Химн на смъртта

Глава 10 МАЙКИ НА ИЗОБРЕТАТЕЛНОСТТА

Г-жа Сонг не отишла на погребението на сина си. Мъката, гладът и стресът от последните години били завладели напълно тялото и ума ѝ. Не можела да се накара да се върне в бараката, където починал синът ѝ. "Оставих го да умре сам, изоставих го" – непрестанно ридаела тя. Спряла да яде. Бродела по улиците, докато не рухнала.

Дъщерите ѝ тръгнали да я търсят и я намерили да лежи в бурените близо до къщата им, бълнуваща от глад и хипотермия. Макар че било март месец, температурите през нощта били достатъчно ниски, за да са фатални за недохранен човек. Дъщерите ѝ били потресени от вида на майка им. Г-жа Сонг винаги била суетна по отношение на гъстата си къдрава коса, а сега тя била сплъстена и мръсна. дрехите ѝ били втвърдени от полепналата по тях кал. Занесли я в дома на втората дъщеря, съблекли я, изкъпали я, сякаш била малко дете. Въпреки че била на петдесет и две години, г-жа Сонг била толкова мършава, че– тежала не повече от осемгодишния син на Ок Хи. Жените събрали парите, които имали, за да ѝ купят пакет нудели. След като петнадесет дни се хранила нормално, г-жа Сонг възвърнала съзнанието си в достатъчна степен, за да си спомни всичко, което се случило, и отново да изпадне в отчаяние заради огромната загуба.

Трима починали за три години – свекърва ѝ през 1996, съпругът ѝ през 1997 и синът ѝ през 1998 г. Г-жа Сонг загубила всичко, включително своя вожд, за чиято загуба тя все още скърбяла колкото за тази на съпруга и сина си.

Накрая събрала смелост да се върне в дома си, в бараката, която възприемала като свое местопрестъпление. Тя носела цялата отговорност за смъртта в семейството ѝ. Докато вървяла, погледнала нагоре към голите хълмове и видяла простите дървени колове, бележещи гробовете на наскоро починалите; мъжът на втората ѝ дъщеря бил направил такива за съпруга ѝ и за сина ѝ, които били погребани на този хълм. Когато стигнала до бараката, видяла, че вратата била открехната. Последния път, когато излязла, я заковала, защото нямала катинар, но някой очевидно я бил разбил. Бутнала я и надникнала, за да се увери, че никой не се спотайва вътре. Бараката била съвсем празна. Нямало хора. Нямало нищо останало. Нащърбеният алуминиев съд, който използвала, за да готви каша, евтините метални паници, двата чифта клечки за хранене, одеялото, с което бил завит синът ѝ, когато умрял – всичко било изчезнало. Крадецът взел дори стъклата от портретите на Ким Ир Сен и Ким Чен Ир, но самите тях оставил.

Г-жа Сонг излязла, без дори да си направи труда да затвори вратата. Не ѝ останало нищо повече, което да ѝ отнемат, освен нейния живот, който вече нямал никаква стойност. Не можела да разбере защо все още е жива. Решила да продължи да върви, докато не падне в тревата. Искала просто да легне и да умре. Но поради някаква причина не го направила. Вместо това започнала нов бизнес.

Гладът има странен страничен ефект. Точно когато положението било най-отчайващо, а умрелите вече наброявали стотици хиляди, се родило предприемачеството. Сриването на социалистическата система за разпределяне на храната дало възможност за развиване на частен бизнес. Не всеки можел да прави преходи из планината, за да събира листа и дребни плодове и да стърже кората на боровете. Хората трябвало да купуват храна отнякъде и някой трябвало да им я предлага. Севернокорейците се нуждаели от търговци

– Продавачи на риба, месари и пекари, за да запълнят празнината, оставена от разпадането на обществената система.

Всичко това било напълно незаконно. Ким Чен Ир бил възприел дори по-строга политика от баща си срещу индивидуалното предприемачество. "В социалистическото общество дори и проблемът с храната трябва да се разрешава по социалистически начин... Разрешаването на този проблем самостоятелно създава егоизъм у хората", казал той в реч през декември 1996 г., една от малкото, в които признал за недостига на храни. На пазара не можело да се продават други хранителни продукти освен зеленчуци, отглеждани в домашни условия. Търговията с ориз или други зърнени храни била строго забранена. Севернокорейците считали това за незаконно и неморално, за удар в сърцето на комунистическата идеология. Всяко действие, наподобяващо частен бизнес, попадало в категорията "икономическо престъпление" и наказанията за него стигали до депортиране в трудов лагер, а при намек за корупция, и до екзекуция.

