Отвъд реката, сред дърветата

Глава девета

Когато полковник Кантуъл излезе от хотел „Грити палас“, той попадна в последните слънчеви лъчи. Слънцето все още огряваше отсрещната страна на Площада, но гондолиерите предпочитаха да се подслонят на завет пред „Грити“, вместо да използуват последната слънчева топлина, изложени на вятъра.

Полковникът видя това, обърна се надясно и тръгна по Площада към павираната улица, която правеше десен завой. Завивайки, той се спря за момент и погледна към църквата „Санта Мария дел Джилио“.

Колко красива, компактна и в същото време така въздушна, мислеше той. Никога не съм си представял, че една малка църква може да прилича на П-4738. Трябва да разбера кога е била построена и от кого. По дяволите, да можех през целия си живот да се разхождам из този град! През целия си живот, мислеше той. Смешки. Да се задавиш от смях. Да умреш от смях. Стегни се, момче, каза си той, който не се е родил, той няма да умре.

А пък и — мислеше полковникът, като гледаше разнообразните витрини, покрай които минаваше — charcuterie39 със сиренета „Пармезан“, шунки от Сан Даниеле и наденици alla cacciatora40, бутилки с доброкачествено шотландско уиски и истински джин „Гордън“; дюкянче за ножарски изделия; магазин за антики с няколко добри образци, стари карти и гравюри; второкласен ресторант, разточително разкрасен като първокласен, докато стигна до стълбите на първия мост над страничния канал — не се чувствувам толкова зле. Само това жужене в ушите… Спомням си, когато започна, че си мислех, че може би са седемгодишни скакалци в дърветата и не исках да питам младия Лаури. Но го попитах. А той отговори: „Не, господин генерал, не чувам никакви щурци или седемгодишни скакалци. Нощта е съвсем тиха, с обичайните шумове.“

След това, изкачвайки се, той почувствува пристъпите, а когато слизаше от другата страна, видя две красиви момичета. Бяха хубави, без шапки, облечени бедно, но елегантно, разговаряха много бързо, а вятърът разпиляваше косите им, докато се изкачваха с дългите си, крачещи с лекота крака на венецианки. Полковникът си каза: По-добре е да спра да зяпам във витрините на тази улица и да премина по следващия мост, после да прекося двата площада, да свия надясно, и да вървя, докато стигна до „Хари“.

Направи точно така, чувствуваше болката, но вървеше със същата стара походка и поглеждаше бегло хората, покрай които минаваше. В този въздух има много кислород, мислеше той, като вървеше с лице срещу вятъра и дишаше дълбоко.

След това отвори вратата на бара „Хари“ и влезе: и този път се беше справил и беше доволен.

На бара един висок, много висок мъж, с измъчено, но благородно лице, с весели сини очи и дълго, разпуснато тяло на измършавял вълк каза:

— Мой древен и покварен полковнико!

— Мой грешен Андреа!

Прегърнаха се и полковникът почувствува грубата тъкан на хубавото сако от туид, което влизаше най-малко в двайсетата си година.

— Изглеждаш добре, Андреа — каза полковникът.

Беше лъжа и двамата знаеха това.

— Да — отговори Андреа, като върна лъжата. — Трябва да призная, че никога не съм се чувствувал по-добре. И ти самият изглеждаш изключително добре.

— Благодаря ти, Андреа. Ние, здравите копелета, ще наследим земята.

— Много добра идея. Трябва да ти кажа, че не се отказвам да наследя каквото и да било в наше време.

— Няма защо да се оплакваш. Ще ти се паднат повече от шест фута и четири инча.

— Шест фута и четири инча — каза Андрея. — Ти порочно старче. Все още ли се мъчиш с la vie militaire41?

— Не се мъча кой знае колко — каза полковникът. — Дошъл съм да ловувам в Сан Релахо.

— Знам. Но не се шегувай на испански по това време на деня. Алварито те търсеше. Каза да ти предам, че ще се върне.

— Хубаво. Добре ли са очарователната ти жена и децата?

— Чувствуват се отлично, помолиха ме да те поздравя ако те видя. Те са в Рим. Ето, твоето момиче идва. Или едно от твоите момичета.

