Химн на смъртта

Глава 7 БУТИЛКА ОТ БИРА СРЕЩУ ФИЗИОЛОГИЧЕН РАЗТВОР

Когато Ким Ир Сен умрял, в Чхонгджин вече нямало бензин за няколкото линейки, обслужващи града, и пациентите трябвало да бъдат носени на гръб или карани на дървени колички до болницата. Ким Джи Ън работела в малка окръжна болница, която се намирала най-близо до площад "Поханг", само на петнадесет минути пеша, и приемала по-голямата част от ранените и припадналите пред статуята. Пациентите изпълвали металните легла, наблъскани по пет в малките стаи, а повечето чакали реда си на дървени пейки или се просвали на пода в мрачните коридори. През деня рядко се пускали лампи, защото цялото електричество отивало за осветяване на статуята на Ким Ир Сен 24 часа в денонощието. Лятото и без това било натоварено, защото имало доста случаи на коремен тиф. В педиатричното отделение родители мъкнели едва-едва деца, които били опасно дехидратирани от плакането под палещото слънце. Някои дори получавали гърчове. Обичайната смяна на д-р Ким била от 7.30 до 20.00 часа, но през тези дни стояла в болницата почти по цяло денонощие, с изключение на няколко пъти, когато си позволила да излезе, за да отдаде почит на статуята. Тя не се оплаквала от дългите смени. Д-р Ким приемала лекарската си клетва много сериозно. Освен това работата я отвличала от предупредителните знаци, че собственият ѝ живот се разпада.

На двадесет и осем г-жа Ким била един от най-младите лекари в болницата и със сигурност най-дребничката. Била висока 1.25 с високи токчета, на ръст колкото повечето от своите малки пациенти, и тежала по-малко от 45 кг. Свитите ѝ червени устни и сърцевидното лице ѝ придавали измамно крехък вид. Може би за да компенсира, тя възприела твърде сериозно поведение и колегите ѝ, особено мъжете, бързо разбрали, че не трябва да я гледат отвисоко. Макар да я смятали за твърде рязка, се възхищавали на отдадеността ѝ. Тя винаги била първата, която доброволно предлагала да поеме неплатените допълнителни смени. Когато приключела с лекарските си задължения, работела в секретариата на Работническата партия. Като всяка институция в Северна Корея болницата имала партиен секретар, чиято работа била да поддържа идеологическото "здраве" на работното място и да избира работниците, които да станат членове на партията. Макар че само един на четирима лекари бил приеман в партията, д-р Ким била сигурна, че ще бъде сред избраните. Най-малкото, жените винаги били предпочитани за членове на партията, защото повечето не пиели алкохол и се смятали за по-стриктни в спазването на правилата. А и д-р Ким била дисциплинирана и безкомпромисна, което пасвало добре на профила ѝ на бъдещ член на партията. Нямало съмнение, че отдадеността ѝ на системата на управление в Северна Корея била искрена, подхранвана от баща ѝ още от детските години.

В Манджурия има големи групи етнически корейци поради вековете миграция напред-назад през реките Тумън и Ялу, формиращи границата между Корея и Китай. Бащата на д-р Ким бил роден в корейски говорещо село от другата страна на границата. Преместил се в Северна Корея като млад в началото на 60-те години, за да избяга от пагубния "Голям скок напред" на Мао, който довел до смъртта на милиони хора от глад. Бащата на д-р Ким смятал, че не Мао, а Ким Ир Сен е истинският приемник на комунистическата мечта, този, който щял да осъществи обещанията за равенство и справедливост. Той бил обикновен строителен работник, който учил само до шести клас, но интелигентността и отдадеността му били оценени в Северна Корея и го приели в Работническата партия. Бил партиен секретар на своята строителна бригада, докато преди няколко години не получил лек удар, който го принудил да се пенсионира. Той нямал синове и затова амбицията му била дъщеря му да продължи неговата работа за партията и да даде своя принос за родината, която той приел с такава безрезервна любов.

