дали ѝ възможност да размишлява върху живота си. Следобед дремвала и гледала телевизия. Наслаждавала се на най-дребните удобства като хладилника, препълнен с кутии със сокове, всеки опакован поотделно с малка сламка.

По-късно си припомняше престоя в Националната следствена служба като първата истинска ваканция в живота си. След това щяла да започне трудната част.

За хора, изкарвали по-малко от долар на месец, не е лесно да се приспособят към тринадесетата най-голяма икономика в света. Доходът на глава от населението в Южна Корея е около 20 000 щатски долара на година, което е между четиринадесет и петдесет пъти повече от този в Северна Корея.

И от двете страни на демилитализираната зона упорито се пропагандира идеята, че Северна и Южна Корея са едно – хан нара, един народ, една нация, но след шестдесет години разделение между хората от двете страни са се появили значителни различия. Южна Корея е една от най-развитите в технологично отношение страни в света. Докато повечето севернокорейци нямат дори представа за съществуването на интернет, южната им съседка е с по-висок процент на домове с включен интернет от САЩ, Япония и повечето страни в Европа. През последния половин век Северна Корея е в културен и икономически застой. Езиците на двете части вече не са еднакви. Южнокорейската разновидност вече е изпълнена със заемки от английски. Хората се различават и физически. Средностатистическият южнокорейски седемнадесетгодишен младеж, който се храни с млечни шейкове и хамбургери, е с около 15 см по-висок от севернокореец на същата възраст. Севернокорейците се хранят и говорят като южнокорейците през 60-те години на миналия век.

С увеличаването на броя на избягалите през 90-те години нараства притеснението на южнокорейското правителство за успешното им интегриране в обществото. Затова са създадени екипи от психолози, социолози, историци и педагози, които да измислят най-подходящия начин за това. Въпреки че броят на бегълците е малък (в края на 2008 г. те са 15057 в страна с население 44 милиона), някой ден, ако Корея се обедини, те може да са милиони. "Ако тази сравнително малка група севернокорейски бегълци не успее да се приспособи, перспективите ни за обединяване са доста мрачни – каза Юн Ин Джин, южнокорейски социолог, участващ в проучванията. – Ако успеят да устроят новия си живот тук, тогава има надежда за интегриране. Затова трябва да направим всичко по силите си, за да им помогнем и да извлечем поуки от техните проби и грешки."

Южнокорейците проучили различни исторически модели. Анализирали примери от израелските училища за новопристигнали евреи от бившия Съветски съюз и Северна Африка, хора, упражнили правото си да се върнат в еврейската държава, но които не познават езика и културата. Проучили проблемите при приспособяването на източногерманците към живота след обединяването на Германия.

През 1999 г. отворили центъра Ханауон в усамотен район на осемдесет километра южно от Сеул. Той представлява нещо средно между търговско училище и място за приспособяване преди влизането в истинския живот. В него учат севернокорейците как да живеят самостоятелно в Южна Корея, да използват банкомати, да плащат сметките за електричество. Преподават им латинската азбука, за да могат да четат реклами, в които се използват думи на английски. Те трябва и да забравят много от нещата, на които са ги учили в миналото, например събитията от Корейската война и ролята на американците във Втората световна война. Посещават и часове по човешки права и учат принципите на демокрацията.

В учебната зала всичко изглеждало логично, но щом излязла извън Ханауон, г-жа Сонг отново изпаднала в състояние на ужасна обърканост. Завели нейния клас на посещение по магазините, за да си купят дрехи. Направили си и прически. Отишли в ресторант в търговския център, където всеки, получил пари, с които трябвало сам да си купи обяд. Всички, си взели нудели. Никой не можел да разбере какви са другите храни в менюто.

Понякога, когато излезела от района на центъра, г-жа. Сонг се чувствала почти замаяна от вълнение. Имало толкова много шум, толкова много светлини, че не можела да съсредоточи погледа си на едно място. Очите ѝ се стрелкали между огромните шестметрови екрани с движещи се образи и билбордовете. Не разбирала повечето от рекламите. HDTV, MTV, MP3, MP4, ХР, TGIF, BBQ – звучели ѝ като тайни кодове, които не можела да дешифрира. Но най-много я озадачавали самите хора. Знаела, че и те са корейци като нея, но изглеждали като съвсем различна раса. Момичетата носели много къси поли и високи ботуши от истинска кожа. Много от тях били с боядисани коси – момчета и момичета с червени и жълти кичури, приличащи на чужденци. Носели малки пластмасови тапички в ушите си, с жици, пъхнати в джобовете им. Най-шокиращо било да види момчета и момичета, които вървят, хванати за ръце, и дори се целуват на улицата. Г-жа Сонг се оглеждала да види реакциите на околните, но сякаш никой не забелязвал. Един ден отишла в станция на метрото в Сеул, където наблюдавала тълпите от хора, возещи се на ескалаторите, движещи се по коридорите, сменяйки линии. Чудела се откъде знаят накъде да вървят.

