Отвъд реката, сред дърветата

Глава дванадесета

Седяха на своята маса в отдалечения край на бара, където и двата фланга на полковника бяха покрити и той се беше облегнал удобно в ъгъла. Gran Maestro си разбираше от работата, защото някога беше отличен сержант в една добра пехотна рота в първокласен полк и никога не би поставил своя полковник в средата на бара, както самият той не би заел глупава отбранителна позиция.

— Омарът — каза той.

Омарът беше внушителен, два пъти по-голям, отколкото може да бъде един омар. Враждебността му беше изчезнала при варенето, така че сега той изглеждаше като паметник на своята мъртва особа с изпъкнали очи и фини дълги пипалца — те му служеха да научава това, което доста глупавите му очи не можеха да му кажат.

Прилича малко на Джорджи Патън, помисли си полковникът. Но омарът навярно никога през живота си не е плакал, когато е бил развълнуван.

— Мислиш ли, че ще е жилав? — попита той момичето на италиански.

— Не — увери ги Gran Maestro, който все още се покланяше с омара в ръце. — Изобщо не е жилав. Само е голям. Такава му е породата.

— Добре — каза полковникът. — Сервирай ни го.

— А какво ще пиете?

— Какво искаш, дъще?

— А ти?

— „Капри Бианко“. Secco и много студено.

— Приготвил съм го — каза Gran Maestro.

— Ние се веселим — каза момичето. — Пак се веселим, и то без печал. Нали е внушителен?

— Да. Но, по дяволите, по-добре ще е да бъде крехък.

— Ще бъде. Gran Maestro не лъже. Нали е прекрасно, че има хора, които не лъжат?

— Прекрасно и доста рядко — каза полковникът. — Тъкмо си мислех за един човек, на име Джорджи Патън, който сигурно никога през живота си не е говорил истината.

— А ти лъжеш ли?

— Лъгал съм четири пъти. Но всеки път бях много уморен. Това не е извинение — добави той.

— А аз лъжех много, когато бях малко момиченце. Но в повечето случаи измислях разни истории. Или поне се надявам, че е било така. Но никога не съм лъгала в моя полза.

— А аз съм — каза полковникът. — Четири пъти.

— Щеше ли да бъдеш генерал, ако не беше лъгал?

— Ако бях лъгал като другите, щях да бъда генерал-лейтенант.

— Щеше ли да бъдеш по-щастлив, ако беше генерал-лейтенант?

— Не. Нямаше да бъда.

— Сложи дясната, истинската си ръка, в джоба и ми кажи как се чувствуваш.

Полковникът се подчини.

— Прекрасно — каза той. — Но трябва да ти ги върна все пак.

— Не. Моля те, не.

— Нека да не започваме пак.

Точно в този момент сервираха омара. Беше крехък, имаше някакво неуловимо изящество в ритащия мускул, който представлява опашката, а клещите бяха превъзходни — нито много слаби, нито много дебели.

— Омарът е охранен, когато луната е пълна — каза полковникът на момичето. — Ако няма пълнолуние, не си заслужава да се яде.

— Не знаех.

— Може би е така, защото при пълнолуние той се храни през цялата нощ. Или тогава има какво да яде.

— Ловят ги покрай бреговете на Далмация, нали?

— Да. Това е вашият богат на риба бряг. Може би трябваше да кажа нашият.

— Кажи го. Не знаеш колко са важни нещата, когато се кажат.

— Те са дяволски много по-важни, когато се напишат на хартия.

— Не. Не съм съгласна. Хартията не означава нищо, ако не ги кажеш в сърцето си.

— А ако нямаш сърце или ако сърцето ти нищо не струва?

— Ти имаш сърце и то струва много.

По дяволите, как бих искал на всяка цена да го сменя с ново, мислеше полковникът. Не виждам защо от всички мускули точно този трябва да ми изневери. Но той не каза нищо и си сложи ръката в джоба.

— Прекрасни са — каза той. — И ти си прекрасна.

— Благодаря. Ще помня това през цялата седмица.

— Би могла просто да се погледнеш в огледалото.

— То ме отегчава. Да слагаш червило на устните си и да ги притискаш една върху друга, за да го размажеш както трябва, да решиш прекалено тежката си коса — това не е живот за една жена, дори и за едно момиче, което е влюбено. Когато искаш да бъдеш луната и разни звезди, да живееш със своя мъж и да имаш петима синове, не е кой знае какво преживяване да се оглеждаш в огледалото и да се занимаваш с женските хитрости.

— Тогава хайде веднага да се оженим.

— Не — каза тя. — Трябваше да взема решение за това, както и за разните други неща. Цяла седмица времето е мое.

— Аз също вземам решения. Но твоето ме измъчва.

— Хайде да не говорим за това. Причинява ми приятна болка, но мисля, че ще е по-добре, ако разберем какво месо има Gran Maestro. Моля те, пий си виното. Не си го докоснал.

— Сега ще го докосна — каза полковникът.

Отпи от виното; то беше светло и студено, като вината на Гърция, но не гъсто, а богато и прекрасно като тялото на Рената.

— Прилича много на тебе.

— Да. Знам. Затова исках да го опиташ.

— Опитвам го. Сега ще изпия цялата чаша.

— Ти си добър.

— Благодаря — каза полковникът. — Ще помня това през цялата седмица и ще се опитам да бъда добър. — След това извика: — Gran Maestro!

Когато Gran Maestro се приближи весело, заговорнически, без да обръща внимание на язвата си, полковникът го попита:

— Какво месо има, достойно за нас?

— Не знам със сигурност — отговори Gran Maestro, — но ще проверя. Твоят сънародник е ей там и може да чува всичко. Не ми разреши да го настаня в отдалечения ъгъл.

— Добре — каза полковникът. — Ще му дадем материал за писане.

— Пише всяка нощ. Чух от един колега, който работи в неговия хотел.

— Добре. Това показва, че е старателен дори и вече да е изчерпал таланта си.

