Отвъд реката, сред дърветата

Глава тридесет и трета

— Ще пропусна подробностите, тъй като на теб ти се спи, а това е съвсем естествено и би трябвало да се очаква — каза полковникът.

Загледа се отново в чудатата игра на светлината върху тавана. След това погледна момичето, то беше по-хубаво от всички момичета, които изобщо някога бе виждал.

Беше виждал как хубостта идва и си отива, а когато си отива, тя сякаш лети. Момичетата, които са необикновено хубави, погрозняват по-бързо от останалите, мислеше полковникът. Но вярвам, че тази ще забави ход и ще издържи докрай. Мургавите се запазват най-дълго. Освен това тя е от благородно потекло и хубостта й може да остане вечна. Повечето от нашите прелестни хубавици продават газирана вода и не знаят фамилията на дядо си, освен, може би, ако е Шулц. Или Шлиц.

Не трябва да имаш такова отношение, продължи мислено той. Не беше изразил тези чувства на глас, защото знаеше, че момичето в никакъв случай не би ги одобрило, освен това то вече спеше здраво, свито на кълбо като котка.

— Спи спокойно, моя най-скъпа прелест, а аз ще ти разказвам, просто ей така.

Момичето беше заспало, но продължаваше да държи болната му ръка, която той презираше. Усещаше дишането й: така дишат младите, когато заспиват лесно.

Полковникът й разказа всичко, без да проговори.

И така, след като имах честта да изслушам генерал Уолтър Бедъл Смит, който обясни колко лесна ще е атаката, ние атакувахме. Участвуваха Великата червена дивизия, уверена в своята собствена слава, и Девета дивизия, която беше по-добра от нашата. Бяхме и ние, готови да атакуваме винаги, когато ни заповядат.

Ние нямахме време да четем комикси, нямахме време почти за нищо, защото винаги се придвижвахме преди зазоряване. Това не е лесно и ти трябва да зарежеш Грандиозния план и да гледаш само своята дивизия.

Носехме четирилистна детелина, която беше безсмислена за всички, освен за нас, защото я обичахме, и всеки път, когато я видя, все същото нещо става вътре в мене. Някои мислеха, че е бръшлян, но не беше бръшлян, а четирилистна детелина, която приличаше на бръшлян.

Заповедта беше да атакуваме с Великата червена дивизия — Първа пехотна дивизия на армията на Съединените щати — и те и техният тананикаш си „Калипсо“ офицер от Отдела за външна информация никога не ти даваха възможност да забравиш с кого си имаш работа. Той беше славно момче, но какво да се прави — такава му беше службата.

Идва ти до гуша от фъшкии, ако не обичаш аромата или вкуса им. Никога не съм ги обичал. Макар че като дете обичах да газя в оборски тор и да го усещам между пръстите на краката си. Но фъшкиите ме отегчават. Отегчават ме моментално и мога да ги усетя, дори когато са на повече от хиляда ярда.

И така, ние атакувахме, трите дивизии в разгърнат строй, точно там, където искаха германците. Няма да споменавам повече генерал Уолтър Бедъл Смит. Не той е подлецът. Той само даде обещанията и обясни как ще протече атаката. Предполагам, че в страна, където има демокрация, няма подлеци. Той просто дяволски не беше прав. Точка, добави той мислено.

Бяхме свалили нашивките си — чак до тиловия ешелон, — за да не може нито един фриц да разбере, че ние, трите, които той познаваше така добре, ще атакуваме. Готвехме се да атакуваме трите в разгърнат строй, без да имаме някакви резерви. Няма да се опитвам да ти обясня какво означава това, дъще. Но във всеки случай не е приятно. А мястото, в което ни предстоеше да се бием — аз го бях огледал добре, — щеше да стане нов Паскендейл от удрящите се в дърветата снаряди. Може би попресилвам, но това е моето лично мнение.

Нещастната Двайсет и осма дивизия, разположена от дясната ни страна, беше затънала от известно време там и имаше доста точна информация какви щяха да бъдат условията в тези гори. Мисля, че можеха да бъдат окачествени скромно като неблагоприятни.