В същото време смъртта била сигурната съдба на всеки, които де предприемел нещо сам. Човек се нуждае средно от поне 500 калории на ден, за да живее. Ако се храниш само с неща, събрани от гората, можеш да преживееш не повече от три месеца. Заплахата от надвисналата смърт вдъхнала смелост на неохотни капиталисти като г-жа Сонг.

След неуспеха с продаването на ориз г-жа Сонг знаела, че трябва да се придържа към възможно най-простия бизнес, който не изисква пътуване или големи първоначални инвестиции. Най-полезното ѝ умение, всъщност единственото, което можела да използва, било готвенето. Но то ставало все по-трудно, защото намирането на дърва за огрев било почти невъзможно. Близките хълмове били съвсем оголени, докъдето стигал погледът, не се виждали никакви дървета.

След известно обмисляне г-жа Сонг решила, че бъдещето ѝ е в курабиите. Те се нуждали само от десет минути печене, а със скромно количество дърва можели да се направят четири или пет партиди. Приготвяли се по-лесно от хляба и ставали за бърза закуска за гладни хора.

Най-малката дъщеря на г-жа Сонг, Йонг Хи, също се включила в начинанието. Тя била наскоро разведена, бракът ѝ се разпаднал, след като само след три месеца Йонг Хи открила, че съпругът ѝ е пристрастен комарджия. Тя взела назаем малко пари, за да купи старо желязо, и намерила безработен оксиженист от стоманолеярния завод, който да направи от него печка. На практика тя представлявала квадратна кутия, разделена на две, така че дървените въглища да могат да горят в долното отделение, докато курабиите се пекат в горното. Направил и тава за курабиите. Г-жа Сонг и Йонг Хи обикаляли пазарите в града, за да проучат другите продавачи. Много жени имали същата идея и г-жа Сонг работила известно време при една от тях, за да наблюдава и да се учи. Купила мостри от другите търговци, за да ги опита и сравни. Когато открила един вид, който харесала, се опитала да копира рецептата.

Първоначалните им опити били плачевни. Първите партиди не можели да бъдат продавани на хората дори според ниските стандарти в Северна Корея. Г-жа Сонг и дъщеря ѝ изяли неуспешните курабии, за да не хабят ценните продукти. Накрая тя разбрала, че трябва да използва повече захар и подкваса. Добавила мляко към рецептата. Разделяли тестото в пет различни форми, за да прилича повече на бисквити – не много сладка и лесна за храносмилане лека закуска.

Г-жа Сонг ставала в 5.00 часа, за да пече. Конкуренцията била жестока и бисквитите ѝ трябвало да бъдат пресни. Нямала нито количка, нито дори щайга, от която да продава стоката си, затова слагала курабиите в пластмасов леген, който носела завързан за гърба си, сякаш бил бебе, докато стигнела до някоя по-голяма улица с много пешеходци и малко конкуренти. Обикаляла по пазарите и големия площад пред гарата. Гърбът още я болял и за да не е толкова непоносимо, сядала с кръстосани крака на земята и слагала курабиите на коленете си.

Тъй като болката не ѝ позволявала да стои права, тя викала на минувачите със същия ентусиазъм, с който като ръководител на инминбана призовавала хората да рециклират боклука си и да събират нощна тор за благото на родината.

– Куаджа съсейо – думите имали напевен ритъм на корейски. – Купете сладкиши.

Г-жа Сонг била роден търговец. Хората били привлечени от добротата ѝ. Ако искали бисквити, предпочитали да ги купят от нея вместо от многото д-руги жени, правещи същото. В края на четиринадесетчасовия работен ден изкарвала около 100 вона – 50 цента, и торбичка с продукти, понякога червени чушки или няколко буци въглища, които вземала в замяна на курабиите. Стигало ѝ, за да купи нещо за вечеря и продукти за следващата партида. Довличала се до къщи изтощена и заспивала. След няколко часа ставала, за да започне всичко отново. Но за разлика от преди, вече не си лягала гладна.

