Химн на смъртта

Глава 13 ЖАБИ В КЛАДЕНЕЦА

Джун Санг присъствал на екзекуция едно лято, когато:си бил у дома за лятната ваканция. Дни наред камионетки с високоговорители обикаляли града, съобщавайки датата и часа. Ръководителят на инминбана чукал на вратите на хората, за да им напомни, че от тях се очаква да присъстват. Джун Санг не се интересувал от този вид зрелище. Мразел да вижда кръв и не можел да понася да гледа страдащи хора или животни. Когато бил на дванадесет, баща му го накарал да заколи пиле. Ръцете му треперели, когато стиснал птицата за врата.

– Какъв мъж си, ако не можеш да го направиш? – нахокал го баща му.

Джун Санг покорно замахнал с брадвата, по-изплашен от подигравките на баща си, отколкото от обезглавеното пиле.

Но след това отказал да вечеря. Да наблюдава смъртта на човешко същество за него било немислимо. Зарекъл се да не отиде. Но когато денят дошъл и всички съседи се отправили към зрелището, той също се оказал сред крачещата тълпа.

Екзекуцията щяла да се проведе на песъчливия бряг на рекичка недалеч от курорта с топли извори, където с Ми-ран ходели на среднощни разходки. Вече се били събрали около триста души, а децата се бутали напред. Момчетата се състезавали кой ще събере повече гилзи от публични екзекуции. Джун Санг си проправил път с лакът през тълпата, за да вижда по-добре.

Службата за държавна сигурност била превърнала мястото около реката в импровизирана съдебна зала с маси за прокурорите и озвучителна система, състояща се от два големи високоговорителя. Престъплението на мъжа било, че се покатерил по електрически стълб и отрязал медни жици, които да продаде.

– Тази кражба причини огромни щети на държавата и е извършена с намерението да засегне социалната ни система. Това е акт на измяна, който помага на враговете на социалистическата държава – прочел прокурорът, а гласът му се носел от пукащите високоговорители. След това заговорил човек, който изпълнявал функциите на адвокат на обвинения, макар че така и не го защитил.

– Установих, че всичко, което прокурорът казва, е истина.

– Обвиняемият е осъден на смърт и присъдата ще бъде изпълнена незабавно – заявил трети човек.

Осъденият бил завързан за дървен стълб през очите, гърдите и краката. Стрелците трябвало да се целят във въжетата, по три патрона във всяка точка – общо девет, от горе надолу. Първо безжизнената глава клюмвала настрана, след това тялото се свличало в основата на стълба. Чисто и ефикасно. Изглеждало сякаш в смъртта си осъденият на смърт прави поклон за извинение.

Сред тълпата се разнесъл шепот. Изглежда, Джун Санг не бил единственият, който смятал екзекуцията за прекалено строго наказание за такова дребно нарушение. Електрическите жици и без това отдавна не работели. А няколкото метра, които мъжът най-вероятно откраднал, едва ли са му стигнали за повече от два-три пакета ориз.

– Жалко е. Има по-малка сестра – чул Джун Санг глас някъде наоколо.

– Две сестри – казал друг.

Джун Санг се досетил, че родителите на човека сигурно са мъртви. Явно не познавал никого с влияние, който да се намеси в негова подкрепа. Сигурно бил и от низша прослойка. Може би син на миньор, като децата, на които преподавала Ми-ран.

Докато Джун Санг мислел върху това, изстрелите изсвистели.

Глава. Гърди. Крака.

Черепът се пръснал като балон, пълен с вода. Кръвта зашуртяла по земята, разливайки се почти до краката на зяпачите. Джун Санг почувствал, че му призлява. Обърнал се, проправил си път назад и тръгнал към къщи.

За Джун Санг посещенията на Чхонгджин често водели до неприятни констатации за положението в собствената му държава. В университета той бил предпазен от жестоките лишения, на които били подложени другите хора. Имал осигурена достатъчно храна и електричество през повечето нощи. Студентите в най-добрите университети в Пхенян били сред най-привилегированите граждани на привилегирования град. Но щом напуснел академичния си пашкул, реалността го зашлевявала в лицето.

Всички места, които свързвал с хубави спомени, били затворени – ресторантите, където ял като дете, киното, където за пръв път зърнал Ми-ран. Нямало електричество, освен на някой национален празник, например рождените дни на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир.

