Химн на смъртта

Глава 1 ЗА РЪЦЕ В ТЪМНОТО

Ако погледнете нощни сателитни снимки на Далечния изток, ще видите голямо необичайно тъмно петно. Тази потънала в мрак територия е Корейската народнодемократична република.

Непосредствено до мистериозната черна дупка Южна Корея, Япония, а вече и Китай са облени в светлините на просперитета. Дори погледнати от стотици километри височина, билбордовете, светлините на автомобилите и уличните лампи, неоновите надписи на веригите за бързо хранене изглеждат като малки бели точици, свидетелство, че хората вършат ежедневните си задължения като енергийни потребители в двадесет и първи век. Но в средата на всичко това се простира тъмно петно почти с размерите на Англия. Смайващо е как страна с население 23 милиона души може да изглежда толкова безлюдна колкото океаните. Северна Корея е просто едно празно място на картата.

Тя потъна в мрак в началото на 90-те. С разпадането на Съветския съюз, който крепеше своя стар комунистически съюзник с евтино гориво, едва кретащата поради неефикасността си севернокорейска икономика рухна. Електроцентралите потънаха в разруха. Светлините изгаснаха. Гладни хора се катереха по електрическите стълбове, за да отмъкнат парчета от медните жици, които да разменят за храна. Когато слънцето слезе ниско в небето, пейзажът постепенно се изгубва в сивота и схлупените къщички биват погълнати от нощта. Цели села изчезват в мрака. Дори и в някои части от "витрината" на Северна Корея – столицата Пхенян, можеш да се разхождаш по главна улица през нощта, без да виждаш сградите от двете си страни.

Когато външни наблюдатели се взират в черното петно, което представлява днешна Северна Корея, те си мислят за отдалечените селища на Африка или Югоизточна Азия, които все още не са достигнати от облагородяващата сила на електричеството. Но Северна Корея не е слаборазвита държава. Тя е държава, която е изпаднала от групата на развитите страни. Доказателствата за това каква е била в миналото и какво е изгубила все още се полюшват над всички основни севернокорейски пътища – остатъците от жиците на електрическата мрежа, която някога е обхващала цялата страна.

Севернокорейците над средна възраст си спомнят добре времето, когато са имали повече електричество (а и храна) от своите проамерикански настроени братовчеди в Южна Корея, и това засилва унижението от факта, че трябва да прекарват нощите на тъмно. През 90-те години САЩ предложиха да помогнат на Северна Корея да разреши енергийния си проблем, ако тя прекрати програмата за разработване на ядрени оръжия. Но сделката се провали, след като администрацията на Буш обвини Северна Корея, че не изпълнява обещанията си. Севернокорейците силно недоволстват от тъмнината, за която все още обвиняват санкциите, наложени от САЩ. Те не могат да четат през нощта. Не могат да гледат телевизия. "Без електричество нямаме култура", веднъж сподели обвинително с мен един широкоплещест севернокорейски охранител.

Но тъмнината има своите предимства. Особено ако имаш среща с някого, с когото не бива да те виждат.

Когато възрастните си легнат, през зимата понякога дори в 7 часа вечерта, е много по-лесно да се измъкнеш от къщи. Тъмнината дава усамотение и свобода, които в Северна Корея са толкова голям лукс, колкото и електричеството. Сякаш обвит в магическо невидимо наметало, можеш да правиш каквото поискаш, без да си следен от зоркия поглед на родители, съседи и тайната полиция.

Срещнах много севернокорейци, които ми разказаха как са започнали да обичат тъмнината, но историята, която най-много ме впечатли, беше на едно момиче и нейния приятел. Тя била на дванадесет, когато срещнала момче от съседен град, с три години по-голямо от нея. Нейното семейство стояло в низшите слоеве на сложната система за социален контрол в Северна Корея. Двамата не можели да си позволят да ги видят заедно, защото това би съсипало перспективите за кариера на момчето, както и нейната репутация на целомъдрена девойка. Така че срещите им протичали единствено в дълги разходки в тъмното. Така или иначе нямало какво друго да правят; когато започнали да излизат сериозно в началото на 90-те, всички ресторанти и кина вече били затворени заради липсата на електричество.