Хиляди жени на средна възраст правели почти същото като г-жа Сонг. Работели самостоятелно. Не държали сергии или магазини; не смеели да отварят павилиони, които били толкова разпространени в Русия по време на перестройката. Не знаели нищо за търговията освен това, на което ги учели – всяко частно начинание е проява на егоизъм. Но от глад и отчаяние преоткривали идеята за свободна пазарна икономика, което изисквало да забравят всичко, внушавано им цял живот чрез пропаганда. Разбрали, че уменията за бартерна търговия били ценни; по-издръжливите млади хора успявали да стигнат до най-отдалечените планини, за да съберат дърва за огрев, които г-жа Сонг не можела да събере сама, и ги заменяли за нейните курабии. Ако имаш стълба, можеш да събереш медни жици от електропроводите (вече нямало опасност от токови удари) и да ги продадеш за храна. Ако имаш ключ от изоставен завод, можеш да демонтираш машините, прозорците и подовите настилки, за да ги използваш за нещо друго.

Дали тави за курабии или ръчни колички, всичко се правело на ръка, защото нито един завод не функционирал. Жените разкъсвали стари парчета от брезент, разтапяли захвърлени парчета гума и разпердушинвали груби гуменки. Стари гуми, дървени врати и жици били използвани за направата на колички, с които да се пренася стоката от пазара до дома.

Хората се самообразовали. Един неграмотен миньор намерил книга за източна медицина и я изучавал съсредоточено, за да се научи да разпознава лечебните билки, които растели в планините около Чхонгджин. Станал толкова добър в познаването им колкото лекарите, но много по-добър в намирането им в затънтени места, защото бил по-издръжлив физически.

Лекарите също намерили други начини да печелят. Самите те нямали лекарства, но можели да извършват някои по-елементарни процедури в болницата или у дома. Най-доходни били абортите, които на практика били незаконни без специално разрешение, но въпреки това били често срещана форма на контрол на раждаемостта. Доколкото жените изобщо забременявали, защото гладът се отразявал отрицателно и на либидото, и на плодовитостта, семействата не искали да имат деца, които не могат да хранят. Когато преди години Ок Хи завела приятелка, за да ѝ направят аборт, струвало 400 вона – цената на 8 килограма ориз, но сега можело да се мине и с кофа въглища.

Д-р Ким не била обучена да прави операции. Тя оцелявала благодарение на химикалката си, пишела медицински бележки, че пациентите трябва да отсъстват от работа по лекарско предписание. В Северна Корея неявяването на работа се наказвало с тридесет дни в ареста, въпреки че вече никой не получавал заплата за труда си. Но хората се нуждаели от свободно време, за да търсят храна и нещо, с което да се стоплят. В замяна давали на д.р Ким малки подаръци от нещата, които намирали за ядене. Тя се ужасявала от писането на фалшиви бележки – било нарушение на всички клетви, които положила към професията и към родината, но знаела, че помага на пациентите и на себе си да оцелеят.

Изобретателната майка на Ми-ран започнала още един бизнес, процъфтяващ заради сполетялото хората нещастие. Чрез връзките на най-голямата си дъщеря получила разрешение да върти мелница. За разлика от начинанията с правенето на сладолед и тофу, които се провалили веднага щом електричеството спряло, мелницата била традиционна, управлявала се на ръка. Те У, който имал опит в слагането на греди в мините, направил дървен заслон за мелницата. Събрали съседи, които да помогнат да издигнат покрива. Дори Джун Санг, който по това време си бил у дома за ваканцията, дошъл да помогне. След като мелницата била готова, хората идвали от километри разстояние с чували с царевица. Било по-евтино да купят повече царевица и след това да решат колко от нея да хвърлят в мелницата, дали да сложат и стъблата, листата, люспите и кочаните, дори дали да пуснат и малко дървени стърготини. Но те не можели да се преработват от организма, ако не са съвсем фино смлени, затова мелницата била важна.

Когато няма какво да продаваш, продаваш себе си. Въпреки че Ким Ир Сен затворил кисенг къщите, проституцията никога не била напълно изкоренена, но се практикувала възможно най-дискретно в домовете на хората с лични уговорки. Гладът не само върнал проституцията на улицата, но и родил нов вид проститутки – често млади омъжени жени, отчаяно търсещи начин да намерят храна за децата си. Понякога не искали нищо повече от пакет нудели или няколко сладки картофа в замяна. Сборният им пункт бил площадът пред централната гара в Чхонгджин. Предвид дългото чакане да мине влак, там винаги имало стотици хора, които се мотаели напред-назад. Жените се движели сред тълпата, сякаш общували на социално събитие. дрехите им били безцветни и скромни, защото полицията по спазването на обществените норми можела да арестува всяка жена, която носела твърде къса пола, твърде отворена или тясна блуза, дънки или привличащи вниманието бижута, затова проститутките давали сигнал за намеренията си, като помахвали с червено червило и хвърляли настойчив поглед към минаващите мъже.