— Всички сме старателни — каза Gran Maestro.

— По разному.

— Ще отида да проверя какво месо има всъщност.

— Провери внимателно.

— Аз съм старателен.

— Ти си също и дяволски проницателен.

Gran Maestro се беше отдалечил, а момичето каза:

— Той е прекрасен човек и аз се радвам, че те обича.

— Ние сме добри приятели. Надявам се, че за теб ще има хубава пържола.

— Има една много хубава пържола — каза Gran Maestro, щом се появи отново.

— Вземи я, дъще. Аз непрекъснато ги ям в офицерския стол. Искаш ли я недопечена?

— Да, моля.

— Al sangue59 — каза полковникът, — както се е изразил Джон, когато започнал да говори на келнера на френски. Crudo60, bleu61, или просто недопечена.

— Тя е недопечена — каза Gran Maestro. — А ти, полковник?

— Ескалоп с марсала и цветно зеле, задушено с масло. Плюс ангинар vinaigrette62, ако ви се намира. Какво искаш ти, дъще?

— Картофено пюре и обикновена салата.

— Ти все още растеш.

— Да. Но не искам да порасна прекалено много или пък в погрешна посока.

— Е, тогава мисля, че това стига. Какво ще кажеш за fiasco63 „Валполичела“?

— Нямаме fiascos — каза Gran Maestro. — Това е първокласен хотел, както знаеш. Виното идва в бутилки.

— Забравих — отговори полковникът. — Спомняш ли си, когато то струваше трийсет чентесими литъра?

— И от военните ешелони хвърляхме празните fiascos по караула на гарите.

— Изхвърляхме всички останали гранати и ги запокитвахме надолу по склона на връщане от Грапа.

— А те мислеха, че има пробив, когато виждаха взривовете, ти никога не се бръснеше, носехме fiamme nere64 на сивите куртки, облечени върху сивите пуловери.

— А аз пиех grappa65 и дори не можех да усетя вкуса й.

— Тогава сигурно сме били мъжки момчета — каза полковникът.

— Да — повтори Gran Maestro — Тогава бяхме лоши момчета, а ти беше най-лошото.

— Да — каза полковникът. — Мисля, че бяхме доста лоши момчета. Но ти ще ни простиш, нали, дъще?

— Нямате ли снимки оттогава?

— Не. Снимки правеха само на мистър д’Анунцио. Пък и много от хората свършиха лошо.

— С изключение на нас — каза Gran Maestro. — А сега трябва да видя какво става с пържолата.

Полковникът, сега отново младши лейтенант, който пътуваше с camion, лицето му потънало в прах, така че се виждаха само металическите му очи — възпалени, със зачервени клепачи, — седеше и мислеше.

Трите ключови позиции — масивът Грапа с Асалоне, Пертика и вдясно хълмът, чието име не помня. Там възмъжах и всяка нощ се събуждах в пот, защото сънувах, че няма да мога да ги изведа от камионите. И те не трябваше изобщо да излизат, разбира се. Но какъв занаят е това!

— В нашата армия — каза той на момичето — всъщност не е воювал нито един генерал. Много странно, а и началството не обича онези, които са воювали.

— Генералите воюват ли въобще?

— О, да. Когато са капитани и лейтенанти. После, само при отстъпленията, в другите случаи е доста глупаво.

— А ти много ли си воювал? Знам, че си, но ми кажи.

— Воювал съм достатъчно, за да бъда окачествен като глупак от големите мислители.

— Разкажи ми.

— Когато бях момче, се сражавах срещу Ервин Ромел на половината път между Кортина и Грапа, където задържахме врага. Тогава той беше капитан, а аз изпълнявах длъжността на капитан, всъщност бях младши лейтенант.

— Познаваше ли го?

— Не. Запознахме се чак след края на войната, когато можахме да поговорим. Беше много приятен човек и ми харесваше. Ходехме заедно на ски.

— А много немци ли си харесвал?

— Страшно много. Най-много харесвах Ернст Удет.

— Но те не бяха прави.

— Разбира се. Но кой не е бил в това положение?

— Изобщо не бих могла да ги харесвам или да се отнасям като тебе толерантно, защото те убиха баща ми и изгориха вилата ни в Брента, а особено след като видях един германски офицер да стреля по гълъбите с ловджийска пушка на Пиаца Сан Марко.

— Разбирам. Но моля те, дъще, опитай се да разбереш и моето отношение. След като сме убили толкова много можем да си позволим да бъдем любезни.

— Колко си убил?

— Със сигурност сто двайсет и двама. Не смятам тези, за които не съм сигурен.

— И не си имал угризения?

— Никога.

— Нито пък си сънувал лоши сънища?

— Лоши не, но най-често странни. Сънища за сражения, винаги известно време след сраженията. А след това странни, най-вече свързани с някои местности. Живеем благодарение на това, каква ще се случи местността. И в сънищата ти остава релефът.

— Никога ли не сънуваш мен?

— Опитвам се. Но не мога.

— Може би портретът ще помогне?

— Надявам се. Моля те, не забравяй да ми напомниш да ти върна камъните.

— Моля те, не бъди жесток.

— Аз се нуждая от достойнство така, както ние двамата — от нашата велика и всеобхващаща любов. Едното без другото не може.

— Но ти би могъл да направиш отстъпка.

— Добре. Камъните са в джоба ми.

В този момент дойде Gran Maestro с пържолата, ескалопа и зеленчуците. Донесе ги едно момче със зализана коса, което не вярваше в нищо, но се опитваше с всички сили да бъде добър младши келнер. Беше член на Ордена. Gran Maestro сервираше сръчно и с уважение към храната и към онези, които щяха да я консумират.

— Заповядайте — покани ги той, а после каза на момчето, което имаше очи на недоверчива болонка: — Отвори тази „Валполичела“.

— Какво ти пречи онзи тип? — попита го полковникът, имайки предвид своя сипаничав сънародник, който седеше, дъвчейки храната си, а възрастната жена до него ядеше с провинциално благоприличие.

