Химн на смъртта

Глава 11 СКИТАЩИ ЛЯСТОВИЧКИ

При честите си посещения на гарата в Чхонгджин г-жа Сонг най-вероятно се е разминавала с момче, облечено в тъмносиня униформа на заводски служител, която му била толкова голяма, че дъното висяло до коленете му. Сплъстената му коса гъмжала от въшки. Вместо обувки на краката си носел найлонови торбички. Възрастта му не можела да бъде точно определена. На четиринадесет бил не по-висок от едно осемгодишно американче.

Ако г-жа Сонг имала някоя останала курабийка, може би му е давала. Ако не, сигурно е минавала покрай него, без да му обръща внимание. Нищо в момчето не го отличавало от стотиците други деца, мотаещи се около гарата. Севернокорейците ги наричали "кочхеби" (скитащи лястовички) – деца, чиито родители са умрели или изчезнали в търсене на храна. Оставени сами да се грижат за себе си, те се скупчвали на гарата като врабчета, кълвящи трохи по земята. Били странно номадско явление в страна, където преди нямало бездомни хора.

Ким Хьок бил дребничък, но силен и хитър. Ако някой си купел нещо за ядене на гарата, той често го грабвал от ръката на човека, преди храната изобщо да достигне до устата му, и го поглъщал на една хапка. Продавачите покривали кофите със стока с плътни мрежи, за да ги предпазят от крадливците, но точно в момента, когато повдигнели мрежата, за да извадят нещо, той събарял кофата и грабвал каквото паднело на земята. Това били умения, придобити в съвсем ранна възраст и усъвършенствани по време на детството му, белязано от липсата на храна. Без тях нямало да оцелее дълго.

Историята за това как Хьок останал без дом и заживял на гарата е пример за срива на основната социална прослойка в Северна Корея. Хьок бил дете с привилегии, роден през 1982 г. в семейство с искрена вяра в комунистическите идеи. Баща му служил в елитно военно под-разделение, обучено да проникне в Южна Корея. По-късно бил награден с членство в Работническата партия и служба във военно предприятие, което изнасяло риба и гъби мацутаке срещу чуждестранна валута. Семейството на Хьок живеело в Сунам близо до завода за синтетични влакна, където работела майка му. Когато станал на две години, Хьок бил даден в центъра за дневни грижи на завода, заедно с децата на другите работещи майки.

Животът на момчето започнал да излиза от релси, когато майка му внезапно починала от сърдечен удар, докато той бил едва на три. Лицето ѝ останало просто неясен силует в главата му, а последният му спомен за нея бил свързан с миризмата на горящ тамян на погребението ѝ. Малко след това баща му се оженил повторно. Хьок и брат му Чхол, който бил с три години по-голям, често се карали с мащехата си, най-вече за храна.

Момчетата били пакостливи, буйни и постоянно гладни. Смятали, че мащехата им дава повече храна на собствената си дъщеря, тяхната доведена сестра. Крадели царевични кочани от кухнята и ги заменяли за сготвени нудели на пазара. Когато накрая тя заключила храната, те отмъкнали одеялото ѝ, за да го разменят за храна.

Хьок бил на десет години, когато за пръв път откраднал от непознат. Задигнал от една сергия лепкаво оризово кексче, пълно с червен боб, и избягал. Крачетата му били толкова бързи, че продавачът не могъл да го настигне и щяло да му се размине. Грешката му била, че кексчето толкова му се усладило, че се върнал за още.

Баща му го прибрал от полицейското управление. Хьок вървял с наведена глава от срам, докато сълзите пълнели очите му. Когато се прибрали, баща му го набил с кожен колан, оставяйки червени следи по прасците му.

– Моят син не може да бъде крадец – беснеел баща му. – По-добре да умреш от глад, отколкото да откраднеш.