Той беше толкова висок, че можеше да вижда притъмнялата улица, но това беше момиче, което човек би разпознал, дори и ако беше по-тъмно, отколкото в този час.

— Покани я да пийне с нас, преди да си я отвел на онази маса в ъгъла. Нали е красиво момиче?

— Да.

Тя влезе в бара, блестяща в младостта си, висока, красива, с разпиляна от вятъра коса. Имаше бледа, с маслинен оттенък кожа, профилът й можеше да накара всяко сърце, да се разтупти; нейната тъмна, жива коса падаше на раменете й:

— Здравей, моя чудна хубост!

— Здравей — каза тя. — Мислех, че ще те изпусна. Съжалявам много, че закъснях.

Гласът й беше тих и нежен, говореше английски предпазливо.

— Ciao, Андреа — поздрави тя. — Как са Емили и децата?

— Вероятно точно така, както на обяд, когато ти отговорих на същия въпрос.

— Извинявай — рече тя и се изчерви. — Толкова съм развълнувана, че казвам това, което не трябва. Какво би трябвало да попитам? Добре ли прекара тук през целия следобед?

— Да. С моя стар приятел и най-жесток критик.

— Кой е той?

— Шотландско уиски със сода.

— Смятам, че щом е решил, може да ме дразни колкото си иска — каза тя на полковника. — Но ти няма да ме дразниш, нали?

— Отведи го на онази маса в ъгъла и му говори. Омръзнахте ми и двамата.

— А ти не си ми омръзнал — отвърна му полковникът. — Но мисля, че това е добра идея. Ще седнем ли да пийнем нещо, Рената?

— С удоволствие, ако Андреа не се сърди.

— Аз никога не се сърдя.

— Ще пийнеш ли с нас, Андреа?

— Не. Идете на вашата маса. Омръзна ми да я гледам свободна.

— Довиждане, caro42. Благодаря за питието, което не пихме.

— Ciao, Рикардо — отговори Андреа и не каза нищо повече.

Той им обърна своя изящен, едър гръб и погледна в огледалото, поставено зад бара, за да може човек да разбере, когато е пил прекалено много, и да реши, че не му харесва онова, което вижда там.

— Еторе — каза той. — Моля те, впиши тази глупост в сметката ми.

Излезе, след като изчака прилежно за палтото си, пъхна се в него и даде на човека, който му го донесе, точно толкова бакшиш, колкото му се полагаше, плюс двадесет процента.

На масата в ъгъла Рената попита:

— Мислиш ли, че го обидихме?

— Не, той те обича, а мен ме харесва.

— Андреа е толкова мил. И ти си толкова мил.

— Келнер! — извика полковникът, а след това я попита: — Искаш ли и ти едно сухо мартини?

— Да, с удоволствие.

— Две много сухи мартинита — каза полковникът. — „Монтгомъри“. Петнайсет към едно.

Келнерът, който се беше сражавал някога в пустинята се усмихна и се отдалечи, а полковникът се обърна към Рената:

— Ти си мила. Ти си много красива и привлекателна и аз те обичам.

— Ти винаги казваш това, а аз не зная какво означава, но обичам да го чувам.

— На колко години си?

— Почти на деветнайсет. Защо?

— И не знаеш какво означава това?

— Не. Защо трябва да зная? Американците винаги го казват, когато си отиват. Изглежда, им е необходимо. Но аз също те обичам много, каквото и да значи това.

— Хайде да се веселим. Да не мислим за нищо.

— Как бих искала да бъде така. Във всеки случай аз не мога да мисля много добре по това време на деня.

— Ето и напитките — каза полковникът. — И внимавай да не кажеш „чин-чин“.

— Спомням си от преди. Никога не казвам „чин-чин“, нито „наздраве“, нито „да пием до дъно“.

— Ние просто ще вдигнем чаши и ако искаш, ще ги докоснем леко.

— Искам — каза тя.

Мартинито беше леденостудено, оригинално „Монтгомъри“, те докоснаха чашите, отпиха и почувствуваха как гърдите им се изпълниха с топлина.

— Е, с какво се занимаваш?

— С нищо. Все още чакам да започна да уча.

— Къде?