— Ти трябва да ми кажеш. Не аз на тебе.

— За първи път го виждам — отговори полковникът. — Трудно ми е да го възприемам с яденето.

— Той се отнася към мен със снизхождение. Говори усърдно лош италиански. Ходи на всички места, включени в неговия „Бедекер“66, и няма вкус нито към храната, нито към виното. Жената е симпатична. Навярно му е леля. Но нямам всъщност никакви сведения.

— Струва ми се, че бихме могли да минем без него.

— И аз така мисля. Още тази секунда.

— Говори ли за нас?

— Попита ме кой си. Беше чувал името на графинята. Чел е за някои дворци, принадлежали на семейството. Името ви му направи впечатление, госпожо. Аз му го казах, за да му направи впечатление.

— Мислиш ли, че ще ни сложи в някоя книга?

— Сигурен съм. Той слага всичко в книгите си.

— Ние би трябвало да сме в някоя книга — каза полковникът. — Имаш ли нещо против, дъще?

— Не, разбира се — каза момичето. — Но предпочитам Данте да я напише.

— Данте го няма тук — каза полковникът.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за войната? — попита момичето. — Нещо, което ми се разрешава да зная?

— Разбира се. Всичко, което поискаш.

— Що за човек беше генерал Айзенхауер?

— Типичен представител на Епуъртската лига. Макар че това може би е несправедливо, защото беше жертва на разни други влияния. Отличен политик. Политически генерал. Много го биваше за това.

— А другите пълководци?

— Хайде да не ги назоваваме по имена. Те достатъчно са се назовавали в спомените си. Тези внушаващи най-голямо доверие членове на някакъв си „Ротъри Клъб“, който ти не си чувала. В клуба те носят емайлирани копчета с личните си имена и ако ги назовеш по фамилия, те глобяват. И не са воювали. Никога.

— Имаше ли добри сред тях?

— Да, много. Брадли, учителят, и много други. И Мълниеносния Джо може да бъде посочен като добър. Много добър.

— Кой беше той?

— Командуваше седми корпус, където бях и аз. Много разумен. Бърз. Точен. Сега е началник на щаба.

— А великите пълководци, за които сме чували, като генералите Монтгомъри и Патън?

— Забрави ги, дъще. Монти беше тип, който се нуждаеше от петнайсеторно надмощие над врага, за да напредва, а и тогава напредваше мудно.

— Винаги съм мислила, че е велик генерал.

— Ами — каза полковникът. — И най-лошото от всичко беше, че той знаеше това. Виждал съм го да влиза в хотела и да сменя истинската си униформа с маскараден костюм, за да излезе вечерта и да въодушевява народа.

— И ти не го обичаш?

— Не бих казал, че не го обичам. Просто мисля, че е английски генерал. Каквото и да означава това. А ти не го използувай.

— Но той разгроми генерал Ромел.

— Да. А не мислиш ли, че някой друг го е изтощил преди него? Кой няма да победи при петнайсеторно надмощие? Когато се сражавахме тук, ние бяхме момчета — Gran Maestro и аз — и побеждавахме през цялата година три-четири пъти по-многоброен противник, във всяко сражение. Спечелихме трите главни, най-тежките. Ето защо можем да се шегуваме и да не се надуваме. През онази година имахме над сто и четиридесет хиляди убити. И затова можем да говорим весело и без да важничим.

— Това е толкова тъжна наука, ако изобщо е наука — каза момичето. — Мразя паметниците от войната, макар че се отнасям с почит към тях.

— И аз не ги обичам — отговори полковникът. — Нито процеса, който доведе до тяхното изграждане. Някога гледала ли си това откъм тази страна?

— Не. Но бих искала да зная.

— По-добре е да не знаеш. Яж си пържолата, преди да е изстинала, и ми прости, че говоря за моя занаят.

— Ненавиждам го, но го обичам.

— Смятам, че споделяме едни и същи чувства. Но какво мисли моят сипаничав съотечественик там, през три маси?

— За следващата си книга или за това, какво е казано в „Бедекера“.

— Ще се разходим ли с гондола на вятъра след вечеря?

— Би било чудесно.

— Трябва ли да кажем на сипаничавия къде отиваме? Мисля, че има същите дупки и в сърцето, и в душата, а може би и в своето любопитство.

— Нищо няма да му казваме. Gran Maestro може да му предаде всички сведения, които пожелаем.

След това тя започна да дъвче пържолата си и попита:

— Дали е вярно, че след петдесетгодишна възраст животът на човека е изписан на лицето му?

— Едва ли. При мен поне не е така.

— Ти — каза тя. — Ти!

— Хубава ли е пържолата? — попита полковникът.

— Чудесна е. А твоят ескалоп?

— Много крехък, а сосът изобщо не е сладък. Харесват ли ти зеленчуците?

— Цветното зеле е хрускаво като целина.

— Трябваше да си поръчаме целина. Но мисля, че няма, иначе Gran Maestro щеше да ни донесе.

— Нали ни е приятно да се храним? Колко хубаво би било, ако можехме да се храним винаги заедно.

— Аз ти предложих.

— Хайде да не говорим за това.

— Добре — съгласи се полковникът. — А също съм решил: ще напусна армията и ще живея в този град много скромно с пенсията си.

— Прекрасно! Как изглеждаш в цивилни дрехи?

— Ти си ме виждала.

— Знам, скъпи мой. Казах го на шега. И ти понякога си правиш груби шеги, нали?

— Ще изглеждам добре, ако тук има добър шивач.

— Тук не, но в Рим има. Може ли да отидем заедно с кола до Рим и да поръчаме дрехите?

— Да. Ще живеем край града, във Витербо, а в Рим ще ходим само за пробите и да вечеряме. После ще се връщаме през нощта.

— Ще се срещаме с кинозвезди, ще ги обсъждаме и може би няма да пием с тях?

— Ще ги срещаме с хиляди.

