Химн на смъртта

Глава 15 ПРОЗРЕНИЕ

В Пхенян Джун Санг бил крайно зависим от капризите на пощенската система, за да поддържа връзка със семейството и приятелите си. Освен с Ми-ран си кореспондирал редовно с още няколко души. Майка му му пишела предимно новини за кучетата. Баща му опявал да учи повече: "В името на Ким Ир Сен и Работническата партия, които ти дадоха толкова много", както подписвал писмата си, за да се подмаже на служителите по цензурата, които предполагал, че ги четат. През суровия зимен период, когато се носели слухове, че железопътните работници изгарят писма, за да се топлят, Джун Санг понякога не получавал вести от дома с месеци. Затова не се разтревожил, когато не получил отговор на няколко свои писма до Ми-ран. Но когато минал октомври, след това ноември и дошъл декември без дори думичка от нея, той се разтревожил.

Когато пристигнал в Чхонгджин за зимната си ваканция, се бил подготвил да попита брат си с възможно най-небрежен тон дали е виждал Ми-ран. Но брат му го изпреварил.

– Няма я!

– Няма я? Къде е отишла? – Джун Санг не можел да проумее думите на брат си. Нямал и най-малка представа, че Ми-ран планира да пътува някъде. А тя винаги му казвала за всичко, което смята да прави. Макар да усетил, че през лятото писмата ѝ били малко по-хладни от обикновено и че може би тогава е била разстроена заради неговото нежелание да се обвързва в брак, не можел да повярва, че тя би заминала, без да му каже и думичка. Изтръгнал от брат си цялата информация, която успял.

– Цялото семейство е заминало. Казват, че са избягали в Южна Корея – брат му знаел само толкова.

Джун Санг отишъл в квартала ѝ, за да разбере повече. Отначало обиколил отдалеч, сякаш прави оглед; не можел да се принуди да се приближи повече. Стомахът му бил на топка, усещал как пулсът му препуска бясно. Няколко дни по-късно се върнал отново. Застанал зад стената, където я чакал да излезе през всичките тези години, през които се срещали тайно. Видял с очите си, че в къщата им живее друго семейство.

До края на ваканцията и при другите си посещения у дома той продължил да ходи до къщата на Ми-ран. Не толкова за да събере информация, никой не знаел повече от това, което се носело като слухове, а по-скоро като акт на самонаказание. Какъв идиот е бил. Мразел се. Бил нерешителен интелектуалец, обмислящ всяко свое действие, докато не стане твърде късно. Толкова време му отнело да я помоли да се омъжи за него, че тя си отишла. Истината била, че той искал да ѝ предложи да избягат заедно в Южна Корея, но нямал смелостта. През цялата им връзка си мислел, че той е по-активният. Той бил мъжът, три години по-голям, с университетско образование. Носел ѝ стихотворения от Пхенян и ѝ разказвал за книги и филми, за които тя не била чувала. Но накрая тя се оказала по-смелата, а той бил страхливец.

Макар никой да не знаел със сигурност, в сърцето си той усещал, че тя е в Южна Корея. "По дяволите! Тя го направи преди мен" – казал си.

Всъщност тя го направила преди почти всички останали.

В периода от близо половин век между края на Корейската война и бягството на Ми-ран през октомври 1998 г. само 923 севернокорейци са избягали в Южна Корея. Това е съвсем миниатюрна цифра, като се има предвид, че докато Берлинската стена е съществувала, средно 21000 източногерманци са бягали всяка година.

Повечето севернокорейци, които бягали, били дипломати или висши държавни служители, пътуващи в чужбина. Хуанг Джанг Йоп, известен академик и един от преподавателите на Ким Чен Ир, влязъл в посолството на Южна Корея в Пекин, когато се прибирал от служебно пътуване. От време на време някой севернокорейски войник поемал риска и се промъквал през демилитаризираната зона, за да избяга. Група рибари пък стигнали до Южна Корея по вода.

