Отвъд реката, сред дърветата

Глава шеста

В бара, на първата маса до входа, седеше забогатял от войната миланец, дебел и як, както само един миланец може да бъде; беше със своята скъпо облечена и твърде съблазнителна любовница. Пиеха negronis — коктейл от две части сух вермут и сода — и полковникът се чудеше от колко данъци се е отървал, за да може да купи това лъскаво момиче с дълго палто от норка и колата с подвижен покрив, която беше видял, докато шофьорът я караше по дългата, виеща се рампа, за да я заключи. Двойката се взря в него с присъщото за този вид хора лошо възпитание, а той поздрави едва забележимо и каза на италиански:

— Извинявайте, че съм с униформа. Но това наистина е униформа. Не е костюм.

След това им обърна гръб, без да чака ефекта от забележката си, и се приближи към бара. Оттам човек можеше да наблюдава багажа си, както впрочем правеха двамата poscecani14.

Навярно той е Commendatore15, мислеше полковникът. Тя е красиво, хищно парче. Действително е дяволски красива. Чудя се какво ли щеше да стане, ако имах пари да си купя няколко от този сорт и да ги облека в норки? Ще мина и с това, което имам, мислеше той, а те да вървят по дяволите.

Барманът се ръкува с него. Този барман беше анархист, но нямаше нищо против полковникът да си е полковник. Беше доволен, гордееше се и се ласкаеше сякаш и анархистите си имаха полковник и през месеците на тяхното познанство му се струваше, че е създал този полковник или поне го е издигнал и беше щастлив така, както човек може да бъде щастлив от участието си в издигането на някоя campanile, та дори и на старата църква в Торчело.

Барманът беше чул разговора, или по-скоро дръзката реплика, и беше много доволен.

Вече беше изпратил товарния асансьор за джин „Гордън“ и „Кампари“.

— Пристигат с онова ръчно управляемо устройство. Как вървят нещата в Триест?

— Горе-долу както си ги представяш.

— Аз дори не мога да си ги представя.

— Не се напрягай — каза полковникът — и няма да получиш хемороиди.

— Не бих имал нищо против, ако бях полковник.

— И аз нямам нищо против.

— Сили няма да ти останат, както от разхлабително.

— Не казвай на почтения Пачарди.

За двамата това беше шега, тъй като почтеният Пачарди беше министър на отбраната на Италианската република. Беше връстник на полковника и се беше сражавал храбро в Първата световна война, а също и в Испания — като командир на батальон — и там полковникът се беше запознал с него, когато беше военен наблюдател. Сериозността, с която почтеният Пачарди заемаше поста министър на отбраната на една неспособна да се отбранява страна, свързваше полковника и бармана. И двамата бяха доста практични мъже и образът на почтения Пачарди, който се грижеше за отбраната на Италианската република, засилваше чувството им за хумор.

— Горе, при нас е забавно — каза полковникът — и на мен ми харесва.

— Трябва да механизираме почтения Пачарди — каза барманът — и да го снабдим с атомна бомба.

— Имам три в багажника — каза полковникът. — От новия модел, с всичките им такъми. Не трябва да го оставяме невъоръжен. Трябва да му доставим ботулизъм и антракс.

— Не можем да изневерим на почтения Пачарди. По-добре е да живееш един ден като лъв, отколкото сто години като овца.

— По-добре е да умреш прав, отколкото да живееш на колене. Макар че много често е по-добре веднага да легнеш по корем, ако искаш да останеш жив.

— Без провокации, господин полковник.

— Ще ги душим с голи ръце — каза полковникът. — Милиони ще се вдигнат на оръжие само за една нощ.

— С чие оръжие? — попита барманът.

— Ще бъдат взети необходимите мерки. Това е само етап от Грандиозния план.

Точно в този момент на вратата се появи шофьорът. Полковникът усети, че докато бяха разговаряли, не беше наблюдавал вратата, а винаги се дразнеше, когато притъпяваше бдителността си или не се грижеше за безопасността си.

— Защо, по дяволите, се забави толкова много, Джаксън? Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря, сър.

Ах, ти, превзет негоднико, помисли полковникът. Трябва вече да престана да се отнасям лошо с него, поправи се той.

— Тръгваме след минута — каза полковникът. — Опитвах се да науча италиански от моя приятел тук.

Той се обърна и потърси с очи миланските спекуланти, но те си бяха отишли.

Започвам да ставам ужасно бавен, помисли си той. Един ден някой ще ме пипне. Нищо чудно това да бъде и почтеният Пачарди.