Г-жа Сонг прекарала три месеца в Ханауон. Накрая на престоя имало церемония по случай завършването на обучението. Дали ѝ помощ от 20 000 щатски долара, за да се устрои. Оттук нататък трябвало да се оправя сама.

Когато през 2004 г. се запознах с г-жа Сонг, бяха минали две години от идването ѝ в Южна Корея. Интервюирах хора от Чхонгджин за "Лос Анджелис Таймс". Уговорихме се да се срещнем в офиса на вестника в Сеул. Отворих вратата на безупречно облечена дребна жена, излъчваща увереност. Носеше голям пръстен с нефрит и розово поло, загащено в добре изгладените ѝ бежови панталони. Всичко в нея, от свежите пастелни цветове на дрехите до идеално фризираната ѝ коса, внушаваше, че това е жена, която контролира живота си напълно.

След като напуснала Ханауон, г-жа Сонг започнала работа като икономка. В Северна Корея била свикнала да работи по цял ден и щяла да се чувства потисната, ако не прави нищо. Решила да не живее с Ок Хи и наела студио във висока сграда в Сууон, град на тридесет километра южно от Сеул, където наемите са по-ниски. Живеела скромно и продължила да работи и скоро можела да си позволи нещо, за което преди не смеела дори да мечтае – да пътува. Включвала се в туристически групи за възрастни жени и посетила всяко кътче на Южна Корея. Дори отишла отново в Китай, този път като турист. Отишла в Полша с група севернокорейски бегълци, които щели да говорят на конференция по правата на човека. Намерила си приятели. Дори няколко пъти излизала на срещи. Обожавала да ходи на пазара и да опитва непознати за нея храни – манго, киви, папая. Харесвало ѝ да яде навън. Не станала голям любител на пицата и хамбургерите, но много ѝ допадал южнокорейският начин на приготвяне на говеждото и свинското, които се пекат на скара направо на масата.

На всеки шест месеца с г-жа Сонг се срещахме на вечеря. Когато работех върху статии за Северна Корея, тя беше изключително надежден източник. В никакъв случай не защитаваше режима. "Това гадно копеле!" – каза дори веднъж по адрес на Ким Чен Ир, единствения път, когато я чух да използва подобен език, но не беше толкова озлобена колкото повечето севернокорейци, които познавах. Някои неща от Северна Корея ѝ липсваха – приятелството между съседите, безплатните здравни грижи преди разпадането на системата. Чувстваше носталгия по живота си като млада омъжена жена. Всеки път, когато заговореше за покойния си съпруг очите ѝ се замъгляваха от сълзи, а изражението ѝ омекваше.

– Когато видя хубаво ястие като това, ми се доплаква – обясни ми една вечер г-жа Сонг, когато ни сервираха горещо шабу-шабу, тънко нарязани парчета говеждо, сготвени в бульон и сусамов сос. – Винаги се сещам за последните му думи: "Да отидем в някой хубав ресторант и да си поръчаме бутилка вино."

За сина си изобщо не можеше да говори. Ако подхванех темата, тя поглеждаше надолу. По-късно Ок Хи сподели с мен, че майка ѝ никога не си е простила, че го е отхвърлила, когато се влюбил в по-възрастна жена, и че не е могла да му осигури прехрана.

Но това беше в миналото. Място, където г-жа Сонг предпочиташе да не се връща. Наслаждаваше се на свободата си и беше решила да се възползва максимално от годините, които ѝ оставаха. Кипеше от любопитство.

– Чувствам се много по-млада и много по-смела – призна ми тя.

Колкото аз я разпитвах за Северна Корея, толкова тя ме разпитваше за САЩ и за другите страни, в които съм пътувала. Винаги идваше на срещите ни изпълнена с енергия и ентусиазъм, облечена в нов, безупречен тоалет в приятни цветове. След толкова много години на саможертви за другите сега се грижеше за себе си. Когато пусна коремче, което я удиви след толкова години на лишения, започна диета. Винаги носеше грим. Един ден, когато бях взела влака за Сууон, за да се срещна с нея, се забелязахме в тълпата в чакалнята. Веднага щом се приближихме достатъчно, за да се чуваме, тя извика, очевидно неспособна да сдържи вълнението си: "Виж ме. Оправих си очите!"