Севернокорейският режим използвал всякакви мерки, за да държи населението си затворено. През 90-те години по плажовете на Чхонгджин и други крайбрежни градове били издигнати огради, които да попречат на хората да избягат в Япония по море. Когато севернокорейските граждани напускали страната официално по работа, техните половинки и децата им били държани на практика като заложници, за да е сигурно, че заминалият ще се върне. Бегълците трябвало да могат да живеят с мисълта, че свободата им е за сметка на любимите хора, които най-вероятно ще прекарат остатъка от живота си в лагер.

В края на 90-те години това се променило. Гладът и икономическите реформи в Китай дали на севернокорейците нова мотивация да бягат. От границата се виждали блестящи нови коли, движещи се по брега на река Тумън. Виждали със собствените си очи, че животът в Китай изглежда хубав. Мрежата, която помогнала на Ми-ран да пресече реката, бързо разширила дейността си. Правели нови маршрути за преминаване на реката, като намирали най-тесните места, където да се пресича, и подкупвали граничната охрана. Ако не можеш да плуваш, можеш да платиш на някого да те пренесе до другия бряг. Броят на бегълците нараснал главоломно. Според изчисленията до 2001 г. 100 000 севернокорейци са преминали границата с Китай, като малък процент от тях след това продължили към Южна Корея.

Движението било и в двете посоки. Севернокорейците се стичали в Китай, китайските стоки заливали Северна Корея

– Не само храна и дрехи, но и книги, радиоапарати, списания, дори библии, които били незаконни. DVD-та, произвеждани в китайски заводи за пиратски дискове, били малки и евтини. Контрабандистите можели да натъпчат хиляди в един сандък, покрит отгоре със стекове цигари за подкупване на граничната полиция. В Китай се правели и DVD устройства, които стрували само двадесет долара, което севернокорейците, печелещи пари от частен бизнес в новата икономика, можели да си позволят. Най-много се продавали филмите "Титаник", "Въздушен конвой" и "Свидетелят". Още по-популярни били южнокорейските филми и мелодраматичните и сълзливи сапунени опери. Южнокорейските ситуационни комедии изобразявали живота на работническата класа в страната, а зрителите от Северна Корея обръщали специално внимание на кухненските уреди и качеството на дрехите на героите. За пръв път обикновените севернокорейци можели да гледат на своя собствен език филми, в които няма послания, свързани с Ким Ир Сен или Ким Чен Ир. Получили бегла представа (макар и идеализирана и комерсиализирана) за друг начин на живот.

Севернокорейското правителство обвинило САЩ и Южна Корея, че изпращат книги и DVD-та като част от подмолни действия, целящи да свалят режима. Продавачите на DVD-та били арестувани и понякога екзекутирани за измяна. Членовете на Работническата партия изнасяли речи, в които предупреждавали хората за опасностите, които крие чуждестранната култура:

Враговете ни използват тези специално направени материали, за да представят в по-добра светлина света на империализма и да разпространят упадъчния буржоазен начин на живот. Ако си позволим да се повлияем от тези необичайни материали, революционната ни нагласа и класовото осъзнаване ще бъдат парализирани и абсолютният ни култ към Вожда (Ким Ир Сен) ще изчезне.

Но информацията в Северна Корея не се разпространявала толкова чрез книги, вестници или филми, колкото от уста на уста. Хората, които нямали достатъчно средства, за да гледат чуждестранни DVD-та, чували за това от другите. Започнали да се разпространяват невероятни истории за богатството и технологичния напредък на съседните страни. Говорело се, че Южна Корея разработила толкова модерна кола, че двигателят можел да се запали само след като шофьорът духне в балон за алкохолна проба, за да докаже, че не е пил (невярно), и че обикновените китайски селяни, живеещи от д-ругата страна на границата, са толкова богати, че ядат ориз три пъти на ден (вярно).

Севернокорейски войник, с когото разговарях, си припомни за негов приятел, който намерил отнякъде американска нокторезачка и се хвалел на приятелите си. Войникът отрязал няколко нокътя, възхищавайки се на острите, гладки краища и дивейки се на механизма на този прост уред. Изведнъж сърцето му се свило: щом Северна Корея не може да направи толкова хубава нокторезачка, как би могла да се конкурира с американските оръжия?

