Химн на смъртта

Глава 6 ЗАЛЕЗЪТ НА БОГА

През юли 1994 г. на Ми-ран ѝ оставал само един изпит, преди да получи дипломата си от учителския институт. Била разпределена да работи като стажантучител в детска градина в центъра на Чхонгджин. По пладне на 9 юли децата си били отишли у дома за обяд и Ми-ран разтребвала класната стая. Тъкмо щяла да отвори собствения си обяд и да се присъедини към другите учители в общата стая, когато внезапно чула тревожни стъпки по коридора. Излязла от стаята и видяла, че едно от момичетата се било върнало от къщи. Косата му била подгизнала от пот, а то не можело да си поеме дъх, толкова било превъзбудено, че учителите не можели да разберат какво казва.

– Мъртъв е, мъртъв е – викало момичето с пресекващ от вълнение глас.

– За какво говориш? – попитала една от учителките.

– Великият вожд е мъртъв!

Обръщението можело да се отнася единствено за Ким Ир Сен. Учителите били шокирани, че някой, дори и дете, може да говори подобни неща. В детската градина децата вече знаели, че не могат да си правят шеги по адрес на ръководството. Хванали детето за раменете и се опитали да го успокоят. То дишало учестено.

– Това е богохулство срещу комунизма – скарала се една от учителките.

– Не, не. Видях по телевизията вкъщи – настоявало момичето.

Учителите пак не ѝ повярвали. Знаели достатъчно добре, че едно петгодишно дете може да измисли въображаеми истории. А и телевизионните новини били чак в 17.00 часа. Все пак това ги разтревожило и решили да проучат въпроса дори ако трябва да оставят обяда си неизяден. В училището нямало нито радио, нито телевизор, затова изтичали на улицата. Момичето развълнувано ги упътвало към апартамента си, на няколко пресечки оттам. Качили се по стълбите и видели тълпа от хора, които се бутали към телевизора. Ми-ран се опитала да си проправи път. Не можела да чуе, но виждала, че лицата наоколо са подпухнали и бледи. От тълпата се надигнало тихо стенание, което преминало в ридание. От отворения прозорец същият звук се издигал откъм улицата, все още мокра от необичайно силната гръмотевична буря, разразила се предишната нощ.

Ми-ран била вцепенена. Не можела да го проумее. Била бъдеща учителка, образована жена, която знаела, че смъртните са направени от плът и кръв и не живеят вечно. Но Ким Ир Сен, мислела си тя, бил нещо по-различно. Щом Великият вожд може да умре, значи всичко може да се случи.

Всички севернокорейци си спомнят с необикновена яснота какво са правели, когато научили за смъртта на Ким Ир Сен. С годините, през които интервюирах избягали севернокорейци, се научих да задавам въпроса: "Къде бяхте, когато научихте?" Дори и интервюираният да беше с лоша памет или да не бе склонен да говори, той неизменно се оживяваше. Хората, които са потискали толкова много травмиращи спомени от 90-те години, изведнъж можеха да опишат с голямо въодушевление и най-малки подробности всяко свое движение през този ден. Това бил момент, в който обичайните закони на времето и възприятието били застинали в шок.

Годината преди смъртта на Ким била една от най-бурните от Корейската война насам. Икономиката замирала, Китай и Русия се сдушили с врага в Сеул, Северна Корея бързо затвърждавала репутацията си на държава, която не държи на думата си. ООН, подстрекавани от агресивния нов президент на САЩ Бил Клинтън, настоявали Северна Корея да позволи инспектиране на ядрените ѝ обекти. През март 1993 г. Северна Корея обявила, че ще се оттегли от Договора за неразпространение на яд-рено оръжие, за да разработва такова, хвърляйки света в паника заради заплахата от възможна ядрена война за пръв път след края на студената война. До следващата година, когато Северна Корея започнала преработването на плутоний от яд-рения си реактор в Йонгбьон – обширен ядрен комплекс на 72 км северно от Пхенян, Пентагонът разработвал планове за нападение с цел разоръжаване. На свой ред севернокорейците отправяли заплахи за предстояща война. По време на тези събития един от преговарящите от Пхенян произнесъл получилата известност заплаха, че ще "превърнат Сеул в море от огън".