Прекарвал вечерите у дома на тъмно, слушайки как родителите му се оплакват. Богатият му дядо от Токио починал и другите им родственици не били толкова щедри в изпращането на парични подаръци на бедните роднини. Ревматизмът на майка му толкова се влошил, че тя не можела да ходи до пазара и да използва безценната шевна машина, която си донесла от Япония.

Всяка вечер било едно и също. Баща му сядал да пуши, огънчето на цигарата му просветвало в мрака. Издишвал облак дим и шумно въздишал – знак, че има лоши новини.

– Знаете ли кой е умрял? Помните ли...

Казвал имена на учители от гимназията на Джун Санг. Учителят му по математика. Учителят му по китайски. Учителят му по литература, който също бил запален по киното и давал назаем на Джун Санг броеве от списание, наречено "Филмова литература", за киното в Източна Европа и ролята на филмите в борбата срещу империализма. Всички тези хора били над петдесетгодишни интелектуалци, които след като образователната система спряла да плаща заплати, установили, че нямат търговски умения. Джун Санг често се отбивал при старите си учители, когато се прибирал от университета, а те винаги се радвали да видят ученика, който постигнал толкова много. Но той вече избягвал да вижда когото и да било от училище. Не искал да чуе кой още е умрял.

Смъртта не се ограничавала само до възрастните. Майката на Джун Санг му казвала за негови съученици, умрели от глад, момчета, които не издържали приемните изпити в университета и трябвало да отидат в армията. Джун Санг бил изгубил връзка с тях, но се успокоявал, че сигурно са добре, защото се знаело, че войниците имат предимство при получаването на хранителни провизии. В крайна сметка самият Ким Чен Ир провъзгласил идеята сонгун или армията на първо място. Учениците трябвало да се жертват в името на силната армия, която да ги защитава от бомбите на американските копелета.

Сега Джун Санг разбрал, че всичко това не било истина. Войниците в Чхонгджин били сбирщина опърпани нехранимайковци с колани от изкуствена кожа, зд-раво затегнати около униформите им, които вече едва се задържали на мършавите им тела. Лицата им били жълтеникави от недохранване, а много от тях били високи едва 1.50 м. (В началото на 90-те години севернокорейската армия трябвало да снижи изискванията си за ръст от 1.60 м заради спирането на растежа на младото поколение.) През нощта напускали постовете си и прескачали оградите на частните дворове, за да изкопаят делвите с кимчхи или да откъснат зеленчуци.

Повечето семейства в квартала били издигнали стени около домовете си, пренебрегвайки указа, който ограничавал височината до 1.5 м, така че полицията да може да наднича. Въпреки това дворът на семейството на Джун Санг, бил обиран три пъти. Изтръгнали чесън, картофи, зеле. Баща му водел подробен списък в своя градинарски дневник, записвайки видовете семена, които използвал, и времето, което им отнема да поникнат.

– Защо поне не изчакаха, докато пораснат напълно – нареждал той.

Майката на Джун Санг изпаднала в дълбока депресия, когато някой откраднал едно от кучетата им. Тя отглеждала кучета чиндо още откакто Джун Санг бил момче. Обожавала ги и сама им готвела храна. Писмата ѝ до него били изпълнени с новини за тях. Не можела да понесе мисълта, че кучето сигурно е изядено.

Но всъщност били късметлии, че само кучето пострадало. Всички знаели, че семействата, дошли от Япония, имат пари и те били честа мишена за крадците. Цяло семейство в техния квартал било убито при нескопосан опит за кражба. Джун Санг и семейството му трябвало да бъдат по-внимателни от всякога. Бързо изяждали вечерята си зад високите стени на къщата, надявайки се съседите им да не видят, че имат какво да ядат.