— Колко ти дължа? — попита той рязко бармана.

Барманът му каза сумата и го погледна с умните си италиански очи, които вече не бяха весели, макар че от ъгълчетата им все още се излъчваха весели бръчици. Дано всичко с него да е наред, мислеше той. Моля се на бога или на каквото и да е да не му се случи нищо лошо.

— Довиждане, господин полковник — каза той.

— Ciao16 — отвърна полковникът. — Джаксън, сега ще се спуснем по дългата рампа и право на север към мястото, където са закотвени малките моторници. Лакираните. Ето го носача с двата куфара. Трябва да го оставим да ги носи, такъв е редът тук.

— Слушам, сър — каза Джаксън.

Двамата излязоха от бара, без да погледнат никого.

На imbarcadero17 полковникът даде бакшиш на мъжа, който беше донесъл двата куфара, и се огледа за някой познат лодкар.

Не позна човека в моторницата, която пристигна първа на неговия знак, но лодкарят каза:

— Добър ден, господин полковник. Аз съм на ред.

— Колко струва до „Грити“?

— Знаете не по-зле от мене, господин полковник. Ние не се пазарим. Имаме твърда тарифа.

— Каква е тарифата?

— Три хиляди и петстотин.

— А с vaporetto можем да отидем за шейсет.

— Нищо не ви пречи — каза лодкарят, възрастен човек с червено, но добродушно лице. — Няма да ви закарат чак до „Грити“, а ще ви оставят на imbarcadero до „Хари“. Оттам можете да телефонирате и някой от „Грити“ да дойде за багажа ви.

Какво ли бих купил с тези проклети три хиляди и петстотин лири? А старецът е добряк.

— Желаете ли да изпратя с вас ей онзи човек? — той посочи един съсипан старец, който беше „момче“ за всичко, изпълняваше поръчки на пристаните, винаги готов да направи нежелана услуга, като прихване за лакът качващ се или слизащ пътник, да помогне, когато никой не искаше помощта му, а ако се откажеха от жеста му, той се покланяше с протегната напред стара филцова шапка. — Той ще ви заведе до vaporetto. Те са през двайсет минути.

— По дяволите — каза полковникът. — Закарай ни до „Грити“.

— Con piacere18 — отговори лодкарят.

Полковникът и Джаксън се спуснаха в моторницата, която приличаше на бързоходна лодка. Блестеше от лака и беше поддържана с любов; движеше се от малък двигател на фиат, изслужил времето си в колата на някакъв провинциален лекар, а след това купен от едно гробище за коли — такива огромни гробища човек винаги открива в нашия свят около всяко населено място, — ремонтиран и приспособен за нов живот по каналите на този град.

— Върви ли двигателят? — попита полковникът. Чуваше го как издава звуци като ударен танк или трактор, само че шумът беше по-слаб, защото не му достигаше сила.

— Горе-долу — отговори лодкарят, като завъртя свободната си ръка.

— Трябва да си купиш най-малкия модел, който „Универсал“ произвежда. Това е най-добрият и най-лекият лодков Двигател.

— Да — съгласи се лодкарят. — И още колко работи ми трябват!

— Може би годината ще се окаже добра.

— Винаги има надежда. От Милано идват много pescecani да играят комар в Лидо. Но никой няма да пожелае да пътува втори път специално с нея. Като лодка не е лоша. Удобна, приятна. Е, разбира се, не е красива като гондолата. Но има нужда от двигател.

— Бих могъл да ти намеря един двигател от джип. Бракуван, но ще си го оправиш.

— Не говорете така — каза лодкарят. — Това не е възможно. Не искам да мисля за такова нещо.

— Можеш да си мислиш. Говоря истината.

— Сериозно?

— Разбира се. Не ти обещавам със сигурност, но ще видя какво мога да направя. Колко деца имаш?

— Шест. Две момчета и четири момичета.

— Не е трябвало да вярваш много в Режима, дявол да го вземе. Само шест.

— Не съм вярвал в Режима.

— Не ме баламосвай — каза полковникът. — Съвсем естествено е да си вярвал. Мислиш ли, че ще имам нещо против, след като сме победили?

Бяха минали през най-скучната част на канала — от Пиацеле Рома до Ка’Фоскари. Макар че нито една негова част не е скучна, мислеше полковникът.

Не може навсякъде да има дворци и църкви. Тук съвсем не е скучно. Погледни надясно, към ширборда, помисли си той, нали съм във водата. Видя дълга, ниска, приятна сграда, а до нея имаше trattoria19.