— Един господ знае. Където ще науча английски.

— Обърни глава и си повдигни брадичката, моля те.

— Не ме занасяш, нали?

— Не, не те занасям.

Тя обърна глава и си повдигна брадичката без суета, без кокетство, а полковникът почувствува как сърцето му подскочи, сякаш някакво заспало животно се беше обърнало в дупката си и изплашило много приятно другото животно, което спеше до него.

— Ах, ти! — каза той. — Би ли искала някога да станеш небесна царица?

— Това би било богохулство!

— Да. И аз мисля така и оттеглям предложението.

— Ричард… Не, не мога да ти кажа.

— Кажи ми.

— Не.

Полковникът си помисли: Заповядвам ти.

А тя каза:

— Моля те, никога не ме гледай така.

— Извинявай. Аз просто несъзнателно се върнах към моя занаят.

— А ако бяхме нещо като женени, щеше ли да упражняваш занаята си вкъщи?

— Не. Кълна се. Никога не съм правил това. Дори и мислено.

— С никого.

— С никого от твоя пол.

— Не обичам тези думи „твоя пол“. Звучи, сякаш упражняваш занаята си.

— Изхвърлям занаята си през този проклет прозорец в Канале Гранде.

— Ето виждаш ли, че веднага започваш да го упражняваш?

— Добре. Аз те обичам, а моят занаят да бъде любезен да напусне.

— Нека да докосна ръката ти. Добре, А сега можеш да я сложиш на масата.

— Благодаря ти.

— Моля те, не ми се подигравай. Исках да я докосна, защото през миналата седмица всяка нощ или почти всяка нощ я сънувах и сънят беше странен, объркан — сънувах, че тя е ръката на господ.

— Лошо. Не трябва да сънуваш това.

— Зная. Но точно това сънувах.

— Не си се заредила, нали?

— Не зная какво искаш да кажеш, но моля те, не се занасяй, когато ти говоря истината. Сънувах точно това, което казвам.

— Какво направи ръката?

— Нищо. А може би не помня. Но, общо взето, тя беше просто една ръка.

— Като тази? — попита полковникът и погледна обезформената си ръка с отвращение, спомняйки си двата случая, които я бяха наредили така.

— Не като. Беше тази ръка. Мога ли да я докосна леко с пръсти, ако не те боли?

— Не ме боли. Болят ме главата, краката и стъпалата. Не вярвам да е останала някаква чувствителност в тази ръка.

— Лъжеш се, Ричард. В тази ръка има много чувствителност.

— Не обичам много да я гледам. Не мислиш ли, че бихме могли да я зарежем?

— Разбира се. Но ти не трябва да я сънуваш.

— Аз не я сънувам. Аз имам други сънища.

— Да. Представям си. Но напоследък аз сънувам тази ръка. Сега, след като я докоснах внимателно, можем да говорим за весели неща, ако искаш. Има ли нещо смешно, за което да говорим?

— Нека да гледаме хората и да ги коментираме.

— Чудесно! Но няма да правим това със злоба. Само с най-тънко остроумие. Твоето и моето.

— Добре — каза полковникът. — Келнер, ancora due Martini43.

Той не искаше да поръчва „Монтгомъри“ на висок глас, защото на съседната маса имаше двама души, които приличаха на англичани.

Мъжът може би е бил ранен, помисли полковникът, макар че изглежда невероятно, ако се съди по външността му. Но да ми помага бог да не ставам брутален. Погледни очите на Рената, мислеше той. Те са може би най-красиви от всички нейни красиви неща, с най-дългите, честни ресници, които някога съм виждал, и тя не си служи с тях за нищо друго, освен да те гледа честно и прямо. Колко удивително момиче е тя, а аз какво правя тук все пак? Това е долно. Тя е твоята последна, истинска и единствена любов и това не е нищо порочно. Само е нещастие. Не, това е дяволско щастие и ти си много щастлив.

Седяха на малката масичка в ъгъла на заведението, от дясната им страна около една по-голяма маса бяха насядали четири жени. Едната беше в траур, толкова театрален, че напомни на полковника за лейди Дайана Манърс в ролята на монахинята от пиесата на Макс Райнхард „Чудото“. Тази жена имаше привлекателно, пълничко, с естествена веселост лице и траурът й не му подхождаше.

