Химн на смъртта

Глава 16 ПРОДАДЕНА НЕВЕСТА

Никой не се учудил, че Ок Хи напуснала Северна Корея при първата представила ѝ се възможност. Още от ученичка най-голямата дъщеря на г-жа Сонг се разграничавала от идолопоклонничеството към Ким Ир Сен, което било погълнало нацията. Веднага щом се върнела от училище, Ок Хи хвърляла червената пионерска връзка. След смъртта на Ким Ир Сен през 1994 г. дори не си направила труда да се престори, че плаче.

През годините, когато семейството ѝ оставало с все по-малко храна, тя ставала все по-гневна. Обвинявала правителството за лошото управление на икономиката и за смъртта на баща ѝ и брат ѝ. Севернокорейската телевизия непрестанно пускала песен, наречена "Маршът на другарите" ("Живеем в социалистическа страна без грижи за прехраната и облеклото. Да изпъчим гърди и да погледнем света с гордост") и излъчвала патриотични кадри на развяващи се знамена, които за Ок Хи били смехотворни.

– Без грижи? – изсумтявала тя, докато изключвала телевизора.

Но истината била, че решението на Ок Хи да напусне Северна Корея не се дължало само на желанието да избяга от Системата, но и от брака си.

От самото начало той бил бурен. Ок Хи и Йонг Су се карали за секс и за пари като много други двойки, а когато времената станали по-трудни – и за храна и политика. Йонг Су винаги печелел. Ако спорът не се развивал както той иска, просто ѝ удрял един шамар, запращайки я в другия край на стаята.

Въпреки че пиел много, Йонг Су успял да запази работата си като кондуктор и апартамента си благодарение на влиянието на неговото семейство. Службата на кондуктор била сред най-желаните в железниците. Когато бил дежурен по маршрут към границата, Йонг Су допълвал доходите си, като пренасял стоки, които продавал на китайските търговци. Плащал 5 вона за медна жица или за старо желязо на работници, които ги отмъквали от неработещите заводи, и ги препродавал за 25 вона. Отначало Ок Хи се учудила, защото в миналото съпругът ѝ си въобразявал, че е нещо като служител на партията, въпреки че му отказали членство, и обичал да изнася импровизирани лекции за злото на капитализма и на егоизма пред жена си и пред всеки друг, който би слушал. Той я наказвал с бой всеки път, когато си позволяла някоя пренебрежителна забележка по адрес на Ким Чен Ир. Но в един момент се отърсил от всички предишни скрупули.

– Всеки, който прави каквото казва партията, е глупак. Вече само парите имат значение – казал ѝ той.

Далаверата на Йонг Су със старото желязо го направила сравнително заможен човек в тези тежки времена. Връщал се от пътуванията си до границата с огромни торби ориз и шишета соев сос. Известно време имали дори запаси от царевица в апартамента си. Но всеки път, когато Ок Хи поискала да занесат малко храна на гладуващите ѝ родители и на брат ѝ, той побеснявал.

– Как можеш да си помислиш да раздаваш храната ни в такъв момент?

Йонг Су не вярвал, че Ок Хи ще остави семейството си в това положение, и затова оставял съвсем малко храна и пари в апартамента, въпреки че заради работата си пътувал по няколко дни, а разписанието на влаковете било непредвидимо. През 1998 г. оставил Ок Хи и децата им, по онова време на осем и на шест години, цяла седмица без нищичко за ядене. На 5 юни, Денят на детето в Северна Корея, синът им трябвало да участва в спортен празник в училище. Децата трябвало да си занесат обяд, но къщата била абсолютно празна. Ок Хи хукнала из града да моли роднини за храна, но никой нямал какво да ѝ даде. Накрая видяла сестра си на пазара да продава бисквити и взела малко. На обяд изтичала в училището и намерила сина си да стои насред игрището с очи, пълни със сълзи.

– Толкова съжалявам, миличък – казала му тя, подавайки му малка торбичка с бисквити.

Като бивш музикант Йонг Су имал хубав глас и умеел да очарова жените. Сега, когато имал малко пари в джоба си, той и приятелите му флиртували с жени и стояли до късно да пият. Една нощ, когато Ок Хи и децата били заспали отдавна, тя чула пияните стъпки на Йонг Су, който се спънал, влизайки в апартамента, а след това силен женски смях. Ок Хи не знаела дали му е любовница, или е проститутка, но нямала намерение да стане от леглото, за да разбере.