Още когато не успял да пророни искрени сълзи за смъртта на Ким Ир Сен, Джун Санг осъзнал своето нарастващо разочарование от системата. Всичко което виждал, чувал или прочитал, го отдалечавало все повече от политически правилното мислене. Университетът също го променял. За пръв път в живота си имал възможност да чуе нови идеи. Като дете Джун Санг четял всичко, до което можел да се добере – романи, философия, наука, история, дори речите на Ким Ир Сен. В книжарницата в града продавали романи, разказващи истории за жестоки американци, раболепни и страхливи южнокорейци и за героични севернокорейци. От време на време намирал по някой руски роман – творби на Толстой или Максим Горки. В училището му имало книги, предоставени от Службата за осигуряване на образователни средства и материали, а баща му имал внушителна колекция от книги за гръцката и римската история. Джун Санг обичал да чете за древни войни, обожавал историята за Ханибал, който се борил срещу възхода на Римската империя, а след това предпочел да се отрови, вместо да приеме поражението.

Когато отишъл в Пхенян, вече бил готов за нещо по-съвременно. В университета зад бюрото на библиотекарката имало скрита малка колекция от западни книги, преведени на корейски. Били забранени за обикновените хора. Само най-добрите студенти имали достъп до тях. Някъде по високите етажи на управлението някой решил, че държавата се нуждае от интелектуален елит с известни познания за западната литература. На заглавните страници на тези книги не било посочено издателство, но според слуховете те били публикувани от Инмин Техаксъп Танг, Народната библиотека, представителната национална библиотека на площад "Ким Ир Сен". Сред тези книги имало и американски.

Любимата на Джун Санг била "Отнесени от вихъра". Мелод-раматичният стил на романа наподобявал този на корейската художествена литература. Бил поразен от паралела между Американската гражданска война и Корейската война. За него било изумително с какво ожесточение могат да се бият хора, принадлежащи към един народ – очевидно американците са били също толкова настървени, колкото и корейците. Но според него американците били по-добри, защото накрая се обединили, а не се разделили като Корея. Възхищавал се на героинята Скарлет О‘Хара заради смелостта ѝ. Малко му напомняла на севернокорейските филмови героини, които винаги се биели някъде в калта за страната си, но Скарлет била много по-голям индивидуалист – качество, което в севернокорейската литература не било на почит. А и севернокорейските героини никога нямали любовни връзки.

Според държавните стандарти тези книги били нецензурни. Но Джун Санг искал да чете още. Погълнал всичко, което намерил, от "Гневът на ангелите" на Сидни Шелдън, до "Сто години самота" на Габриел Гарсия Маркес. Дори прочел "Как да печелим приятели и да влияем на хората", класическата книга за самопомощ на Дейл Карнеги от 1930 г. Това бил първият му досег със западните идеи за бизнеса и той бил откровено шокиран. Не можел да повярва какви съвети давал Карнеги на читателите си. "Научете се да обичате, уважавате и да се радвате на другите хора."

Джун Санг не можел да разбере как е възможно продукт на американската капиталистическа система да напише нещо подобно. Нали всички капиталисти са врагове, живеещи според законите на джунглата – убий или ще бъдеш убит?

Той вземал назаем книги и от състудентнте си. В такъв престижен университет много от тях имали високопоставени роднини, които пътували в чужбина по работа и носели книги и списания. Материали на корейски се намирали в китайската префектура Йенбиен, където голяма част от населението са етнически корейци. От свой състудент Джун Санг взел образователна брошура за секса, публикувана за китайските училища. Още една изненада! Джун Санг осъзнал, че той и другите му неженени приятели на по двадесет години знаели по-малко за секса от обикновен китайски учени! Откъде можел да знае, че жените имат менструация? Това обяснявало много неща.

Бил също толкова удивен, когато прочел реч, изнесена на конгрес на Комунистическата партия, в която се критикувала Културната революция на Мао. Кога ли Работническата партия ще направи същото с Ким Ир Сен, зачудил се той.

Един ден към Джун Санг се приближил един от състудентите му, с когото понякога си разменяли книги. Огледал се нервно наоколо и бързо пъхнал в ръцете му книга.

– Доста е добра – прошепнал. – Мисля, че ще искаш да я прочетеш.

Било тънко томче за икономическата реформа, публикувано от руското правителство. Бащата на момчето се сдобил с нея на изложение в Руското посолство в Пхенян. Явно била написана в началото на 90-те години, когато Русия се опитвала да изгради пазарна икономика. Джун Санг веднага осъзнал, че държи в ръцете си нещо опасно – севернокорейците били задължени да предават на полицията всякаква чуждестранна литература, която им попаднела. Той, другото момче и баща му можели да си навлекат сериозни неприятности заради подобна книга. Джун Санг бързо я скрил под дрехите в шкафчето си. В стаята му имало две двуетажни легла – живеели по четирима в стая и той нямал особена възможност за усамотение. Четял книгата под завивките с фенерче.