Беше ни заповядано да вкараме в бой един полк, преди да започнем атаката. Това означаваше, че врагът ще вземе в плен поне един войник и е глупаво да сваляме нашивките на дивизиите. Те щяха да чакат хората с четирилистните детелини да влязат направо в ада като мулета, за да престоят там сто и пет дни. Цифрите, разбира се, не означават нищо за цивилните. Нито лък за героите от ВЩСЕВ, които никога не видяхме в тези гори. Случайно, а, разбира се, според шефовете на ВЩСЕВ тези произшествия винаги стават случайно, полкът беше разбит. Никой не беше виновен, дявол да го вземе, най-малко пък човекът, който го командуваше. С такъв човек бих се радвал да изкарам половината от пребиваването си в ада, пък и все още не е късно.

Разбира се, ще бъде чудно, ако вместо да отидем в ада, на което винаги сме разчитали, попаднем в едно от онези заведения за фрицовете, като „Валхала“, и не сме в състояние да се спогаждаме с хората там. Но, надявам се, ще можем да седнем с Ромел и Удет на някоя маса в ъгъла, като в някоя хижа за скиори. Макар че сигурно ще идем в ада, а аз дори и в него не вярвам.

Е, във всеки случай и този полк беше възстановен, както всеки американски полк, чрез попълнение. Няма да описвам как става това, тъй като винаги можеш да прочетеш в някоя книга, написана от човек от попълнението. Всичко се свежда до факта, че ти оставаш в играта, докато те ранят тежко или те убият, или полудееш и те уволнят от армията. Но аз смятам, че това е разумна система и не е по-лоша от всяка друга, като се вземат предвид трудностите при транспортирането. Непрекъснато оставаше ядро от няколко живи личности, които водеха сметка, и нито един от тях не обичаше особено вида на тези гори. Тяхното отношение би могло да се обобщи във фразата: Не ме…, Джак. И тъй като аз бях такава личност за около двайсет и осем години, можех да разбера тяхното отношение. Но те бяха войници, така че повечето загинаха в онези гори при превземането на трите града, които изглеждаха така безобидни, а бяха истински крепости, сякаш построени, за да ни изкушат, а ние дори и не подозирахме. И да продължа с глупашкия език на моя занаят: това би могло да се отдаде на грешка в разузнаването.

— Ужасно съжалявам за полка — каза момичето.

Тя се беше събудила и проговори направо от съня.

— Да — отговори полковникът. — И аз. Хайде да пием за него. А после заспивай, дъще, моля те. Войната свърши и вече е забравена.

Моля те, не мисли, че съм мнителен, дъще, каза той, без да проговори. Неговата истинска любов отново спеше. Спеше различно от жена му, която прави кариера. Не обичаше да си спомня как спи тя, но не можеше да го избегне, въпреки че искаше да забрави. Тя не спи хубаво, мислеше той. Не като това момиче, което спи, сякаш е будно и живо, макар и потънало в сън. Моля те, спи добре.

Кой си ти, по дяволите, та си позволяваш да критикуваш жените, които правят кариера? Погледни с каква окаяна кариера се залови ти и пропадна! Исках да бъда и станах генерал от армията на Съединените щати. Провалих се и хуля всички, които са успели.

След това разкаянието му премина и той си каза: Нямам предвид подлизурковците, рушветчиите и всички кръшкачи откъде ли не, които никога не воюваха, а само командваха.

При Гетизбърг убиха няколко възпитаници на Академията в деня на най-голямата касапница — тогава и от двете страни имаше съпротива. Не бъди зъл. Убиха генерал Макнейър по погрешка, когато долетя „Валхала експрес“. Престани да бъдеш зъл. Убиваха хора и от Академията — статистиката доказва това.

Но как мога да си спомням, ако не съм зъл?

Бъди колкото си искаш зъл. И разкажи на момичето, но тихо, за да не му причиниш болка и защото тя спи така прекрасно. Замисли се над думите си, защото често се изразяваше граматически неправилно.