През юни бившият американски президент Джими Картър направил изненадващо тридневно посещение в Пхенян.

Картър успял да постигне временно споразумение с Ким Ир Сен за замразяване на ядрената програма в замяна на енергийна помощ. Картър отправил покана за посещение на Пхенян и на южнокорейския президент Ким Йонг Сам. Тази историческа среща на върха между лидерите на отчуждените Кореи била насрочена за 25 юли 1994 г.

На 6 юли Ким Ир Сен отишъл на инспекция в една от вилите си за гости в планината на север от Пхенян, където възнамерявал да приеме южнокорейския си колега. Междувременно той дал и известните си "насоки на място" в едно кооперативно земеделско стопанство в района. Бил изключително горещ ден, почти 38 градуса. След вечеря Ким Ир Сен внезапно бил повален от масиран инфаркт. Починал няколко часа по-късно. Съобщението за смъртта му се забавило с тридесет и четири часа. Въпреки че Ким Чен Ир бил определен за наследник още преди две десетилетия, Пхенян трябвало да подготви съобщението за първото наследяване на властта в историята на комунистическия свят.

Когато починал, Ким Ир Сен бил на осемдесет и две години, доста повече от обичайната продължителност на живота на корейските мъже от неговото поколение. Имал гуша с размер на топка за голф. За всички освен за севернокорейските маси било очевидно, че краят му наближава, но информацията за влошаващото се здраве на Ким не се обсъждала публично. Той не бил просто бащата на тяхната нация, техният Джордж Вашингтон, техният Мао, той бил техният Бог.

Г-жа Сонг била у дома, приготвяйки обяд за себе си и за съпруга си. Дотогава заводът, в който работела, бил затворен, а Чханг Бо бил намалил часовете си в радиостанцията, защото вече рядко получавал заплата. Бил в основното помещение, чакайки да започнат новините по телевизията. Чули, че на обяд ще има специална емисия, която мислели, че ще се отнася за текущите ядрени преговори. Предишния месец имало специална емисия, когато Северна Корея обявила, че прекратява сътрудничеството с Международната агенция за атомна енергия. Като журналист Чханг Бо следял отблизо подробностите около дипломатическите преговори. Г-жа Сонг пък била отегчена от всички приказки за ядрени оръжия. Имала много по-належащи тревоги – например как да направи поредната овесена каша да изглежда апетитно. Изведнъж чула как съпругът ѝ щракнал с пръсти.

– Нещо е станало. Нещо важно – извикал той.

Г-жа Сонг подала глава през дупката между кухнята и основното помещение. Веднага забелязала, че нещо не е наред. Телевизионният водещ носел траурни дрехи, черен костюм и вратовръзка. Избърсала ръцете си в една кърпа и отишла в дневната да гледа.

Централният комитет на Работническата партия на Корея,

Централният военен комитет на партията, Националният

комитет по отбраната, Централният народен комитет и

Министерският съвет на Корейската народнодемократична

република с дълбоко прискърбие съобщават на целия народ,

че Великият вожд другарят Ким Ир Сен, генерален секретар

на Централния комитет на Работническата партия на Корея

и президент на Корейската народнодемократична

република, почина внезапно от заболяване в 2.00 часа.

Нашият уважаван баща и ръководител, който посвети целия

си живот на независимостта на народните маси и работеше

неуморно и активно в името на просперитета на родината и

щастието на хората, в името на обединяването на страната и

независимостта ѝ от останалия свят до последния миг от

живота си, ни напусна за наша най-голяма мъка.

Г-жа Сонг била втрещена. През тялото ѝ сякаш преминал електрошок, сякаш екзекутор току-що бил дръпнал лоста на електрическия стол. Само веднъж преди това се чувствала така, няколко години по-рано, когато ѝ казали, че майка ѝ е починала, но в онзи случай смъртта била очаквана. Никога не била чувала нищо за това Ким Ир Сен да е болен; само преди три седмици го видели съвсем здрав да поздравява Джими Картър. Това не можело да е истина. Опитала се да се концентрира върху думите на водещия. Устните му все още се движели, но думите били неразбираеми. Нищо нямало смисъл. Тя започнала да вика истерично. "Как ще живеем сега? Какво ще правим без нашия вожд?" – думите се изливали от устата ѝ.