Те се срещали след вечеря. Момичето инструктирало приятеля си да не чука на входната врата, за да избегнат въпросите на нейния брат и сестрите ѝ или на любопитните съседи. Те живеели натъпкани в дълга, тясна сграда, зад която се намирала обща външна тоалетна, ползвана от десетина семейства. Къщите били отделени от улицата с бяла ограда, стигаща точно до нивото на очите. Момчето открило едно местенце зад оградата, където никой не можел да го забележи, докато светлината на деня постепенно се стопявала. Звукът от миенето на чиниите или ползването на тоалетната от съседите прикривали шума от неговите стъпки. Той я чакал с часове, понякога два или три. Но това нямало значение. Ритъмът на живот е по-бавен в Северна Корея. Там никой нямал собствен часовник.

Момичето се появявало веднага щом успявало да се измъкне от семейството си. Когато излезела навън, се взирала в мрака, защото първоначално не можела да го види, но винаги усещала присъствието му. Не си правела труда да слага грим – на кого му е необходим в тъмното. Понякога била облечена с училищната си униформа – пола в кралско синьо, с благоприлична дължина до под коленете, бяла блузка и червена връзка, всичките ушити от изкуствен плат. Тя била достатъчно млада, за да не се тревожи за външния си вид.

Отначало вървели мълчаливо, след това гласовете им постепенно преминавали в шепот и чак след като напуснели пределите на селото и потънели в спокойствието на нощта, започвали да разговарят на глас. Вървели на ръка разстояние един от друг, докато не били сигурни, че няма кой да ги види.

Точно след края на селото пътят влизал в гъсталак от дървета, водейки към курорт с топли извори. Някога този курорт бил сравнително известен. Водите му с температура 55 градуса по Целзий привличали цели автобуси с китайски туристи, търсещи лек за артрит или диабет, но вече рядко отварял врати. На входа имало правоъгълно изкуствено езерце, оградено от каменна стена. Покрай пътеките, минаващи през мястото, растели борове, японски клен и любимото дърво на момичето – гинко, което през есента ронело нежни жълтокафеникави листа, наподобяващи съвършената форма на ветрило. Дърветата по околните хълмове били станали жертва на хора, търсещи дърва за огрев, но тези около топлите извори изглеждали толкова красиви, че местните жители проявявали уважение и ги оставяли непокътнати.

С изключение на тях обаче, районът не бил поддържан. Дърветата били неподрязани, каменните пейки – напукани подобно на изгнили зъби, на места липсвали павета. До средата на 90-те почти всичко в Северна Корея било загинало, разбито или повредено. Страната била виждала и по-добри времена. Но през нощта недостатъците не биели така на очи. Басейнът с топла вода, тъмен и обрасъл с бурени, светел, отразявайки небето.

Нощното небе в Северна Корея е впечатляваща гледка. То може би е най-ясното в Североизточна Азия – единственото, което не е скрито в облак от въглищен прах, пясък от пустинята Гоби и въглероден окис, които задушават останалата част от континента. В миналото фабриките в Северна Корея са давали своя дял за димната облачна покривка, но това вече не е така. Няма изкуствено осветление, което да сe съревновава с ярките звезди, сякаш изсечени в небето ѝ.

Младата двойка се разхождала в нощта, оставяйки разпръснати листа от гинко зад себе си. За какво си говорели? За семействата си, за своите съученици, за книгите, които четели, но независимо от темата всеки разговор бил безкрайно вълнуващ. Години по-късно, когато попитах момичето за най-щастливите спомени в живота ѝ, тя ми разказа за тези нощи.

Това не е нещо, което може да се види на сателитни снимки. Дори в главното управление на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния, или в катедрите за изучаване на Източна Азия хората обикновено разглеждат Северна Корея отдалеч. Те нито за миг не са се замисляли, че в тази черна дупка, в тази мрачна, сурова страна, където милиони хора са умрели от глад, има ѝ любов.