Хьок не бил съгласен. Продължил да краде, като всеки път се отдалечавал все повече от дома си в търсене на храна. На юг от Чхонгджин, в провинция Кьонгсонг, се намирали каменовъглените мини. Отвъд тях имало овощни градини. Хьок и приятелите му се хващали за задната част на някой автобус и отивали дотам. През 90-те години той вече редовно правел това пътуване. Когато крушите свършили, започнали да крадат царевица. Веднъж го хванали, но понеже бил малък, пазачите го пуснали само с предупреждение. Хьок бил безсрамен в кражбите си. Дори в периода на траур след смъртта на Ким Ир Сен той се опитал да отмъкне повече оризови кексчета, раздавани на хората, отдаващи почит на голямата бронзова статуя.

Бащата на Хьок бил бесен от поведението на сина си, но нямало какво да му даде, за да го накара да спре да краде. Семейството имало толкова малко храна, че мащехата на Хьок взела дъщеря си и се върнала при родителите си. Баща му сменил работата си и станал партиен секретар в дом за умствено болни. Той настанил синовете си в стаята, където преди това живеел болногледачът. На Хьок му харесвало да живее в дома и да си говори с пациентите. Те били самотни и често говорели с него, сякаш бил възрастен. Но и в дома нямало храна. Въпреки че постът на баща му като партиен секретар бил по-високопоставен от този на директора, той не му носел допълнителни дажби. Но му осигурил връзки, с които да изпрати синовете си в дом за сираци.

Както в много други комунистически страни, сиропиталищата в Северна Корея не били само за сираци, но и за деца, чиито родители не можели вече да се грижат за тях. Тези домове, също като интернатите, трябвало да осигуряват образование, стая и храна. Да бъдеш приет там било привилегия.

Домът за сираци Тонсонг № 24 се намирал в Онсонг, главен град в най-северната част на провинцията, близо до границата с Китай. Бащата завел момчетата с влак през първата седмица на септември, за да ги запишат за началото на учебната година. Хьок бил на единадесет и трябвало да започне последна година от началното училище. Брат му бил на четиринадесет и вече в гимназията. Пътуването продължило шест часа, а влакът бил толкова претъпкан, че децата и баща им не намерили места, на които да седнат. През цялото време пътували прави, мълчейки начумерено.

– Вие сте братя. Винаги трябва да сте заедно. Не се оставяйте да ви командват – казал баща им, след като подписал документите, с които ги предавал на грижите на дома.

Когато той се обърнал, за да си тръгне, Хьок за пръв път забелязал колко бил остарял баща му. Мъжът, който някога изглеждал толкова висок и красив, сега бил мършав, прегърбен, с прошарена коса.

Поне в началото столът в дома за сираци успявал да се справи с глада на момчетата. Било есен, сезонът на прибиране на реколтата, и храната била в изобилие. Момчетата с удоволствие изяждали дневната си купичка ориз. Въпреки че бил смесен с царевица, ечемик и по-обикновени зърнени култури, било най-хубавото ядене, което били вкусвали от години. През пролетта открили, че около дома има засадени праскови. Можели да си берат и да ядат колкото си искат.

До зимата порциите им намалели. Вместо ориз получавали царевични нудели, плуващи в купа с подсолена супа. През първите три месеца на 1996 г. двадесет и седем деца в дома починали. Хьок и брат му не влизали в часовете и обикаляли града, за да търсят храна. Установили, че и там положението не е по-добро. Хьок се запознал с момче на неговата възраст, което живеело само с шестгодишната си сестра, защото родителите им били починали. Съседите идвали редовно да им носят купички с каша, но иначе децата се грижели сами за себе си.

Хьок и брат му ходели заедно с новия си приятел да събират каквото намерят за ядене. Хьок се катерел добре благодарение на дългите си мускулести ръце, които компенсирали късите набити крака. Качвал се по боровите дървета и с остър нож обелвал външната кора, за да стигне до нежната вътрешна част. Била жълта, дъвчаща и сладка и понякога я ядял още докато бил на дървото. И други се опитвали да правят същото, но Хьок стигал най-високо, където кората била недокосната.

– Ти си като малка маймуна – възхищавал му се неговият приятел.

