Отвъд реката, сред дърветата

Глава двадесет и девета

Лежаха на приятно твърдото, току-що оправено легло, притиснати силно един до друг, а главата й беше върху гърдите му, косата й се разстилаше по неговата стара твърда шия и той й разказваше:

— Дебаркирахме, без да срещнем сериозна съпротива. Истинска съпротива ни готвеха на другия бряг. Трябваше да се свържем с хората, спуснати с парашути, да завземем и укрепим някои градове. След това завзехме и Шербург. Не беше лесно, пък и трябваше да се действува много бързо, командуваше един генерал, Джо Мълниеносния, за когото никога не си чувала. Добър генерал.

— Продължавай, моля те. Вече си ми говорил за Джо Мълниеносния.

— След Шербург имахме всичко. Не взех за себе си нищо, освен един адмиралски компас, защото тогава имах малка лодка на Чесъпийкския залив. На наше разположение беше всичкият „Мартел“ с печата на Вермахта, а някои успяха да задигнат дори и по шест милиона от френските франкове, пуснати в обращение от германците. Тези банкноти вървяха до миналата година, а тогава се харчеха петдесет за долар и много хора, които знаеха как да ги изпратят на близките си по любовниците или по адютантите си, сега имат трактор вместо муле.

Не откраднах нищо друго, освен компаса, защото мислех, че кражбите на ненужни неща по време на война носят нещастие. Но пиех коняк, а когато имах време, се опитвах да работя с компаса. Той ми беше единственият приятел, а телефонът — моят живот. Бяхме опънали повече жици, отколкото са… в Тексас.

— Моля те, разказвай ми и не бъди толкова груб. Не знам и не искам да знам какво означава тази дума.

— Тексас е голям щат. Ето защо използувах женското му население като символ. Не може да се каже повече, отколкото са… в Уайоминг, защото там има около трийсет, по дяволите, да речем петдесет хиляди…, а при нас имаше безброй жици и ние непрекъснато ги опъвахме, навивахме ги и отново ги опъвахме.

— После?

— Ще продължа направо с пробива. Моля те, кажи ми, ако ти е скучно.

— Не.

— И така, направихме проклетия пробив — каза полковникът. Сега главата му беше обърната към нейната и той не разказваше, а се доверяваше: — Първия ден противниковите самолети долетяха и пуснаха играчките за коледната елха, които объркват радарите, и настъплението беше отложено. Бяхме готови да започнем, но го отложиха. Съвсем правилно, сигурен съм. Обичам най-висшите офицери, както обичам свинските, знаеш какво.

— Разказвай, без да ставаш лош.

— Условията не бяха благоприятни — каза полковникът. — На втория ден вече имахме готовност, както казват английските ни братовчеди, които не могат да направят пробив дори и в мокра салфетка, а над нас се появиха хората от дивата синя далечина.

Самолетите все още излитаха от гюлето, където живееха на онзи зелен затревен самолетоносач, наречен Англия, когато се появиха първите — блестящи, лъчисти и красиви. Защитната боя, с която ги покриваха преди нападение, беше изстъргана, а може и да не е била — не си спомням точно.

Както и да е, дъще, непрекъснатата им линия можеше да се види на изток, докъдето ти стига погледът.

Приличаха на огромен влак. Летяха високо в небето и никога не са били по-красиви. Казах на началника на разузнавателното отделение, че трябва да ги кръстим „Валхала експрес“. Омръзна ли ти?

— Не. Мога да си представя „Валхала експрес“. Тук сме виждали самолети, и то неведнъж. Но чак толкова много — никога.

— Намирахме се на две хиляди ярда от мястото, където трябваше да започнем атаката. Знаеш какво означава две хиляди ярда, дъще, по време на война, когато нападаш, нали?

— Не. Откъде бих могла да знам?

— След това предната част на „Валхала експрес“ изсипа димни бомби, обърна се и си отиде вкъщи. Димките бяха изсипани точно и показаха ясно целта — позициите на фрица. Тези позиции бяха добри и може би щеше да се окаже невъзможно да го отместим, ако не се беше случило това могъщо и величаво нещо, което в момента преживявахме.