— Ще присъствуваме ли, когато се женят за втори или трети път и папата ги благославя?

— Ако проявяваш интерес към тези неща.

— Не. Това е една от причините, за да не мога да се оженя за теб.

— Разбирам. Благодаря ти.

— Но ще те обичам, каквото и да означава това — а ти и аз знаем много добре какво означава то — докато сме живи и след това.

— Не мисля, че ще можеш да обичаш много, когато си мъртва — отговори полковникът.

Той започна да яде ангинара си, като вземаше лист по лист и потапяше месестата му страна в дълбоката купа със sauce vinaigrette67.

— Не знам дали и ти ще можеш — каза момичето. — Но аз ще се опитам. Не се ли чувствуваш по-добре, когато си обичан?

— Да. Чувствувам се, сякаш съм поставен на някакъв гол хълм, толкова твърд, че не може да се копае, а навсякъде скалите са солидни, но без издатини и ръбове, и изведнъж, вместо да съм гол, съм брониран. Брониран, а осемдесет и осем милиметровите68 ги няма.

— Би трябвало да разкажеш това на нашия приятел, писателя с лунните кратери по лицето, за да го запише довечера.

— Би трябвало да го разкажа на Данте, ако той беше тук — подхвърли полковникът, който изведнъж се разбушува като морето, когато връхлита екваториален шквал: — Щях да му обясня какво бих направил, ако съм качен в бронирана кола при такива обстоятелства.

Точно тогава барон Алварито влезе в столовата. Той ги търсеше и тъй като беше ловец, ги видя веднага.

Приближи се до масата, целуна ръка на Рената и каза:

— Ciao, Рената.

Доста висок, отлично сложен, в елегантен костюм, той беше най-стеснителният човек, когото полковникът познаваше — стеснителен не от невежество, нито от неудобство или от някакъв недостатък, а по природа, както някои животни — например антилопата бонго, която никога няма да видиш в джунглата и трябва да я ловиш с кучета.

— Господин полковник — каза той и се усмихна, както може да се усмихне само един много стеснителен човек.

Това не беше спокойната усмивка на самоуверения, нито бързата, язвителна усмивка на изключително дръзкия и на злодея. Нямаше нищо общо с равнодушната, изкуствена усмивка на проститутката или на политика. Тя беше удивителната, необичайната усмивка, която извира от тъмната дълбина вътре в човека — по-дълбока от кладенец, дълбока, колкото най-дълбоката мина.

— Мога да остана само за минута. Дойдох да ви кажа, че вероятно времето ще бъде добро за лов. Патиците долитат на големи ята от север. Сред тях има и много едри. От онези, които харесвате — отново се усмихна той.

— Седни, Алварито, моля!

— Не — каза барон Алварито. — Можем да се срещнем в гаража в два и половина, ако искате. Вие сте с колата си, нали?

— Да.

— Е, много добре. Щом тръгнем по това време, ще можем да видим патиците вечерта.

— Великолепно — каза полковникът.

— Ciao, Рената. Довиждане, господин полковник. До два и половина.

— Познаваме се от деца — каза момичето. — Но той е с около три години по-възрастен от мен. Родил се е много възрастен.

— Да, зная. Той ми е добър приятел.

— Мислиш ли, че твоят сънародник го е търсил в „Бедекера“?

— Откъде да знам — отговори полковникът. — Gran Maestro — попита той, — моят знаменит сънародник потърси ли барона в „Бедекера“?

— Да си кажа правата, полковник, не съм го видял да отваря своя „Бедекер“, докато се хранеше.

— Ще му пишем шестица — каза полковникът. — А сега виж какво, смятам, че виното „Валполичела“ е по-добро, когато е младо. То не е grand vin69 и когато се бутилира и отлежи, дава утайка. Съгласен ли си?

— Да.

— Тогава какво да правим?

— Полковник, знаеш, че в един голям хотел виното трябва да струва пари. Не можеш да намериш „Пинард“ в „Риц“. Предлагам да вземем няколко fiascos от хубавото. Можеш да кажеш, че е от именията на графиня Рената и са ти го изпратили като подарък. Ще го прелея в гарафи. Така ще имаме по-добро вино и ще направим внушителна икономия. Ще обясня, ако искаш, на управителя. Той е много добър човек.

— Обясни му — отговори полковникът. — И той не е човек, който пие виното заради етикетите.

— Разбрано. Междувременно можете да пиете това. Знаете ли, не е лошо.

— Да — съгласи се полковникът. — Но не е „Шембертен“.

— А какво пиехме някога?

— Всичко — каза полковникът. — Сега обаче се стремя към съвършенство, но не към абсолютно съвършенство, а към това, което е по джоба ми.

— И аз се стремя към него — отговори Gran Maestro. — Но съвсем напразно. Какво искате, за да завършите вечерята?

— Сирене — каза полковникът. — Ти какво искаш, дъще?

Откакто беше видяло Алварито, момичето седеше тихо и някак си затворено в себе си. Нещо и минаваше през ума, а това беше един прекрасен ум. Но за миг тя не беше с тях.

— Сирене — отговори тя. — Моля!

— Какво сирене?

— Донеси от всичките и ние ще си изберем — каза полковникът.

Gran Maestro си отиде, а полковникът попита:

— Какво ти е, дъще?

— Нищо. Никога нищо. Както винаги нищо.

— Би трябвало да излезеш от това състояние. Нямаме време за такива луксове.

— Да. Съгласна съм. Ще се заемем със сиренето.

— Да го изядем ли като топъл хляб?

— Не — каза тя, защото не разбра разговорния израз, но разбра точно какво искаше да каже той, защото се досети. — Сложи си дясната ръка в джоба.

— Добре — съгласи се полковникът. — Ще те послушам.

Сложи дясната си ръка в джоба и напипа това, което беше там, първо с върховете на пръстите, после с вътрешната им част. И с дланта на ръката си, на ранената ръка.