Хьок се превърнал в ловец. Убивал плъхове, мишки, жаби и попови лъжички. Когато жабите изчезнали, започнал да хваща скакалци и жътвари. Когато бил малък, в Чхонгджин наблюдавал как приятелите му хващали и ядели жътвари при река Сунам, но това винаги му се струвало отвратително. Вече не бил толкова придирчив. Намерил малко риболовна мрежа и направил капани за врабчета, закачайки царевично зрънце за примамка. Оскубвали птиците и ги печали на шиш. Опитал се да лови и гълъби с леген и връв, но установил, че те били твърде умни.

Но не и кучетата. Веднъж Хьок намерил малко дружелюбно бездомно кученце, махащо с опашка, което го последвало в двора на приятеля му. Той затворил вратата след себе си. Двамата взели животното и го натикали в кофа с вода, натискайки капака отгоре. Кучето се борило десет минути, преди да се удави. Од-рали го и го опекли. Кучешкото месо е част от традиционната корейска кухня, но Хьок обичал животните и се почувствал зле. Но не толкова зле, че да не го направи втори път, макар че до 1996 г. кучета почти нямало.

Хьок продължил да краде. Заедно с брат си се катерели през огради и изравяли глинени съдове с кимчхи от частни дворове. Натъпквали го направо в устата си. През цялото това време Хьок си спомнял назидателните думи на баща си: "По-добре да умреш от глад, отколкото да откраднеш."

Във въображаемия диалог, който Хьок водел с баща си, той отвръщал: "Не си герой, ако си мъртъв."

Хьок бил обзет от носталгия. Било му мъчно за баща му и за Чхол, който бил освободен от дома, когато станал на шестнадесет – възрастта на законното пълнолетие. Хьок винаги разчитал на брат си да го пази и защитава във всички трудни ситуации в неговото буйно и непокорно детство. Чхол бил наследил внушителния ръст на баща им. Без него Хьок редовно си изяждал боя. Един ден бил в гората, за да сече дърва, когато се натъкнал на банда момчета от Онсонг, които правели същото. Градските деца често търсели повод да се сбият с тези от дома за сираци, които обвинявали (с право), че им крадат храната. Отначало Хьок помислил, че момчетата са хвърлили кофа с вода по него. След това осъзнал, че краката му са напоени с кръв. Били разцепили бедрото му с брадва. Веднага щом раната му заздравяла, решил да се вмъкне в някой влак за Чхонгджин.

Когато пристигнал, Хьок едва познал родния си град. Чхонгджин изглеждал като мъртъв град. Всичко било разнебитено, изпочупено, мрачно. Магазините били затворени. Нямало тролеи от гарата. Вървял към къщи по Път № 1 успоредно на морето. Докато пресичал река Сунам, виждал ясно заводските комини, наредени по брега. Във въздуха нямало нито облаче пушек. Когато минал моста, свил от главния път и посока към завода за синтетични влакна, където преди работела майка му. Портата била заключена с катинар, самата сграда – опустошена. Цялото оборудване било плячкосано от крадци. Стъмвало се и докато стигне до квартала, където живеел, Хьок започнал да губи ориентация. Имал чувството, че стои в средата на поле в безлунна нощ. В негово отсъствие всички отличителни знаци от детството му сякаш били изчезнали в сенките.

Накрая Хьок забелязал техния блок. Бутнал незаключената врата, влязъл в тъмното стълбище и се заизкачвал слепешката, броейки етажите. Било толкова тихо, че изглеждало сякаш сградата е изоставена. Чувал се само плачът на бебе, който се засилвал, докато Хьок се качвал нагоре. Започнал да се пита дали не е сбъркал. Апартаментът им бил на осмия, предпоследен етаж. Когато стигнал, видял, че под вратата се процеждала светлина от газова лампа, и сърцето му се разтуптяло с надежда.

Почукал. Млада хубава жена отворила вратата с бебе в ръце. Поканила Хьок да влезе и му обяснила, че тя и съпругът ѝ купили апартамента преди почти година от бащата на Хьок. Не оставил адрес, но оставил съобщение: "Ако синовете ми се върнат, кажете им да ме търсят на гарата."