Косата на втората жена е три пъти по-бяла, отколкото може да бъде, мислеше полковникът. Тя също беше с приятно лице. Имаше още две жени, чиито лица не направиха впечатление на полковника.

— Лесбийки ли са? — попита той момичето.

— Не зная — отговори тя. — Всичките са много мили.

— Мисля, че са лесбийки. Но може би просто са добри приятелки. Или и двете. Това няма значение за мен и аз не исках да ги критикувам.

— Ти си мил, когато си учтив.

— Да не мислиш, че думата джентълмен означава „човек, който е учтив“44.

— Не зная — каза момичето и нежно прекара пръсти по ръката с белезите. — Но аз те обичам, когато си учтив.

— Ще се старая с всички сили да бъда учтив. Кой според теб е онзи кучи син на масата зад тях?

— Учтивостта ти не трае особено дълго. Да питаме Еторе.

Погледнаха мъжа на третата маса. Имаше странно лице като на многократно увеличена разочарована невестулка или пор. Беше толкова сипаничаво и петнисто, че напомняше кратерите на луната, гледани през евтин телескоп, и полковникът помисли: Прилича на лицето на Гьобелс, ако хер Гьобелс някога е летял в самолет, който се е запалил, и той не е успял да скочи, преди огънят да го настигне.

Над това лице, което непрекъснато се взираше, като че ли отговорът би могъл да се открие с достатъчно добре направлявани въпросителни погледи, имаше черна коса. Но тя по нищо не приличаше на човешка. Сякаш скалпът е бил свален и отново поставен. Много интересно, мислеше полковникът. Възможно ли е да ми е сънародник? Да, сигурно.

От ъгъла на устата му течеше малка струйка слюнка, докато говореше, взирайки се, с възрастната здрава на вид жена, която беше с него. Тя прилича на майка от илюстрация по страниците на „Лейдис Хоум Джърнъл“, мислеше полковникът. „Лейдис Хоум Джърнъл“ беше едно от списанията, които редовно се получаваха в офицерския клуб в Триест и полковникът винаги го преглеждаше. Чудесно списание, мислеше той, защото обединява, сексология и хубави ястия. И едното, и другото ме кара да огладнявам.

А кой може да е този тип? Прилича на карикатура на американец, който е бил прекаран през мелничка за месо, а след това сварен леко в мазнина. Не съм особено учтив, помисли той.

Еторе, с мършавото лице, любовта към шегите и вроденото и неизменно неуважение, се приближи и полковникът попита:

— Кой е този одухотворен тип?

Еторе поклати отрицателно глава.

Човекът беше нисък, мургав, с лъскава черна коса, която не подхождаше на странното му лице. Изглежда така, мислеше полковникът, сякаш е забравил да смени перуката си, когато е остарял. Има прекрасно лице, въпреки всичко. Прилича на някой от хълмовете край Вердюн. Мисля, че не може да е Гьобелс, пък и той едва ли се е сдобил с това лице през последните дни, когато всички играеха Gotterdammerung45. Komme susser Tod46. Е, разбира се, в края на краищата те си купиха по едно хубаво голямо парче Susser Tod.

— Ти не искаш един хубав сандвич със Susser Tod, нали, мис Рената?

— Не — каза момичето, — макар че обичам Бах и съм сигурна, че Чиприяни би приготвил един.

— Аз не говоря против Бах.

— Зная.

— По дяволите! — каза полковникът. — Бах беше в действителност съюзник, както и ти — добави той.

— Не мисля, че трябва да говорим против мен.

— Дъще! Кога ще разбереш, че се закачам с теб, защото те обичам.

— Сега разбрах. Но знаеш ли, по-весело е, когато шегите ти не са чак толкова груби.

— Добре. Разбрах.

— Колко пъти през седмицата си спомняш за мен?

— През цялото време.

— Не. Кажи ми честно.

— През цялото време. Най-честно.

— Мислиш ли, че при всички е така тежко?

— Откъде да знам. Това е нещо, което не бих могъл да знам.