— Извинявай — каза тя. — А сега отново да се веселим. Ще се посветим щастливо на сиренето.

— Отлично. Чудя се какво ли сирене имат?

— Разкажи ми за последната война — помоли момичето. — После ще се разходим с нашата гондола в студения вятър.

— Не беше много интересно. За нас, разбира се, тези неща винаги са интересни. Но имаше само три, може би четири фрази, които бяха наистина интересни за мене.

— Защо?

— Сражавахме се срещу победен враг, чиито съобщения бяха унищожени. Разбихме на книга много дивизии, но те бяха призрачни. Не истински. Бяха унищожени от нашата тактическа авиация, преди да са успели да се организират. Много трудно беше само в Нормандия поради релефа, а също когато направихме пробив и трябваше да го задържим и от двете страни, за да могат да преминат бронираните войски на Джорджи Патън.

— Как се прави пробив, за да преминат бронираните войски? Разкажи ми, моля те.

— Първо се сражаваш, за да завземеш града, разположен на кръстопът, където се пресичат всички главни пътища. Да го наречем Сен Ло. След това трябва да се отварят пътищата, като се завземат други градове и села. Врагът си има главна отбранителна линия, но не може да хвърли своите дивизии в контраатака, защото изстребителите-бомбардировачи ги засичат по пътищата. Отегчаваш ли се? Аз се отегчавам до смърт.

— Не, не се отегчавам. Никога досега не съм чувала за това да се говори разбираемо.

— Благодаря ти — каза полковникът. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш още за тъжната наука?

— Моля те. Знаеш, че те обичам и искам да я споделя с тебе.

— Никой с никого не споделя този занаят — каза й полковникът. — Просто ти казвам как става. Мога да вмъкна случки, за да го направя интересно или правдоподобно.

— Хайде, моля те.

— Завземането на Париж не беше нищо особено. Емоционално преживяване, а не военна операция. Убихме няколко машинописки и войниците, оставени от немците, както винаги, за да прикриват отстъплението. Навярно са решили, че вече няма да им трябват дяволски много чиновници и са ги оставили като войници.

— Нима това не беше голяма победа?

— Хората на Леклерк, друг един негодник от трета или четвърта величина, чиято смърт отпразнувах с бутилка от две кварти „Перие Жуе Брют“, 1942 година, изстреляха сума патрони, за да придадат важност на събитието и защото брагодарение на нас имаха с какво да стрелят. Но не се получи.

— Ти взе ли участие?

— Да — каза полковникът. — Мисля, че мога смело да кажа, да.

— И не ти ли направи огромно впечатление? В края на краищата това е бил Париж и не на всеки се е отдавала възможност да го завзема.

— Самите французи го бяха завзели четири дни преди това. Но по великия план на щаба с название ВЩСЕВ, Върховен, обърни внимание на думата, щаб на съюзните експедиционни войски, включващ всички военни политици от тила, които носеха белега на срама, изобразяващ нещо пламтящо, а ние — четирилистна детелина, като отличителен знак, а и за щастие, този щаб наистина имаше гениален план, градът трябваше да бъде обкръжен. Така че ние не можехме просто да го завземем. Трябваше да чакаме да пристигне евентуално генерал или маршал Бърнърд Лбу Монтгомъри, който не беше в състояние да запуши дори пробива при Фалез, а да се придвижи му се стори трудно и не можа да пристигне навреме при нас.

— Сигурно ви е липсвал — каза момичето.

— О, да — отговори полковникът. — Ужасно.

— Но нима нямаше нещо благородно или нещо наистина радостно?

— Имаше, разбира се — каза й полковникът. — Сражавахме се от Ба Медон през Порт дьо Сен-Клу по улици, които познавах и обичах, от нашите нямаше нито един убит, нанесохме възможно най-малко щети. На Етоал плених иконома на Елза Максуъл. Това беше една много сложна операция. Срещу него имаше обвинение, че е японски снайперист. Ново двайсет. Беше набеден, че е убил няколко парижани. Изпратихме трима души на покрива, където беше намерил подслон, но се оказа, че е от Индокитай.

— Малко по малко започвам да разбирам. Но това е обезсърчително.

— Винаги е адски обезсърчително. Но в този занаят човек не трябва да има сърце.

— Мислиш ли, че е било същото по времето на великите капитани?

— Сигурен съм, че е било още по-лошо.

— Но ти си получил раните в ръката честно?

— Да. Съвсем честно. На каменист, гол хълм.

— Моля те, дай да я докосна — каза тя.

— Само внимавай около средата. Там е разцепена и все още може да се отвори.

— Трябва да пишеш — каза момичето. — Говоря ти сериозно. За да знаят хората за тези неща.

— Не — възрази полковникът. — Нямам талант за това и знам прекалено много. Почти всеки лъжец пише по-убедително от човека, който е бил там.

— Но други войници са писали.

— Да. Морис Саксонски. Фридрих Велики. Господин Тсюн Тсю.

— Става въпрос за военни — наши съвременници.

— Каза „наши“ непринудено. Но на мен това ми хареса.

— Нима не са писали много съвременни военни?

— Безспорно. А ти чела ли си ги?

— Не. Чела съм главно класиците, чета и илюстрованите списания заради клюките. И писмата ти.

— Изгори ги — каза полковникът. — Те не струват нищо.

— Моля те. Не бъди груб.

— Няма. Какво да ти кажа, така, че да не те отегча?

— Разкажи ми за времето, когато си бил генерал.

— О, това ли — каза той и направи знак на Gran Maestro да донесе шампанско.

Беше „Рьодерер Брут“ от 1942 г. и той го обичаше.

— Когато си генерал, живееш във фургон, твоят началник-щаб също живее във фургон и си имаш уиски „Бърбън“, а другите войници нямат. Твоите началници на отдели живеят в КП70. Бих ти обяснил какво представляват началниците на отдели, но това ще те отегчи. Бих ти разказал за началниците на първия, втория, третия, четвъртия и петия отдел, а немците имат и шести. Но ще се отегчиш. Освен това имаш и карта, покрита с пластмаса, а на нея са означени три полка, всеки включва по три батальона. Всичко това е отбелязано с цветен молив.