Ок Хи живеела точно срещу гарата, където работел съпругът ѝ. Когато видела тези жени, тя смутено свеждала очи, опитвайки се да сдържи импулса си да ги гледа. Но една от тях успявала да направи визуален контакт с нея и понякога сякаш лекичко ѝ се усмихвала. Била малко по-добре облечена от останалите, по-уверена и изглеждала някак по-опитна.

Един ден, когато излизала от сградата, Ок Хи забелязала, че жената е само на няколко метра от входната врата, сякаш я чакала.

– Виж, сестричке – казала тя фамилиарно. – Брат ми току-що се върна в града и искаме да обсъдим нещо насаме. Дали можеш да ни заемеш стая? Тя кимнала към мъж, който стоял с гръб към тях, пристъпвайки от крак на крак. Ок Хи изпитвала известна погнуса от секса, но имала усет за добрата сделка. Съпругът ѝ бил на работа. Децата ѝ на училище. Проститутката ѝ платила 50 вона, за да използва стаята за един час. След това станала редовен клиент, като не само плащала за стаята, но и носела бонбони за децата на Ок Хи.

Разбира се, всичко това било незаконно, но пък какво ли не било. Било престъпление да приемеш възнаграждение за каквато и да било услуга – дали секс или ремонт на велосипед. Но на кого му пукало вече? Всеки имал нужда от някоя далавера, за да оцелее.

По-голямата част от търговията се осъществявала на стария пазар на земеделските производители. Дори в най-славните дни на комунизма Ким Ир Сен неохотно позволил пазарите да работят при условие, че продават само хранителни продукти, които хората отглеждат у дома в своите "кухненски градини". Когато децата ѝ били малки, ако имала пари г-жа Сонг отивала зад блока им, за да купи яйца и да направи питателна закуска. В зависимост от сезона можела да намери червени люти чушки, сушени на слънце, сушена риба или зеле. Хората често носели стари дрехи, обувки и съдове, но продажбата на нови вещи била разрешена само в държавния магазин.

Най-странното било, че през 90-те години, дори когато гладът приклещил Чхонгджин в смъртоносна хватка, на пазарите се появявала все повече храна. Продавало се зеле, репички, марули, домати, лук, картофи. Зеленчуците идвали от тайни градини, пръснати из планините около града. Земеделските стопани установили, че единственият им шанс да оцелеят бил да разкопават свои собствени парчета земя по склоновете, дори на участъци, които в миналото смятали за твърде стръмни, за да бъдат обработвани. Частните градини се радвали на изключително много внимание, зеленчуците били подредени в равни редици като клавишите на пишещата машина, бобът и тиквата – завързани за колчета и дървени решетки, докато кооперативните стопанства били занемарени.

Изведнъж се появило изобилие от бял ориз в големи 40-килограмови чували от зебло, щамповани с букви на латиница (САЩ, СПП, ЕС) и с двете маслинови клонки, символ на ООН, и американския флаг, който всеки севернокореец разпознавал от пропагандните плакати, където неизменно бил изобразен напоен с кръв или пронизан с щикове.

Защо имало ориз в чували с флага на най-страшния враг на Северна Корея? Някой казал на г-жа Сонг, че севернокорейската армия взела ориза от заловени американски подстрекатели на военни конфликти. Един ден г-жа Сонг забелязала конвой от камиони, които идвали откъм приетанището, натоварени с подобни чували от зебло. Макар че камионите имали цивилни регистрационни номера, г-жа Сонг знаела, че са на армията – никой друг нямал бензин, – и накрая се досетила, че това била хуманитарна помощ, която някой военен продава на пазара.

Независимо откъде идвал, хората в Чхонгджин се радвали на появата на белия ориз, който от години бил изчезнал от центровете за обществено разпределяне. Всеки път, когато отидела на пазара, г-жа Сонг виждала нещо, което я удивлявало. Праскови. Грозде. Банани. Не можела да си спомни последния път, когато видяла банан – може би преди двадесет години, когато Чханг Бо донесъл малко вкъщи, за да зарадва децата. Един ден видяла портокали, истински портокали! Г-жа Сонг никога не била вкусвала портокал – познавала го само от картинки. друг път видяла странен жълтокафяв плод със зелени бодли, растящи от горната му част.