В нея пишело:

Текстът продължавал с описание на пенсионните схеми и понятия като социално осигуряване и социално подпомагане. Казвало се, че социалистическите икономически системи по света са се провалили заради неефективността си. Джун Санг се хванал, че кима в съгласие, докато чете.

Дипломирал се през 1996 г. Вместо да се върне в Чхонгджин, решил да остане в университета и да се занимава с изследователска работа. Тъй като вече официално бил възрастен, имал право да напусне общежитията на университета.

Преместил се в самостоятелна стая под наем. Била мизерна, мръсна и почти без мебели, но харесал хазяите – възрастна двойка със слаб слух и лошо зрение. Чудесно се вписвали в плановете на Джун Санг.

Веднага щом се нанесъл, той взел последните пари, останали от дядо му, и си купил телевизор "Сони". Регистрирал го в Бюрото за инспекция на честотния обхват, както изисквал законът. Тъй като Северна Корея вече не можела да произвежда електроуреди, внасяните телевизори били настройвани на държавните канали, а тунерите им се блокирали – севернокорейският метод за прекъсване на достъпа до информация от външния свят. Хората в Северна Корея се шегували, че са като "жаби в кладенец". Светът за тях не бил нищо повече от кръга светлина над главите им. По-сръчните обаче разбрали как да заобикалят системата. С радиоапаратите било лесно – отваряш приемника, срязваш кордата, която е свързана с копчето за намиране на станциите, и я заменяш с гумена лента, която може да върти това копче накъдето поискаш. Но телевизорите изисквали малко повече познания.

Бюрото залепяло хартия върху копчетата на телевизора, за да обозначи, че той е настроен на одобрените канали. За да стигне до тях, без да скъса хартията, Джун Санг използвал дълга тънка игла за шиене, с която да ги натиска. В стаята му имало врата, водеща към задния двор, където сложил антена. През нощта, след като всички заспели, правел експерименти с нея, мърдайки я насам-натам, докато намерел това, което искал – южнокорейска телевизия.

Джун Санг пускал телевизора само късно вечер, когато сигналът, идващ от демилитаризираната зона на около 150 км, бил най-чист. Изчаквал, докато се увери, че хазяите му са заспали. Стените били толкова тънки, че ги чувал как хъркат. Тъй като телевизорът нямал извод за слушалки, той усилвал звука, колкото да се чува едва-едва. Клякал с ухо, долепено до говорителя, докато вратът и краката му се схванели толкова, че вече не можел да стои в тази поза. Повече слушал телевизора, отколкото го гледал. Винаги бил нащрек, когато той бил включен. Всички знаели, че Бюрото за инспекция на честотния обхват прави изненадващи посещения в късните часове. Няколко входа по-надолу един от съседите му имал куче. Ако го чуел да лае през нощта, Джун Санг бързо превключвал обратно на централния канал и изтичвал отзад, за да скрие антената.

Една вечер инспекторите наистина дошли. Единият бил доста наблюдателен и забелязал, че хартията върху копчетата била залепена с малко тиксо. Джун Санг го залепил, за да прикрие едно място, където иглата му била оставила дупчица.

– За какво е тиксото? – попитал заплашително инспекторът.

Сърцето на Джун Санг забило учестено. Бил чувал истории за цели семейства, изпратени в лагер, защото един от членовете им гледал южнокорейска телевизия. Негов приятел, за когото имало подозрения, че слуша южнокорейско радио, бил задържан за разпит в продължение на цяла година, през която изобщо не видял дневна светлина. Когато го освободили, бил смъртноблед, а нервната му система била разбита.

– А, ами сложих тиксото, защото хартията беше започнала да се отлепя – отвърнал възможно най-спокойно.

Инспекторът свъсил вежди и си тръгнал.

След като за малко не го хванали, Джун Санг трябвало да бъде по-внимателен, но не можел да сдържи любопитството си. Изпитвал ненаситен глад за информация, за актуална информация в реално време. От телевизора той научавал не просто новини от външния свят, но и повече информация за собствената си страна, отколкото бил чувал някога.