Бъдещата д-р Ким приела с ентусиазъм задачата си. Била изключително развълнувана, когато на седемгодишна възраст станала член на организацията на младите пионери и завързала около врата си отличителната яркочервена връзка. Когато била на тринадесет, преминала в Съюза на социалистическата младеж и носела с гордост значката с лика на Ким Ир Сен. Приемането в съюза е обичаен етап от жизнения път в Северна Корея, а допускането на дете на тринадесет, четиринадесет или петнадесет зависи от поведението и оценките му. От най-ранно детство в началното училище било очевидно, че Ким Джи Ън е по-умна от останалите. Тя била момичето с безупречен краснопис, винаги първата, която вдигала ръка, за да отговори на въпросите на учителите, ученичката с най-висок успех. По средата на училищното си образование я преместили от класа ѝ в университет по медицина. Въпреки че мечтаела да стане учител или журналист, било чест за дъщеря на строителен работник да бъде избрана да стане лекар.

Влязла в Медицинския университет в Чхонгджин на шестнадесет, две години по-рано от връстниците си, две трети от които били жени. Все още изглеждала като момиченце, когато завършила седемгодишната програма на обучение и започнала стажа си в Областна народна болница № 2, която била база на медицинския университет и най-престижната в провинция Северен Хамгьонг. Местните я наричали "Чешката болница", защото през 60-те години, когато да бъдеш част от комунистическото семейство на народите все още означавало нещо, в болницата дошъл екип лекари от Чехословакия, които донесли рентгенови апарати и кувьози за бебета. Болницата все още разполагала със скрити запаси, подарени от европейските им другари, макар че чехите си били заминали отдавна, а по-голямата част от оборудването така и си стояло опаковано. След като завършила стажа си, д-р Ким била изпратена като общопрактикуващ лекар в една от по-малките болници, обслужваща окръга Поханг, където живеела.

Д-р Ким трябвало да се явява на работа в 7.30 часа. Правилникът изисквал да работи дванадесет часа на ден и да обслужи поне тридесет и двама пациенти. Обикновено прекарвала сутринта в болницата, а следобедите била изпращана с екип за посещения. Носела бяла престилка и бяла шапка, която покривала косата ѝ и ѝ придавала вид на готвач в заведение за бързо хранене. Тя влачела със себе си тежка чанта, в която носела стетоскоп и спринцовки, превръзки, хапчета за храносмилане и антибиотици. С екип от трима лекари тя посещавала училища и жилищни комплекси. Всяка жилищна сграда имала свое здравно звено, което работело заедно с инминбана.

– Лекарите дойдоха! Лекарите дойдоха! – разнасяли се виковете из комплекса. Хората започвали да се нареждат на опашка пред здравната служба, бутайки ревящи дечурлига напред, за да покажат възпалена рана или обрив, които са ги мъчили седмици наред, докато дойде време за лекарското посещение.

В Северна Корея от лекарите се очаква да служат на хората самоотвержено. Поради недостига на рентгенови апарати те често трябвало да използват примитивни флуорографи, които излагали хората на високи нива на радиоактивно облъчване. Заради това много по-възрастни севернокорейски лекари сега страдат от катаракта. Те не само даряват своята собствена кръв, но и малки парчета кожа за присадки на пострадали от изгаряния. Освободили д-р Ким от това задължение само защото ръстът и теглото ѝ били много под средните, но не я освободили от задължението да прави преходи в планините за събиране на лечебни билки.

Умението да правиш лекарствата сам е неизменна част от лекарската професия в Северна Корея. Онези, които живеят в по-топлите части, често отглеждат и памук, за да правят превръзки. Всички лекари са задължени да събират билки. Всяка пролет и есен трудовото звено на д-р Ким обикаляло почти месец, за да бере лековити растения, като през това време лекарите спели на открито и се миели веднъж на няколко дни. Всеки от тях трябвало да изпълни определена норма. След това носели плячката си в болничната аптека, където трябвало да я премерят и ако количеството не било достатъчно, трябвало да се върнат за още. Често се случвало лекарите да трябва да вървят много навътре в планината, защото по-достъпните части вече били претърсени от обикновените граждани, които събирали билките, за да ги продават или за да ги използват за себе си. Най-търсен бил коренът от божур, който се използвал за облекчаване на мускулни крампи и за лечение на нервни разстройства. Смятало се, че дивият ям регулира менструалния цикъл. Използвали глухарчета за стимулиране на храносмилането и джинджифил против гадене. Атрактилодисът, който е много популярен в китайската медицина, се използвал за засилване на имунитета и като заместител на антибиотиците, когато нямало такива.

