Химн на смъртта

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

През 2001 г. заминах за Сеул като кореспондент на "Лос Анджелис Таймс", за да отразявам събитията в Северна и Южна Корея. По онова време беше изключително трудно за американски журналист да посети Северна Корея. Дори когато успях да вляза в страната, установих, че отразяването на новините е почти невъзможно. Към всеки западен журналист се прикрепяха "придружители", чиято задача беше да не позволяват неразрешени разговори, а посещенията бяха сведени до внимателно подбран маршрут от паметници. Контактът с обикновените граждани беше забранен. На снимките и по телевизията севернокорейците изглеждаха като роботи, маршируващи под строй на военни паради или групово изпълняващи акробатични номера, отдавайки почит на ръководството. Докато гледах снимките, се опитвах да разгадая какво се крие зад тези безизразни лица.

След разговорите ми със севернокорейски бегълци в Южна Корея и Китай, започнах да си изграждам представа за истинския живот в Корейската народнодемократична република. Написах поредица от статии за "Лос Анджелис Таймс", разказващи за бивши жители на Чхонгджин, град, разположен в най-северната част на страната. Смятах, че ще мога по-лесно да установя фактите, ако говоря с много хора за едно и също място. Исках то да е далеч от излъсканата фасада, която правителството на Северна Корея показва на чуждестранните посетители, дори ако това означаваше да пиша за място, до което достъпът е забранен. Чхонгджин е третият по големина град в Северна Корея и един от най-тежко засегнатите от глада в средата на 90-те години на миналия век. Той е и почти изцяло затворен за чужденци. Имах щастието да се запозная с много прекрасни хора от Чхонгджин, които не само умееха да разказват, но и бяха Готови да ми отделят от времето си. "Химн на смъртта" се роди именно от тази поредица статии.

Книгата е плод на седем години разговори с хора от Северна Корея. Промених само някои имена, за да предпазя онези, които все още живеят там. Всички диалози отразяват разказите на един или повече очевидци. Опитах се по възможно най-добрия начин да свържа историите, които ми бяха разказани, със събитията, отразени в медиите. Описанията на местата, които не съм посетила лично, са резултат от разказаното ми от бегълците, от снимки и видеозаписи. Все пак огромна част от живота в Северна Корея остава непроницаема, така че би било неразумно да твърдя, че съм проумяла всичко, което съм чула. Това, на което се надявам, е, че един ден Северна Корея ще бъде отворена за всички и ще можем сами да преценим какво действително се е случило там.