Има гранични линии, така че когато батальоните преминат границите си, да не се сражават един срещу друг. Батальонът се състои от пет роти. Всичките би трябвало да са добри, но някои са добри, а други — не много. Разполагаш с дивизионна артилерия, танков батальон и много резервни части. Живееш по координати.

Той изчака, докато Gran Maestro наливаше „Рьодерер Брут“ 42.

— От корпуса, cuerpo d’Armata — преведе той хладно, — ти казват какво трябва да правиш, а после сам решаваш как. Диктуваш заповедите или най-често ги предаваш по телефона. Наказваш хора, които уважаваш, за да ги накараш да вършат съвсем невъзможни неща, но за тях има заповед. Също така трябва да мислиш упорито, да стоиш до късно буден и да ставаш рано.

— И ти няма да опишеш това?! Дори и само за да ми доставиш удоволствие?

— Не — каза полковникът. — Момчетата, които бяха чувствителни и се побъркаха, но запазиха истинските първи впечатления от своя боен ден или от своите три, а дори и четири дни, пишат книги. Те са хубави книги, но могат да бъдат скучни, ако си бил там. После други пишат, за да спечелят бързо от войната, в която никога не са воювали. Това са тези, които тичаха в тила, за да съобщят новините. А новините едва ли бяха точни. Но те тичаха бързо с тях. Професионалните писатели си имаха служби, които им попречиха да воюват, и те писаха за боевете, останали неразбираеми за тях, така, сякаш са били там. Не зная в коя категория грехове влиза това.

Един лъскав капитан от флотата, който не можеше да командува дори платноходка, също писа за дълбоката същност на Грандиозния план. Всеки ще напише своята книга рано или късно. Човек може да попадне и на някоя хубава. Но аз не пиша, дъще.

Той направи знак на Gran Maestro да напълни чашите.

— Gran Maestro — каза той, — обичаш ли да воюваш?

— Не.

— Но ние воювахме?

— Да. Прекалено много.

— Как си със здравето?

— Прекрасно, ако не се смята язвата и едно малко сърдечно неразположение.

— Не е възможно — каза полковникът, а сърцето му се качи в гърлото и той почувствува, че го задушава. — Каза ми само за язвата.

— Е, добре, сега вече знаеш — отговори Gran Maestro и не довърши изречението, а се усмихна със своята най-хубава и най-ясна усмивка, която блесна така ярко, както изгрява слънцето.

— Колко пъти?

Gran Maestro вдигна два пръста, както би направил човек, когато залага по-голямата сума там, където има предимство, а залагането става с кимване.

— Аз водя — каза полковникът. — Но хайде да не бъдем зловещи. Попитай доня Рената дали иска още от това отлично вино.

— Ти не си ми казал, че е имало още — намеси се момичето. — Длъжен си да ми кажеш.

— Нищо не е имало, откакто бяхме заедно за последен път.

— Мислиш ли, че е заради мене? Ако е така, бих дошла, просто ще бъда с тебе и ще се грижа за тебе.

— Това е само един мускул — каза полковникът — Само че главният. Работи перфектно, като автомат. Бедата е там, че не можеш да го изпратиш на представителя на фирмата, ако се развали. Просто не разбираш кога спира. Ти си мъртъв.

— Моля те, не говори за това.

— Ти ме помоли — каза полковникът.

— А онзи сипаничав мъж с лице като от карикатура? Той няма ли такова нещо?

— Няма, разбира се — отговори й полковникът. — Ако е посредствен писател, ще живее вечно.

— Но ти не си писател. Откъде знаеш това?

— Не съм, слава богу. Но съм чел книги. Докато не сме женени, имаме време за четене, може би не толкова много, колкото един моряк от търговската флота, но достатъчно. Мога да различа един писател от друг и ти казвам, че посредственият живее дълго. Всички трябва да получават възнаграждение за дълголетие.

— Можеш ли да ми разкажеш някакви случки и да спрем да говорим за това, защото то е моята истинска болка?

— Мога да ти разкажа стотици. И всичките истински.

— Разкажи ми само една. След това ще довършим виното и ще отидем на гондолата.

— Смяташ ли, че няма да ти бъде студено?

— Не, няма.

— Не зная какво да ти разкажа. Всичко за войната отегчава онези, които не са воювали в нея. Освен измислиците на лъжците.

— Бих искала да науча за завземането на Париж.

— Защо? Понеже ти казах, че приличаш на Мария-Антоанета в двуколката?

— Не. Бях поласкана от това, а и знам, че малко си приличаме с нея в профил. Но никога не съм била в двуколка и бих искала да чуя за Париж. Когато обичаш някого и той е твоят герой, приятно ти е да слушаш за местата, където е бил, и за нещата, които е правил.

— Моля те, обърни си главата и аз ще ти разкажа. Gran Maestro, има ли нещо в тази нещастна бутилка?

— Не — отговори Gran Maestro.

— Тогава донеси друга.

— Вече съм изстудил една.

— Добре. Сервирай я: И така, дъще, ние се отделихме от колоната на генерал Леклерк при Кламар. Те се отправиха към Монтруж и Порт д’Орлеан, а ние — направо към Ба Медон и превзехме моста на Порт дьо Сен-Клу. Не е ли прекалено подробно и не те ли отегчава?

— Не.

— По-добре би било, ако имаше карта.

— Продължавай.

— Превзехме моста, поставихме предмостово укрепление на другата страна на реката и изхвърлихме германците, които го бяха отбранявали — и живите, и мъртвите — в Сена. — Той спря. — Тяхната отбрана, разбира се, беше формална. Те би трябвало да го взривят. Хвърлихме тези германци в Сена. Мисля, че всичките бяха чиновници.

— Продължавай.