Години наред севернокорейските болници използвали билкови лекове в комбинация със западна медицина. Вместо болкоуспокояващи лекарите използвали вендузи, които поставяли на различни части от тялото, за да стимулират кръвообращението. друга техника, заимствана от китайците, била запалването на клонки от див пелин точно до засегнатото място. Понеже нямали упойка, за по-прости операции като апендектомия използвали акупунктура.

– Когато подейства, е наистина ефективно – разказа ми години по-късно д-р Ким. А когато не подейства? Връзвали пациента за операционната маса, за да не може да мърда. Като цяло севернокорейците стоически понасяли болка при медицински операции.

– Те не са като южнокорейците, които крещят и вият при най-малкото нещо – каза д-р Ким.

Въпреки всичките си недостатъци севернокорейската система за обществено здравеопазване осигурявала по-добри зд-равни грижи на хората, отколкото в предкомунистическия период. Правото на "всеобщо безплатно медицинско обслужване... за подобряване на здравето на хората" е записано в севернокорейската конституция. Д-р Ким била горда, че е част от тази система, и се чувствала удовлетворена от помощта, която оказвала на пациентите си. Но в началото на 90-те години проблемите станали по-сериозни. Голяма част от медицинското оборудване било остаряло или повредено, а вече не можело да се намерят резервни части, защото заводите в страните от бившия комунистически блок, където преди ги произвеждали, вече били приватизирани. Фармацевтичният завод в Чхонгджин съкратил производството си заради липса на материали и електричество. Нямало пари да се внасят лекарства от чужбина. Торбата, която д-р Ким носела при обиколките си, ставала все по-лека, докато накрая в нея останал само стетоскопът ѝ. Единственото, което можела да прави за пациентите си, било да пише рецепти и да се надява, че имат връзки в Китай или Япония или пък скрити пари, за да си купят лекарства на черния пазар.

Д-р Ким за пръв път почувствала безпомощност през 1993 г., когато бил първият ѝ сериозен сблъсък с ръководството на болницата. Помолили я да лекува двадесет и седем годишен мъж, обвинен в икономически престъпления, което означавало, че имал частен бизнес. Когато го прехвърлили в болницата, бил излежал три от седемте години затвор, на които го осъдили. Бил насинен и недохранен, ребрата му стърчали. Страдал от остър бронхит. Искала да му даде антибиотик. Началникът ѝ не позволил.

– Той е престъпник. Да запазим антибиотика за някой друг – казал на д-р Ким.

Д-р Ким се разгневила.

– Човекът е приет в болницата. Пациентът е пациент. Можем да го спасим. Но без антибиотик ще умре – сопнала се тя.

Упоритият ѝ характер отново се проявил. Тя не искала да остави въпроса и спорила с дни. Умиращият младеж бил изписан от болницата, без да е лекуван. Д-р Ким ходела в дома му два пъти на ден, но болестта на пациента ѝ ставала все по-тежка и той падал духом, повтаряйки непрестанно думите: "Не мога да живея повече." Малко след това се самоубил. Д-р Ким била убедена, че тя и болницата носят отговорност за смъртта му. Напрежението между нея и началника ѝ продължило и след този случай и тя поискала да я прехвърлят в педиатрията, където мислела, че нещата няма да са толкова политизирани.

В същото време личният живот на д-р Ким се разпадал. Любовният ѝ живот винаги изоставал за сметка на професионалния успех; работохолизмът и перфекционизмът ѝ държали мъжете на разстояние. Година след като започнала да работи на пълен работен ден, мъжът, когото обичала още от университета, я изоставил. Тя била съкрушена. Помолила своя приятелка да я уреди с някой друг и се сгодила за него на втората им среща. Съпругът ѝ бил на същата възраст като нея – двадесет и шест, но все още следвал първа година в университета, защото бил служил в армията. Понеже тя вече работела, решила, че ще могат да живеят с нейната заплата, докато той завърши.