Когато срещнах това момиче, то вече беше тридесет и една годишна жена. Ми-ран (както ще я наричам в книгата) беше избягала от страната си преди шест години и живееше в Южна Корея. Поисках да се срещна с нея за интервю за статия за бегълците от Северна Корея, която пишех.

През 2004 г. бях назначена за шеф на кореспондентското бюро на "Лос Анджелис Таймс" в Сеул. Работата ми беше да отразявам целия Корейски полуостров. Южна Корея беше лесна. Тя беше тринадесетата най-голяма икономическа сила, с процъфтяваща, макар и понякога прекалена демокрация, с може би най-агресивната преса в Азия. Служителите на правителството даваха телефонните си номера на журналистите и нямаха нищо против да им се обаждат извън работно време. Северна Корея беше другата крайност. Връзката ѝ с външния свят се свеждаше основно до злостните тиради на Корейската централна новинарска агенция, наричана подигравателно "Великият хулител" заради нелепата си високомерност към "империалистическите американски копелета". Съединените щати участваха на страната на Южна Корея в Корейската война от 1950-1953 година – първият голям конфликт, избухнал вследствие на студената война – и все още имаха четиридесетхилядна войска, разположена там. За Северна Корея войната сякаш никога не бе свършвала – враждебността на страната беше все така неподправена и силна.

Граждани на САЩ се допускаха в Северна Корея в съвсем редки случаи, а за американските журналисти това се случваше още по-рядко. Когато най-накрая успях да получа виза за посещение на Пхенян през 2005 г., аз и мой колега бяхме разведени по добре отъпкан маршрут от паметници на славното ръководство на Ким Чен Ир и покойния му баща Ким Ир Сен. През цялото време бяхме придружавани от две кльощави човечета в тъмни костюми, и двамата представили се с името г-н Парк. (Северна Корея е достатъчно предпазлива и прикрепя по двама "придружители" към чуждестранните посетители, като единият следи другия, за да не могат да бъдат подкупени.) Придружителите редяха същата надута реторика като официалната осведомителна агенция. (Фразата "Благодарение на нашия любим ръководител Ким Чен Ир" беше вмъквана странно често в нашите разговори.) Те рядко ни гледаха в очите, докато говореха, и през цялото време се чудех дали вярват във всичко, което ни казват. Какво ли мислеха в действителност? Дали обичат ръководителя си толкова, колкото твърдят? Имат ли достатъчно храна, за да са сити? Какво правят, когато се приберат у дома след работа? Какво ли е да живееш в най-репресивния режим в света?

Беше ми ясно, че ако искам да получа отговори на въпросите си, това няма да стане в Северна Корея. Трябваше да говоря с хората, които бяха напуснали страната – бегълците.

През 2004 г. Ми-ран живееше в Сууон, бляскав и оживен град, намиращ се на 32 км южно от Сеул. Сууон е домът на "Самсунг Електроникс" и на група заводи, произвеждащи предмети, които повечето севернокорейци не биха могли да разпознаят – компютърни монитори, CD-ROM устройства, дигитални телевизори, флашпамет. (Според често цитираната статистика разликата в икономическото развитие на двете Кореи е поне четири пъти по-голяма от тази на Източна и Западна Германия по време на обединението им през 1990 г.) Градът е шумен и оживен, какофония от най-разнообразни цветове и звуци. Както в повечето южнокорейски градове, архитектурата представлява смесица от грозни бетонниутии, окичени с крещящи табели и надписи. Многоетажни жилищни сгради светят на километри от претъпкания центъp, осеян с "Дънкин Донътс", "Пица Хът" и корейски имитации на известни заведения. Задните улички са претъпкани почасови хотели с имена като "Мотел Ерос" и "Любовна Странноприемница". Задръстването е обичайното състояние на движението, в което хиляди автомобили "Хюндай" – още един от плодовете на икономическото чудо – се опитват да пробият път от моловете към дома. Тъй като в града винаги има задръстване, взех влака от Сеул, с който се пътуваше около половин час, после пълзях известно време в такси, докато стигна до една от малкото спокойни части на града, ресторант за говежди ребра на скара, точно срещу крепост от осемнадесети век.