Съпругът ѝ не реагирал. Седял блед и неподвижен, втренчен в пространството. Г-жа Сонг не можела да стои на едно място. Била изпълнена с адреналин. Изтичала надолу по стълбите и излязла в двора пред сградата. Много от съседите им били направили същото. Стояли на колене и уд-ряли главите си в асфалта. Воплите им се извивали във въздуха като сирени.

След като се омъжила, най-голямата дъщеря на г-жа Сонг Ок Хи напуснала работата си в пропагандния отдел на строителното предприятие, но често я викали като доброволец за театрални представления в квартала. Тя имала опит като говорител, призоваващ работниците да изпълнят нормата си по високоговорителя на камиона и нейният ясен и авторитетен глас се търсел много. Ок Хи нямала особен избор, когато местната полиция я помолела да разкаже пиеса, пропагандираща силата на общественото сътрудничество. Трябвало да рецитира реплики като "Да хванем повече шпиони, за да защитим родината" и "Признайте, ако сте извършили престъпление" с цялата сериозност, на която била способна.

Връщайки се у дома след репетиция, изтощена и очакваща с нетърпение обяда, Ок Хи забелязала, че улиците били пусти. Тя, съпругът ѝ и двете им деца живеели в апартамент точно срещу оживената железопътна гара на Чхонгджин.

Когато се качила, се учудила, че вратата е заключена, защото очаквала съпругът ѝ да си е вкъщи. Чула звука на телевизор, идващ от д-руг апартамент. Бутнала вратата, за да надникне вътре. Съпругът ѝ седял с кръстосани крака на пода заедно с други съседи. Очите му били зачервени, но този път не бил пиян.

– Какво става? Защо новините са на обяд? – попитала тя.

– Мълчи и гледай – изджавкал съпругът ѝ. Познавайки сприхавия му нрав, Ок Хи се подчинила.

Всички в стаята плачели – всички освен Ок Хи. Тя се почувствала съвсем празна отвътре, не била тъжна, нито щастлива, може би малко раздразнена. Не можела да мисли за нищо друго освен за къркорещия си стомах. "Ким Ир Сен може и да е умрял – мислела си тя, – но аз не съм и трябва да ям." Стояла възможно най-неподвижно, за да не привлича вниманието към себе си, и след като минало прилично количество време, станала, за да си тръгне.

– Добре, аз отивам да направя обяд – казала на съпруга си.

Той я погледнал лошо. Въпреки че пиенето и раздразнителността не му позволили да влезе в Работническата партия, Йонг Су се държал като висш партиен служител и винаги давал наставления на хората около себе си. Обичал да се разпорежда и да хока. Той бил този, който чистел портретите на бащата и сина, закачени на стената у тях. Ок Хи отказвала. Сега Йонг Су гледал гневно жена си, която очевидно не била разстроена от трагичната вест. Докато излизала от стаята, той изсъскал: "Ти не си човек."

Ок Хи се върнала в апартамента им и направила обяд. Пуснала радиото и слушала, докато се хранела. Говорителят вече обяснявал за наследяването на властта.

Щом нашият скъп д-ругар Ким Чен Ир, единственият

наследник на Великия вожд, е с нас, победата на нашата

революция е сигурна.

Докато седяла сама в апартамента, цялата чудовищност на ситуацията започнала да се изяснява в съзнанието ѝ. Всякаква надежда, че със смъртта на Ким Ир Сен севернокорейският режим може да се промени, бързо се стопила. Властта била предадена на сина. Нещата нямало да се подобрят. Тя чувала думите на своя баща в главата си отново и отново: "Синът е по-лош и от бащата."

"Сега вече сме наистина прецакани" – казала си тя.

Чак тогава очите ѝ се напълнили със сълзи от самосъжаление.

Ким Хьок, момчето, което било откраднало круши от овощната градина, било на дванадесет, когато умрял Ким Ир Сен. Бил първа година в прогимназията "Малъм" в Чхонгджин, което се равнява на седми клас. Сутринта, когато съобщили за смъртта на вожда, той се чудел дали да отиде на училище или не. Мразел да ходи поради много причини, една от които била, че вкъщи рядко имало достатъчно храна, за да си вземе обяд. Прекарвал повечето време, гледайки през прозореца, като си мислел, че ако е навън, може да се разходи да потърси нещо за ядене. Можел да се върне в Кьонгсонг до овощните градини или нивите, или да открадне нещо от продавачите до гарата. Бил избягал от училище предишните два дни. Мисълта да отиде през този ден го ужасявала, защото учителят със сигурност щял да го набие заради пропуснатите дни. Вече бил закъснял с няколко часа и се влачел още по-бавно, чудейки се дали да не се върне.