След тази случка Ок Хи започнала сериозно да планира бягството си. Можела да поиска развод, но това означавало да изгуби всичко. Въпреки че Работническата партия давала лицемерни обещания за премахване на неравноправното положение на жените в традиционното феодално общество, севернокорейската система все още работела срещу тях. При развод домът и децата оставали за мъжа, независимо дали той е тормозел жената или ѝ е изневерявал. Ок Хи била в особено неизгодно положение заради социалния статус на семейството ѝ и без баща, който да се застъпи за нея. Тя осъзнала, че единственият ѝ шанс е да отиде в Китай и сама да спечели малко пари. Ако събере достатъчно за свой апартамент, ще има някакъв шанс да принуди Йонг Су да ѝ отстъпи попечителството над децата.

Една нощ Йонг Су се прибрал пиян и в особено лошо настроение. Ударил Ок Хи, събаряйки я на земята, и след това я ритнал толкова силно, че ѝ се сторило, че чула изпукването на ребро. Внезапно някой почукал на вратата – бил някакъв човек, тръгнал на път, който искал да го упътят. Случвало се често предвид близостта на жилището им до гарата. Докато съпругът ѝ му обяснявал, Ок Хи успяла да стане от пода и да отиде в кухнята. Измъкнала се през задната врата и слязла по стълбите само по нощница.

Часовникът на гарата показвал 22.00 часа. Било краят на август, нощта била топла и приятна. Когато се отдалечила достатъчно, за да е сигурна, че съпругът ѝ не я е последвал, спряла, за да обмисли какво да прави. Обикновено след подобни караници тя бягала при майка си, която слагала топли компреси на разкъсаните ѝ устни или на насиненото око. На следващата сутрин, когато изтрезнеел, Йонг Су плачел и се извинявал, и я молел да се върне у дома, и тя винаги го правела. Живеели така вече десет години. Ако искала това да се промени, сега бил моментът.

Ок Хи не смеела да влезе в гарата на Чхонгджин, защото колегите на съпруга ѝ можели да я разпознаят. Вместо това тя тръгнала в топлата нощ по железопътните релси в посока на север, докато стигнала първата гара в покрайнините на града – Сусен. По това време вече имало толкова бездомни хора, че никой не обърнал внимание на жената по нощница.

Останала на гарата два дни. Ребрата ѝ пулсирали от болка след побоя. Заради глада и дехидратацията получила ужасно главоболие. Чувствала се твърде замаяна, за да стои права. Тогава видяла, че около гарата се събира тълпа и хората се оживили. Някакъв влак заминавал за граничния град Мусан. Събрала цялата си останала енергия, за да си проправи път през тълпата, напираща към вратите и прозорците на влака. Хората бързо заемали местата, пълнели коридорите, заставали в тоалетните и между вагоните. Някои увисвали на прозорците, а други се хващали за ходовата част. Влакът бил толкова препълнен, че кондукторът не можел да мине, за да провери билетите или разрещителните за пътуване. Ок Хи пристигнала в Мусан след един ден. Нямала нито документи, нито пари, нито храна, нито дрехи.

Единственото, което имала, било тялото на сравнително здрава тридесет и две годишна жена. Ок Хи не била красавица. Майка ѝ винаги я смятала за най-умната си дъщеря. Средната била тази, за която всички казвали, че изглежда като киноактриса, но за разлика от много други жени, гладът не се отразявал толкова пагубно на външния вид на Ок Хи. Тя била ниска и приятна като майка си, имала типа физика, който създава илюзията за закръгленост. Малкият ѝ нос я правел да изглежда по-млада, а зъбите ѝ били бели и прави. Дори да искала, Ок Хи вече била твърде възрастна, за да проституира, но и това никога не ѝ било минавало през ума. Имало обаче друг начин една севернокорейска жена да се продаде и този начин бил малко по-приемлив.