След това, дъще, другите части на „Валхала експрес“ изсипаха какво ли не върху фрицовете и върху мястото, където се бяха заселили, и се опитваха да ни задържат. По-късно там всичко изглеждаше така, сякаш цялата земя беше изригнала и пленниците, които заловихме, трепереха, както трепери човек, когато го удари маларията. Бяха храбри момчета от Шеста парашутна дивизия, но всичките трепереха и колкото и да се стараеха, не можеха да се овладеят.

Е, както виждаш, бомбардировката беше хубава. Точно това е нужно в живота. Да накараш някого да трепери от страх пред справедливостта и могъществото.

И така, след това, дъще, хайде да не те отегчавам, вятърът духаше от изток и димът започна да се връща към нас. Тежките бомбардировачи действуваха върху димната завеса, а сега тя беше над нас. Следователно те бомбардираха и нас по същия начин, както бяха бомбардирали фрицовете. Най-напред дойдоха тежките бомбардировачи и който беше там през този ден, няма защо да се страхува от ада. После, за да подготвят добре пробива и да оставят колкото може по-малко хора и от двете страни, долетяха средните бомбардировачи и се заеха с тези, които бяха оцелели. След това направихме пробива, веднага щом „Валхала експрес“ си замина, разпростирайки се в своята красота и величие от тази част на Франция чак до Англия.

Ако човек изобщо има съвест, мислеше полковникът, той би трябвало някога да се замисли какво са всъщност въздушните сили.

— Дай ми чаша от тази „Валполичела“ — каза полковникът и се сети да добави: — моля. Извинявай — продължи той. — Успокой се, мое пале, моля те. Ти поиска да ти разкажа.

— Не съм твоето пале. Това трябва да е някоя друга.

— Правилно. Ти си моята последна, истинска, единствена любов. Така ли е? Но ти сама пожела да ти разкажа.

— Моля те, разказвай — каза момичето. — Бих искала да бъда твоето пале, ако знаех как. Но аз съм само едно момиче от този град, което те обича.

— Ще го имам предвид — отговори й полковникът. — И аз те обичам. А онази думичка вероятно съм научил на Филипините.

— Вероятно. Но аз предпочитам да бъда просто твоето момиче.

— Ти си моето момиче. С всичките му такъми и знаме отгоре.

— Моля те, не бъди груб. Моля те, обичай ме честно и ми разкажи най-честно, без да си причиняваш каквато и да било болка.

— Ще ти разкажа честно. Най-честно и нека това да причини болка на когото си иска. След като те интересува, по-добре е да го чуеш от мен, вместо да го прочетеш в някоя книга с твърди корици.

— Моля те, не бъди груб. Просто ми разкажи как е било всичко, прегърни ме силно и ми разкажи честно, докато ти олекне, ако изобщо е възможно да ти олекне.

— Нищо не ми тежи. Само това, че тежките бомбардировачи се използуват като тактическо средство. Нямам нищо против тях, ако ги използуват както трябва, дори и да причиняват смърт. Но за поддръжка на сухопътните войски ми дай човек като Пийт Кесада. Ще си намерят майстора.

— Моля те.

— Ако искаш да зарежеш един съсипан тип като мен, този приятел би могъл да ти окаже добра поддръжка.

— Ти не си съсипан, каквото и да значи това, и аз те обичам.

— Дай ми, моля те, две хапчета от онова шишенце и ми налей чашата „Валполичела“, която забрави да налееш, а аз ще ти разкажа още нещо.

— Не трябва. Не трябва да ми разказваш, сега вече знам, че това е вредно за тебе. Особено денят, когато се е появил „Валхала експрес“. Не съм инквизиторка, или както се нарича жената-инквизитор. Хайде да полежим спокойно и да погледаме през прозореца, да съзерцаваме нашия Канале. Гранде и да видим какво става в него.

— Може би е по-добре. На кого му пука за войната в крайна сметка?

— На мен и на теб може би — каза тя и го помилва по главата. — Ето ти две таблетки от квадратното шишенце. Ето ти чаша от наливното vino87. Аз ще ти изпратя по-хубаво от нашите имения. Моля те, нека да поспим малко. Моля те, бъди добро момче и просто да полежим малко двамата, и да се обичаме. Моля те, сложи тук ръката си.