Трябва да живея тук. Пенсията ще ми стига. Никакъв „Грити палас“. Стая в една такава къща с приливите, отливите и лодките, преминаващи край нея. Сутрин бих могъл да чета, а докато стане време за обяд — да се разхождам из града и всеки ден да гледам платната на Тинторето в „Академия“ и „Скуола Сан Роко“. Ще се храня в добри евтини ресторантчета зад пазара или може би жената, която се грижи за къщата, ще готви вечер.

Мисля, че би било по-добре да обядвам навън и да се разхождам. Този град е добър за разходки. Дори мисля, че може би е най-добрият. Никога не ми се е случвало да се разхождам в него и да не ми е забавно. Ще мога да го опозная много добре и тогава наистина ще стане мой.

Странен, объркан град — да преминаваш от една част в друга е по-интересно, отколкото да решаваш кръстословици. Едно от малкото неща, което ни прави чест, е, че не го бомбардирахме, а на тях им прави чест, че се, отнесоха към него с уважение.

Господи, обичам го, каза си той, и съм толкова щастлив, че участвувах в отбраната му още като хлапак, без да зная достатъчно езика. Аз дори не го бях видял както трябва до онзи ясен зимен ден, когато отидох да ми превържат една малка рана и на връщане го зърнах как се издига от морето. Merde, мислеше той, справихме се много добре през онази зима горе, където се съединяват реките.

Как бих искал още веднъж да мина през онзи бой. С опита си и с всичко, което имаме сега. Но и те биха имали не по-малко, а главният проблем си остава същият, разликата е само в това, кой има превъзходство във въздуха.

През цялото време беше наблюдавал как носът на разнебитената красиво лакирана лодка, изящно обкована с добре излъскан навсякъде месинг, пореше тъмната мътна вода, преодолявайки незначителни трудности.

Преминаха под белия мост и под незавършения дървен мост. Вдясно от тях беше червеният мост, после оставиха зад себе си първия висок бял мост. Следваше черният железен ажурен мост на канала, водещ към Рио Нуово. Лодката мина покрай двата стълба, свързани с верига, без да се докосват. Като нас, помисли полковникът. Прибоят ги блъскаше и той забеляза как веригите бяха издълбали дървото от времето, когато ги беше видял за първи път. Това сме ние, мислеше той. Това е нашият паметник. А колко са нашите паметници в каналите на този град?

После продължиха бавно до големия фенер вдясно от входа за Канале Гранде; там моторът започна звънката си агония, която увеличи малко скоростта.

Ето че стигнаха до „Академия“ и минаха под нея между колоните, разминавайки се с тежко натоварена черна дизелова лодка, пълна догоре с нарязани на парчета трупи — дърва за отопление на влажните къщи в морския град.

— Това е бук, нали? — попита лодкаря полковникът.

— Бук и някакво друго, по-евтино дърво, чието име не мога да си спомня в момента.

— За огнището букът е като антрацитните въглища за печката. Къде секат тези букови дървета?

— Не съм планинец. Но мисля, че идват отгоре, отвъд Басано, от другата страна на Грапа. Ходих в Грапа да видя къде е погребан брат ми. Направиха екскурзия от Басано, отидохме до голямото ossario. Но се върнахме през Фелтре. Когато слизахме към долината, видях, че от другата страна има хубава гориста местност. Спуснахме се по военния път, влачеха много дърва.

— През коя година е убит брат ти на Грапа?

— През осемнайсета. Беше патриот, запали се от речите на д’Анунцио и се записа доброволец, преди да извикат набора му. Дори не го познавахме още добре — толкова рано ни напусна.

— Колко братя бяхте?

— Шест. Загубихме двама край Изонцо, един на Баинзица и един на Карсо. След това загубихме и този, за когото ви казах, на Грапа, и останах само аз.

— Ще ти изпратя този проклет двигател от Джип, с всичките му такъми — каза полковникът. — Край на тъжните разговори. Да потърсим местата, където живеят приятелите ми.

Движеха се нагоре по Канале Гранде и не беше трудно да открие къде живеят приятелите му.

— Това е къщата на графиня Дандоло — каза полковникът.

А после си помисли: над осемдесетте е, а е весела като момиче и изобщо не се страхува от смъртта. Боядисва в червено косата си и това много й отива. Тя е добър компаньон и възхитителна жена.

Нейният palazzo20 беше приятен на вид, построен встрани от Канала, с градина отпред и със собствен пристан, където бяха пристигали много гондоли през годините и бяха докарвали сърдечни, весели, тъжни и разочаровани хора. Но повечето са били весели, защото им е предстояло да се срещнат с графиня Дандало.