— Надявам се, че не е толкова тежко при всички. Никога не съм си представяла, че би могло да бъде толкова тежко.

— Е, сега знаеш.

— Да. Сега знам. Сега знам завинаги и во веки веков. Правилно ли го казах?

— „Сега знам“ е достатъчно — каза полковникът. Еторе, този тип с вдъхновяващото лице и с миловидната жена не живее в „Грити“, нали?

— Не — отговори Еторе. — Живее наблизо, но понякога се храни в „Грити“.

— Добре. Би било прекрасно да го виждам, ако някога изпадна в отчаяние. Коя е тази жена с него? Съпругата му? Майка му? Дъщеря му?

— Виж, това не знам. Не сме го следили във Венеция. Не е предизвикал обич, омраза, неприязън, страх, нито пък подозрение. Наистина ли искате да научите нещо за него? Бих могъл да попитам Чиприяни.

— Хайде да го зарежем — каза момичето. — Нали така се казваше?

— Хайде да го зарежем — повтори полковникът.

— Имаме толкова малко време, Ричард. Само си губим времето с него.

— Гледах го, както бих гледал картина на Гойя. Лицата също са картини.

— Погледни моето и аз ще погледна твоето. Моля те, зарежи този човек. Той не е дошъл тук, за да причинява зло на някого.

— Нека да погледна лицето ти, но ти не гледай моето.

— Не — каза момичето. — Не е честно. Ще трябва да запомня твоето за цяла седмица.

— А аз какво правя? — попита полковникът.

Еторе се приближи, неспособен да стои настрана от заговора, и събрал бързо своите сведения, както би направил всеки венецианец, им довери:

— Моят колега, който работи в неговия хотел, каза, че той пие по три-четири уискита с лед и сода и след това пише много и без прекъсване до късно през нощта.

— Предполагам, че книгите му са изумителни.

— Сигурно — отговори Еторе. — Но това едва ли е бил методът на Данте.

— Данте беше un vieux con47 — каза полковникът. — Искам да кажа като човек, не като писател.

— Съгласен съм — отговори Еторе. — Смятам, че не ще намерите нито един човек извън Фиренце48, изучавал живота му, който да не се съгласи.

— … Флоренция — каза полковникът.

— Това е труден ход — отговори Еторе. — Мнозина са го опитвали, но малцина са успели. Защо не я обичате?

— Много е сложно за обяснение. Там беше щабът — той каза deposito — на моя бивш полк, когато бях момче.

— Мога да ви разбера. Аз също имам свои причини да не я обичам. А вие знаете ли някой хубав град?

— Да — отговори полковникът. — Този. Част от Милано. Болоня и Бергамо.

— Чиприяни има голям запас от водка, в случай че дойдат руснаците — каза Еторе, който обичаше да се шегува грубо.

— Те ще си донесат собствена водка, без мито.

— И все пак вярвам, че Чиприяни се е приготвил за тях.

— Тогава той е единственият — отговори полковникът. — Кажи му да не взема чекове на Одеската банка от младшите офицери и ти благодаря за данните относно моя сънародник. Повече няма да ти отнемам време.

Еторе си отиде, а момичето се обърна към него, погледна и старите му стоманени очи, сложи и двете си ръце върху ранената му ръка и каза:

— Ти беше доста учтив.

— А ти си изключително красива и аз те обичам.

— Приятно ми е да чувам това, във всеки случай.

— Къде ще вечеряме?

— Ще се обадя вкъщи, за да разбера дали ще мога да вечерям навън.

— Защо изглеждаш тъжна?

— Наистина ли?

— Да.

— А в действителност не съм. Щастлива съм както винаги, истински. Моля те, повярвай ми, Ричард. Но как би се чувствувал ти, ако беше деветнайсетгодишно момиче, влюбено в мъж, надхвърлил петдесетте, за когото знаеш, че ще умре.

— Говориш ми направо, без церемонии. Но си много хубава, когато го казваш.

— Никога не плача — отговори момичето. — Никога. Имам такова правило. Но сега бих заплакала.

— Недей. Ето, сега съм учтив, а всичко останало да върви по дяволите.

— Кажи ми още веднъж, че ме обичаш.

— Обичам те, обичам те, обичам те.

