Отвъд реката, сред дърветата

Глава четиридесет и първа

Ето как беше станало всичко. И може би този или някой друг ден направи чудото. Човек никога не знае, мислеше полковникът. Беше се случило великото чудо, а той съвсем не го беше извършил преднамерено. Нито, мислеше той, ти, кучи сине, някога си му се противопоставял.

Беше по-студено от всякога, разчупеният лед замръзна отново и патицата вече дори не поглеждаше нагоре. Беше се отказала от предателството и търсеше сигурност.

Ах ти, кучко, помисли си полковникът. Макар че несправедливо те обвиняват. Такъв ти е занаятът. Но защо женската мами по-добре от мъжкия? Ти сам трябва да си отговориш. Пък и това не е вярно. Но какво, по дяволите, е вярно? В действителност мъжките мамят по-добре.

А сега не мисли за нея! Не мисли за Рената, защото няма никаква полза. Може дори да се окаже вредно за тебе. А и вече си казахте довиждане. Ама че раздяла! С всичките й двуколки. Тя не би имала нищо против да се качи на проклетата двуколка с тебе, но при условие, че двуколката е истинска.

Много груб занаят, помисли той. Да обичаш и да се разделяш. Причинява болка.

Кой ти дава право да се познаваш с такова момиче?

Никой, отговори си той. Андреа ме запознава с нея.

Но как може да обича такъв нещастен кучи син като тебе?

Не знам, помисли си той искрено. Не знам, най-искрено.

Полковникът не знаеше, че момичето го обичаше, защото той не се беше събуждал нещастен нито една сутрин през живота си, независимо дали е имало атака, или не. Беше изпитвал мъка и печал, но никога не се беше чувствувал нещастен сутрин.

Такива хора почти няма и момичето, макар и младо, можа да го отличи.

Сега тя е вкъщи и спи, помисли си полковникът. Ето къде трябва да бъде, а не в някое проклето прикритие за лов на патици със замръзнали мамци.

Макар че дяволски ми се иска да е тук, прикритието да е двойно и тя да гледа дали от запад няма да се появи върволица. Щеше да е хубаво, ако й е достатъчно топло. Навярно ще мога да купя една от онези истински пухени куртки, макар че никой, който има такава куртка, не би я продал. От онези, които отпуснаха по погрешка на военновъздушните сили.

Бих могъл да науча как се подплатяват и да направя една с пуха от тези патици тук, мислеше той. Ще намеря добър шивач да я скрои. Можем да я направим двуредна, без джоб отдясно, а на рамото да сложим парче от замшева кожа, за да го предпазва от приклада.

Ще направя точно така, каза си той. Ще направя точно така, или ще съблека някой тип и ще дам да я преправят за нея. Бих искал да й намеря една хубава ловна пушка „Парди 12“, но не чак толкова лека, дявол да го вземе, или двуцевка „Бос“. Тя трябва да има добри пушки. Двуцевка „Парди“ според мен.

Точно тогава той чу лекото свистене на птичи криле, които цепеха бързо въздуха, и погледна нагоре. Но те бяха твърде високо. Той само повдигна очи. Птиците летяха толкова високо, че виждаха ловеца в бъчвата и скованите в леда мамци с унилата патица, която също ги видя и изкряка силно в своето честно предателство. Патиците бяха широкоопашатки, продължиха полета си към морето.

Никога не съм й подарил нищо, както отбеляза тя. Само тази малка мавърска глава, което не е кой знае какво. Тя си я избра и аз й я купих. Така не се прави подарък.

Това, което бих искал да й дам, е сигурност, но тя вече не съществува; цялата си любов, но тя нищо не струва; всичките си земни блага, а какво ли имам всъщност, ако не се смятат двете добри ловни пушки, военните униформи, медалите и ордените с почетните грамоти и няколко книги. И пенсия на полковник в оставка.

С всички мои земни блага аз те дарявам, помисли си той.

А тя ми даде любовта си, няколко безжизнени камъка, които й върнах, и картината. Е, винаги мога да й върна, и картината. Бих могъл да й дам пръстена си, помисли той, но къде, по дяволите, съм го дянал, не зная.

Тя не би искала моя „Кръст за отлична служба“, нито двете Сребърни звезди или другите боклуци. Не би искала и медалите на собствената й страна. Нито на Франция. Нито на Белгия. Би било много тъжно, ако й ги предложа.

По-добре е просто да й дам любовта си. Но как, по дяволите, се изпраща тя и как се запазва свежа? Не може да се опакова в сух лед.

А ако може? Трябва да питам. А как, по дяволите, ще изпратя онзи бракуван двигател от джип на стареца?

Намери изход, каза си полковникът. Да намираш изход е твоят занаят. Да намираш изход, когато стрелят по теб, добави той.

