Отвъд реката, сред дърветата

Глава осемнадесета

Камериерът пъхна „Газетино“ под вратата и полковникът безшумно го взе веднага, след като вестникът премина през пролуката.

Той го пое едва ли не от ръката му. Не обичаше камериера, защото един ден го бе заварил да тършува в куфара му. Полковникът беше излязъл, но му се наложи да се върне, за да вземе забравеното шише с лекарство, а камериерът почти беше преровил куфара му.

— Мисля, че в този хотел не върви човек да извика: „Горе ръцете!“ — бе казал полковникът. — Но ти излагаш вашия град.

Мъжът, облечен в жилетка на райета, с фашистка мутра, мълчеше и полковникът го беше подканил:

— Продължавай, момче, претърси и останалата част. Аз не нося военни тайни при тоалетните си принадлежности.

Оттогава приятелството им стана съмнително и полковникът се забавляваше, опитвайки се да поема безшумно сутрешния вестник от ръката на мъжа в раираната жилетка веднага щом чуеше или видеше, че вестникът се показва изпод вратата.

— Е, добре, днес ти спечели, негоднико — каза той на най-добрия венециански диалект, който можа да си припомни в този ранен час. — Иди да се обесиш.

Но те не се бесят, мислеше той. Просто са длъжни цял живот да пъхат вестници под вратите на хората, които дори не ги мразят. Сигурно е доста труден занаят да си бивш фашист. Може пък да не е бивш фашист. Знае ли човек.

Не мога да мразя фашистите, мислеше той. Дори и фрицовете, защото, за нещастие, съм войник.

— Слушай, Портрете — каза той, — трябва ли да мразя фрицовете само заради това, че ги избиваме? Трябва ли да ги мразя като войници и като човешки същества? Според мен — прекалено лесно решение.

— Е, добре, Портрете. Забрави, че съм те питал. Забрави го. Не си още достатъчно възрастен, за да знаеш дали е така. Ти си с две години по-млад от момичето, което изобразяваш, а тя е по-млада, но и по-стара от ада — доста древно място.

— Слушай, Портрете — каза той, осъзнавайки, че отсега нататък, докато е жив, ще има на кого да говори през ранните часове, когато се събуди.

— Слушай какво ти казвам, Портрете, хайде да пратим по дяволите моя въпрос. Още си прекалено млад, за да знаеш. Това е едно от нещата, за които не трябва да се говори, дори когато са верни. Има много неща, които не мога никога да ти кажа и може би така е по-добре за мене. Вече почти е дошло времето и за мене нещо да е добре. Какво мислиш, че би било добре за мене, Портрете?

— Какво става, Портрете? — попита го той. — Огладняваш ли? Защото аз огладнях.

Натисна звънеца за келнера, който носеше закуската.

В следващите няколко часа телефонен разговор нямаше да има — той знаеше това, макар че светлината беше много силна и всяка вълна в Канале Гранде се виждаше, натежала от вятъра, с оловен цвят, а приливът разливаше вода върху стъпалата на пристана пред двореца, точно срещу стаята му.

Младите спят здраво, мислеше той. Те заслужават това.

— Защо трябва да остаряваме? — попита той келнера, който беше влязъл със стъкленото си око и менюто.

— Не знам, господин полковник. Предполагам, че това е естествен процес.

— Да, и аз мисля така. Яйца на очи. Чай и препечен хляб.

— Не искате ли нещо американско?

— Всичко американско, без мене, да върви по дяволите. Gran Maestro дойде ли?

— Той получи вашата „Валполичела“ във fiascos по два литра, а аз донесох тази гарафа с вино.

— Това се казва човек! Господи, как бих желал да му дам един полк!

— Не мисля, че би го искал в действителност.

— Да — съгласи се полковникът. — И аз самият не го искам в действителност.