– Ще засегнеш гордостта му – предупредила я майка ѝ. Жена, лекар, омъжена за студент? – Мъжете не обичат жените да печелят повече от тях.

В нощта на сватбата им д-р Ким осъзнала, че е направила ужасна грешка, но забременяла почти веднага и не можела да го напусне. Няколко месеца след като родила и след като спряла да кърми, тя се изнесла от дома на своя съпруг и се върнала при родителите си. Бебето останало при родителите на съпруга ѝ, както изисква корейската традиция; при развод попечителството се дава на семейството на бащата.

Ако причината за разпадането на брака им се криела в нейния по-висок доход, то най-голямото унижение било, че загубила и него. Изкарвала 186 вона на месец, което се равнява на около 80 щатски долара по официалния валутен курс, което е три пъти колкото заплатата на обикновен работник. С тези пари тя издържала съпруга си и пенсионираните си родители и помагала на омъжената си сестра. С изчезването на заплатата изчезнали и хранителните дажби. В този период започнала да краде круши от кооперативните овощни градини и да обикаля провинцията за храна. Понякога приемала подаръци от пациентите си – торба с юфка или няколко житни класа, което я карало да се чувства неловко и неудобно. Д-р Ким знаела, че други лекари вземали подкупи за лечение, което трябвало да бъде безплатно; тя не искала да бъде като тях. Но в същото време гладувала. Когато навършила двадесет и осем, перспективите от предишния ѝ живот се били превърнали в разочарования. Била разведена, живеела с родителите си. Загубила правата над детето си. Работела повече от когато и да било, а като компенсация получавала по-малко от всякога. Била гладна и изтощена, без пари и без любов.

Такива били нещастните обстоятелства, при които живеела д-р Ким през годината преди смъртта на Ким Ир Сен.

Като повечето севернокорейци д-р Ким научила за смъртта на Ким Ир Сен от специалната емисия на обяд. Тъкмо се била върнала в болницата, след като придружила пациент с тиф до специална клиника. Когато влязла във фоайето на болницата, видяла, че лекарите, персоналът и пациентите плачат пред единствения телевизор.

Извървяла четиридесетте минути до дома си, намиращ се зад основния спортен стадион в града, а очите ѝ били толкова замъглени от сълзи, че едва виждала тротоара, по който стъпвала. Баща ѝ спял у дома. При звука на стъпките ѝ се събудил.

– Какво е станало? Да не би някой от пациентите ти да е починал? – попитал разтревожено. Знаел колко чувствителна била дъщеря му, когато ставало въпрос за пациентите ѝ.

Д-р Ким рухнала в ръцете на баща си. Никога не била плакала толкова много, нито когато приятелят ѝ я изоставил, нито когато бракът ѝ се разпаднал и ѝ отнели детето, нито когато баща ѝ получил удар. Това били нормални житейски нещастия. Въпреки че като лекар била запозната с преходността на човешкото тяло, както и с факта, че то е смъртно, д-р Ким никога не смятала, че това може да се случи с Ким Ир Сен.

Колегите ѝ се чувствали по същия начин. Докато работели през нощта в тъмните коридори на болницата, те обсъждали различни конспиративни теории. Според една от тях Ким Ир Сен бил убит от американски подстрекатели на военни конфликти, които искали да саботират предстоящата среща на върха с южнокорейския президент Ким Йонг Сам

– Един от основните стълбове на севернокорейската пропаганда е, че САЩ правят всичко възможно да задържат Корейския полуостров разделен.

Първите дни след смъртта на Ким Ир Сен минали като в сън. Шокът и недоспиването попречили на д-р Ким да забележи веднага бедата, която заплашвала собствения ѝ дом. Баща ѝ бил в депресия още след като болестта му го принудила да се пенсионира. Смъртта на Великия вожд била повече, отколкото можел да понесе. Останал в леглото и отказал да яде.