Движеха се с усилие по Канала срещу студения вятър, духащ откъм планините, къщите се открояваха ясно, както в зимен ден, денят всъщност беше зимен, и сега те видяха старото вълшебство на града и неговата красота. За полковника тази красота имаше особен смисъл, защото той познаваше много от обитателите на palazzos и знаеше за какво се бяха използували тези, в които сега никой не живееше.

Ето къщата на майката на Алварито, помисли той, но не каза нищо.

Тя почти не живее тук, а в една вила край Тревизо, където има дървета. Отегчена е от Венеция, защото в този град няма дървета. Загубила е прекрасния си съпруг и сега в действителност не я интересува нищо, освен домакинството.

Но по едно време семейството дало къщата под наем на Джордж Гордън, лорд Байрон, и сега никой не спи в леглото му, нито пък в другото легло, два етажа по-долу, където той е прекарвал нощите с жената на гондолиера. Те не са святи, нито пък са някакви реликви. Просто са две излишни легла, неизползувани след това по разни причини, може би от уважение към лорд Байрон, когото много обичали в града, независимо от всичките му прегрешения. В този град, за да си обичан, трябва да си мъжко момче. Никой не е проявявал какъвто и да е интерес към Робърт Браунинг, нито към госпожа Браунинг, нито пък към кучето им. Те не са били венецианци, независимо от това, че той е пишел много добре за града. А какво е мъжко момче, попита се той. Използуваш го често и би трябвало да можеш да го обясниш. Мисля, че това е човек, който си прави играта и си носи последиците. Или просто човек, готов да си плати за играта. Нямам предвид театъра, макар че театърът е прекрасно нещо.

Видя малка вила, надвиснала над водата, грозна като сграда, която може да се види от влака от Хавър или Шербург, правещ връзка с парахода, когато се влиза в предградията на Париж. Вилата, отрупана със занемарени дървета, не беше привлекателна за живеене. И все пак, помисли полковникът, той е живял там.

Обичали са го заради таланта му, а и защото е бил порочен и смел. Бедно еврейско момче, той завладял страната с таланта и реториката си. Не съм срещал по-злочест и в същото време по-подъл тип. Но човекът, с когото мисля, че мога да го сравня, не заложи всичко, което имаше, а отиде на война — Габриеле д’Анунцио (винаги съм се чудил какво е истинското му име, защото никой не се казва д’Анунцио21 в една практична страна; може би той не е бил евреин, пък и какво значение има дали е бил или не) премина през различните видове войски, както през прегръдките на различни жени.

Всички войски, в които беше служил д’Анунцио, не бяха тежки и бойните задачи изпълняваха бързо и без затруднение, с изключение на пехотата. Спомни си как като наблюдател д’Анунцио беше загубил едното си око при самолетна катастрофа над Триест или над Пола и винаги след това носеше превръзка, а хората, които не знаеха, защото тогава всъщност никой не знаеше какво се беше случило, мислеха, че окото му е било избито при Велики или Сан Микеле, или на някое друго злощастно място отвъд Карсо, където всички бяха избити или осакатени. Но д’Анунцио наистина винаги извършваше геройски жестове. А пехотинците имат особен занаят, мислеше полковникът, най-особения. Той, Габриеле, летеше, но не беше летец. Служеше в пехотата, но не беше пехотинец, а претенциите му винаги бяха големи.

И полковникът си спомни как веднъж като командир на взвод от първи ешелон беше стоял в дъжда през една от безконечните зими — тогава валеше непрекъснато или поне винаги когато имаше парад, или се държаха речи пред войниците — а д’Анунцио, с избитото око, покрито с превръзка, с лице, бяло като коремчето на писия, току-що докарана на пазара и наредена така, че тъмната й страна е скрита, с вид на мъртвец на втория ден след смъртта, крещеше: „Morire non a basta!“22. Полковникът, тогава лейтенант, си беше помислил: „Какво повече, дявол да го вземе, искат от нас?“

Но беше изслушал речта и накрая, когато подполковник д’Анунцио, писател и национален герой, удостоверен и истински, ако изобщо има герои, а полковникът не вярваше в героите, помоли за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, той застана мирно. Но взводът, който не беше слушал словото, тъй като тогава нямаше високоговорители, и войниците не чуваха оратора добре, отговори дружно, като един човек, в паузата за едноминутно мълчание в памет на славно загиналите, с плътно и отекващо „Evviva d’Annunzio!“23

Д’Анунцио и друг път се беше обръщал към тях след победи и преди поражения и те знаеха какво трябва да извикат, ако ораторът направи пауза.