За един севернокорейски студент пък моментът на прозрението дошъл, когато видял снимка в официалните медии, изобразяваща южнокореец по време на стачка. Фотографията имала за цел да покаже експлоатацията на работниците ѝ капиталистическото общество. Вместо това обаче студентът забелязал, че "потиснатият" работник бил облечен с яке с цип, а в джоба си имал химикалка – и двете рядък лукс по онова време.

Севернокорейски служител от военноморските сили бил на кораб в Жълто море в средата на 90-те години, когато радиото случайно хванало станция, излъчвана от Южна Корея. Програмата била ситуационна комедия, в която две млади жени се карали за място за паркиране в жилищен комплекс. Той не можел да си представи, че е възможно да съществува място с толкова много коли, че да няма място за паркиране. Макар че наближавал четиридесет и имал сравнително висок чин, не познавал някой, който да има собствен автомобил, и определено не и млади жени. Предположил, че програмата е пародия, но след като няколко дни мислил за това, го осенило, че трябва да е истина, че в Южна Корея действително има толкова много коли.

Той избягал няколко години по-късно, както и войникът, видял нокторезачката, и студентът, видял снимката на стачкуващия.

Дори и в най-смелите си мечти д-р Ким не си представяла, че може да напусне Северна Корея. Не защото била невежа или не изпитвала любопитство към останалия свят, всъщност била ненаситен читател и обичала истории за екзотични далечни земи, но според нея Северна Корея била най-хубавата страна. Защо да ходи другаде?

През цялото си детство д-р Ким слушала от баща си за нещастния му живот в Китай, преди да избяга в Северна Корея в началото на 60-те години. Д-р Ким се чувствала щастлива, че е родена в Северна Корея, и особено благодарна на правителството, че е позволило на дъщерята на обикновен строителен работник да учи безплатно в медицински университет. Чувствала, че дължи живота и образованието си на страната си. Най-голямата ѝ амбиция била да бъде приета в Работническата партия и да изплати дълга си към своя народ.

– Бях готова да даря сърцето си, ако партията ми кажеше. Толкова ревностен патриот бях – сподели тя с мен по-късно.

Д-р Ким работела извънредно на доброволната си работа като асистент в партийния секретариат, когато разбрала, че партията не храни същите чувства към нея.

През зимата след смъртта на Ким Ир Сен доброволната работа на д-р Ким изисквала да е в болницата в 7.30, преди да е дошъл старшият персонал, за да почисти неразборията в кабинета на партийния секретар, лекарка на петдесет години, специалист по хепатит, наричана другарката секретар Чхунг. Кабинетът ѝ бил малък, със задължителните портрети на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир и шкафове с папки, подредени по стените. Някои от чекмеджетата на старото дървено бюро не се затваряли плътно и от тях винаги стърчали листове, които понякога се разпилявали по пода. Но вестниците били прилежно подредени на бюрото. Не можели да бъдат по земята, да не би някой, без да иска, да стъпи върху снимка на Ким Ир Сен или Ким Чен Ир. Другарката Чхунг не била особено запален читател или писател; зависела изцяло от д-р Ким да чете редакционните статии в "Родонг Синмун" и местния "Хамбук Синман" и да ѝ подготвя лекциите, които да изнася. Д-р Ким била убедена, че в замяна на това другарката Чхунг ще я препоръча за членство в партията. Дори смеела да се надява, че един ден може да последва стъпките на своя ментор и самата тя да стане партиен секретар.

Веднъж, докато подреждала бъркотията, д-р Ким забелязала, че един от дървените шкафове е забравен отворен. Любопитството ѝ надделяло. Измежду папките се подавал голям плик. Отворила го и видяла, че съдържа списък с имена, които разпознала като служители на болницата, които трябва да бъдат внимателно следени. До всяко име имало бележки, посочващи причините, които правят този човек подозрителен. Повечето мотиви били свързани с произхода – родители, баби и дядовци, които ходели на църква, деца на бивши земевладелци, хора, чиито семейства емигрирали от Япония, хора с роднини в Китай.