Гарата в Чхонгджин. Там хората отивали, когато не им останело нищо и нямало къде да отидат. Не било като да се предадеш и да легнеш в канавката. Движението на влаковете създавало илюзията за цел, която поддържала надеждата жива въпреки всички нещастия. Хората можели да си фантазират, че някой влак може да спре на гарата и да разтовари храна или че може да отива на по-хубаво място и всеки би могъл да се качи на него. Чхонгджин е основен железопътен възел – линиите между северната и южната част, които минават по крайбрежието, се свързват с тези, идващи от запад и отиващи към китайската граница. Хората идвали в Чхонгджин с надеждата да намерят храна, защото в други градове – Хамхунг, Килджу, Кимчхек, положението било още по-зле. Въпреки всичко продължавали да се движат. Все още не се били отказали.

Гарата била огромна гранитна двуетажна сграда с редица високи тесни прозорци. В най-горната ѝ част бил поставен огромен портрет на Ким Ир Сен с размери, пропорционални на големината на сградата. Под него имало каменен часовник, който от време на време показвал точното време. Вътре въздухът бил натежал от влаковите изпарения и цигарения дим.

Хората седели по земята, чакайки. Някои били твърде слаби и се били проснали по пода на чакалнята или на сумрачните коридори. Хьок вървял сред тълпите, търсейки мъж със стойката на баща му, с неговите дълги крайници. Навеждал се да гледа лицата, надявайки се да открие някой познат. Много от бившите им съседи живеели в нищета на гарата, но никой не знаел нищо за бащата или брата на Хьок. Тъй като нямало къде да отиде, той намерил процеп, по който някога се плъзгала тежка желязна порта. Поел въздух и се вмъкнал в нишата, където се свил на кълбо и потънал в дълбок сън. На сутринта намерил работещо кранче и наплискал лицето си с вода, но не можел да се отърве от въшките в косата си.

Тук е важно да се спомене, че за Северна Корея липсата на дом е необичайно явление. Все пак това е държавата, развила най-широката система за следене на своите граждани. Всеки имал фиксиран адрес и трудово звено и двете били обвързани с хранителните дажби – ако напуснеш дома, оставаш без ядене. Хората не смеели да ходят на гости на роднини в съседни градове без разрешение за пътуване. Дори посетители за през нощта трябвало да се регистрират при инминбана, който от своя страна докладвал на полицията името, пола, регистрационния номер, разрешението за пътуване и целта на посещението. Полицията често правела проверки на място около полунощ, за да се увери, че никой няма нелегални посетители. Всеки трябвало постоянно да носи със себе си "гражданско удостоверение", книжка с размер на паспорт, състояща се от дванадесет страници, която съдържала каква ли не информация за притежателя ѝ. Била по модел на старите съветски лични паспорти.

С глада всичко се променило. Без система за разпределяне на храна никой нямал причина да стои на един адрес. Ако оставането у дома означавало да умреш от глад, нито една заплаха на режима не можела да накара хората да го направят. За пръв път севернокорейците се движели из страната си свободно и безнаказано.

Огромна част от бездомното население се състояла от деца или юноши. В някои случаи родителите им били изчезнали в търсене на работа или храна. Но имало и друга причина. Изправени пред глада, много севернокорейски семейства се принудили да наложат жесток режим в собствените си семейства – за да оцелеят по-младите поколения, те лишавали от храна себе си и по-възрастните си роднини. В резултат на това необикновено голям брой деца останали сираци, защото често били последните оцелели в семейството.

Кочхеби, скитащите лястовици, се забелязвали в тълпата на гарата. Също като Хьок носели тъмносини заводски униформи, висящи върху телата им. Понеже заводите били затворени, имало излишък от униформи и властите понякога ги раздавали безплатно. Наричали ги "социални облекла". Много малко от децата имали обувки. Ако имали, те бързо ги разменяли за храна и вместо тях използвали найлонови торбички, които слагали на краката си. Често страдали от измръзване.