– Какво е това? – попитала приятелка, която ѝ казала, че било ананас.

За пръв път на пазарите имало домакински принадлежности, които били толкова евтини, че севернокорейците можели да си ги купят. Резултатите от икономическите реформи на Дън Сяопин от 70-те и 80-те години заливали Северна Корея. От Китай идвала хартия за писане, химикалки, моливи, ароматизирани шампоани, четки за коса, нокторезачки, бръснарски ножчета, батерии, запалки, чадъри, коли играчки, чорапи. Толкова отдавна в страната не се произвеждало нищо, че най-обикновените неща се били превърнали в необикновени.

Дрехите също били новост, нашествие от несвойствени цветове, сякаш от друг свят. Розово, жълто, оранжево, тюркоазено – цветове също толкова екзотични, колкото тропическите плодове, които се продавали на пазара, от много по-меки и лъскави платове от всички, произвеждани в Северна Корея. Понякога имало по-качествени дрехи с отрязани етикети. Продавачите шепнели, че са от "аре тонне" – селото по-надолу, евфемизъм за Южна Корея. Хората плащали повече за дрехи от вражеската държава.

Всеки път, когато г-жа Сонг отидела на пазара, той изглеждал по-голям. Вече не били само бабите, клечащи над мушами в мръсотията. Имало стотици хора, изложили стоки на дървени щайги или колички. Носели маси, сандъци и чадъри, за да защитят от слънцето нещата, които продават.

Най-големият пазар в Чхонгджин се появил в промишлен район близо до река Сунам, която тръгва от пристанището и минава през центъра на града. Зад жалките останки от завода за синтетични влакна пазарът Сунам се превърнал в най-големия в Северна Корея. Бил организиран до голяма степен като пазарите в другите части на Азия – няколко редици, на които се продавала храна, други за железарски принадлежности, домакински съдове и тигани, козметика, обувки и дрехи. Чак през 2002 г. Ким Чен Ир със закъснение легализирал пазарите. Властите в Чхонгджин обаче били признали съществуването им години преди това и започнали да ги регулират. Те вземали от търговците 70 вона на ден – горе-долу колкото цената на килограм ориз. Продавачите, които не можели да си позволят този наем, заставали извън портите и така пазарът се разширявал все повече, разстилайки се по полегатите брегове на реката. Бизнесът с курабиите на г-жа Сонг така и не достигнал ниво, на което да може да си позволи собствена сергия. Не искала да плаща наема. Но станала част от общността на продавачите, работещи в покрайнините на пазара в Сонгпьон, район на запад от пристанището, където се преместила, щом спечелила малко пари. Пазарите привличали и всякакъв друг бизнес. Извън района на Сунам, по протежението на варосана стена, по която пълзели ружи, имало редица от груби дървени каруци. Собствениците им обикновено спели върху тях, чакайки клиенти, които имат нужда от транспорт, за да пренесат стоката си. В Чхонгджин нямало таксита, нито дори рикши и триколки е педали, както в Китай (правителството на Северна Корея ги смятало за унизителни), но хората решили да запълнят празнината, като самите те се превърнат в носачи. Фризьорите и бръснарите, обучени от правителственото Бюро по обществено обслужване, агенцията, която предоставяла всички услуги, предлагали подвижни фризьорски услуги. Нуждаели се само от чифт ножици и огледало. Работели близо до пазара за храна, което често водело до свади с другите продавачи, които не искали из храната им да се разнася коса. Фризьорите подстригвали бързо, с едното око следейки да не клъцнат някое ухо, а с другото – да не дойде полицията, която щяла да конфискува оборудването им, ако ги хванела да въртят частен бизнес. Въпреки това било печелившо начинание. Жени със стържещи от глад стомаси били готови да изхарчат последния си вон за едно къдрене.

До пазара, в близост до железопътните релси, хората направили импровизиран ресторант с дървени дъски, поставени върху тухли, вместо маси и обърнати наопаки кофи вместо столове. Клиентите хапвали набързо, лъжиците им стържели по малките метални купички с гореща супа или нудели. Готвачите се потели над цилиндричните метални печки, големи колкото бидони за боя, използвайки старомодни духала, за да разпалват огъня. Не било необичайно да се види жена, клечаща над огъня с бебе, завързано на гърба ѝ.