От другата страна на река Тумън се простирали километри с високи царевични стъбла. В селата там имало достатъчно храна, но това, което не достигало, били жените. Традиционното предпочитание към синовете и ограниченията върху големината на семейството довели до демографско изкривяване и на всеки тринадесет момчета се раждали десет момичета. Младите жени често се премествали в градовете, за да запълват работните места в процъфтяващите китайски заводи, от които се печелело по-добре, отколкото от земеделска работа. Ергените в провинцията, особено онези над тридесет и пет и без пари или особен чар, трудно си намирали съпруги. Обръщали се към брачни посредници, които вземали приблизително триста долара за услугите си и повече, ако намерели жени, които са млади и привлекателни. Но младостта и красотата не били задължително условие. Търсели се и здрави жени около шейсетте, които да готвят и да въртят домакинството на по-възрастни вдовци.

За китайците севернокорейките притежават някаква тайнственост. Въпреки че гладът оставил отпечатък върху телата и тена им, жените от Северна Корея се смятат за едни от най-красивите в Азия. Южнокорейските мъже говорят за "пук ньо", "нам нам" – северни жени, южни мъже, – което се възприема като най-добрата генетична комбинация. Според китайците севернокорейските жени са по-скромни и покорни от китайките.

Ок Хи знаела всичко за китайския пазар за съпруги. Ако някоя жена в Чхонгджин изчезнела мистериозно, хората започвали да шепнат: "Тази уличница сигурно се е продала на китайците."

Обикновено сделката се осъществявала на гарата в Мусан.

Ако жената е сама, тя просто трябва да почака, докато някой се приближи към нея и ѝ направи оферта. Мъжът, който заговорил Ок Хи, се оказал приятел на съпруга ѝ. Сделката, която ѝ предложил, била следната: водач ще я придружи, за да премине безопасно реката до Китай. Ще ѝ дадат дрехи, бельо, храна и място, където да остане, докато ѝ намерят подходяща половинка. Брачният посредник щял да ѝ намери порядъчен мъж, с когото да живее като съпруга, въпреки че и двете страни били наясно, че бракът няма да бъде признат от китайското законодателство. В замяна тя трябвало да се съгласи да остане с избрания за нея мъж. Нямало да получи дял от печалбата.

Ок Хи приела при едно условие. Настояла мъжът да не говори корейски. Повечето севернокорейки предпочитали мъже от етническото корейско население, за да могат да общуват с тях, но не и Ок Хи.

– Никакви корейци – казала тя на посредника. – Искам да живея в нов свят, където никой не ме познава.

Мъжът, когото избрали за Ок Хи, бил фермер, малко над тридесетгодишен. Бил много нисък – 1.55 м, същият ръст като нейния. Имал глуповат вид, заради който Ок Хи заподозряла, че може да е умствено изостанал, и бил толкова срамежлив, че не я гледал в очите. Нищо чудно, че не е женен, помислила си тя. Запознали ги в малък ресторант от китайската страна на границата. Друга севернокорейка, която пътувала с нея, била продадена на мъж с доста по-висок ръст и по-жизнен. Усмихвал се и се смеел заедно с другите уредени мъже. Ок Хи почувствала прилив на завист, но си напомнила, че изборът бил неин – тя сама поискала мъж, когото никога да не може да обича.

Хиляди севернокорейски жени са продадени на китайци. Според някои данни три четвърти от всеки 100000 севернокорейски бегълци, живеещи в Китай, са жени и повече от половината от тях живеят в уреден брачен съюз с китайски мъже. Изобилстват истории за жени, които били пребивани, изнасилвани, държани оковани във вериги или принуждавани да работят като робини. Ок Хи имала доста повече късмет. Мъжът ѝ, който се казвал Минюен, не притежавал чара на нейния собствен съпруг, но бил толкова мил, че изглеждал прекалено невинен за този свят. Първия път, когато легнал с нея, я занесъл на ръце и измил краката ѝ в кофа с топла вода. Готвел ѝ специални ястия и не ѝ позволявал да мие съдовете. Родителите му се отнасяли с нея по същия любвеобилен начин.

Ок Хи живяла с него повече от две години. Научила достатъчно китайски, за да могат да си говорят. Разучила внимателно един детски географски атлас, за да може да се ориентира. Била изпратена на почти 1000 км югозападно от мястото, където пресякла границата, в Шандун, плодородна провинция западно от Циндао, в която се отглеждали памук и пшеница. Запомнила наизуст автобусните маршрути за града. През цялото време планирала бягството си.

Забременяла два пъти, но направила аборт. Въпреки че Минюен много искал дете, тя го убедила, че то ще бъде обречено на нещастие. Китайското правителство не признавало браковете със севернокорейки и детето им нямало да има право да бъде регистрирано като гражданин и да ходи на училище.