– Ако велик човек като Ким Ир Сен може да умре, защо недостойно създание като мен да живее и да консумира храна? – викал той.

Д-р Ким се опитала да го убеди с разумни доводи. Подлъгвала го, крещяла, заплашвала.

– Ако не ядеш, и аз няма да ям. Всички ще умрем заедно – казала му тя. И майка ѝ заплашила да започне гладна стачка. Д-р Ким довела секретаря на Работническата партия от болницата, за да го убеди. Опитала се да запази силите на баща си, като му правела венозни вливания.

Баща ѝ започнал да бълнува. Ту възхвалявал Ким Ир Сен, ту го ругаел. Един ден говорел за любовта си към вожда и че не може да живее без него, на другия шепнел, че смъртта на Ким Ир Сен била доказателство, че цялата севернокорейска система се е провалила. Поискал от дъщеря си да донесе хартия от болницата. Успял да събере сили да се понадигне и надраскал бележка:

Дал писмото на д-р Ким и я помолил да го занесе на партийния секретар на болницата. После взел още един лист хартия. На него с разкривени линии нарисувал нещо като пирамида от имена и числа. Изглеждали като драсканици на луд. Д-р Ким помислила, че баща ѝ си е загубил ума.

Той я подканил с жест да седне до него. Гласът му едва-едва се чувал.

– Това са роднините ни в Китай. Те ще ти помогнат – казал ѝ той.

Било семейно дърво. Д-р Ким била шокирана. Възможно ли е баща ѝ да се опитва да ѝ каже да напусне родината, за да отиде в Китай? Лоялният ѝ баща, който избягал от Китай и който още докато седяла на коленете му като малко дете, я учел да обича Ким Ир Сен? Може ли той да е предател? Първоначалната реакция на д-р Ким била да скъса написаното, но не можела да унищожи последните думи на баща си. Затова взела малка метална кутийка с катинарче, един от последните останали спомени от детството ѝ. Сгънала хартийката и я заключила вътре.

Останките на Ким Ир Сен били положени в подземен мавзолей, тялото му било балсамирано и изложено на показ според комунистическата традиция, започнала със смъртта на Владимир Ленин през 1924 г. Севернокорейското правителство организирало помпозно погребение, което продължило два дни, на 19 и 20 юли. Радио "Пхенян" съобщило, че на процесията са присъствали два милиона души, които вървели зад ковчега на Ким Ир Сен, обикалящ града върху покрива на кадилак, следван от церемониално маршируващи войници, духов оркестър и ескорт от лимузини с огромни портрети, украсени с цветя. Траурното шествие от сто автомобила тръгнало от площад "Ким Ир Сен", минало през тридесетметровата статуя на Великия вожд в центъра на града (най-голямата в страната) и завършило на Революционната арка, имитация на Триумфалната арка в Париж, но по-голяма. На следващия ден имало възпоминателна служба. Точно в 12.00 ч. Из цялата страна сирените завили, влаковете и корабите надули сбирките си, а хората стояли неподвижно в продължение на три минути. Траурният период приключил. Време било нацията да се връща на работа.

Д-р Ким имала достатъчно работа, в която да удави мъката си. Баща ѝ починал само седмица след погребението на Ким Ир Сен и не ѝ се прибирало вкъщи вечер, затова работела още повече. Горещата вълна не спирала и заболяванията от тиф, започнали в началото на лятото, прераснали в епидемия. В Чхонгджин разпространяването на зарази е често срещано явление, защото канализацията, набързо възстановена след Корейската война, изливала непреработени фекални води в потоците, където жените често перели. Заради непрестанното спиране на електричеството не можело да се разчита на течащата вода. Обикновено пускали електричеството и водата за един час сутрин и за един час вечер. Хората складирали вода в големи каци в къщите си (малцина имали вани), които се превръщали в развъдници на бактерии. Никой нямал сапун. Тифът се лекува лесно с антибиотици, които обаче до 1994 г. почти не можели да се намерят.

