Отвъд реката, сред дърветата

Глава тридесет и шеста

Беше много студен, ясен ден, те стояха пред витрината на бижутерийния магазин и изучаваха двете малки фигурки на негри, изрязани от абанос и осеяни със скъпоценни камъни. И двете са хубави, помисли полковникът.

— Коя ти харесва повече, дъще?

— Тази вдясно, мисля. Нали има по-симпатично лице?

— И двамата имат симпатични лица. Но лично аз бих предпочел той да ти прислужва на масата, както е било едно време.

— Добре. Ще го вземем. Хайде да влезем и да го видим. Трябва да попитам за цената.

— Аз ще вляза.

— Не, нека аз да попитам за цената. На мене ще ми поискат по-малко, отколкото на тебе. В края на краищата ти си богат американец.

— Ettoi94, Рембо?

— От теб би излязъл един ужасно смешен Верлен — каза му момичето. — Ще бъдем и някои други известни личности.

— Влезте, Ваше Величество, и ще купим това проклето бижу.

— От теб не би излязъл много добър Луи XVI.

— Бих се качил в онази двуколка с теб и все още ще мога да плюя.

— Хайде да забравим всички двуколки и скърбите на хората, да купим малката вещ, а след това можем да отидем при Чиприяни и да бъдем известни личности.

В магазина те разгледаха двете фигурки и тя попита за цената. Последва много бърз разговор и цената стана значително по-ниска. Но това бяха все още повече пари, отколкото полковникът имаше.

— Ще отида при Чиприяни и ще взема пари.

— Не — каза момичето. А след това се обърна към продавача: — Поставете бижуто в кутия и го изпратете при Чиприяни. Кажете, че полковникът е поръчал да го платят и да му го запазят.

— С удоволствие — каза продавачът. — Ще направим, както казвате.

Излязоха вън на слънчевата светлина и непрестанния вятър.

— Между другото, твоите камъни са в сейфа в „Грити“ на твое име.

— Твоите камъни.

— Не — каза й той, не грубо, но така, че да я накара да разбере правилно. — Има някои неща, които човек не може да направи. Ти знаеш. Не можеш да се омъжиш за мен и аз разбирам това, макар че не го одобрявам.

— Е, добре. Разбирам. Но би ли взел един за талисман?

— Не. Не мога. Те са прекалено ценни.

— И портретът е ценен.

— Това е друго нещо.

— Да — съгласи се тя. — Предполагам. Струва ми се, че започвам да разбирам.

— Бих приел кон от тебе, ако съм беден и млад, а яздя много добре. Но не бих могъл да взема автомобил.

— Сега разбирам много добре. Къде можем да отидем още в тази минута, за да ме целунеш?

— В тази странична уличка, ако не познаваш никого от живеещите там.

— Не ме интересува кой живее там. Искам да усещам как ме прегръщаш силно и ме целуваш.

Те свиха в страничната уличка и стигнаха до глухия й край.

— О, Ричард! — възкликна тя. — О, скъпи мой!

— Обичам те.

— Моля те, обичай ме.

— Обичам те.

Вятърът беше разпилял косата й нагоре и около врата му и той я целуна още веднъж. Косата го удряше с копринена мекота по двете бузи.

След това тя се изтръгна рязко и силно, погледна го и каза:

— Мисля, че ще е по-добре да отидем в „Хари“.

— И аз. Искаш ли да играем на исторически личности?

— Да — каза тя. — Хайде да играем, че ти си си ти, а аз съм си аз.

— Хайде.