Отвъд реката, сред дърветата

Глава тридесет и пета

Първия ден там загубихме трите батальонни командира. Единият беше убит през първите двайсет минути, а другите двама — по-късно. За журналиста това е само статистика. Но добрите батальонни командири все още не растат по дърветата, дори и по коледните елхи, които се срещаха най-често в тези гори. Не зная колко ротни командири загубихме, колко пъти по три, но бих могъл да направя справка.

Те не се произвеждат, нито пък се отглеждат бързо като картофите. Получихме известни попълнения, но си спомням, тогава ми мина през ума, че би било по-просто и по-уместно да ги убиват, веднага щом слязат от камионите, вместо да си правят труда да ги връщат обратно от мястото, където щяха да загинат и да ги погребват. Трябва да бъдат карани обратно и погребвани, а за това са нужни хора и бензин. Тези хора биха могли също така да се сражават и да загинат.

През цялото време валеше сняг, а може би нещо друго — дъжд или мъгла, пътищата бяха минирани и в някои участъци имаше по четиринайсет мини една над друга, така че колите буксуваха, затъваха надълбоко в калта и непрекъснато ги губехме, а, разбира се, и хората в тях.

Те не само биеха с адския огън на минохвъргачките и бяха измерили точно всички разстояния за стрелба с картечница и автоматично оръжие, но и бяха изпипали цялата работа така, че както и да ги надхитриш, попадаш в клопка. Обстрелваха и с тежка артилерия, и поне с едно оръдие на жп платформа.

На това място беше крайно трудно човек да остане жив, дори ако не правеше нищо, а само стоеше там.

А ние атакувахме през цялото време, всеки ден.

Хайде да не мислим за това. Да върви по дяволите! Ще си спомня две неща и може би ще се отърва от тях. Едното е свързано с гол хълм, който трябваше да пресечем, за да влезем в Гросхау.

Точно преди този преход, който беше под наблюдение със стрелба от осемдесет и осем милиметровите, имаше едно мъртво пространство, където можеха да те улучат единствено с преграден огън от гаубици или отдясно с минохвъргачки. Когато свършихме, открихме, че те бяха осигурили добро наблюдение и за минохвъргачките си.

Беше сравнително безопасно място, наистина не лъжа, нито себе си, нито когото и да било другиго. Не можеш да измамиш хората, били в Хюртген, и ако излъжеш, те ще усетят веднага щом отвориш уста, дори и да си полковник. На това място срещнахме един камион и забавихме ход, а шофьорът, с обичайното сиво лице, каза:

— Сър, има един мъртъв Джи Ай по средата на пътя, там, напред, и всеки път, когато преминава някаква кола, тя е принудена да го гази. Страхувам се, че това прави лошо впечатление на войската.

— Ще го махнем от пътя.

И ние го махнахме.

Спомням си усещането, когато го хванах при повдигането и как чудновато беше сплескан.

Спомням си още нещо. Бяхме изсипали огромно количество бял фосфор върху града, преди да влезем в него завинаги или както и да наречете това. Тогава за първи път видях едно германско куче да яде печен германски фриц. След това видях и някаква котка да се труди над него. Беше гладна котка, доста симпатична на вид. Не би могла да си представиш, че една добра германска котка може да яде един добър германски войник, нали, дъще? Или едно добро германско куче да яде опечения от бял фосфор задник на един добър германски войник?

Колко такива можеш да разкажеш? Много, но какъв смисъл би имало? Можеш да разкажеш хиляда, но те няма да попречат на войната. Хората биха казали: вече не воюваме с фрицовете. А освен това котката не ядеше мен, нито брат ми Гордън, защото той беше в Тихия океан. Може би Гордън е бил изяден от някой морски рак, от тези, които живеят повече на сушата. А може и да се е разтворил.

В Хюртген те просто се вкочаняваха и беше така студено, че замръзваха с румени лица. Много странно. През лятото труповете бяха сиви и жълти като восъчни фигури. Но щом настъпваше истинска зима, те бяха с румени лица.

— Истинските войници никога не разказват как изглеждат мъртъвците — каза той на Портрета. — Край на тази тема. Ами ротата, която беше избита край моста? Какво ще кажеш за тях, професионален войнико?

— Те са мъртви — каза полковникът. — А аз напразно дрънкам.

А сега кой ще пийне с мене чаша „Валполичела“? Кога да събудя твоя двойник, Портрете? Трябва да отидем до онзи бижутериен магазин. Чакам с нетърпение да започна да разказвам смешни и много весели неща.

— Какво значи весел, Портрете? Ти би трябвало да знаеш. По-учен си от мен, макар че съществуваш отскоро.

Добре, нарисувано момиче, каза полковникът, без да се изразява гласно, ще зарежем всичките приказки и след единайсет минути ще събудя живото момиче, ще излезем в града и ще бъдем весели, а теб ще те оставим тук, за да те опаковат. Не исках да те наскърбя. Просто се пошегувах грубо. Изобщо не искам да те наскърбявам, защото ще живея с теб отсега нататък. Надявам се, добави той и изпи чаша вино.