— Ще направиш ли всичко възможно, за да не умреш?

— Да.

— Какво каза лекарят?

— Горе-долу.

— Не по-лошо от преди?

— Не — излъга той.

— Тогава да пием още по едно мартини — каза момичето. — Знаеш ли, преди да се срещнем, не бях пила Мартини.

— Знам. Но ти го пиеш страшно добре.

— Не трябва ли да вземеш лекарството?

— Да. Трябва.

— Може ли да ти го дам?

— Да. Може.

Продължаваха да седят на масата в ъгъла. Някои хора си отиваха, други идваха. Полковникът почувствува леко замайване от лекарството, но не му обърна внимание. Така е винаги, помисли си той. Да върви по дяволите!

Видя, че момичето го наблюдаваше, и се усмихна. Стара усмивка, която беше използувал петдесет години, откакто се беше усмихнал за първи път, но все още здрава като пушката „Парди“ на дядо му. Мисля, че е у по-големия ми брат; той винаги е стрелял по-добре от мен и я заслужава.

— Слушай, дъще — каза той, — няма защо да ти е мъчно за мен.

— Не ми е мъчно. Ни най-малко. Просто те обичам.

— Не е кой знае какъв oficio, нали? — той каза oficio вместо занаят, защото говореха и на испански, когато изоставяха френския или не искаха да говорят на английски пред други хора. Испанският е груб език, мислеше полковникът, дори понякога по-груб и от царевичен кочан. Но с него можеш да кажеш това, което мислиш, и то намясто.

— Es un oficio bastante malo49 — повтори той — да ме обичаш.

— Да. Но е единственият занаят, който имам.

— Не пишеш ли вече поезия?

— Това беше младежко увлечение. Както и рисуването. Всеки е талантлив на определена възраст.

На каква ли възраст остарява човек в тази страна, мислеше полковникът. Във Венеция никой никога не остарява, а хората само порастват много бързо. Аз самият пораснах много бързо във Венето и никога не съм бил така възрастен, както на двайсет и една.

— Как е майка ти? — попита той нежно.

— Много добре. Не приема и почти с никого не се вижда.

— Мислиш ли, че ще се възпротиви, ако имаме бебе?

— Нямам представа. Тя е много умна, ти знаеш. Но смятам, че би трябвало да се омъжа за някого. А всъщност не искам.

— Бихме могли да се оженим.

— Не — каза тя. — Премислих и реших, че не трябва. Това е мое решение, както онова за плача.

— Може би вземаш погрешни решения. За бога, аз също съм вземал немалко и прекалено много хора са мъртви в резултат на грешките ми.

— Предполагам, че преувеличаваш. Не вярвам да си вземал много погрешни решения.

— Не много. Но достатъчно. В моя занаят три са много, а те бяха точно три.

— Бих искала да ги знам.

— Ще се отегчиш — каза й полковникът. — Когато си ги спомням, ме изкарват от релси. А какво остава за един страничен човек.

— Аз страничен човек ли съм?

— Не. Ти си моята истинска любов. Моята последна, единствена, истинска любов.

— Кога си ги взел — като млад или като по-стар? Решенията.

— Като млад, на средна възраст и като по-стар.

— Няма ли да ми разкажеш за тях? Бих искала да имам дял в твоя тъжен занаят.

— Да вървят по дяволите! — каза полковникът. — Взел съм ги и съм платил за тях. Макар че не е възможно да се плати за това.

— Можеш ли да ми разкажеш какви са и защо не е възможно да се плати за тях?

— Не — каза полковникът и с това сложи край на разговора.

— Тогава да се веселим.

— Хайде. Един живот имаме.

— Може би има и друг. Друг живот.

— Едва ли. Обърни главата си встрани, хубост моя!

— Така?

— Да. Точно така.

Е, мислеше полковникът, стигнахме до последния рунд, а аз дори не знам кой по ред е. Обичал съм само три жени и съм ги загубил и трите.

Загубваш ги по същия начин, както загубваш батальон — поради грешки в оценката, заповеди, които е невъзможно да бъдат изпълнени, и тежки условия. И още — от бруталност.