След горещото лято на 1994 г. дошла необикновено студена зима с температури в планините, достигащи до 35 градуса под нулата. Този период бил последван от поройни дъждове през следващото лято, които наводнили оризищата. Това дало на севернокорейското правителство извинение за пръв път да обяви публично, че в страната наистина има недостиг на храна. На екипите за подпомагане към ООН, които били допуснати на посещение през септември 1995 г., било съобщено, че наводненията са причинили щети на стойност 15 милиарда долара и са засегнали 5.2 милиона души; че домове са разрушени, а 500 000 души са останали без подслон, че 1.9 милиона тона реколта е безвъзвратно унищожена.

В педиатричното отделение д-р Ким забелязала, че пациентите ѝ проявявали странни симптоми. Децата, които лекувала, родени в края на 80-те и началото на 90-те години, били необичайно дребни, по-дребни дори от нея, а тя била най-мъничкото дете в своя клас в началното училище. Ръцете им в най-горната част били толкова тънки, че можела да ги обхване с палец и показалец. Мускулният им тонус бил слаб – признак на изтощение, когато недохраненото тяло започва да отнема от собствената си мускулна маса. Децата били приемани с толкова остър запек, че се превивали, пищейки от болка.

Проблемът бил в храната. Домакините били започнали да събират плевели и диви треви, които слагали в супата, за да създадат илюзия за зеленчуци. Царевицата започнала все по-често да замества ориза, но хората добавяли листа, люспи, стебла и кочани, за да изглежда повече. Възрастните се справяли, но чувствителните стомаси на децата не можели да смелят тази храна. Лекарите в болницата обсъждали проблема помежду си и давали на майките съвети за готвенето им. "Ако добавяте трева или кора от дърво, задължително я стрийте много добре, след това я варете много дълго време, за да омекне и да се поглъща лесно" – казвала им д-р Ким.

Сред по-големите деца и възрастните се появил друг проблем. Пациентите имали лъщящи обриви по ръцете, на врата, сякаш носели огърлици, или около очите, сякаш са с очила. Понякога наричат това заболяване "болест на очилата". Всъщност било пелагра, която се развива при недостиг на ниацин и се среща често сред хора, които се хранят основно с царевица.

Децата често идвали с лека настинка, кашлица или диария и след това внезапно умирали. Лошото хранене намалявало съпротивителните им сили. Дори болницата да имала антибиотици, телата им били твърде слаби. Бебетата били най-зле. Тъй като самите майки били недохранени, те не произвеждали достатъчно кърма.

Бебешко мляко на прах нямало, а истинското мляко било рядкост. Преди, когато майките нямали достатъчно кърма, хранели бебетата си с оризова вода; сега повечето не можели да си позволят дори това.

Започнали да приемат деца със симптоми, които не били характерни за никоя болест, просто се чувствали неразположени. Изглеждали бледи или леко посинели, кожата им била като хартия, изгубила еластичността си. Понякога коремчетата им били подути, но понякога нямали никакви външни признаци на заболяване.

– Не мога да разбера какво му е. Не мога да го накарам да спре да плаче – оплаквали се на д-р Ким майките на тези деца.

Тя кимала съчувствено, защото познавала това състояние, но не можела да каже нищо. Как да кажеш на майка, че детето ѝ се нуждае от храна, когато няма такава?

Д-р Ким приемала децата в болницата, знаейки, че няма лек за тях. И болницата нямала храна. Докато обикаляла пациентите в педиатричното отделение, децата я следели с поглед. Дори когато била с гръб, усещала как очите им пронизват бялата ѝ престилка, чудейки се дали тя може да облекчи страданията им и постепенно разбирайки, че не може.

– Гледаха ме обвинително. Дори четиригодишните знаеха, че умират и че аз няма да направя нищо, за да им помогна – разказа ми д-р Ким години по-късно. – Единственото, което можех да направя, беше да плача над телата им заедно с техните майки.

Д-р Ким нямала достатъчно опит в професията си, за да може да издигне защитната стена, която да я изолира от страданията около нея. Болката на децата била и нейна болка. Години по-късно, когато я попитах дали помни някои от децата, починали по време на нейна смяна, тя ми отговори остро: "Помня всичките."