Беше си направила пластична операция на очите, за да прилича повече на европейка. Това беше последната мода в Южна Корея. Г-жа Сонг беше станала част от тази страна.

Въпреки огромното си желание да избяга Ок Хи не беше толкова щастлива в Южна Корея колкото майка ѝ. Тя имаше по-чувствителен характер и лесно намираше кусури на себе си и на другите. За мен винаги беше поразително да видя майката и дъщерята заедно. Кръглите им лица и малките им фигури толкова си приличаха, а характерите им бяха толкова различни. Ок Хи се обличаше в черно – черни джинси, блестящи черни блузи, черни ботуши на високи токчета. С ъгловатите очила с тънки рамки и изскубаните вежди видът ѝ беше доста строг. Г-жа Сонг и дъщеря ѝ бяха любвеобилни една към друга, галеха се по косата, прегръщаха се, сякаш се виждат за пръв път след дълга раздяла, но все още се караха за политика. По време на един обяд мой приятел, който работеше в агенция за хуманитарна помощ, попита дали според тях помощите в Северна Корея стигат до хората, за които са предназначени. Ок Хи смяташе, че всички помощи се заграбват от военните и партийните кадри и служат единствено да засилят властта на Ким Чен Ир над Северна Корея.

– Но ако тази помощ спаси дори само няколко живота – каза г-жа Сонг.

Ок Хи я скастри.

– Подкрепяш един нечовешки режим.

Г-жа Сонг стисна устни и почти не продума до края на обяда.

Ок Хи често изглеждаше изпълнена с горчивина. Имаше финансови проблеми от самото си пристигане в Южна Корея, дори още в Китай. Сдушила се с група китайски и корейски отрепки, които си изкарвали прехраната с фалшифициране, контрабанда и даване на заеми с огромни лихви. Но основната им дейност била трафикът на хора. Вкарвали жени през реката в Китай и осигурявали на бегълците откраднати паспорти, с които да влязат в Южна Корея. Когато Ок Хи напуснала Северна Корея за последен път, нямала пари, за да стигне от Китай до Южна Корея. Един от контрабандистите се съгласил да ѝ намери паспорт и самолетен билет срещу 14 000 долара от еднократната помощ, която щяла да получи от южнокорейското правителство. Подписали договор с отпечатъци от палци, защото никой не знаел истинското име на другия.

Седмица след като Ок Хи напуснала Ханауон, контрабандистът ѝ се обадил по мобилния телефон. Тя го била купила току-що – мобилният телефон неизменно е първото нещо, което бегълците си купуват – и не можела да разбере как я е открил и как е взел номера ѝ. Той настоявал да му плати незабавно.

– Аз съм в Сеул. Ще те чакам пред апартамента ти – казал ѝ.

Ок Хи се паникьосала. Парите за устройване били по-малко, отколкото очаквала. Севернокорейците между двадесет и тридесет години получават по-малко от по-възрастните, защото се предполага, че ще си намерят работа. Вече била платила 3000 долара депозит за жилището си. Съгласила се да се срещне с контрабандиста пред полицейското управление. След дълго преговаряне го убедила да вземе по-ниска такса, 8000 долара, почти всичките пари, които ѝ били останали.

След това Ок Хи започнала работа в погребален дом, надявайки се да си стъпи на краката. Може би е щяла да успее, ако не я обзела ужасна носталгия.

Било ѝ мъчно за майка ѝ. През цялото време обмисляла възможността да я доведе, но след като пристигнала в Южна Корея, това се превърнало във фикс идея. Била изумена от доброто отношение към възрастните хора.

– В Северна Корея никой не те иска, ако си твърде стар, за да работиш – каза ми тя. – Веднага ще се отърват от теб. В Южна Корея видях възрастни хора, които пеят и танцуват; Сетих се за майка ми и колко трябваше да работи през целия си живот. Мисля, че заслужава да поживее малко.

Знаейки, че няма да е лесно да убеди г-жа Сонг да напусне Северна Корея, Ок Хи се обърнала към същата група контрабандисти. Заедно измислили плана как да прилъжат г-жа Сонг да премине границата с Китай. Ок Хи се тревожела, че ако нещо се обърка, майка ѝ може да бъде изпратена в лагер и затова искала да я прекарат по възможно най-безопасния и спокоен маршрут. Бягствата били уреждани подобно на пакетните екскурзии и г-жа Сонг получила първокласен пакет. Пратили ѝ частен автомобил, който да я закара от Чхонгджин до границата, подкупили севернокорейските гранични полицаи, които я пренесли на гръб през реката, и накрая ѝ осигурили фалшив паспорт.

– Можех да го направя много по-евтино – обясни ми Ок Хи. – Но исках да пътува като ВИП персона.