Отначало не забелязах Ми-ран. Тя никак не приличаше на другите севернокорейци, които бях срещала. До този момент в Южна Корея вече живееха около шест хиляди бегълци от Северна Корея и обикновено нещо във вида им издаваше тяхната неспособност да се впишат – твърде къси поли, неотрязани етикети на нови дрехи, но Ми-ран не можеше да бъде различена от южнокорейките. Носеше елегантен кафяв пуловер и плетени панталони в същия цвят. Останах с впечатление (което, както много други, се оказа погрешно), че е доста скромна. Косата ѝ беше прибрана назад и захваната с шнола, обсипана със стъклени камъчета. Безупречният ѝ вид се нарушаваше само от лекото акне на брадичката ѝ и закръглеността около талията – резултат от това, че беше бременна в третия месец. Година по-рано се оженила за южнокореец, цивилен служител на армията, и сега очакваха първото си дете.

Бях поканила Ми-ран на обяд, за да науча повече за училищната система в Северна Корея. Преди да напусне страната, тя работила като учителка в детска градина в миньорско градче. В Южна Корея учеше за бакалавърска степен по педагогика. Разговорът ни беше сериозен, на моменти доста мрачен. Храната на масата ни остана недокосната, докато тя разказваше как пет-шестгодишните ученици са умирали от глад пред очите ѝ. Докато децата гаснели, тя трябвало да ги учи, че са благословени да се родят в Северна Корея. Ким Ир Сен, който управлявал от разделянето на полуострова в края на Втората световна война до смъртта си през 1994 г., трябвало да бъде почитан като бог, а Ким Чен Ир, неговият син и приемник, като син на бог, фигура, подобна на Христос. Ми-ран беше станала безмилостен критик на севернокорейската система за промиване на мозъци.

След почти двучасов разговор на тези теми преминахме към нещо, което би могло да се определи като типичен женски разговор. Имаше нещо в спокойствието на Ми-ран и в нейната откритост, което ме накара да си позволя да ѝ задам по-лични въпроси. Как се забавляват севернокорейците? Имала ли е щастливи моменти, докато е живеела там? Имала ли си е приятел?

– Интересно е, че ме попитахте – каза тя. – Преди няколко нощи го сънувах.

Тя описа момчето като високо и стройно, с рошава коса, падаща над челото му. След като избягала от Северна Корея, с радост установила, че в Южна Корея има известен тийнейджърски идол, който се казва Чу Джун Санг и изглежда точно като бившия ѝ приятел. (Заради това в книгата го наричам с псевдонима Джун Санг.) Той също бил много умен, бъдещ учен, студент в един от най-добрите университети в Пхенян. Това била една от причините, заради които не трябвало да ги виждат заедно.

В Северна Корея няма почасови хотели. Случайните интимности между представителите на двата пола не се насърчават. Все пак се опитах деликатно да полюбопитствам докъде е стигнала връзката им.

Ми-ран се засмя.

– Трябваха ни три години, за да започнем да си държим ръцете. Още шест, за да се целунем – каза тя. – Никога не бих си и помислила да правим нещо повече от това. Когато напуснах Северна Корея, бях на двадесет и шест години, учителка, но не знаех как се зачеват бебетата.

Ми-ран призна, че често мисли за първата си любов и изпитва известни угризения заради начина, по който е заминала. Джун Санг бил най-добрият ѝ приятел, човекът, с когото споделяла мечтите си и тайните на нейното семейство. Но въпреки това тя запазила от него най-голямата тайна в живота си. Никога не му казала колко отвратена била от Северна Корея и че не вярвала на пропагандата, която трябвало за преподава на учениците си. Но най-вече не му казала, че семейството ѝ е планирало да избяга от страната. Не че му нямала доверие, но в Северна Корея трябва да си повече от предпазлив. Ако той кажел на някого, който каже на някой друг... никога не се знаело – шпионите били навсякъде. Съседите донасяли за съседи, приятелите – за приятели. Дори любовниците донасяли едни за други. Ако тайната полиция разберяла за плановете им, цялото и семейство щяло да бъде изпратено в трудов лагер в планината.