През първите години на глада децата на гарата оцелявали с просия, но скоро станали твърде много, а съвсем малко хора имали какво да дадат. "Благотворителността започва с пълен стомах" – обичали да казват севернокорейците; не можеш да нахраниш нечие чуждо дете, когато твоето собствено умира от глад.

Когато просията вече не вършела работа, децата започнали да събират от земята всичко, което изглеждало, сякаш става за ядене. Ако не можели да намерят храна, събирали фасове от цигари и навивали отново тютюна, който извадели от тях, в парчета изхвърлена хартия. Почти всички деца пушели, за да притъпят глада.

Хьок понякога се включвал в банди от повече деца, които крадели заедно. Чхонгджин винаги имал лоша репутация заради уличните банди, но в тези тежки времена действията им придобили нова сила. Имало естествено разделение на труда между големите деца – онези, които били по-бързи и по-силни – и малките, за които било по-малко вероятно да изядат бой или да ги арестуват, ако ги хванат. Големите изтичвали до някоя сергия и бутали всичко на земята. Докато тичали, за да избягат от ядосания продавач, малките бързо събирали храната от земята.

Друг номер, който правели, бил да прободат с остра пръчка чувалите със зърно, пренасяни от бавно движещ се влак или камион. Всичко, което се разсипело, се превръщало в лесна плячка за децата. Накрая железопътното предприятие наело въоръжени пазачи с инструкции да стрелят на месо, за да спрат кражбите.

Децата водели опасен живот. Не можели да спят спокойно от страх, че някой, може би друг член на бандата, ще ги обере. Носели се различни истории за това как децата ставали жертви на възрастните. Не само за секс, но и за храна. Хьок бил чувал, че някои упоявали децата, убивали ги и ги разфасовали. Зад гарата близо до релсите стояли хората, които варели супа и нудели на малки котлони и се говорело, че сивите парчета месо, плаващи в бульона, били човешка плът.

Дали са митове и легенди или не, не се знае, но историите за канибализъм се носели из пазарите. Г-жа Сонг чула за това от бъбрива клюкарка, която срещнала на пазара.

– Не купувай месо, ако не знаеш откъде е – загадъчно я предупредила тя. Жената твърдяла, че познава някого, който ял човешко месо и му се сторило изключително вкусно.

– Ако не знаеш, ще се закълнеш, че е свинско или говеждо – прошепнала тя на ужасената г-жа Сонг.

Историите ставали все по-потресаващи. Според една някакъв мъж полудял от глад до такава степен, че изял собственото си бебе. Твърдяло се, че продавачка на пазара била арестувана, защото продавала супа, направена от човешки кости. От разговорите ми с избягали севернокорейци разбрах за два случая – един в Чхонгджин и един в Шиниджу – на хора, арестувани и екзекутирани заради канибализъм. Но не изглежда да е било толкова широко разпространена практика, нито да се е случвало толкова често, колкото в Китай по време на глада през 1958-1960 година, при който умрели около 30 милиона души.

И без канибали и други хищници наоколо децата не можели да оцелеят дълго време на улицата. Малките рядко живеели повече от няколко месеца. Най-голямата дъщеря на г-жа Сонг Ок Хи, която живеела на втория етаж на сграда срещу гарата, минавала покрай децата всеки ден на връщане у дома. "Малките ще са мъртви до сутринта" – казвала си Ок Хи, отчасти за да оправдае собственото си решение да отмине, без да помогне.

Повечето хора от Чхонгджин, които срещнах, ми разказаха за огромния брой тела, пръснати около гарата и по влаковете. Една работничка в завод ми разказа как през 1997 г. пътувала във влак от Килджу за Чхонгджин и осъзнала, че един мъж, седящ в нейния вагон, бил мъртъв. Бил пенсиониран военен служител и стискал документите си за членство в Работническата партия във вкочанените си пръсти. Тя ми разказа, че останалите пътници проявили пълно безразличие към тялото. Предположи, че са го махнали, когато влакът е стигнал в Чхонгджин.