Нейното име също било в списъка.

Д-р Ким не можела да повярва. Целият ѝ живот, поведението ѝ били безупречни. Перфекционист по природа, тя винаги била изключително взискателна към себе си. Като студентка оценките ѝ били отлични. Винаги първа се записвала за доброволна работа и за посещаване на допълнителни идеологически лекции. Баща ѝ дошъл от Китай и имал роднини там, но тя никога не ги била виждала, нито си кореспондирала с тях.

Трябва да е грешка, казала си тя.

Накрая истината излязла наяве.Другарката Чхунг я будалкала през цялото време, възползвайки се от трудолюбието и таланта ѝ, без да има никакво намерение да я допусне в партията. И по-лошото било, че д-р Ким започнала да подозира, че наистина е под наблюдение. Започнала да усеща, че партийните служители в болницата я гледат с по-специален интерес.

Подозренията ѝ се потвърдили около две години по-късно, когато изненадващо била посетена в болницата от агент на Службата за държавна сигурност. Той работел за Поуибо, полицейско звено, разследващо политически престъпления. Първоначално д-р Ким помислила, че човекът е дошъл да разпитва за някой пациент или колега, но той ѝ задавал въпроси само за нея, за семейството и за работата ѝ, докато накрая стигнал до основната си цел. Искал да разбере дали тя не планира да избяга.

– Да напусна Северна Корея? – д-р Ким била възмутена. Никога не би си помислила подобно нещо. Разбира се, чувала слухове за хора, които избягали, но тя презирала всеки, който не е достатъчно силен, за да издържи Великия поход, и който предаде страната.

– Защо ще искам да напусна държавата? – протестирала тя.

Агентът изброил причините. Имала роднини в Китай. Бракът ѝ се разпаднал. Болницата не плащала заплати.

– Ние ви наблюдаваме! Така че недейте да се опитвате да избягате! – казал ѝ грубо мъжът, преди да си тръгне.

По-късно тя отново мислено си възстановила разговора им. Колкото повече мислела за това, толкова повече причините, изброени от агента, ѝ се стрували основателни. Той ѝ внушил идеята и тя вече не можела да се отърси от нея.

Животът ѝ в Северна Корея бил нещастен. Бившият ѝ съпруг се оженил повторно малко след развода им. Шестгодишният ѝ син живеел с неговите родители, както е обичайно в Корея след развод. По закон и традиция децата принадлежат на семейството на бащата и се записват само в неговото семейно дърво. Д-р Ким можела да посещава детето си само през някои уикенди и всеки път, когато видела колко е дребничък и кльощав, сърцето ѝ се свивало. Бившият ѝ съпруг и родителите му нямали много храна у дома.

Самата тя не се хранела много по-добре. Другите лекари допълвали доходите си, като продавали лекарства и правели операции, най-вече аборти. Д-р Ким не била обучена, а и нямала куража да прави подобни неща. Известно време успявала да скалъпи по някое ядене от подаръците на пациентите ѝ, но не след дълго и те вече нямали какво да дават.

През 1997 г. д-р Ким се отказала от педиатрията. Повече не можела да издържа погледите на гладните деца. Преориентирала се към изследователска работа, надявайки се, че така няма да има досег с умиращи хора, но липсвали условия за подобна работа. След закуска лекарите трябвало да търсят храна за вечеря, след вечеря започвали да се притесняват за следващата закуска. Тя започнала да си тръгва по-рано, за да обхожда планините за ядливи бурени. Понякога сечала дърва, които да продава. Теглото ѝ паднало под 35 кг. Гърдите ѝ се съсухрили и менструацията ѝ спряла. Отдалеч изглеждала повече като дванадесетгодишно дете, отколкото като жена на тридесет години. Първите няколко дни, през които нямала какво да яде, се чувствала толкова гладна, че би откраднала храна и от бебе. Но след няколко дни имала само странното усещане, че тялото ѝ не е нейно, че някой я повдига във въздуха и след това я спуска отново. Била изтощена. Нямала сили да става сутрин. Напуснала доброволната си работа в партийния секретариат и до началото на 1998 г. съвсем спряла да ходи на работа. Опитала да печели пари по различни начини – продавала алкохол или въглища на пазара. Не съжалявала, че изоставила медицинската си професия. В най-големия глад единственото, което искала, било просто да оцелее.