– Не можех да рискувам – каза ми тя. – Не можах дори да се сбогувам.

След първата ни среща с Ми-ран често говорехме за Джун Санг. Тя беше щастливо омъжена жена, а на втория ни разговор вече и майка, но въпреки това говорът ѝ се ускоряваше, а лицето ѝ се изчервяваше всеки път, когато се споменеше името му. Останах с впечатление, че се радва, когато заговорех за него, защото това беше тема, която не можеше да обсъжда с никой друг.

– Какво стана с него? – попитах аз.

Тя сви рамене. Петдесет години след края на Корейската война все още няма нормални средства за комуникация между Северна и Южна Корея. В това отношение те нямат нищо общо с Източна и Западна Германия или други подобни места. Между двете Кореи няма телефонна връзка, пощенски услуги или електронна поща.

Самата Ми-ран имаше много въпроси, чийто отговор не знаеше. Дали е женен? Дали все още мисли за нея? Дали я мрази, защото е заминала, без да се сбогува? Дали Джун Санг смята Ми-ран за предател на родината заради бягството ѝ?

– Поради някаква причина мисля, че би ме разбрал, но няма как да знам със сигурност – отговори тя.

Ми-ран и Джун Санг се запознали като юноши. Живеели в покрайнините на Чхонгджин, един от промишлените градове в североизточната част на полуострова, недалеч от границата с Русия.

Черните щрихи на източната живопис перфектно изобразяват севернокорейския пейзаж. На места е поразително красив: един американец би го оприличил на северозападното тихоокеанско крайбрежие, но някак по-безцветно. Палитрата е ограничена в гамата между тъмнозеленото на елите, хвойните и смърчовете и млечносивото на гранитните върхове. Кръпките тучна зеленина на оризищата, които са толкова характерни за азиатската провинция, могат да се видят само през няколко месеца от летния дъждовен сезон. Есента за кратко покрива земята с шума. През останалата част от годината всичко е жълто и кафяво, но в някак измити и бледи нюанси.

Глъчката, която изпълва Южна Корея, тук липсва напълно. Почти няма табели, срещат се съвсем малко превозни средства. Като цяло притежаването на частен автомобил е незаконно; не че някой може да си го позволи. Рядко може да се види дори трактор, само тук-там плугове, теглени от волове. Къщите са простички, практични и едноцветни. Малко неща съществуват отпреди Корейската война. По-голямата част от сградите са построени през 60-те и 70-те години на миналия век от панели и раздадени на хората в зависимост от тяхната професия и социално положение. В градовете има "клетки за птици", едностайни апартаменти в ниски жилищни сгради, докато в провинцията хората обикновено живеят в едноетажни сгради, наречени "хармоники", които представляват редици от едностайни апартаменти, залепени подобно на малките отвори на устната хармоника. Понякога могат да се видят рамки на врати или прозорци, боядисани в крещящо тюркоазено, но като цяло всичко е варосано или сиво.

Във футуристичната си антиутопия "1984" Джордж Оруел пише за свят, в който единствените цветове са тези на пропагандните плакати. Така е и в Северна Корея. Ликът на Ким Ир Сен е изобразен на плакати с ярки цветове, характерни, за художествения стил на социалистическия реалииъм. Великият вожд седи на пейка и се усмихва благосклонно на група деца в ярки дрехи, които са се скупчили около него. Около лицето му сияят жълти и оранжеви лъчи: Той е слънцето.

Червеното е запазено за буквите на пропагандните надписи, които са навсякъде. Корейският език използва единствена по рода си азбука, състояща се от кръгове и линии. Червените букви изпъкват на фона на сивия пейзаж с някаква настоятелност. Те маршируват по полята, завземат победоносно гранитните планински скали, очертават основните шосета като пътна маркировка и се люлеят над железопътните гари и други обществени сгради.