– Вече имам две деца в Северна Корея. Трябва да се върна при тях някой ден – казала му тя. Минюен кимнал тъжно.

Когато дошло време да тръгне, Минюен я изпратил до автобусната гара и ѝ дал сто долара. Разплакал се. Тя очаквала, че ще я моли да остане, но не го направил. Не бил толкова глупав, за колкото го помислила първоначално. Единственото, което ѝ казал било: "Моля те, бъди внимателна."

Пътуването на Ок Хи било опасно. До 2000 г. на китайците им било дошло до гуша от севернокорейски бегълци. Страхували се, че ще отнемат работните места на китайските граждани и ще нарушат етническото равновесие в Североизточен Китай. Правозащитниците твърдели, че Китай носи морална и законова отговорност за хората, дошли в търсене на храна и безопасно убежище, но китайците настоявали, че онези, които пресичат реката, са незаконни "икономически емигранти" и нямат право на закрила съгласно Конвенцията на ООН за статута на бежанците, по която Китай е страна. Вместо това китайците предпочели да се придържат към тайно споразумение, подписано през 1986 г. със севернокорейското Министерство на обществената сигурност, съгласно което двете страни се задължават да си сътрудничат срещу незаконното пресичане на границата.

Китайците започнали провеждането на периодични акции за залавяне на севернокорейски бегълци. Поставяли бариери в близост до границата и правели случайни проверки на документите за самоличност. След няколко месеца в Китай севернокорейците обикновено се охранвали и си купували нови дрехи. Не било толкова лесно да се различат от китайците. Затова на севернокорейската полиция било разрешено да влиза в страната, за да надушва сънародниците си. Самите бегълци често били вербувани за шпиони, за да проникват в местата, където се крият новопристигналите. Китайското правителство давало награда от четиридесет долара на всеки, който издаде севернокорейки, живеещи с китайски мъже. Жените били отвеждани от домовете им, от мнимите им съпрузи и децата им. На мъжете била налагана глоба, но децата оставали при тях. Поне осем хиляди жени били арестувани по време на една такава акция през март 2000 г. (Към 2009 г. строгият контрол върху севернокорейските бегълци продължава.)

Ок Хи била в безопасност в селото на китайския си съпруг, защото се намирало достатъчно далеч от границата със Северна Корея, за да е извън периметъра на полицейското издирване. Но за да изкара пари, трябвало да се върне в граничната зона, където имало хора, говорещи корейски, и по-големи възможности. Отчаяно искала да спечели пари, това било единственият ѝ шанс да откупи независимостта си и да вземе попечителство над децата си. Тъй като била добре нахранена и отпочинала, решила, че може да си намери работа в ресторант или завод и след това евентуално да започне свой собствен бизнес. Взела автобус, отиващ на север, не към мястото, където прекосила реката, а към Дандун, най-големият град на китайскокорейската граница. Дандун бил процъфтяващ град. Крайбрежната алея на река Ялу блестяла от стъклените фасади на нови административни и жилищни сгради, заобиколени от кранове. Просперитетът на града правел още по-голямо впечатление, когато се сравни с пустошта на Северна Корея, простираща се от другата страна на реката. Но скоро се оказало, че Дандун не е правилният избор за Ок Хи. Основната железопътна линия от Пекин до Пхенян минавала през града и голяма част от официалната търговия се осъществявала през реката, по Моста на дружбата между Китай и Корея. Севернокорейските държавни предприятия имали офиси в Дандун. Градът гъмжал от агенти под прикритие.

Арестували Ок Хи през януари 2001 г. и я прехвърлили през границата до полицейския участък в град Синуйчу. След като прекарала две години в Китай, Ок Хи била поразена от състоянието на Северна Корея. В най-лютата зима в полицейското управление нямало никакво отопление. Полицаи и арестувани треперели заедно в солидарност. Полицейски служител написал обвиненията срещу нея на парче дърво, защото нямали хартия. Въпреки всичко имала късмет. Наближавала амнистия за рождения ден на Ким Чен Ир. Хиляди осъдени за дребни провинения щели да бъдат освободени. Ок Хи била пусната само след няколко седмици.

Веднага след като излязла от затвора, отново пресякла реката.