Научил неща, които подозирал, но не знаел със сигурност. Чул как президентът Бил Клинтън заявил, че Съединените щати са предложили течно гориво и енергийна помощ, но Северна Корея предпочитала да разработва ядрени оръжия и ракети. Разбрал, че САЩ изпращали на страната хиляди тонове ориз под формата на хуманитарна помощ.

Членове на американска делегация на Конгреса дали пресконференция, в която посочили, че два милиона души са умрели от глад в Северна Корея. Според организациите за защита на правата на човека около 200 000 души били изпратени в затворнически лагери и страната има най-лошите показатели по отношение на спазването на човешките права.

През 2000 г. южнокорейската телевизия съобщила, че президентът Ким Те Чжун отива в Пхенян на историческа среща на върха с Ким Чен Ир. По телевизията предали неофициален разговор между Ким Чен Ир и южнокорейския президент по време на срещата. Джун Санг никога не бил чувал гласа на Любимия ръководител. По радиото и телевизията в Северна Корея речите му винаги били произнасяни от професионални актьори, които четели думите му с треперещ, благоговеещ тон, запазен само за ръководството. По този начин се запазвала тайнствеността.

– Какво мислите за историческите ни забележителности? – чул Джун Санг думите на ръководителя, чийто глас звучал старчески, тенекиен и най-вече подчертано човешки. "Значи все пак е обикновен човек" – казал си Джун Санг.

За Джун Санг слушането на южнокорейската телевизия било като да се погледнеш в огледалото за пръв път в живота си и да осъзнаеш, че не си привлекателен. Цял живот учели севернокорейците, че те са най-славната нация на света, но всъщност в очите на другите представлявали жалък, банкрутирал режим. Джун Санг знаел, че хората умират от глад. Знаел, че ги затварят в трудови лагери. Но никога преди не бил чувал цифрите. Сигурно репортажите в Южна Корея били преувеличени както севернокорейската пропаганда. Дали?

Пътуването с влак към дома напомняло на Джун Санг описанието на ада, което бил прочел в Свещена будистка книга. Вагоните били толкова претъпкани, че било невъзможно да се отиде до тоалетната. Мъжете уринирали през прозорците или чакали да дойде гара, за да се облекчат навън сред полето, но понякога не успявали да дочакат и го правели във вагона. Бездомни деца тичали заедно с бавнодвижещите се влакове молещи, понякога крещящи някой да им даде храна. Опитвали се да се доберат до купетата през счупените прозорци. Имало големи закъснения, защото влаковете се повреждали, докато се опитвали да изкачат планината на север от Пхенян. Веднъж Джун Санг прекарал два дни в счупен влак посред зима, докато леденият вятър духал на силни пориви през прозорците без стъкла. Сприятелил се с други пътници – жена с двадесетдневно бебе и млад мъж, който закъснявал за сватбата си. Заедно отмъкнали метална кофа и запалили огън във влака, без да обръщат внимание на кондуктора, който настоявал да го изгасят. Ако не бил този огън, всички щели да умрат от измръзване.

По време на едно пътуване през 1998 г., когато севернокорейската икономика била най-зле, Джун Санг се оказал в малък град в Южен Хамгьонг, където обикновено се прекачвал на северната линия, пътуваща нагоре по крайбрежието. Релсите били наводнени, а чакащите пътници били вир-вода от леденостудения пороен дъжд. Джун Санг се скрил на перона, доколкото можел. Докато чакал, вниманието му било привлечено от група бездомни деца, кочхеби, които изпълнявали различни номера, за да съберат пари за храна. Някои от тях правели фокуси, други танцували. Едно момче на седем или осем години пеело. Дребното му телце се губело в гънките на мъжка заводска униформа, но тембърът на гласа му бил като на много по-възрастен човек. Стискало очите си, събирайки цялата емоция, на която било способно, пеейки дрезгаво песента, която изпълнила целия перон с мощта си:

Джун Санг знаел песента наизуст от детството си, но текстът бил променен. В строфата "Нашият баща Ким Ир Сен" детето заменило името с това на Ким Чен Ир. Трудно било да се проумее защо това малко момче пее хвалебствен химн за бащата, който го защитава, когато видът му очевидно опровергавал текста. Стояло на перона, подгизнало, мръсно, без съмнение гладно.