Когато видял приятелите си да изскачат от училището, Хьок бил на върха на щастието. Казали им да се приберат, за да слушат извънредна емисия на новините на обяд.

– Урааа! Няма училище – викал Хьок, докато тичал със съучениците си.

Тръгнали към пазара. Решили, че ще могат да изпросят или откраднат някаква храна от сергиите. Но когато стигнали, видели, че всички сергии са затворени и мястото е пусто. Малкото хора, които видели, седели с наведени глави, плачейки. Изведнъж Хьок изгубил настроението си за игра.

В Пхенян Джун Санг се наслаждавал на мързелива съботна сутрин. Седял полуизлегнат в леглото си с книга на коленете, както най-много обичал да прекарва свободното си време в университета. У дома баща му не му позволявал да чете в леглото, защото щял да си развали зрението. Макар че било рано сутринта и прозорците били широко отворени, денят се очертавал задушаващо горещ и той носел тениска и шорти. Четенето му било прекъснато от един от съквартирантите, който дошъл, за да му каже, че всички студенти трябва да се съберат в двора на обяд за извънредно съобщение.

Джун Санг станал с досада и обул панталоните си. Също като останалите предположил, че съобщението ще бъде свързано с ядрената криза. Трябвало да си признае, че бил нервен. Въпреки посещението на Картър Джун Санг бил убеден, че страната му върви към конфликт със САЩ. Няколко месеца по-рано накарали всички студенти от университета му да подпишат с кръв (от пръста си) петиция, в която се кълнат, че всеки от тях доброволно ще участва в Корейската народна армия, ако избухне война. Разбира се, всички се подчинили, въпреки че някои от момичетата отказали да бодат пръстите си. Джун Санг вече се подготвял за края на университетската си кариера, дори на живота си. "Това е. Със сигурност ще има война" – казал си той, докато излизал на двора.

Там почти три хиляди студенти и преподаватели били подредени в строй по курсове, специалности и общежития. Слънцето печало безмилостно, а те се потели обилно в летните си униформи с къс ръкав. На обяд невидим женски глас, треперещ и печален, прогърмял от високоговорителите. Те били стари и издавали стържещи звуци, от които Джун Санг едва доловил няколко думи – "починал" и "болест", а цялото значение осъзнал благодарение на шушукането на тълпата. Носели се въздишки и стонове. Един студент се строполил като мъртъв. Никой не знаел какво да прави. Затова един по един всичките три хиляди студенти седнали на горещия асфалт с глава, заровена в ръцете.

Джун Санг също седнал, не знаейки какво друго да направи. Докато държал главата си наведена, за да не може никой да прочете объркването, изписано на лицето му, той слушал ритмичното хлипане около себе си. Хвърлял тайно погледи към опечалените си състуденти. Сторило му се странно, че за пръв път не той бил този, който плаче. За негов срам, често усещал как очите му се пълнят със сълзи в края на филм или роман, което предизвиквало безкрайни подигравки от страна на по-малкия му брат и безмилостна критика от баща му, който винаги казвал, че е "чувствителен като момиче". Разтъркал очите си, за да се увери, че е така. Били сухи. Не плачел. Какво му било станало? Защо не бил тъжен, че Ким Ир Сен е мъртъв? Не обичал ли Ким Ир Сен?

Като студент на двадесет и една години, Джун Санг бил скептично настроен към всяка власт, включително севернокорейското правителство. Гордеел се с будния си интелект, който поставял всичко под съмнение. Но не се смятал за противодържавен елемент или враг на страната. Той вярвал в комунизма или поне вярвал, че каквито и да са недостатъците му, е по-справедлива и хуманна система от капитализма. Бил си представял как се присъединява към Работническата партия и посвещава живота си на напредъка на своята родина. Това се очаквало от хората, завършващи най-добрите университети.