Служители от почистващия персонал често обикаляли гарата, товарейки трупове на ръчни дървени колички. Минавали през чакалните и площада отпред, опитвайки се да разберат кои от свитите на кълбо тела на пода не са мърдали от предишния ден. Хьок ми разказа, че някои дни събирали по 30 трупа от гарата. Било трудно да ги идентифицират, защото често документите, заедно с по-приличните дрехи и обувките им, били откраднати. Тъй като семействата на тези хора най-вероятно били мъртви или пръснати на различни места, телата били погребвани в масови гробове. Това било позор за конфуцианското общество, което вярва, че мястото на гроба на предшественика е изключително важно за щастието на следващото поколение.

Няколко такива масови погребения били наблюдавани от южнокорейската будистка организация "Добри приятели" и едно – от американския служител на организация за хуманитарна помощ Андрю С. Нациос. Той видял да хвърлят нещо, което приличало на тела, увити в бели винилови чаршафи, в огромна яма в близост до гробище. След това работниците застанали около ямата с наведени глави в нещо като мълчаливо съзерцание или служба.

Хьок смята, че баща му сигурно е погребан в един от тези масови гробове. Негов познат, когото срещнал години по-късно, му казал, че баща му живял на гарата известно време през зимата на 1994 и през 1995 г. влязъл в болница. Гордият мъж, който се заклел, че никога няма да открадне, може би е станал една от първите жертви на глада.

След като загубил надежда, че ще намери баща си, Хьок нямал причина да стои в Чхонгджин. Започнал да се вмъква във влакове. Било лесно. Те се клатушкали бавно по нащърбените релси, често спирайки непредвидено. Хьок се затичвал след влака и се хващал за парапета между вагоните, набирайки се нагоре на силните си ръце. Купетата били толкова препълнени, че полицията не можела да си проправи път, за да провери разрешителните за пътуване и билетите. Хьок и без това не обичал затворените пространства, предпочитал да се покатери на покрива. Влаковете били леко заоблени отгоре, наподобяващи формата на хляб. Намирал си равно местенце в средата, където да легне плътно прилепен, за да избегне електрическите жици, минаващи отгоре. Използвал вързопчето, което носел, за възглавница и така лежал по гръб часове наред, полюшван от движението на влака, съзерцавайки облаците, движещи се в небето.

Първо се придвижил само до покрайнините на града. Върнал се в Кьонгсонг, където като дете задигал круши и царевица. Сега било по-трудно да се краде, защото земеделските стопанства били завардени от въоръжени пазачи, затова Хьок продължил по-нататък. Върнал се в дома за сираци и Онсонг. Дотогава положението в Онсонг вече не се различавало много от това в Чхонгджин. Гъстите гори, които помнел около сиропиталището, били оголени по същия начин. Той знаел, че само на няколко километра оттам, отвъд хребета на ниските хълмове, които се виждали от прозорците на спалнята му, като тънка сива панделка се извивала река Тумън, която продължавала, докъдето стига погледът. А от другата страна на реката се простирала земя, където дърветата все още били с кората си, а нивите не се пазели с пушки.

Тази земя била Китай.

Границата между Китай и Северна Корея се простира на 1 400 км по протежението на две реки, извиращи от заспалия вулкан, известен на корейците като планината Пекту, а на китайците като планината Чхангбе. На юг при реката Ялу е известното място, където китайските войски отблъснали американските сили по време на Корейската война. Голяма част от официалната търговия между Китай и Северна Корея днес се осъществява през Ялу, най-вече при устието ѝ близо до Жълто море. В сравнение с Ялу Тумън изглежда като плитко поточе със слабо течение. На север криволичи, очертавайки североизточната граница на Северна Корея, като се разлива на югозапад от Владивосток. Реката е толкова тясна, че дори през дъждовния сезон, когато водата се покачва, може лесно да се преплува.