А как бих искал онзи кучи син, който ми развали лова, да имаше истинска пушка и аз да имах истинска пушка. Тогава щяхме много лесно да разберем кой може да намира изход. Дори в една скапана бъчва в блато, където не може да се маневрира. Щеше да му се наложи да се приближи доста, за да ме улучи.

Спри, каза си той, и мисли за момичето. Ти повече не искаш да убиваш — никого, никога.

На кого ги разправяш? Искаш да минеш за християнин? Би могъл да се опиташ честно. Така тя би те харесала повече. Сигурен ли си? Не знам, призна си той откровено. Честна дума, за бога, не знам.

Може би в края на живота си ще стана християнин. Да, каза си той, може би ще станеш. Кой иска да се обзаложим?

— Ти искаш ли да се обзаложим? — попита той викачката.

Но тя гледаше нагоре към небето и беше започнала обичайното си крякане.

Прелетяха много високо и не се завъртяха в кръг. Само погледнаха надолу и продължиха към откритото море.

Сигурно ще кацнат във водата, мислеше полковникът. А там може би ги причаква ловец в плоскодънна лодка. Някой сигурно ги дебне отблизо в закътано от вятъра място. Е, когато той стреля, патиците ще се разпръснат и някои може би ще се върнат към мене. Но всичко наоколо е сковано в лед и аз трябва вече да тръгвам, вместо да стоя тук като глупак.

Убих достатъчно и стрелях много добре, никога не съм стрелял така дяволски добре. Никой не стреля по-добре от теб тук, с изключение на Алварито, а той е още момче и е по-бърз. Но ти удари по-малко патици от много по-лоши и посредствени ловци!

Да, знам това. Знам и защо е така та нали вече не гоним бройка, пък и устава захвърлихме, помниш ли?

Той си спомни как по някакво чудо — защото по време на война това става случайно — той беше за известно време с най-добрия си приятел в боя в Ардените и двамата преследваха противника.

Беше ранна есен, намираха се в планинска местност с песъчливи пътища и гори от дъб, бор и шубрак. Следите на противниковите танкове и гъсеничните коли се виждаха ясно върху влажния пясък.

Предишния ден беше паднал дъжд, но сега се изясняваше и видимостта беше добра — цялата хълмиста местност можеше да се наблюдава добре. Двамата с приятеля му я оглеждаха внимателно с бинокли, като че ли търсеха дивеч.

Полковникът, който тогава беше генерал и заемаше поста помощник-дивизионен командир, познаваше отпечатъците на всяка гъсенична кола, която преследваха. Знаеше кога противниковите коли са изчерпали запасите си от мини и приблизителния брой на снарядите, които им остават. Беше преценил къде ще води бой противникът, преди да стигне линията „Зигфрид“. Той беше сигурен, че врагът няма да се бие на нито едно от двете места, където го очакваха, а щеше да продължи с пълна скорост.

— Ние сме доста напред за хора с нашия висок чин, Джордж — каза той на най-добрия си приятел.

— Не се ли изсилваш, генерале?

— Възможно е. А сега ще зарежем устава и ще ги преследваме до дупка.

— Съгласен съм напълно, генерале. Защото аз самият съм писал устава — отговори най-добрият му приятел. — Но представи си, че са оставили нещо там?

Той посочи мястото, в което беше логично врагът да се отбранява.

— Ами — каза полковникът. — Имат боеприпаси колкото една пожарна команда.

— Всеки е прав, докато се окаже, че греши — отговори най-добрият му приятел и добави: — генерале.

— Аз съм прав — каза полковникът.

И беше прав, макар че, за да получи точни сведения, той не бе действувал в духа на Женевската конвенция, за която се твърдеше, че ръководи военните действия.

— Хайде тогава да ги преследваме — предложи най-добрият му приятел.

— Нищо не ни пречи и аз ти гарантирам, че те няма да спрат в нито едно от двете места. Не съм го научил от някой фриц. Но според моите пресмятания ще стане точно така.

Той още веднъж огледа местността, чу вятъра в дърветата, усети мириса на изтравничето под ботушите си, взря се в следите по влажния пясък и това беше краят на тази история.

Чудя се дали да й разкажа, мислеше полковникът. Не, не трябва, защото ми прави голяма реклама. Но ми се иска някой друг да й разкаже. Джордж не може. Той е единственият, който е в състояние да опише случката, но не може. Дяволски съм сигурен, че не може.

Бях прав в повече от деветдесет и пет процента от случаите, а това е дяволски добро ниво дори и в нещо така просто като войната. Но когато сгрешиш, тези пет процента безспорно значат много.

Никога няма да ти разкажа за това, дъще. То е просто вик, скрит в моето сърце. Това нещастно скапано сърце, което несъмнено не може да издържи докрай.

Може би ще издържи, помисли той, изпи две таблетки с глътка джин и погледна отвъд сивия лед.

Сега ще извикам онзи кисел тип, ще се стегна и ще се добера някак си до онази къща във фермата или ловния дом, както, предполагам, трябва да я нарека. Ловът свърши.