ДА ЖИВЕЕ КИМ ИР СЕН.

КИМ ЧЕН ИР, СЛЪНЦЕТО НА 21. ВЕК.

ДА ЖИВЕЕМ КАКТО НИЕ ИСКАМЕ.

ИЗПЪЛНЯВАМЕ ВСИЧКО, КАКВОТО ПАРТИЯТА НИ

КАЖЕ.

НЯМА ЗА КАКВО ДА ЗАВИЖДАМЕ НА СВЕТА.

До началото на юношеството си Ми-ран нямала причина да се съмнява в тези лозунги. Баща ѝ бил обикновен миньор. Семейството ѝ било бедно, както всички, които познавали. Тъй като всички външни публикации, филми и предавания били забранени, Ми-ран смятала, че никъде по света хората не живеят по-добре и че най-вероятно дори са много по-зле. Тя била чувала безброй пъти по радиото и телевизията колко нещастни са южнокорейците под потисничеството на проамериканския си лидер марионетка Пак Джон Хи и по-късно неговия приемник Чон Ду Хуан. Учели ги, че разводнената разновидност на комунистическия строй в Китай е по-малко успешна от режима, създаден от Ким Ир Сен, и че милиони китайци нямали какво да ядат. Като цяло Ми-ран се чувствала късметлийка, че се е родила в Северна Корея под бащинската обич на грижовния ръководител.

Всъщност селото, в което израснала Ми-ран, не било толкова лошо място през 70-те и 80-те години. Било стандартно севернокорейско село с около хиляда жители, оформено по централното планиране и неразличимо от останалите такива селища, но за късмет разположението му било по-благоприятно. Източно море (Японско море) било само на десетина километра и местните жители имали възможност от време на време да хапнат прясна риба и раци. Селото се намирало точно зад комините на Чхонгджин, така че имало едновременно предимството да е близо до града и да разполага със земя за отглеждане на зеленчуци. Теренът бил относително равен, което било благословия в страна, в която равнинните площи, подходящи за земеделие, са рядкост. Една от многото вили на Ким Ир Сен се намирала в близкия курорт с топли извори.

Ми-ран била най-малката от четири дъщери. През 1973 г., когато се родила, това се смятало за огромно нещастие, също както в Англия през 19 век, когато Джейн Остин е описала проблемите на семейство с пет дъщери в "Гордост и предразсъдъци". И Северна, и Южна Корея са повлияни от конфуцианската традиция, според която момчетата са продължителите на рода и се грижат за възрастните родители. В крайна сметка на родителите на Ми-ран била спестена трагедията да нямат син благодарение на раждането на момче три години след нея, но това означавало и че най-малката им дъщеря била обречена да се превърне в пренебрегнатото дете в семейството.

Те живеели в жилище в сграда "хармоника", което отговаряло на социалното положение на бащата на Ми-ран. От входа се влизало направо в малка кухня, служеща и за котелно помещение. В нея се намирала пещ за дърва и въглища. Тя се използвала както за готвене, така и за отопляване на дома чрез подова отоплителна система, наречена "ондол". Плъзгаща се врата разделяла кухнята от основното помещение, в което спяло цялото семейство на рогозки, които през деня навивали. С раждането на сина членовете на семейството нараснали на осем – петте деца, техните родители и бабата. Затова се наложило бащата на Ми-ран да подкупи началника на народния съвет, за да им даде съседното жилище и да позволи да направят врата на общата стена.

В разширеното пространство половете в семейството били разделени. По време на хранене жените се сбутвали заедно на ниска дървена масичка до кухнята и се хранели с царевично брашно, което било по-евтино и по-малко хранително от ориза – основният предпочитан от севернокорейците продукт. Бащата и синът получавали ориз на отделна маса. "Приемах го като нещо съвсем естествено", щеше да ми каже по-късно братът на Ми-ран Сокчу.

Дори и да им е правело впечатление, по-големите сестри не се оплаквали, но Ми-ран често избухвала в сълзи и роптаела срещу тази несправедливост.

