Отвъд реката, сред дърветата

Глава седма

Барът беше в дъното на фоайето на „Грити“, макар че фоайе, помисли полковникът, не е точната дума, с която може да се нарече тази привлекателна входна зала. Май Джото беше дал дефиниция на окръжността, помисли той. Не, това е в математиката. Той помнеше и харесваше най-много следния анекдот за художника: „Беше лесно“ — казал Джото, след като начертал правилна окръжност. От кого, по дяволите, беше чул това и къде?

— Добър вечер. Таен съветнико — каза той на бармана, който не беше щатен член на Ордена, но полковникът не искаше да го обиди. — Какво мога да направя за теб?

— Пийте, господин полковник.

Полковникът погледна през прозорците и вратата на бара към водите на Канале Гранде. Виждаше се високият черен стълб, на който завързваха гондолите, и зимната светлина на късния следобед върху брулената от вятъра вода. Отвъд Канала беше старият Дворец; един шлеп, черен и внушителен, се движеше нагоре по Канала, широкият му нос тласкаше вълната, макар че вятърът не беше насрещен.

— Приготви ми много сухо мартини — каза полковникът. — Двойно.

Точно в този момент в бара влезе оберкелнерът. Беше в официално облекло на главен келнер. Притежаваше нравствена красота, както би трябвало да бъде при всеки човек. Усмивката му извираше от сърцето или оттам, където е центърът на тялото, и се появяваше, искрена и красива, на повърхността — лицето.

Имаше изящно лице с дълъг прав нос, какъвто имат хората от онази част на Венето, където се беше родил той, ласкави, весели, честни очи и благородна, присъща на възрастта му бяла коса — беше с две години по-възрастен от полковника.

Приближи се, усмихвайки се мило, и в същото време затворнически, защото двамата имаха много общи тайни, и протегна длан — едра, дълга, силна, широка, добре поддържана, както подобаваше и беше необходимо за неговата длъжност, а полковникът протегна своята — два пъти простреляна и леко обезформена. Така беше осъществена връзката между двамата стари жители на Венето, двамата мъже и братя, обединени от членството си в човешкия род, единствения клуб, където всеки от тях плащаше членски внос, и в същото време братя, свързани от любовта си към една стара страна, видяла много сражения, страна, винаги победоносна в поражението, която и двамата бяха отбранявали в младостта си.

Ръкуването им продължи само толкова, колкото беше нужно, за да почувствуват здраво връзката и удоволствието от срещата. После Maitre d’Hotel25 възкликна:

— Господин полковник!

Полковникът отговори:

— Gran Maestro26!

След това го покани да пийнат заедно, но и Maitre d’Hotel каза, че е на работа. Беше невъзможно и забранено.

— … е забранено — каза полковникът.

— Разбира се — отговори Gran Maestro, — но всеки трябва да изпълнява задължението си, а тук правилата са умерени и ние сме длъжни да ги спазваме, особено аз.

— Ненапразно си Gran Maestro — каза полковникът.

— Донеси ми едно малко „Карпано punto e mezzo“27 — каза Gran Maestro на бармана, който все още не беше член на Ордена поради някаква незначителна, неопределена, неформулирана причина. — Да пием за ordine28.

И така, нарушавайки наредбите и принципите на поведение, забравяйки за личния пример, полковникът и Gran Maestro гаврътнаха питието си. Не бързаха, а и Gran Maestro не се притесняваше. Те просто го изпиха наведнъж.

— А сега да обсъдим работите на Ордена — каза полковникът. — Нали сме в тайната стая?

— Да — отсече Gran Maestro. — Или аз я обявявам за тайна стая.

— Продължавай — каза полковникът.

Орденът — чисто фиктивна организация — беше основан в серия от разговори между Gran Maestro и полковника. Името му беше El Ordine Militar, Nobile у Espirituoso de los Caballeros de Brusadelli29. Полковникът и оберкелнерът говореха испански, и тъй като смятаха този език за най-подходящ при основаването на ордени, бяха го използували, за да назоват своя орден. Той носеше името на един особено прочут мултимилионер — милански спекулант, който не плащаше данъци. По време на бракоразводното дело, в спора за подялбата на имуществото той беше обвинил публично младата си жена, че го е лишила от разсъдък посредством своите необичайни сексуални изисквания.