С годините болницата започнала да осигурява все по-малко на пациентите си. Когато въглищата свършили, пещта в мазето угаснала и болницата останала без отопление. Когато и течащата вода спряла, никой не можел дори да измие подовете. Даже и през деня в сградата било толкова тъмно, че лекарите трябвало да стоят до прозорците, за да пишат докладите си. Пациентите сами си носели храна, одеяла. Тъй като почти нямало бинтове, разкъсвали чаршафи, за да правят превръзки. Болницата все още можела да произвежда физиологичен разтвор, но нямала бутилки, в които да го слага. Пациентите трябвало да носят свои, които често били празни бутилки от най-популярната бира в Чхонгджин, "Ракуон" или "Рай".

– Ако донесеш една бутилка, получаваш една доза физиологичен разтвор. Ако донесеш две – получаваш две – разказа д-р Ким. – Трудно ми е да го призная, но такава беше реалността.

Накрая болницата се изпразнила. Хората спрели да водят своите болни близки. Защо да си правят труда?

Всъщност смъртта на Ким Ир Сен не променила много живота в страната. Ким Чен Ир бил започнал лека-полека да поема властта през последното десетилетие, преди да почине баща му. Неизбежният срив на икономиката започнал много по-рано поради тежестта на собствената ѝ неефективност. Но Великият вожд на Северна Корея избрал подходящо време да умре. Момент, в който наследството му нямало да бъде опетнено от катастрофалните събития през следващите години. Ако беше живял съвсем малко по-дълго, днес севернокорейците нямаше да могат да се връщат в миналото, спомняйки си с носталгия сравнителното изобилие, в което са живеели по негово време. Смъртта му съвпаднала с последните издихания на неговата комунистическа мечта.

До 1995 г. икономиката на Северна Корея била безжизнена като тялото на мъртвия ѝ лидер. Доходите на глава от населението бележели главоломен спад, от 2 460 щатски долара през 1991 на 719 щатски долара през 1995 г. Приходите от износ на стоки спаднали от 2 милиарда щатски долара до 800 милиона. Сривът на икономиката наподобявал бавно гаснещ човешки живот.

В Чхонгджин огромните заводи по крайбрежието изглеждали като ръждива стена със своите комини, подредени подобно на затворнически решетки. Заводските комини били най-сигурният признак за разрухата. През повечето дни само от няколко от тях излизал по малко пушек, идващ от пещите им. Облачетата дим можели да се преброят – едно, две, най-много три. Било ясно, че сърцето на града започвало да бие все по-бавно. Портите на заводите били увити със зд-раво заключени катинари, освен ако не ги разбиели крадци, които разглобявали машините и вземали части от тях.

Малко на север от промишления район вълните тихичко се плискали по празните кейове на пристанището. Японските и съветските товарни кораби, които преди правели редовни курсове за пренасяне на стоманени листове от фабриките, вече ги нямало. Сега там останали само ръждясващите съдове на севернокорейския риболовен флот. На една скала над пристанището стърчал гигантски надпис "КИМ ЧЕН ИР, СЛЪНЦЕТО НА 21 ВЕК", но дори и той изглеждал сякаш се разпада на фона на заобикалящата го разруха. Червените букви на пропагандните табели по пътя, небоядисвани от години, били придобили мръснорозов цвят.

Чхонгджин, който в миналото бил един от най-замърсените севернокорейски градове, придобил нова красота, мрачна и тиха. През есента и зимата, сухите сезони в Североизточна Азия, небето било ясно и синьо. Острата миризма на сяра от стоманолеярните заводи се вдигнала и хората отново усещали мириса на морето. През лятото по бетонните стени запълзели ружи. Дори боклука го нямало вече. Не че Северна Корея имала много отпадъци – хората никога нямали достатъчно, за да изхвърлят, но със застоя на икономическия живот остатъците от цивилизацията изчезвали. Нямало найлонови торбички или опаковки от бонбони, разнасяни от полъха на вятъра, нито кутийки от безалкохолно, плуващи по водата на пристанището. Ако някой смачкал цигара на земята, някой друг я вдигал и измъквал колкото можел тютюн, който след това да свие във вестник.