– Защо само Сокчу има обувки? – питала настоятелно тя.

– Защо мама се грижи само за Сокчу, а не за мен?

Те ѝ казвали да мълчи и не ѝ отговаряли.

Не ѝ било за пръв път да се бунтува срещу ограниченията, налагани на младите жени. По онова време в Северна Корея не било прието момичетата да карат велосипеди. Смятало се за социално неприемливо – хората го считали за непривлекателно и непристойно, поради което Работническата партия периодично издавала официални укази, които на практика го правели незаконно. Ми-ран пренебрегвала възприетото правило. Още от единадесетата си година тя се качвала на единственото колело в семейството, японски модел втора ръка, и тръгвала по пътя за Чхонгджин. Имала нужда да избяга от угнетяващото малко село, да отиде където и да е. Пътят бил доста тежък за дете, около три часа нанагорнище, като само част от него бил асфалтиран. Мъжете се опитвали да я изпреварят със своите велосипеди, сипейки обиди по неин адрес заради дързостта ѝ.

– Ще вземеш да си разпориш оная работа – викали ѝ те.

Понякога на пътя ѝ се изпречвала група момчета, които се опитвали да я свалят от колелото. Отначало Ми-ран отвръщала на нецензурните им викове със същото. Но в крайна сметка се научила да си продължава по пътя, без да им обръща внимание.

Единствената утеха за Ми-ран в родното ѝ село било киното.

Всеки град в Северна Корея, независимо от размера му, има кино благодарение на убеждението на Ким Чен Ир, че филмите са едно от необходимите средства за подхранване на лоялността на масите. През 1971 г., когато бил на тридесет години, Ким Чен Ир започнал първата си работа, която била да ръководи Бюрото за пропаганда и агитация на Работническата партия, което управлявало филмовите студии в страната. През 1973 г. той публикувал книга, озаглавена "За изкуството на киното", в която излагал теорията си, че революционното изкуство и литература са изключително ефективни средства за вдъхновяване на хората да работят за целите на революцията".

Под ръководството на Ким Чен Ир Корейската студия за игрални филми в покрайнините на Пхенян се разпростряло на площ от 930 000 м². То бълвало по четиридесет филма на година. Повечето от тях били драми с една и съща тема: Пътят към щастието е чрез саможертва и потискане на индивидуалните желания и нужди за благото на колектива. Капитализмът води до морално падение.

Докато се разхождах из студията през 2005 г., видях декop на типичната според севернокорейските филми улица в Сеул, пълна със западнали витрини на магазини и барове с танцьорки.

Независимо че филмите били чиста пропаганда, Ми-ран обожавала да ходи на кино. Тя била страстен любител на киното, както всеки, израснал в малко градче в Северна Корея. Веднага щом станала достатъчно голяма, за да ходи сама на кино, тя започнала да моли майка си за пари за билети. Цените умишлено били поддържани ниски – само половин вон (няколко цента), колкото струвало безалкохолното. Ми-ран гледала всички филми, които можела. Някои се смятали за неподходящи за деца, като например филмът от 1985 г. "О, моя любов", съдържащ сцена, в която се намеквало, че мъж и жена се целуват. В действителност главната героиня благоприлично накланя чадърчето си за слънце, така че зрителите да не видят как устните им се докосват, но това било достатъчно, за да определи филма като неподходящ за непълнолетни. Разбира се, холивудските филми били забранени в Северна Корея, както и почти всички други чуждестранни филми, с изключение на някой и друг руски филм. Ми-ран особено много харесвала руските филми, защото били по-малко пропагандни и по-романтични от севернокорейските.

Може би е неизбежно за романтично момиче като нея, което ходело на кино заради романтичната любов, да намери любовта именно там.