Преди да я арестуват, Ок Хи работела в завод за тухли, след това в ресторант. Доларът, който печелела на ден, ѝ се струвал цяло богатство, равнявал се на едномесечна заплата в Чхонгджин, но за Китай не било кой знае какво. Този път Ок Хи искала да намери работа, от която да изкарва повече, дори и да е по-рискована. Решила да работи за посредник като този, който я уредил с фермера. Първата ѝ задача била да се върне в Северна Корея и да потърси изоставено дете, което да отведе от другата страна на река Тумън, за да го събере с родителите му. Ок Хи приела.

Казали ѝ, че детето живее в Мусан, там, откъдето тя избягала първия път. Познавала града добре и говорела местния диалект, затова решила няколко дни да се мотае, без да привлича внимание, но сгрешила. Още на първия ден в Мусан един полицай я забелязал в тълпата.

– Хей, ти – викнал ѝ той.

След повече от две години в Китай Ок Хи била закръглена и със свеж тен. Използвала ароматизиран сапун и шампоан. Изглеждала и миришела различно от всички останали. А и носела радиотранзистор, който купила от Китай и който хващал южнокорейски станции. Полицаят конфискувал радиото (след като я накарал да му покаже честотите на южнокорейското радио и взел слушалките ѝ) и я предал на Поуибо.

Ок Хи била затворена заедно с още сто арестанти. Казали им да коленичат и да не мърдат. Пазачите минавали по редиците и удряли всеки, който помръднел, за да облекчи напрежението в коленете си. След като я ударили веднъж, Ок Хи си наложила да движи само погледа си. Изучавала другите затворници. Веднага можела да познае кои вече са били в Китай. Били с по-хубава кожа, по-добре облечени и с по-здрав вид като нея самата. Останалите били мършави, с жълтеникави лица, много от тях без обувки; най-вероятно са ги хванали, преди да успеят да прекосят реката.

Ок Хи решила, че е добър знак, че държат двете групи заедно. Единственият ѝ шанс да оцелее бил властите да не разберат, че е работила за посредник. Надявала се и че полицаят, конфискувал радиото, го е задържал за себе си и не е съобщил за него. Наказанието за бягство било различно в зависимост от социалния статус и от това с какво се е занимавал избягалият в Китай. Хора, прекосили реката, за да търсят храна, получавали по-лека присъда от онези, които са живели и работили там. Арестуваните заради брачно посредничество, търговия с DVD-та или срещи с южнокорейци, или пък за посещаване на църква в Китай можели да бъдат обвинени в "държавна измяна", което означавало екзекуция или лагер.

Накрая пазачите подредили арестуваните според града, от който били. Оказало се, че много от тях били от Чхонгджин. Полицаите нямали белезници, затова завързали затворниците по трима, омотавайки палците им с връзки за обувки. Правели го толкова стегнато, че спирали кръвообращението и палците им посинявали. Придружили затворниците до специален влак, където ги натъпкали по трима на седалка. Ок Хи видяла мъж от другата страна на пътеката, който се мъчел да извади нещо от джоба си. Бил успял да скрие запалката си. Успял да прогори връзките и тримата мъже изскочили от прозореца толкова бързо, че пазачите не могли да реагират. Жените не смеели да помръднат, освен когато някоя трябвало да отиде до тоалетната. Тогава и трите отивали заедно, завързани за палците.

Когато влакът спрял с пронизително скърцане, Ок Хи осъзнала, че се намира на гарата в Чхонгджин. Било септември 2001 г., били минали почти три години от деня, в който избягала по нощница. Сега се връщала опозорена, завързана с пулсиращ от болка палец като затворник.

"Пака, пака" – наведете се, наведете се, викали пазачите, докато затворниците слизали от влака.

Ок Хи нямала нищо против да държи главата си сведена. Ами ако съпругът ѝ или някой от колегите му я видят? Минали през чакалнята на гарата, през площада, където майка ѝ продавала бисквити, и след това под прозореца на апартамента, в който живеела. Преди тя наблюдавала тази сцена от прозореца, разглеждайки тълпата от затворници, за да открие някоя позната физиономия. Повели ги по главния път в Чхонгджин пред погледите, на любопитните зяпачи и след това по двата моста, през промишлената зона и блатистата низина – единственото място в града с оризища. Завили към морето и стигнали до комплекс, ограден с бетонни стени и бодлива тел. Мястото било известно като център за задържане "Нонгпо", построен по време на японската окупация, за да затварят корейски бойци от съпротивата. Самото му име "Нонгпо" внушавало ужас. Използвали го през 70-те и 80-те години, за да затварят работници, които симулирали болест, за да не ходят на работа. Сега бил пълен с хора, хванати в опит да избягат.