При едно от посещенията ѝ на пазара срещнала стара приятелка. Били съученички от училище, и двете доста популярни в класа си; умни момичета, които били от групата на онези "с най-голям шанс да успеят". В училище жената била отряден председател. Поговорили си любезно на общи теми, разменили си комплименти колко добре изглеждат, макар че в действителност и двете били измършавели и с жълтеникав тен. Д-р Ким попитала за семейството на съученичката. Съпругът и двегодишният ѝ син починали само през три дни един от друг, споменала тя небрежно.

Д-р Ким поднесла съболезнования.

– О, така е по-добре. По-малко гърла за хранене – отговорила тя.

Д-р Ким не можела да прецени дали приятелката ѝ е коравосърдечна или луда, но осъзнала, че ако остане още малко в Северна Корея, или и тя ще стане такава, или ще умре.

Преди да почине, баща ѝ направил списък с имената на роднините им в Китай с последните адреси, които знаел. Било нещо като предсмъртна бележка на самоубиец – той ѝ я надраскал с трепереща ръка, докато бълнувал заради самоналожения си глад. По това време д-р Ким се обидила, но не изхвърлила списъка. Изровила малката кутийка, в която го била скрила, внимателно разгънала листчето и погледнала имената.

– Те ще ти помогнат – бил казал баща ѝ.

Д-р Ким заминала за Китай сама. Не можела да си позиоли да наеме водач или да подкупи граничната полиция и трябвало да разчита само на собствения си ум и инстинкти. До март 1999 г. достатъчно хора пътували до Китай и в граничните градове можело да получиш съвети за най-добрите места за пресичане на реката. В ранната пролет ледът, сковал земята след извънредно суровата зима, тъкмо започвал да се поотпуска, но река Тумън все още била замръзнала на места. Д-р Ким отишла на място, където ѝ казали, че можеш да вървиш по леда. На всеки няколко метра хвърляла тежък камък, зa да провери дебелината му. Поне от корейската страна бил доста дебел. Тя плъзгала единия си крак, след това другия, внимателно като балерина. Преполовила пътя, когато един от камъните, които хвърлила, потънал в участък мътна вода. Въпреки това продължила и ледената вода стигнала чак до кръста ѝ. Проправяла си път с ръце, сякаш вървяла между айсберги.

Клатушкайки се, стигнала до брега. Краката ѝ били безчувствени в замръзналите панталони. Вървяла през гората, докато първите лъчи на зората не осветили покрайнините на малко селце. Не искала да сяда да почива, страхувала се да не изпадне в хипотермия, но знаела, че няма сили да върви още много. Трябвало да разчита на милосърдието на местните жители.

Д-р Ким стояла на черен път, водещ към няколко ферми. Повечето били оградени със стени с метални порти. Бутнала една. Била отключена. Отворила я и надникнала вътре. На земята видяла малка метална купа с храна. Погледнала по-внимателно – ориз, бял ориз с късчета месо в него. Д-р Ким не можела да си спомни кога за последно е виждала чист бял ориз. И какво правела тази купа с ориз на земята? Досетила се точно преди да чуе кучешки лай. Дотогава част от нея се надявала, че Китай е точно толкова бедна страна, колкото Северна Корея. Все още искала да вярва, че нейната родина е най-хубавото място на света.. Искала нещата, в които вярвала през целия си живот, да се окажат верни. Но в този момент тя не можела да отрече очевидната истина – кучетата в Китай били по-добре нахранени от лекарите в Северна Корея.