Те се срещнали през 1986 г., когато все още имало достатъчно електричество за киномашините. Културният дом бил най-внушителната сграда във всеки град, построена в грандиозен стил, изключително популярен през 30-те години на миналия век, когато Корея била окупирана от Япония. Сградата, която била на два етажа и достатъчно голяма, за да разполага с помещение зад сцената, имала огромен портрет на Ким Ир Сен на фасадата. Размерите на портрета отговаряли на изискването всички изображения на Великия вожд да бъдат пропорционални на размера на сградата. Културният дом служел за кино, театър и лекционна зала. На официални празници като рождения ден на Ким Ир Сен в него се провеждал конкурс за избиране на гражданина, който най-добре е следвал примера на Великия вожд. През останалото време там се прожектирали филми, като всяка седмица от Пхенян идвал нов.

Джун Санг бил също толкова запален по киното, колкото и Ми-ран. Щом чуел, че има нов филм, веднага отивал да го гледа. В деня на първата им среща прожектирали "Раждането на ново управление". Действието се развивало в Манджурия по време на Втората световна война, където корейските комунисти, водени от младия Ким Ир Сен, били мобилизирани да окажат съпротива срещу японската колониална окупация. Антияпонската съпротива била толкова експлоатирана тема в севернокорейското кино, колкото каубоите и индианците в ранните продукции на Холивуд. Очаквало се филмът да предизвика огромен интерес, защото в него участвала популярна актриса.

Джун Санг отишъл пред киното по-рано. Той успял да намери два билета, един за себе си и един за брат си. Тъкмо обикалял напред-назад пред сградата, когато я видял.

Ми-ран била към края на тълпата, напираща към касата. Публиката в севернокорейските кина била буйна и се състояла предимно от млади хора. Тълпата през онзи ден била особено груба. По-големите деца си проправили път в началото на опашката и оформили нещо като кордон, препречвайки пътя на по-малките към касата. Джун Санг се приближил, за да види по-добре момичето. Тя тропала с крака от безсилие и изглеждала сякаш всеки миг ще се разплаче.

Севернокорейският стандарт за красота предполага бледа кожа, колкото по-бяла, толкова по-добре, кръгло лице и извити устни, но това момиче било съвсем различно. Чертите на лицето ѝ били удължени и ясно изразени, носът ѝ бил римски, а скулите – добре очертани. В очите на Джун Санг тя изглеждала почти като чужденка и в нея имало нещо необуздано. Очите ѝ стрелкали гневни погледи към стълпотворението пред касата. Не изглеждала като останалите момичета, които правели неуверени жестове и прикривали уста с ръка, когато се смеели. Джун Санг усетил в нея енергия и нетърпение, сякаш животът в Северна Корея не бил успял да я смачка. Веднага бил запленен от това момиче.

На петнадесетгодишна възраст Джун Санг вече имал натрапчивото прозрение, че се интересува от противоположния пол, но никога не бил насочвал интереса си към конкретно момиче – до този момент. Той бил гледал достатъчно филми, за да може за момент да си представи първата среща с нея така, както би се развила на екрана. По-късно си спомнял този момент като вълшебна сцена от цветен филм, в която Ми-ран била обгърната от мистериозна светлина. "Не мога да повярвам, че в този малък град има такова момиче" помислил си той.

Обиколил няколко пъти около тълпата, за да я види по-добре, обмисляйки какво да предприеме. Той бил учен, не умеел да се бие. Било безсмислено да се опитва да си проправи път до касата. Тогава му хрумнала идея. Филмът щял да започне всеки миг, а брат му още го нямало. Ако ѝ продаде втория билет, тя трябва да седне до него, защото билетите били с определени места. Той отново минал покрай нея, опитвайки се да формулира точните думи, с които да ѝ предложи билета.

В крайна сметка не успял да събере кураж да заговори непознато момиче. Шмугнал се в киното. Докато образът на героинята, галопираща през заснежено поле, изпълвал екрана, Джун Санг мислел за възможността, която пропуснал. Актрисата играела пламенен боец от съпротивата, носела косата си по момчешки къса и яздела кон из манджурските степи, скандирайки революционни лозунги. Джун Санг не можел да спре да мисли за момичето пред киното. Когато се появили надписите в края на филма, той изтичал навън, за да я потърси, но тя не била там.