— Gran Maestro — каза полковникът, — има ли някакво известие от нашия Преподобен предводител?

— Нито дума. Тези дни той мълчи.

— Сигурно мисли.

— Сигурно.

— Може би крои нови, още по-забележителни и позорни действия.

— Може би. Нищо не ми е съобщил.

— Но ние можем да му вярваме.

— Докато умре — каза Gran Maestro. След това може да се пържи в ада, а ние ще тачим паметта му.

— Джорджо — каза полковникът, — дай на Gran Maestro още едно силно „Карпано“.

— Ако това е заповед каза Gran Maestro, — мога само да се подчиня.

Те се чукнаха.

— Джаксън! — извика полковникът. — Отдай се на светски удоволствия. Разрешавам ти да идваш тук за храна. Не искам да те виждам до утре преди единайсет часа във фоайето, освен ако изпаднеш в беда. Имаш ли пари?

— Тъй вярно, сър — каза Джаксън и си помисли: Старият кучи син наистина е смахнат, както се говори. Би могъл да ме повика, вместо да ми крещи.

— Изчезвай от погледа ми — каза полковникът.

Джаксън беше влязъл в бара и стоеше пред него в нещо, наподобяващо позата мирно.

— Омръзна ми да те гледам, защото се тревожиш, а не се забавляваш. За бога, развесели се малко.

— Слушам, сър.

— Разбра ли какво казах?

— Тъй вярно, сър!

— Повтори.

— Роналд Джаксън, пети взвод, личен номер 100678, ще се яви във фоайето на хотел „Грити“ в единайсет часа утре сутринта, не зная датата, сър, и няма да се мярка пред очите на господин полковника, а ще се забавлява. Или — добави той — ще направи всякакви разумни опити да постигне това.

— Извинявай, Джаксън — каза полковникът. — Аз съм…

— Разрешете да не се съглася с господин полковника — отговори Джаксън.

— Благодаря ти, Джаксън. Може и да не съм. Надявам се, че си прав. А сега спасявай се. Дадоха ти стая в хотела, или са длъжни да ти дадат, и можеш да идваш тук за храна. Опитай се да се забавляваш.

— Слушам, сър.

Когато той излезе, Gran Maestro попита полковника:

— Какво е момчето? Един от тъжните американци?

— Да — отговори полковникът. — Боже, колко много такива имаме! Мрачни, самодоволни, прехранени и лошо обучени. А за това, че са лошо обучени, вината е моя. Но имаме и добри момчета.

— Мислиш ли, че биха се справили като нас при Грапа, Пасубио и Басо Пиаве?

— Добрите — да. Може би по-добре. Но, виждаш ли, в нашата армия не застрелват дори за самонараняване.

— Господи! — каза Gran Maestro.

Спомниха си мъжете, решили да останат живи, без да мислят, че ако ти е писано да умреш в четвъртък, няма да умреш в петък, и как един войник слагаше торбичка с пясък върху крака на друг войник, за да няма следи от обгаряне с барут, и стреляше в своя приятел от такова разстояние, от което, по негова преценка, би могъл да рани прасеца, без да засегне костта, а след това стреляше втори път над бруствера, за да си създаде алиби. Те знаеха това и по тази причина, а и заради истинската, основателната омраза към всички, които печелеха от войната, бяха основали Ордена.

Знаеха и двамата, съхранили обичта и уважението си един към друг, как горките момчета, които не искаха да умират, си разделяха кибрита, за да си спестят с инфекцията следващата смъртоносна фронтална атака.

Знаеха как другите момчета слагаха големите петсантимови монети под мишницата си, за да предизвикат жълтеница. Знаеха също как по-богатите момчета в разни градове си инжектираха парафин под капачката на коляното, за да не отидат на война.

Знаеха как се използува чесънът за предизвикване на някои последици, които биха ги отървали от атака, знаеха всичко или почти всичко за останалите хитрости, защото единият беше сержант, а другият — лейтенант от пехотата, и двамата се бяха сражавали при трите ключови участъка — Пасубио, Грапа и Пиаве, където всичко това имаше смисъл.