През живота си съм загубил три батальона и три жени, а сега при мен е четвъртата, и то най-хубавата от всичките, и как, по дяволите, ще свърши това?

Кажи ми, генерале, между другото, докато обсъждаме въпроса — това е откровено обсъждане на положението, в никакъв случай не е военен съвет, както ти самият често си подчертавал: Генерале, къде е твоята кавалерия?

Така си и мислех, каза си той. Командирът не знае къде е кавалерията му, пък и тя самата не е много наясно нито с положението си, нито със задачите си, и някои от войниците, достатъчно на брой, ще духнат, както е ставало във всички войни, откакто кавалеристите имат тези големи коне.

— Хубост моя! — възкликна той. — Ma tres chere et bien aimee50. Много съм скучен, прости ми.

— За мен ти никога не си скучен, аз те обичам и единственото нещо, което искам, е тази вечер да сме весели.

— Да бъда проклет, ако не сме — каза полковникът. — А има ли причини да сме весели?

— Можем да бъдем весели заради самите нас, заради града. Ти често си бил много весел.

— Да — съгласи се полковникът. — Бил съм.

— Не мислиш ли, че можеш отново да станеш весел?

— Безспорно. Разбира се. Защо не?

— Виждаш ли онова момче с къдрицата? Тя е естествена, а той само малко я нагласява майсторски, за да бъде по-привлекателен.

— Виждам го.

— Той е много добър художник, но има изкуствени зъби отпред, защото някога е бил малко pederaste51 и друг pederaste го нападнал една нощ в Лидо при пълнолуние.

— На колко години си?

— Ще навърша деветнайсет.

— Откъде знаеш това?

— От гондолиера. Това момче е много добър художник в момента. Сега няма истински, добри художници. Но на двайсет и пет години с изкуствени зъби, какво нещо!

— Обичам те най-искрено — каза полковникът.

— И аз те обичам най-искрено, каквото и да значи това на американски. Обичам те и на италиански, пряко здравия си разум и всичките си желания.

— Не би трябвало да искаме толкова дяволски много. Защото винаги ни се ще да получим това, към което се стремим.

— Съгласна съм. Но аз бих искала да получа това, което сега искам.

Замълчаха, а после момичето каза:

— Това момче, сега то е мъж, разбира се, и ходи с прекалено много жени, за да скрие какъв е, веднъж нарисува портрета ми. Ако искаш, мога да ти го дам.

— Благодаря ти. Бих го взел с най-голямо удоволствие.

— Много е романтичен. Косата ми е два пъти по-дълга, отколкото някога е била, и аз сякаш излизам от морето, а тя не е мокра. В действителност човек излиза от морето със силно прилепнала, сплетена по краищата коса. И много прилича на умрял плъх. Но татко му плати добре за портрета и макар че това всъщност съвсем не съм аз, ти ще ме харесаш.

— Представям си как изглеждаш, когато излизаш от морето.

— Сигурно. Много грозна. Но ти може би ще искаш да имаш този портрет за спомен.

— А твоята прекрасна майка няма ли да се възпротиви?

— Мисля, че ще бъде доволна да се отърве от него. Вкъщи имаме по-хубави картини.

— Обичам много и теб, и майка ти.

— Трябва да й кажа.

— Мислиш ли, че сипаничавият кръшкач е наистина писател?

— Да. Щом Еторе казва. Той обича да се шегува, но не лъже. Ричард, какво означава кръшкач? Кажи ми честно!

— Малко е трудно да се обясни. Но мисля, че това е човек, който никога не се е занимавал със своя занаят (oficio) както трябва, но е самоуверен, и то по такъв начин, че дразни.

— Трябва да се науча да употребявам думата правилно.

— Не я употребявай — каза полковникът. А след това попита: — Кога ще получа портрета ти?

— Довечера, ако искаш. Ще накарам да го опаковат и да ти го изпратят. Къде ще го закачиш?

— В квартирата.

— И никой няма да влиза при него, да го коментира и да говори неприлични неща за мен?

— Не. Дяволски сигурен съм, че няма да правят така. А пък аз ще им кажа, че това е портрет на дъщеря ми.

— Имал ли си някога дъщеря?

— Не, но винаги съм искал да имам.