Полковникът, тогава лейтенант, привързан към своя взвод, се беше присъединил към тях и беше изрекъл „Evviva d’Annunzio!“ като заповед, освобождавайки от отговорност всички, които не бяха слушали словото, речта или обръщението, и опитвайки се да сподели вината им скромно, както един лейтенант може да се опита да направи нещо — не става дума да задържи незащитима позиция или да насочи разумно своята част в атака.

А сега минаваха покрай къщата, където нещастното съсипано момче беше живяло със своята велика, тъжна и недостатъчно обичана актриса. Спомни си прекрасните й ръце, нейното така преобразяващо се лице — то не беше красиво, но изразяваше и любов, и великолепие, и радост, и тъга — и как движението на ръката й беше в състояние да накара всяко сърце да се разтупти, и си помисли: Господи, те са мъртви, а аз дори не знам къде е погребан нито единият, нито другият. Така ми се ще да вярвам, че са били щастливи в тази къща.

— Джаксън — каза той, — онази вила вляво беше собственост на Габриеле д’Анунцио — велик писател.

— Да, сър — отговори Джаксън. — Радвам се, че научих. Не бях чувал за него.

— Ще ти кажа какво е написал, ако изобщо искаш да прочетеш нещо от него. Има няколко добри превода на английски.

— Благодаря, сър. Бих искал да прочета нещо, когато имам време. Къщата изглежда удобна. Как се казваше той?

— Д’Анунцио — отговори полковникът. — Писател.

И добави негласно, защото не желаеше да смущава Джаксън, нито да се държи предизвикателно, както бе правил вече няколко пъти през този ден: писател, поет, национален герой, изразител на диалектиката на фашизма, мрачен егоист, авиатор, командир или пътник в първия от щурмуващите бързоходни торпедни катери, подполковник от пехотата, без да знае да командува както трябва нито рота, нито взвод, великият, очарователен автор на „Motturno“24, когото уважаваме, и негодник.

Нагоре пред тях беше Санта Мария дел Джилио — мястото, където се пресичаха пътищата на гондолите, а зад него — дървеният пристан на „Грити“.

— Това е хотелът, където ще отседнем, Джаксън.

Полковникът посочи триетажния, боядисан в розово, малък, приятен на вид дворец, който излизаше на Канала, Филиал на „Гранд хотел“ в миналото, сега той беше самостоятелен хотел, и то много добър. Беше може би най-добрият хотел, ако не желаеш да любезничат с теб, да ти досаждат или да ти се подмазват — в един град с големи хотели, и полковникът го обичаше.

— Вижда ми се добър, сър.

— Добър е — каза полковникът.

Моторницата се доближи елегантно до подпорите на кея. Всяко движение, което тя прави, мислеше полковникът, е тържество на храбростта на застаряващия двигател. Сега нямаме бойни коне като стария „Травълър“ или като „Лизет“ на Марбо, който се би лично при Айлау. Имаме храбростта на отживели времето си колянови валове, които отказват да се счупят, глави на цилиндри, които не избиват, макар че имат право да го сторят, и прочее.

— Вече сме на кея, сър — каза Джаксън.

— Къде другаде можем да бъдем, по дяволите, човече. Хайде, скачай долу, докато аз се оправя с този спортсмен.

Той се обърна към лодкаря и каза:

— Беше три хиляди и петстотин, нали?

— Да, господин полковник.

— Няма да забравя за стария двигател от джип. Вземи това — да купиш овес за коня си.

Носачът, който поемаше куфарите от Джаксън, чу и се засмя:

— Никой ветеринарен лекар не ще може да излекува неговия кон.

— Все още бяга — отговори лодкарят.

— Но не печели на състезания — каза носачът. — Кав сте, господин полковник?

— По-добре не може и да се желае — отговори полкокникът. — А как са членовете на Ордена?

— Всички са добре.

— Хубаво. Ще вляза да се видя с Великия магистър.

— Той ви чака, господин полковник.

— Нека да не го караме да чака, Джаксън — каза полковникът. — Можеш да отидеш с този джентълмен във фоайето и да помолиш да ме регистрират. Погрижи се сержантът да получи стая — обърна се той към носача. — Ще останем само тази нощ.

— Барон Алварито беше тук и ви търсеше.

— Ще го намеря в „Хари“.

— Добре, господин полковник.

— Къде е Великия магистър?

— Ще го потърся.

— Кажи му, че ще бъда в бара.