Бяха се сражавали също в предишното нелепо клане при Изонцо и Карсо. Но и двамата се срамуваха заради хората, издали заповедта за него, и го смятаха за нещо позорно и глупаво, което трябва да бъде забравено. А полковникът го помнеше само като нещо поучително. И така, сега бяха основали Ордена на Брусадели — благороднически, военен и духовен орден — и той имаше само петима членове.

— Какви са новините за Ордена? — попита полковникът Gran Maestro.

— Повишихме готвача от „Магнифисънт“ в ранг Commendatore. Той се е държал като мъж три пъти на петдесетия си рожден ден. Приех изявлението му на доверие. Никога не е лъгал.

— Наистина. Никога не е лъгал. Но това е въпрос, чиято достоверност човек трябва да провери.

— Аз му повярвах. Изглеждаше опропастен.

— Спомням си го, когато беше мъжко момче и му викахме Сваляча.

— Anch io30.

— Имаш ли някакви конкретни планове за дейността на Ордена през зимата?

— Не, Върховен командире.

— Смяташ ли, че трябва да зачетем почтения Пачарди?

— Както кажеш.

— Хайде да отложим — каза полковникът. Замисли се за момент и направи знак за още едно сухо мартини. — Мислиш ли, че можем да организираме чествуване и парад на някое историческо място, като Сан Марко или старата църква в Торчело, в чест на нашия велик патрон, преподобния Брусадели?

— Съмнявам се, че духовните власти ще разрешат това сега.

— Тогава да зарежем всички идеи за публична изява тази зима и да работим сред членовете за доброто на Ордена.

— Мисля, че това е най-разумно — каза Gran Maestro. — Ще се прегрупираме.

— А как се чувствуваш ти самият?

— Отвратително — каза Gran Maestro. — Имам ниско кръвно, язва и дългове.

— А щастлив ли си?

— Винаги. Обичам много работата си и срещам необикновени и интересни хора, предимно белгийци. Тази година пристигнаха те, вместо прелетните скакалци. Преди това бяха германците. Нали Цезар беше казал: „И най-храбрите от тях са белгийци.“ Но не и най-добре облечените.

— В Брюксел съм ги виждал доста добре облечени — каза полковникът. — Охранена, весела столица. Спечели, загуби или се оттегли.

— Трябвало е едно време да воюваме във Фландрия.

— Едно време не сме били родени — каза полковникът. — Следователно не сме могли и да воюваме.

— Вих искал да сме воювали на страната на Condottieri31 — тогава е трябвало само да се надхитри врагът, и той е отстъпвал. Ти щеше да мислиш, а аз да предавам заповедите ти.

— Щеше да е нужно да завземем няколко града, за да научим противника да уважава нашия начин на мислене.

— И щяхме да разрушим градовете, ако противникът се отбраняваше — каза Gran Maestro. — Кои градове би превзел?

— Този не. Бих превзел Виченца, Бергамо и Верона. Не непременно в тази последователност.

— Би трябвало да превземеш още два.

— Зная — каза полковникът. Сега той се почувствува отново генерал и беше щастлив. — Смятам, че ще подмина Бреша. Той сам би се предал.

— А ти как си, Върховен командире? — попита Gran Maestro, защото не разбираше нищо от превземане на градове.

Чувствуваше се като у дома в своята малка къща в Тревизо, близо до бързата река, която течеше под старите й стени. Тревите се люлееха от течението, а рибата стоеше неподвижно в убежището си и се издигаше на повърхността, за да хваща насекомите, които докосваха водата в сумрака. Чувствуваше се като у дома и във всичките военни действия, в които участвуваха части, не по-големи от рота, и ги разбираше така добре, както разбираше сервирането в малка или в голяма трапезария.

Но когато полковникът отново се превръщаше в генерал, какъвто беше някога, и започваше да мисли за неща, така далечни за него, както висшата математика за човек с познания по аритметика, той не разбираше нищо и тяхната връзка ставаше изкуствена — искаше му се полковникът да се върне към неща, известни и на двамата по времето, когато бяха лейтенант и сержант.

— А какво би направил с Мантуа? — попита полковникът.

— Не знам, господин полковник. Не знам с кого се сражаваш, нито пък с какви сили разполагаш.

— Мисля, ти каза, че сме Condottieri, разквартирувани в този град или в Падуа.

— Полковник — отговори Gran Maestro сериозно. — Честно казано, не зная какви са били Condottieri, нито как са се били тогава. Само казах, че бих искал да се сражавам под твоето командуване през онези времена.