— На другата сутрин бяхме информирани, че германците имат силни позиции на различни места, артилерия на Мон Валериан, и че по улиците бродят танкове. Част от това беше истина. Също така бяхме помолени да не влизаме прекалено бързо, защото генерал Леклерк трябваше да завземе града. Аз отстъпих пред тази молба и влязох толкова бавно, колкото можах.

— Как правиш това?

— Задържаш атаката с два часа и пиеш шампанско — винаги когато ти бъде предложено от патриоти, колаборационисти или ентусиасти.

— А нима нямаше нищо прекрасно или величаво, както е в книгите?

— Имаше, разбира се — самият град. Хората бяха много щастливи. Стари генерали крачеха из улиците в извадените от нафталина униформи. Ние също бяхме много щастливи, защото не трябваше да се бием.

— Изобщо?

— Само три пъти. И то съвсем не сериозно.

— И само толкова ли трябваше да се биете, за да завземете такъв един град?

— Дъще, ние се бихме дванайсет пъти след Рамбуйе, за да влезем в града. Но само два случая си струва да бъдат наречени битки. При Тусю льо Нобл и при Льо Бю. Останалите бяха просто необходими както гарнитурата за ястието. В действителност на мен не ми се наложи да се бия въобще, ако се изключат онези две места.

— Кажи ми някои истини за воюването.

— Кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те. Можеш да го публикуваш в „Газетино“, ако искаш. Обичам твоето силно, сухо тяло и странните ти очи, които ме плашат, когато станат зли. Обичам ръката ти и всички твои ранени места.

— Трябва да се опитам да ти кажа нещо много хубаво. Първо мога да те уверя, че те обичам. Точка.

— Защо не си купиш красиви стъклени съдове? — попита внезапно момичето. — Можем да отидем заедно в Мурано.

— Не разбирам нищо от стъклени съдове.

— Аз бих могла да те науча. Ще бъде забавно.

— Живея прекалено скитнически живот, за да имам хубави стъклени съдове.

— Да, но когато се пенсионираш и дойдеш да живееш тук?

— Тогава ще купим.

— Искам сега.

— И аз, само че утре отивам на лов за патици, а тази вечер си е тази вечер.

— Може ли и аз да дойда на лов?

— Само ако Алварито те покани.

— Мога да го накарам да ме покани.

— Съмнявам се.

— Не е любезно да се съмняваш в това, което дъщеря ти казва, след като е достатъчно голяма, за да си позволява да лъже.

— Добре, дъще. Оттеглям съмнението.

— Благодаря. И все пак няма да дойда, за да не ви досаждам. Ще остана във Венеция и ще отида на църква с мама и с нейната и моята леля, след това ще навестя и моите бедняци. Аз съм единствено дете, така че имам много задължения.

— Винаги съм се чудил как прекарваш времето си.

— Ето така. Също ще накарам прислужницата си да ми измие косата и да ми направи маникюр и педикюр.

— Не можеш да направиш това, защото ловът е в неделя.

— Тогава в понеделник. В неделя ще чета всички илюстровани списания, включително и неприличните.

— Може би в тях ще има снимки на мис Бергман. Все още ли искаш да приличаш на нея?

— Вече не. Искам да приличам на себе си, само че да бъда много, много по-добра и ти да ме обичаш. Също така — каза тя внезапно, съвсем открито — искам да приличам на теб. Може ли тази вечер мъничко да приличам на теб?

— Разбира се. В кой град сме в края на краищата?

— Във Венеция, най-хубавия град според мен.

— Съгласен съм. И ти благодаря, че не искаш да ти разказвам повече случки от войната.

— О, ти трябва да ми ги разкажеш по-късно.

— Трябва? — попита полковникът и в странните му очи се появи жестокост и решителност, сякаш дулото на танк се насочваше към него. — Трябва ли каза, дъще?

— Да. Но не исках да го кажа по този начин. Или, ако съм сбъркала, извинявай. Исках да кажа: Моля те, би ли ми разказал по-късно още действителни случки? И би ли ми обяснил нещата, които не разбирам?

— Можеш да използуваш трябва, ако искаш, дъще. Да върви по дяволите!

Той се усмихна и очите му станаха мили, колкото можеха, а това не означаваше, че бяха много мили — и той го знаеше. Но сега не му оставаше нищо друго, освен да се опита да бъде мил към своята последна, истинска и единствена любов.

— Всъщност нямам нищо против, дъще. Моля те, повярвай ми. Знам какво е да командуваш и на твоята възраст аз изпитвах особено удоволствие, когато го вършех.

— Но аз не искам да командувам. — Независимо от нейното решение да не плаче, очите й бяха влажни. — Искам да ти служа.

— Знам. Но искаш също и да командуваш. В това няма нищо лошо. Всички хора като нас искат.

— Благодаря ти, че каза „като нас“.

— Не беше трудно да го кажа — отговори полковникът и добави: — дъще.

Точно в този момент дойде портиерът и каза:

— Извинете, господин полковник. Навън чака един човек, мисля, че е ваш слуга, госпожо, с един доста голям пакет за полковника. Да го оставя ли долу или да кажа да го качат в стаята ви?

— Да го качат в стаята ми — каза полковникът.

— Моля те — намеси се момичето, — не може ли да го видим сега? Не се интересуваме от никого тук, нали?

— Разопаковай го и го донеси тук.

— Добре.

— А после можеш да кажеш да го качат много внимателно в стаята ми и да го опаковат добре за пренасяне утре по обед.

— Слушам, господин полковник.

— Иска ли ти се да го видиш? — попита момичето.

— Много — каза полковникът. — Gran Maestro, донеси още от този „Рьодерер“, моля те, и постави един стол така, че да можем да погледаме един портрет — ние сме големи поклонници на изобразителното изкуство.

— Няма повече студен „Рьодерер“, но ако желаете „Перие Жуе“…

— Донеси — каза полковникът и добави: — моля. Няма да говоря като Джорджи Патън — обърна се той към момичето. — Не трябва. А освен това той е мъртъв.