— Здравата или ранената?

— Ранената. Тази, която обичам и не трябва да забравям през цялата седмица. Не мога да я задържа за себе си, както ти ще задържиш камъните.

— Те са в сейфа — каза полковникът. — На твое име.

— Нека просто да поспим и да не мислим за никакви камъни, нито пък за скърби.

— По дяволите скърбите! — каза полковникът, очите му бяха затворени, а главата му облегната леко на черния пуловер, който беше неговата родина.

Човек трябва да има някаква проклета родина, мислеше той. Ето моята.

— Защо не си президент? — попита момичето. — Ти би станал забележителен президент.

— Аз президент?! Когато бях на шестнайсет години, служех в националната гвардия на щата Монтана. Но никога през живота си не съм носил папионка и не съм, нито пък някога съм бил пропаднал галантерист. Нямам качества за президент. Не бих могъл да оглавя дори и опозицията, макар че няма да се иска от мене да седя на телефонни указатели, когато ме фотографират. Нито пък съм от онези генерали, които не знаят какво е сражение. По дяволите, аз никога не съм стъпвал във ВЩСЕВ. Не бих могъл да бъда дори и застаряващ сенатор — не съм достатъчно стар. Сега ни управлява някак си утайката. Управлява ни нещо, подобно на това, което намираш на дъното на чашите с безвкусна бира, където проститутките са изгасили цигарите си. Заведението все още не е почистено, а на сандъка дрънка пианист-любител.

— Не разбирам, защото моят американски е несъвършен. Но това звучи ужасно. А ти не се гневи. Нека аз да се гневя вместо тебе.

— Знаеш ли какво значи пропаднал галантерист?

— Не.

— Не е нещо недостойно. В нашата страна ги има много. Най-малко по един във всеки град. Не, дъще, аз съм само действуващ войник, а това е най-последният човек на света, според онези, които погребват в Арлингтън, ако изобщо върнат тялото. Близките имат право на избор.

— Хубаво ли е в Арлингтън?

— Не знам. Никога не съм бил погребван там.

— Къде искаш да бъдеш погребан?

— Горе в планината — каза той, като бързо взе решение. — На някое от местата, където ги разбихме.

— Мисля, че трябва да бъдеш погребан на Грапа.

— В някое ъгълче на който и да е изровен от снарядите склон, стига само да пасат добитъка над мене през лятото.

— А там има ли добитък?

— Разбира се. Има навсякъде, където през лятото расте хубава трева, а момичетата от къщите, построени солидно в най-високите части на планината — там и къщите, и момичетата издържат на снега, — слагат през есента капани за лисици, след като закарат долу добитъка. Добитъкът се изхранва и със сено от закрепените с пръти купи.

— И ти не искаш нито Арлингтън, нито Пер Лашез или това, което имаме тук?

— Вашата жалка могила?!

— Знам, че е най-недостойното нещо в този град. Или по-правилно, в това сити. Научих се от теб да го наричам град. Но ще се погрижа да попаднеш там, където искаш, а ако пожелаеш, и аз ще дойда с теб.

— Не. В гроба човек отива сам. Както в тоалетната.

— Моля те, не бъди груб.

— Исках да кажа, че бих се чувствувал добре, ако си с мене. Но е много егоистично и грозно. — Той спря и потъна в несвързани мисли, а после каза: — Не. Ти се омъжи, имай петима синове и всичките ги кръсти Ричард.

— Лъвското сърце — отговори момичето, защото беше възприела положението, без дори да хвърли поглед, и решила да играе това, което държи, както човек сваля картите, след като е преброил точно.

— Въшливото сърце — каза полковникът. — Несправедливият и непримирим критикар, който хули всички.

— Моля те, не бъди груб, когато говориш. И ако искаш да знаеш, ти хулиш себе си най-много. Притисни ме много силно и нека да не мислим за нищо.

Той я притисна толкова силно, колкото можеше и се опита да не мисли за нищо.