— Вече не съществуват такива времена — каза полковникът и очарованието беше разрушено.

По дяволите, може би никога не е съществувало никакво очарование, мислеше полковникът. Върви по дяволите! — каза си той. Зарежи тези работи и бъди човек, вече си на половин век.

— Ще пиеш ли още едно „Карпано“? — попита той Gran Maestro.

— Полковник, ще ми разрешиш ли да ти откажа заради язвата?

— Да. Да. Разбира се. Момче, как ти беше името, Джорджо? Още едно сухо мартини. Secco, molto secco e doppio32.

Моят занаят, помисли си той, не е да разрушавам очарованието. Моят занаят е да убивам въоръжени хора. Необходимо е очарованието да бъде въоръжено, ако аз трябва да го разрушавам. Но ние убихме много неща, които не бяха въоръжени. Добре, разрушителю на очарованието, вземи си думите назад.

— Gran Maestro — каза той, — ти сега си Gran Maestro на… Condottieri.

— Те бяха… преди много години, Върховен командире.

— Точно така! — съгласи се полковникът.

Но очарованието беше разрушено.

— Ще се видим за вечеря — каза полковникът. — Какво има?

— Ще имаме всичко, което пожелаеш, а ако нещо нямаме, ще изпратя да го донесат.

— Имате ли пресни аспержи?

— Знаеш, че през този месец нямаме. Карат ги през април, и то от Басано.

— Тогава измисли нещо и аз ще го ям — каза полковникът.

— Колко души ще бъдете? — попита le Maitre d’Hotel.

— Двама — каза полковникът. — В колко часа затваряте le bistro33?

— Ще сервираме вечерята, когато пожелаете да се храните, господин полковник.

— Ще се опитам да бъда тук по нормално време. Довиждане, Gran Maestro — каза той, усмихна се и подаде на Gran Maestro деформираната си ръка.

— Довиждане; Върховен командире — отговори Gran Maestro и очарованието отново съществуваше, почти недокоснато.

Но то не беше почти недокоснато — полковникът знаеше това и си помисли; Защо винаги съм такова копеле, защо не мога да зарежа този военен занаят и да бъда учтив и добър човек, какъвто бих искал да бъда?

Опитвам се винаги да бъда справедлив, а съм груб и брутален и съвсем не ми е чуждо подмазването към по-висшите и към света. Би трябвало да съм по-добър човек с по-малко глиганска кръв през малкото време, което ми остава да живея. Ще опитаме тази вечер. С кого, помисли той, и къде, и господ да ми е на помощ да не се държа лошо.

— Джорджо — каза той на бармана, чието лице беше било като на прокажен, но без подутините и сребристото сияние.

Джорджо всъщност не харесваше особено полковника или може би не го беше грижа за никого, защото беше роден в Пиемонт. Това е естествено у студените хора от една погранична област. Населението на пограничните области е недоверчиво и полковникът не очакваше тези хора да му дадат нещо, което не притежаваха.

— Джорджо — каза той на бледоликия барман, — моля те, пиши всичко на моя сметка.

Излезе, вървейки, както винаги, с леко пресилена самоувереност, дори и тогава, когато не беше нужно, с вечно възобновяваното намерение да бъде учтив, почтен и добър. Поздрави портиера, негов приятел и помощник-управител, който говореше суахили, защото някога е бил пленник в Кения, много симпатичен човек, млад, енергичен, красив — той може би все още не членуваше в Ордена, но имаше голям опит.

— A cavaliere ufficiale34, който управлява това място? — попита той. — Моя приятел?

— Няма го тук — каза помощник-управителят. — Само в момента естествено — добави той.

— Поздрави го. И някой да ми покаже стаята.

— Тя е същата, в която отсядате винаги. Все още държите на нея, нали?

— Да. Погрижихте ли се за сержанта?

— Разбира се.

— Добре — каза полковникът.

Той тръгна към стаята си, придружен от момчето, което носеше куфара му.

— Оттук, господин полковник — каза то, когато асансьорът спря на най-горния етаж с леко раздрусване.

— Не можеш ли да управляваш асансьор както трябва? — попита полковникът.

— Не, господин полковник — отговори момчето. — Токът е непостоянен.