— Бедният човек!

— Да. Беден човек през целия си живот. Макар и доста богат, що се отнася до пари и танкове.

— Имаш ли нещо против танковете?

— Да. И по-специално не обичам хората в тях. Танковете ги правят нагли, а това е първата крачка към страха, имам предвид истинския страх. Може би е малко усложнено и от клаустрофобията.

След това той я погледна и се усмихна; съжаляваше, че бе я закарал на дълбокото, сякаш беше пуснал начинаещ плувец, свикнал да плува на плитко край някой полегат бряг, в прекалено дълбока вода, и се опита да й вдъхне отново увереност:

— Прости ми, дъще. Повечето от това, което казвам, е несправедливо. Но е по-вярно от нещата, които ще прочетеш в спомените на генералите. След като човек получи една или повече звезди, за него става така трудно да се добере до истината, както е било трудно на нашите праотци да се доберат до светия Граал.

— Но ти си бил генерал.

— Не бог знае колко дълго — каза полковникът. — Но, виж, капитаните — продължи генералът — знаят точната истина и могат най-добре да ти я кажат. Ако не могат, ги разжалват.

— А ти щеше ли да ме разжалваш, ако лъжех?

— Зависи от това за какво лъжеш.

— Няма да лъжа за нищо. Не искам да бъда разжалвана. Звучи ужасно.

— Ужасно е — каза полковникът. — Изпращаш ги в тила, за да бъдат разжалвани, с единайсет екземпляра обяснение защо трябва да бъде извършено това, като подписваш всеки един от тях.

— Много ли си разжалвал?

— Доста.

Портиерът влезе в залата с портрета, носеше го в голямата му рамка и приличаше на кораб, който се движи с прекалено много платна.

— Донеси два стола — каза полковникът на младшия келнер — и ги сложи там. Гледай платното да не докосва столовете. И го дръж да не се хлъзне. — А после се обърна към момичето: — Ще трябва да сменим тази рамка.

— Знам. Не съм я избирала аз. Вземи го без нея, а следващата седмица ще изберем хубава рамка. А сега погледни — не рамката, а това, което той казва или не казва за мене.

Портретът беше хубав: нито сух, нито снобски, нито стилизиран, нито модернистичен. Така човек би искал да нарисуват момичето му, ако Тинторето беше тук — в противен случай щеше да се задоволи с Веласкес. Но нито единият, нито другият рисуваха така. Това беше просто един портрет, нарисуван чудесно, както все още понякога се случва в наше време.

— Прекрасен е — каза полковникът. — Наистина е прекрасен.

Портиерът и младшият келнер го държаха и го гледаха отстрани. Gran Maestro му се възхищаваше нескрито. През две маси от тях американецът го възприемаше с журналистическо око, чудейки се кой го е нарисувал. Към всички останали платното беше с гръб.

— Прекрасен е — каза полковникът. — Но ти не можеш да ми го дадеш.

— Вече съм ти го дала. Сигурна съм, че косата ми никога не е покривала раменете ми.

— А аз мисля, че ги е покривала.

— Мога да я оставя толкова дълга, ако искаш.

— Опитай. Ах ти, чудна хубост! Обичам те много. Тебе и нарисуваната на платното.

— Кажи на келнерите, ако искаш. Сигурна съм, че няма да бъдат кой знае колко учудени.

— Отнеси платното горе в стаята ми — каза полковникът на портиера. — Благодаря ти много, че го донесе тук. Ако цената е изгодна, ще го купя.

— Изгодна е — отговори момичето. — Да ги накараме ли да го отнесат със столовете и специално да го покажат на твоя сънародник? Gran Maestro би могъл да му даде адреса на художника и той навярно ще го посети в ателието.

— Това е много красив портрет — каза Gran Maestro. — Но трябва да бъде отнесен в стаята. Не бива да се оставя изпитият „Рьодерер“ или „Перие Жуе“ да говорят за него.

— Отнеси го в стаята, моля.

— Каза „моля“, без да направиш пауза.

— Благодаря ти. Портретът толкова ме развълнува, че не съм съвсем отговорен за думите си.

— Нека и двамата да не бъдем отговорни за нищо.

— Готово — съгласи се полковникът. — В действителност Gran Maestro има чувство за отговорност за всичко. И винаги е имал.

— Не — каза момичето. — Мисля, че той постъпи така не само от чувство за отговорност, но и от злоба. Знаеш ли, в този град всеки посвоему е злобен. Мисля, че той просто не искаше този човек да хвърли дори и журналистически поглед на щастието.

— Каквото и да означава то.

— Научих този израз от тебе, а сега ти го възприе от мене.

— Така става обикновено. Загубваш в Чикаго това, което спечелваш в Бостън.

— Нищо не разбирам.

— Много е трудно за обяснение — каза полковникът. И добави: — Ами, разбира се, че не е. Основният ми занаят е да разяснявам. Трудно било за обяснение, по дяволите! То е както професионалния футбол, calcio71. Загубваш в Торино това, което спечелваш в Милано.

— Не обичам футбола.

— И аз — каза полковникът. — Особено мачовете между армията и флотата, а също и когато най-висшите офицери употребяват термини от американския футбол, така че само те да се разбират за какво говорят.

— Мисля, че ще прекараме добре тази вечер. При каквито и да било обстоятелства.

— Да вземем ли новата бутилка в гондолата?

— Да. Но с дълбоки чаши. Ще кажа на Gran Maestro. Хайде да си вземем палтата и да тръгваме.

— Добре. Изпивам лекарството, разписвам се на сметката и тръгваме.

— Жалко, че не мога да пия лекарството вместо теб.

— Дяволски съм щастлив, че не можеш — каза полковникът. — Ние ли ще изберем гондолата или да кажем да докарат някоя на пристана?

— Хайде да рискуваме и да кажем да докарат някоя.

Какво ще загубим?

— Нищо, смятам. Вероятно нищо.