Сега, заобиколен от ридаещи студенти, Джун Санг си задал въпроса: Ако всички останали изпитват такава искрена любов към Ким Ир Сен, а той не, как би могъл да се приспособи? Разсъждавал върху собствената си реакция, по-скоро върху липсата на такава, с интелектуална безпристрастност, но внезапно го обзел страх. Бил сам, съвсем сам в безразличието си. Винаги смятал, че има близки приятели в университета, но в този миг осъзнал, че изобщо не ги е познавал. А те със сигурност не са познавали него. Ако беше така, щеше да има проблеми.

Това откритие бързо било последвано от още едно, също толкова значимо: цялото му бъдеще зависело от способността му да плаче. Не само кариерата и членството в Работническата партия, самото му оцеляване било поставено на карта. Било въпрос на живот и смърт. Джун Санг бил ужасен.

Отначало държал главата си наведена, за да не може никой да види очите му. След това се сетил, че ако държи очите си отворени достатъчно дълго, те ще започнат да парят и да сълзят. Било като състезание по втренчено гледане. Гледай. Плачи. Гледай. Плачи. Накрая станало механично. Когато умът се предал, тялото поело нещата и той наистина заплакал. Почувствал как пада на колене, полюшвайки се напред-назад, ридаейки като всички останали. Никой нямало да разбере.

Няколко часа след обедното съобщение хората из цяла Северна Корея започнали да се събират около статуите на Ким Ир Сен, за да отдадат почит. Според най-често цитираната информация в страната има 34 000 паметника на Великия вожд и пред всеки от тях верните поданици коленичели, обхванати от скръб. Хората не искали да бъдат сами в мъката си. Те изскачали от домовете си и тичали към статуите, които на практика били духовните центрове на всеки град.

В Чхонгджин живеят около 500 000 души, но има само една 8-метрова бронзова статуя на площад "Поханг". Хората изпълнили обширния площад и поляната пред Революционния исторически музей по посока на изток. Тълпите се извивали надолу по широкия Път № 1 чак до театъра и встрани по околните улици като спици на колело. Погледнати отгоре, изглеждали като редици мравки, носещи се към една обща цел.

Истерията и тълпите са смъртоносна комбинация. Хората започнали да се устремяват напред, бутайки тези пред тях, стъпквайки вече коленичилите на земята, изравнявайки със земята внимателно подрязаните живи плетове. Шумът от площада се носел надалеч през влажния въздух и звучал като рева на избухващ бунт. Времето се меняло от силни порои до изпепеляваща жега. Никой не можел да носи шапка или чадър. Слънцето печало безмилостно незащитените глави, а мокрите тротоари превърнали улиците в подобие на парна баня. Хората изглеждали сякаш се разтапяли в море от сълзи и пот. Много от тях припаднали. След първия ден полицията се опитала да прегради редиците с въжета, за да държи тълпата под контрол.

Опечалените били организирани от трудовите звена или класовете в училище. Всяка група трябвало да донесе цветя – предимно хризантеми, традиционното цвете на смъртта в Азия, а ако не можели да си позволят да купят, носели откъснати диви цветя. Подреждали се в редици от по десет до двадесет и пет души, чакайки реда си, като вълните на морето, носещи се напред. Онези, които били твърде развълнувани, за да стоят изправени, били поддържани от други. Когато стигнели най-отпред, те се приближавали на няколко метра от статуята и падали на колене, навеждайки главите си до земята, и след това поглеждали нагоре с благоговение. Ким Ир Сен се издигал застрашително над главите им, изпълвайки полезрението им с присъствието си, главата му се извисявала над високата борова гора на височина колкото триетажна сграда, а само бронзовите му стъпала били по-високи от човешки ръст. За молещите се в краката му статуята била човекът и те се обръщали директно към него.

– Абоджи, абоджи – нареждали възрастните жени, използвайки корейското почтително обръщение към баща или към Бог.

– Как можа да ни изоставиш толкова внезапно? – викали мъжете на свой ред.

Чакащите реда си скачали напред-назад, удряли главите си, свличали се в театрални припадъци, разкъсвали дрехите си и размахвали юмруци във въздуха в безсилна ярост. Мъжете плачели също толкова неудържимо колкото жените.