Джун Санг бръкнал в джоба си и дал на детето 10 вона, щедра милостиня за уличен певец. Бил не толкова жест на благотворителност, колкото благодарност за това, че момчето го накарало да се замисли.

По-късно той приписа на това дете заслугата за бягството си. В този момент разбрал със сигурност, че не вярва. Бил миг на изключително откровение, както когато разбереш, че си атеист. Накарало го да се почувства самотен. Бил различен от всички останали. Изведнъж се почувствал притеснен, обременен от тайната, която научил за себе си.

Отначало мислел, че след това откритие животът му ще се промени драстично. Но всъщност той си останал почти, същият като преди. Продължил да се преструва на лоялен гражданин. В неделя сутрин се явявал навреме за идеологическите лекции в университета. Секретарят на Работническата партия боботел монотонно за наследството на Ким Ир Сен, сякаш бил пуснат на автопилот. През зимата, когато аудиторията била без отопление, лекторът приключвал възможно най-бързо. Джун Санг често хвърлял скришни погледи към другите в залата. Обикновено имало около петстотин души, повечето магистри и докторанти. По време на лекциите те мърдали непрестанно краката си и сядали върху дланите си, за да се стоплят. Но лицата им били неподвижни и безизразни като на манекени на витрината на магазин.

Внезапно той осъзнал, че на лицето му е изписано същото празно изражение. Всъщност може би всички чувствали същото, докато слушали лекцията. "Те знаят! Всички те знят!" – за малко не извикал той. Бил сигурен. Тези хора били може би най-будните млади умове на нацията. "Всеки, чийто мозък функционира, не може да не е разбрал, че нещо не е наред."

Джун Санг осъзнал, че той не бил единственият невярващ там. Дори бил убеден, че разпознава определена форма на безмълвно общуване, която била толкова прикрита, че дори не стигала до намигване или кимване. Една от студентките в университета си спечелила възторженото одобрение на ръководството, след като написала в дневника си колко много обича Любимия ръководител. В "Родонг Синмун" публикували статия за нея и ѝ била връчена награда за лоялност. Другите студенти я дразнели безпощадно. Смятали я за ненормална, но понеже не можели да го кажат на глас, вместо това ѝ подмятали различни забележки.

– Кой ще бъде щастливецът, който ще се ожени за теб? – питали я. Но по-далеч от това не стигали.

Севернокорейските студенти и интелектуалци не смеели да организират протести, както в другите комунистически страни. Нямало Пражка пролет, нито площад "Тянанмън". Репресията в Северна Корея била толкова голяма, че не позволявала да се зароди никаква форма на организирана съпротива. Всякакви действия против режима биха имали пагубни последствия за протестиращите, техните семейства и роднини. В система, която прекъсва нечистата кръв в три поколения, наказанията достигали родители, баби и дядовци, братя, сестри, племенници, братовчеди.

– Много хора смятаха, че си заслужава да дадат живота си, за да се отърват от този ужасен режим, но знаеха, че няма да са единствените наказани. Семейството ти също ще трябва да премине през ада – каза ми един избягал севернокореец.

Било невъзможно да организираш литературен кръжок или политическа дискусия. Всяка форма на свободна размяна на идеи неизменно води до забранена територия. Във всяка група от трима-четирима души трябва да има поне един агент на различните разузнавателни служби. Джун Санг подозирал, че най-добрият му приятел от училище работи като информатор на правителството. Момчето било най-добрият ученик в училището, по-добър и от Джун Санг, но не можел да бъде приет в университет в Пхенян, защото куцал след заболяване от детски паралич. Когато Джун Санг се връщал от Пхенян, приятелят му започвал да се оплаква на висок глас от правителството, насърчавайки Джун Санг да отговори. Имало нещо твърде дръзко и фалшиво в тона му, което карало Джун Санг да се притеснява, че може да попадне в капан. Спрял да се вижда с него.

Непрекъснато си напомнял: "Докато живееш в Северна Корея, не говори за политика. Нито с най-добрия си приятел, нито с учителите си, нито с родителите си и със сигурност не и с приятелката си." Джун Санг никога не споделил с Ми-ран отношението си към режима. Не ѝ казал, че гледа южнокорейска телевизия и чете памфлети за капитализма. Не ѝ казал и че е започнал да си мисли за бягство.