Повечето продавачи били жени. Корейците не уважавали пазарите, затова традиционно те били посещавани само от жени. Дори след като през 90-те години те се разширили, нещата не се променили. Мъжете трябвало да стоят в трудовите си звена, около които се въртял целият живот в Северна Корея, но жените били достатъчно заменими, за да могат да се измъкнат от работата си. Чу Сънг Ха, избягал севернокореец от Чхонгджин, който стана журналист в Сеул, ми каза, че според него Ким Чен Ир негласно е дал съгласието си жените да работят частно, за да подпомогнат семействата си. "Ако не бяха разрешили на една аджума (омъжена жена) да работи, щеше да има революция" – каза ми той.

В резултат на това лицето на новата икономика ставало все по-женствено. Мъжете били заклещени на неплатените си държавни служби, а жените изкарвали пари. "Мъжете не струват колкото куче пазач" – шепнели някои от аджумите помежду си. По-високите доходи на жените не можели да надделеят над хилядите години патриархална култура, но им осигурявали известна независимост.

Отстрани Чхонгджин изглеждал непроменен. Същите сиви фасади на сталинските административни сгради, вторачени в празните асфалтирани пространства. Пътищата все още били осеяни с избледнелите червени пропагандни табла, възхваляващи постиженията на Ким Чен Ир и на Работническата партия. Градът изглеждал сякаш времето е спряло, сякаш всички часовници са престанали да се движат през 1970 г. Но г-жа Сонг знаела, че това не е така. Светът, в който живеела, бил обърнат с краката нагоре. Това, което преди било горе, сега било долу, грешното вече било правилно. Жените, а не мъжете държали парите. Пазарите били препълнени с храна, повече храна, отколкото севернокорейците били виждали през целия си живот, и все пак хората продължавали да умират от глад. Членове на Работническата партия нямали какво да ядат, а онези, на които никога не им било пукало за родината, правели пари. "Тонбулле" – мърморела си г-жа Сонг под носа. Кръвопийци.

Преди я успокоявало знанието, че и тя, и всички останали са еднакво бедни. Сега наблюдавала как богатите стават по-богати, а бедните – по-бедни. Хората, които преди десет години щели да бъдат заклеймени като икономически престъпници, сега се перчели с кожени обувки и нови дрехи. други умирали от глад, въпреки че работели по цял ден. Инфлацията била извън контрол. До края на 1998 г. цената на ориза на черния пазар достигнала 200 вона. Дори след като започнали отново да плащат заплати, обикновен административен служител или учител не можел да си позволи да купи на семейството си храна дори колкото за два или три дни в месеца. Децата лазели по земята в мръсотията, за да търсят зрънца от ориз или царевица, разсипали се от някой разпорен чувал.

Тя познавала едно момче, Сонг чхол, на девет години. Идвало на пазара с баща си, грубоват мъж, на когото другите продавачи сложили прякора Крушата, защото това продавал. Но бизнесът с крушите не бил много успешен и Крушата не можел да изхранва семейството си.

– Защо не отидеш да си задигнеш нещо за ядене като другите момчета? – казал един ден Крушата на сина си.

Сонг чхол бил покорно дете. Приближил се до сергия, на която мъжете пиели алкохол и ядели някакъв рак. Когато се върнал при баща си, се оплакал, че го боли стомахът. Бил взел от земята развалени рибешки вътрешности. Починал от тежко хранително отравяне, преди Крушата да успее да похарчи последния си вон, за да плати на един носач да го закара в болницата.

Почти не минавал ден, в който г-жа Сонг да не се натъква на мъртви или умиращи. Въпреки всичко, през което минала със собственото си семейство, не можела да свикне с постоянното присъствие на смъртта. Късно една вечер, когато се прибирала у дома от пазара, решила да заобиколи през гарата с надеждата да намери купувач за няколкото непродадени курабии. Работниците метели площада пред гарата. Няколко мъже минали покрай нея, бутайки тежка дървена количка. Г-жа Сонг погледнала да види какво пренасят. Била купчина тела, може би пет-шест, хората, които умрели на гарата през нощта. Няколко кокалести крайника висели от количката. Една глава се люшкала безчувствено в такт с подрусването на колелата върху неравния асфалт. Г-жа Сонг се загледала. Главата била на мъж, около четиридесетгодишен. Очите му примигвали едва-едва. Все още не бил мъртъв, но бил достатъчно близо до смъртта, за да го отнесат.

Г-жа Сонг се замислила за собствения си съпруг и за сина си. Какъв късмет имала, че те поне починали у дома, в леглата си, а тя успяла да им организира прилични погребения.