Драматичното изразяване на скръбта придобило състезателен характер. Кой можел да плаче най-силно? Кой бил най-разстроен? Опечалените били подстрекавани от телевизионните новини, които излъчвали часове наред хора, виещи от мъка, възрастни мъже със стичащи се по бузите им сълзи, блъскащи главите си в дървета, моряци, удрящи главите си в мачтите на корабите, пилоти, ридаещи в кабините на самолетите, и така нататък. Тези сцени били осеяни с кадри на светкавици и проливен дъжд. Изглеждало като Армагедон.

"Страната ни е обхваната от най-дълбоката мъка до този момент в петхилядната история на корейския народ" – сериозно заявил говорител по телевизията в Пхенян.

Севернокорейската пропагандна машина стигнала дотам да съчинява все по-странни истории за това как Ким Ир Сен всъщност не бил мъртъв. Малко след смъртта му севернокорейското правителство започнало издигането на 3200 обелиска из цялата страна, наречени "Кули към вечния живот". Ким Ир Сен щял да остане президент дори след смъртта си. В пропаганден филм, направен малко след като починал, се твърдяло, че Ким Ир Сен може да възкръсне, ако хората скърбят достатъчно силно за него.

Когато Великият вожд издъхнал, хиляди жерави се спуснали

от небето, за да го отнесат. Птиците не можели да го вземат,

защото видели, че севернокорейците плачели и викали, и

биели с юмруци гърдите си, скубели коси и уд-ряли крака в

земята.

Това, което започнало като спонтанен изблик на скръб, се превърнало в патриотично задължение. Жените не трябвало да носят грим и да си правят прически по време на десетдневния траурен период. Пиенето, танците и музиката били забранени. Инминбанът следял колко често хората ходели при паметника, за да отдадат почит. Всеки бил наблюдаван. Не само действията били внимателно следени, но и изразът на лицето, тонът на гласа, за да се види доколко са искрени.

Ми-ран трябвало да ходи да отдава почит два пъти на ден през десетдневния траурен период, веднъж с децата от детската градина и веднъж само е учителите. Започнала да изпитва ужас не само заради необходимостта да изглежда скърбяща, но и заради отговорността да опази крехките деца да не бъдат стъпкани или да не изпаднат в истеричен пристъп. Едно петгодишно момиченце в класа ѝ плачело толкова силно и изразявало мъката си толкова демонстративно, че Ми-ран се бояла да не припадне. Но след това забелязала, че момичето плюело в ръката си, за да навлажни лицето си със слюнка. Нямало истински сълзи.

– Майка ми каза, че ако не плача, значи съм лош човек – признало то.

Известна актриса от Чхонгджин се оказала в неприятното положение да не може да се принуди да плаче. Това я поставило в опасно положение не само политически, но и професионално. "Това е работата ми. Трябва да мога да плача когато поискам" – спомняше си актрисата Ким Хе Йонг след години в Сеул.

Хьок и съучениците му ходели на паметника често, защото след като се поклонели, получавали лепкави оризови сладки. Те отдавали почит и след това се нареждали отново в редицата, за да получат още една сладка.

Колко от милионите севернокорейци, които участвали в масовите прояви на скръб за Ким Ир Сен, всъщност се престрували? Дали плачели заради смъртта на Великия вожд, или заради себе си? Или плачели, защото всички го правели? Ако има едно нещо, на което са ни научили изследователите на поведението на масите – от историците, изучаващи процесите срещу салемските вещици, до Чарлс Маккей, автор на класическото произведение "Невероятните заблуди и безумства на човечеството", – това е, че истерията е заразна. Сред тълпа от плачещи хора единствената естествена реакция на човека е и той да заплаче.

Няма съмнение, че много хора са били искрено обзети от мъка заради смъртта му. Дали заради шока или скръбта, много възрастни севернокорейци получили инфаркт през траурния период – толкова често явление, че било отбелязано очевидно нарастване на смъртността сред населението непосредствено след трагичната новина. Много други хора изразили мъката си, като се самоубили. Скачали от покривите на сградите – предпочитан метод на самоубийство в Северна Корея, защото никой нямал хапчета за сън, а само войниците притежавали пушки с патрони. други просто се оставяли да умрат от глад. Един от тях бил бащата на д-р Ким Джи Ън, педиатър в общинската болница в Чхонгджин.