Затворничките изпълвали три големи зали, които били толкова претъпкани, че жените трябвало да спят в редици на пода на една страна. Онези, за които нямало място, спели навън при тоалетните. На всеки няколко дни пристигали нови затворници, обикновено около стотина едновременно. Пазачите събличали и претърсвали новодошлите, отделяйки онези, които били очевидно бременни, и ги изпращали за аборт, независимо колко напреднала била бременността. Предполагали, че бащите на децата са китайци.

В "Нонгпо" жените били два пъти повече от мъжете, което отразява и съотношението между половете на бегълците. Когато Ок Хи опознала другите жени, била поразена от това колко подобни на нейната били техните истории. Много от тях били избягали от съпрузи и деца, мотивирайки действията си с желанието да донесат пари и храна на семействата си. Ок Хи била отвратена от тези жени, както се отвращавала и от себе си. Не си простила, че е изоставила децата си. "В какви чудовища сме се превърнали. Гладът ни е направил толкова зли" – мислела си тя.

В лагера имала много време за размисъл. Дългите часове робски труд били следвани от дълги нощи на самокритика. Затворниците получавали оскъдна храна и от време на време били подлагани на някоя друга жестокост. Но като цяло "Нонгпо" може би бил по-добър от другите трудови лагери. В събота следобед разрешавали на жените да изтеглят вода от кладенец на двора и да се изкъпят. Чистели си взаимно косите от въшки. През цялото време, което прекарала там, Ок Хи само веднъж видяла жена, която била жестоко бита. В момент на ярост тя се опитала да се покатери по стената на лагера. Било по-скоро моментен пристъп, отколкото истински опит за бягство, защото нямала никакъв шанс за успех, но пазачите я свалили на земята и я ритали и удряли пред погледите на другите затворници, докато не изпаднала в несвяст.

Като цяло на Ок Хи ѝ се струвало, че жените в "Нонгпо" не са толкова уплашени, колкото ядосани. Докато вършели принудителния труд, правейки тухли или изкоренявайки бурени от полята, на лицата им било изписано негодувание. "Цял живот сме слушали само лъжи. Целият ни живот е лъжа. Цялата система е лъжа" – мислела си Ок Хи и била сигурна, че и другите жени мислят същото.

Дори служителите в лагера се били отказали да превъзпитават затворниците. Те просто декламирали без всякакъв ентусиазъм лекциите, спускани им от Работническата партия. Изглежда всички били осъзнали лицемерието, в което живеят.

Един ден, докато жените събирали царевица, началникът на лагера дошъл, за да изнесе импровизирана лекция на нивата. Била обичайната пропаганда. Призовавал ги да се въоръжат с идеологията на Ким Ир Сен срещу изкушенията на капитализма и да се отдадат на служба на нацията.

След това поискал всеки, който обещава повече да не бяга в Китай, да вдигне ръка. Жените пристъпяли от крак на крак в напрегната тишина. Ок Хи се огледала. Нито една от тях не вдигнала ръка.

След като неудобната тишина продължила, началникът заговорил отново.

– Е, тогава следващия път, когато отидете в Китай, гледайте да не ви хванат.

Ок Хи вече планирала следващия си ход. Един ден трябвало да плеви зеленчуковите градини извън бетонните стени на комплекса, но в периметъра на телената ограда. Тя забелязала възрастна жена, която пасяла кози от другата страна, на оградата. Огледала се, за да се увери, че пазачите не я гледат, и заговорила жената през оградата. Предложила ѝ сделка – тя щяла да даде на жената бельото си, ако жената каже на майката на Ок Хи къде се намира дъщеря ѝ. В Северна Корея рядко се намирало бельо, а това на Ок Хи било ново, наскоро купено от Китай. Възрастната жена се съгласила.

Ок Хи клекнала и свалила долните си гащи. Навила ги на топка, сложила малка бележка с адреса на майка си и ги подала на жената през оградата.