На момчетата от сиропиталището им било забранено да играят близо до Тумън. Цялата брегова ивица била затворена военна зона. Ако се приближели твърде много, плувайки в някой от притоците, граничната полиция ги гонела. Бреговете на реката били равни и песъчливи без никаква висока растителност, която да осигури прикритие. Но на час или два пеша на юг от Онсонг се намирал рядко заселен район с храсти и високи треви по брега. Граничарите били разположени достатъчно далеч един от друг, за да е възможно човек да се промъкне незабелязано, когато се стъмни. Пазачите били по двама на пост, така че единият да може да спи, докато другият наблюдава, но след 1.00 часа често и двамата заспивали.

За първи път Хьок прекосил Тумън в края на 1997 г. Бил сухият сезон и нивото на реката било ниско, а песъчливите брегове от двете страни на границата сякаш се опитвали да се докоснат като протегнати едни към други човешки пръсти. Но водата била леденостудена и когато Хьок стъпил в нея, студът го ударил като юмрук в стомаха. Въпреки че водата стигала само до гърдите му, течението непрекъснато го отнасяло надолу. Повлякло го толкова надалеч, че пресякъл по диагонал. Когато най-накрая успял да изпълзи на другия бряг, дрехите му били твърди като доспехи, замръзнали заради студения въздух.

Преди това Хьок не се интересувал много от Китай – още една комунистическа страна, бедна като неговата, мислел си той. На пръв поглед не изглеждала много по-различна, но докато вървял навътре, видял ниви със събрана реколта, простиращи се на километри наоколо. До малките къщички от червени тухли имало хамбари с олющена царевица, която стигала чак до керемидените покриви, и дървени решетки с извиващи се по тях стъбла на тиква и боб. Влязъл в малко градче. Било доста по-оживено, отколкото очаквал, с таксита, моторетки и рикши. Табелите били на китайски и на корейски. С радост разбрал, че много от жителите, макар китайски граждани, били от корейски произход и говорели неговия език. Веднага разпознали, че е от Северна Корея, и то не само заради опърпаните му дрехи. На петнадесет години той бил висок едва 1.40 см, но главата му била твърде голяма за тялото, очевиден признак на хронично недохранване. Когато децата не се хранят добре дълго време, главите им се развиват нормално, но крайниците им спират да растат.

На един пазар Хьок се запознал с мъж, който продавал използвани съдове, бижута и вехтории. Той попитал Хьок дали може да донесе малко ютии от Северна Корея, от старомодните, които се нагряват на нагорещени въглища. Почти всички севернокорейски семейства имали такива у дома, но хората вече рядко ги използвали, особено след като всичките им дрехи били от синтетични материали. Хьок можел да купи ютии от Северна Корея за нищожни пари и да ги продаде в Китай за сума, равняваща се на 10 щатски долара на парче. Това били повече пари, отколкото някога бил виждал през живота си. С печалбата си се върнал в Северна Корея и купил още неща, които да продаде. Грънци, бижута, картини, нефрит. Купил "подеги", шал, който корейските жени традиционно използват, за да носят бебетата. Завързвал всичко за гърба си с шала, за да може да носи повече, отколкото се побира в раница.

Хьок започнал редовно да преминава границата. Научил кои са местата, където граничната охрана е невнимателна, мързелива или корумпирана. Разбрал, че е по-добре да съблечеш всичките си дрехи, преди да влезеш в реката. Научил се да пази равновесие, докато върви през водата, държейки дрехите и стоките високо над главата си (плътно увити с найлон, за да не се разпилеят, ако се спъне). Никога не оставал дълго в Китай, защото го предупредили, че китайската полиция има заповед да предава на Северна Корея всеки неин гражданин, когото намери от другата страна на реката.

Спрял да краде. Ако му се приискало да яде нудели, си купувал със свои пари. Купил си панталони, тениска, синя непромокаема шуба и маратонки, за да не изглежда като беглец. Опитвал се да влезе в правия път и сам да контролира живота си. Купуването на стоки на частен пазар и продажбата им срещу печалба сами по себе си били незаконни, но преминаването на международна граница без разрешение за пътуване утежнявало престъплението. На шестнадесет по закон Хьок вече бил пълнолетен и оттук нататък всички негови постъпки можели да имат сериозни последствия.