Ок Хи сериозно задлъжняла. Започнала да работи извънредни часове в погребалния дом, но дори това не било достатъчно, за да покрива плащанията си. Започнала да търси други начини да изкарва пари. Била тридесет и осем годишна жена, чийто единствен професионален опит се свеждал до това да приканва хората да работят повече за Ким Ир Сен – не особено търсено умение в Южна Корея.

Започнала да работи в караоке бизнеса. Норебанг, както се нарича на корейски, буквално стаи за песни, са предназначени за посетители, основно мъже, които да се отпускат на фона на изпълняваните песни. Клубовете имат частни стаи с озвучителни системи, микрофони, видеомонитори, безалкохолни напитки и леки закуски. Но истинската атракция са стюардесите, които пеят, танцуват, сипват напитки и флиртуват дискретно или не толкова дискретно. Задачата на Ок Хи в този бизнес била да набира млади момичета, да ги води и отвежда от клубовете и да внимава да не си навличат неприятности с клиентите. Районът, в който работела, бил околността на Сууон. Повечето клиенти на караоке баровете били строителни работници, които живеели във временни квартири наоколо и нямали какво да правят вечер. Ок Хи имала двадесетина момичета под крилото си, всички от Северна Корея. Повечето били около двадесетгодишни и вербувани направо от Ханауон.

– Идват в Южна Корея без никакви умения – обясни ми Ок Хи. – Бързо разбират, че ако работят в офис или в завод, ще печелят деветстотин долара на месец. В този бизнес могат да изкарат хиляда долара на вечер.

Ок Хи ми разказа това една вечер, когато я придружавах на обиколката ѝ. Караше "Хюндай" ван, подът беше осеян със смачкани пакети цигари и аудиокасети с псалми. Беше 5 часът следобед и Ок Хи тъкмо започваше работа. Беше пиковият час и излязохме от Сууон с голяма колона автомобили. След това тя слезе от магистралата и пое по двулентов път между поля, осеяни с парници. Спираше в малките градчета по пътя, за да взима момичетата, някои от които изглеждаха като ученички, които са облекли дрехите и обувките с токчета на майките си. Въпреки че официално този бизнес не е законен, Ок Хи настояваше, че нейните момичета не са проститутки.

– Не ги принуждавам да правят каквото и да било. Казвам им: "Трябва само да пеете и да танцувате и да вземате парите на клиентите." – Този бизнес бил по-лесен в покрайнините, отколкото в големия град. – В Сеул трябва да правят много повече неща, отколкото тук. Там мъжете в бизнес костюми плащат за напитки и после очакват нещо друго от момичетата. А строителните работници може да са грубияни, но са наивни.

Благодарение на тази работа Ок Хи успяла да доведе и двете си сестри срещу десетки хиляди долари. Най-малката ѝ сестра пристигнала с петгодишната си дъщеричка. Средната ѝ сестра довела съпруга си и двамата си синове. Двете сестри също работят в караоке бизнеса.

Единствените членове на семейството, които Ок Хи не успяла да доведе, били онези, които обичала най-много – нейните собствени деца. Била разкъсвана от чувство за вина.

– Жертвах децата си, за да спася себе си – упреквала се тя. Последния път, когато я видях, беше през лятото на 2007 г. Тогава синът ѝ беше на осемнадесет, а дъщеря ѝ на шестнадесет. Не беше ги виждала от онази нощ през 1998 г., когато избягала от Чхонгджин по нощница. Но редовно им изпращаше пари по посредници в Китай, които вземаха комисионна и след това наемаха контрабандист, който да ги пренесе през границата. Малко след като напуснала Северна Корея, в градовете, които били достатъчно близо до границата, за да се улавя сигнал с китайски мобилни телефони, се развил бизнес с незаконни телефонни услуги. Така Ок Хи можела да говори със съпруга си на всеки няколко месеца. Той пътувал до Мусан и използвал контрабандно внесен китайски телефон, но не ѝ давал да говори с децата. Отказал и на предложението ѝ да ги вземе при себе си в Южна Корея, защото подозирал, съвсем правилно, че ако те отидат при нея, тя ще спре да изпраща пари.

– Онзи ден сънувах децата си – каза ми вечерта, когато пътувах с нея между клубовете. – Държах ръката на сина си, а дъщеря си носех на гръб. Тичахме, опитвайки се да избягаме от Северна Корея. Някакъв дребен човечец в униформа на железопътен кондуктор вървеше към нас. Не бях сигурна, но мисля, че беше мъжът ми и се опитваше да ни спре.

Събудила се, осъзнавайки, че ги дели цял един свят.