— Мога да ти бъда дъщеря, както и всичко останало.

— Това би означавало кръвосмешение.

— Не мисля, че ще бъде чак толкова ужасно в един древен град, видял много неща.

— Слушай, дъще.

— Добре. Беше чудесно. Хареса ми.

— Хубаво — каза полковникът и гласът му стана малко дрезгав. — И на мене ми хареса.

— Разбра ли сега защо те обичам, макар да знам, че не бива?

— Дъще, кажи къде ще вечеряме.

— Където пожелаеш.

— Би ли искала в „Грити“?

— Разбира се.

— Тогава се обади вкъщи и искай разрешение.

— Не. Реших да не искам разрешение, а само да им съобщя къде ще вечерям, за да не се безпокоят.

— Наистина ли предпочиташ „Грити“?

— Да. Защото ресторантът е хубав и ти живееш там, и всеки, който иска, може да ни гледа.

— Откога си станала такава?

— Винаги съм била такава. Никога не ме е интересувало какво мислят хората. Нито пък някога съм вършила нещо, от което да се срамувам, като изключим това, че когато бях малко момиченце, лъжех и не бях учтива с хората.

— Бих искал да сме женени и да имаме петима сина.

— И аз. И да ги изпратим в петте краища на света.

— Светът пет краища ли има?

— Не знам. Когато го казах, звучеше правдоподобно. А сега ние отново се веселим, нали?

— Да, дъще.

— Повтори! Точно както го каза.

— Да, дъще.

— Ох, хората сигурно са много сложни. Моля те, разреши ми да взема ръката ти в своята.

— Тя е толкова дяволски грозна и аз не обичам да я гледам.

— Нищо не знаеш за ръката си.

— Въпрос на виждане. Бих казал, че грешиш, дъще.

— Може би греша. Но ние отново сме весели и каквото и лошо да е имало, вече го няма.

— Отиде си, както мъглата се разсейва от котловините, когато слънцето изгрява. А ти си самото слънце.

— Искам да бъда и луната.

— Ти си. А също и всяка планета, която искаш да бъдеш, и аз ще ти кажа къде точно се намира тя. За бога, дъще, ти можеш да бъдеш дори и някое съзвездие, ако искаш. Само че това там е самолет.

— Ще бъда луната. Тя също има много неприятности.

— Да. Нейните скърби я спохождат периодично. Но тя винаги става пълна, преди да започне да намалява.

— Понякога ми изглежда толкова тъжна над Канала, че просто не издържам.

— Видяла е много неща.

— Как мислиш, дали да не си поръчаме по още едно „Монтгомъри“? — попита момичето, а полковникът забеляза, че англичаните си бяха отишли.

Не беше гледал нищо друго, освен прекрасното й лице. Някой ден така ще ме убият, мислеше той. Смятам, че, от друга страна, това е някаква форма на съсредоточаване. Но е дяволски небрежно.

— Да — каза той. — Защо не?

— Карат ме да се чувствувам много добре.

— И на мен ми оказват известно въздействие, както ги прави Чиприяни.

— Чиприяни е много разумен.

— Нещо повече. Той е способен.

— Някой ден ще притежава цяла Венеция.

— Не съвсем цялата — противопостави се полковникът. — Той никога няма да притежава теб.

— Няма. Нито той, нито който и да било друг, освен ако ти не ме искаш.

— Искам те, дъще. Но не искам да те притежавам.

— Зная. И това е една от причините, за да те обичам.

— Хайде да извикаме Еторе и да го накараме да позвъни у вас. Можеш да им кажеш за портрета.

— Прав си. Ако искаш тази вечер портрета, трябва да кажа на иконома да го опакова и да го изпрати. Ще помоля да говоря с мама, за да й кажа къде ще вечеряме и ако искаш, ще я помоля за разрешение.

— Не — каза полковникът. — Еторе, две „Монтгомъри“, супер „Монтгомъри“, маслини с чесън, но не от едрите и, моля те, обади се в дома на тази дама и я извикай, когато се свържеш. Но колкото може по-бързо.

— Да, господин полковник.

— Сега, дъще, да започнем отново веселието.

— То започна, когато ти проговори.