Отвъд реката, сред дърветата

Глава четвърта

Сега, по пътя за Венеция, той се сдържаше, потискаше огромното си желание да бъде там, а големият бюик излизаше от Сан Дона и приближаваше моста над Пиаве.

Преминаха по моста — вече бяха на италианската страна на реката — и той видя отново стария хлътнал път. И тук, както по цялото протежение на реката, пътят беше гладък и еднообразен. Но полковникът виждаше старите позиции. От двете страни на правия, равен път, по който сега се движеха с пълна скорост, имаше два обрасли с върби канала, погълнали някога телата на мъртвите. В края на офанзивата имаше много убити, беше горещо и за да изчистят позициите по брега на реката и по пътя, някой беше заповядал мъртвите да бъдат хвърлени в каналите. За нещастие шлюзовете им все още бяха в ръцете на австрийците — надолу по реката — и бяха затворени.

Водата почти не се движеше и мъртвите бяха престояли там дълго време, плаваха и се подуваха, с лица нагоре и надолу — независимо от своята националност, докато постигаха колосални размери. Накрая, след като беше установен някакъв ред, трудовите войски ги изтеглиха през нощта от водата и ги заровиха близо до пътя. Полковникът погледна дали там зеленината не беше по-ярка, но не забеляза никаква разлика. В каналите обаче имаше много патици и гъски, а навсякъде покрай пътя хора ловяха риба.

Все пак ги изровиха, помисли си полковникът, и ги погребаха в голямото ossario8 край Нервеза.

— Тук воювахме, когато бях момче — каза полковникът на шофьора.

— Дяволски равна местност за военни действия. А реката ваша ли беше?

— Да. Беше наша, после я загубихме и отново я превзехме.

— Никакви възвишения, докъдето ти виждат очите.

— Това беше трудното. Трябваше да се крием зад възвишения, които не се забелязваха — бяха толкова малки, в канавките, в къщите, зад бреговете на канала и живите плетове. Беше както в Нормандия, само че още по-равно. Сигурно така се воюва в Холандия.

— Реката изобщо не прилича на Рапидо.

— Беше много хубава стара река. Нагоре по течението бе доста пълноводна, преди да построят тези водноелектрически централи. Имаше много дълбоки и коварни корита сред камъчетата и чакъла в плитчините.

Знаеше колко досадни са чуждите преживявания от войната и престана да говори за това. Всеки я възприема посвоему, мислеше си той. Никой не се интересува от нея абстрактно, освен истинските войници, а истински войници почти няма. Правиш ги войници, добрите загиват, а докато станат добри, винаги се хвалят за нещо така упорито, че нито виждат, нито чуват. Все мислят за това, което са видели, и докато им говориш, обмислят с какво отговорът им ще допринесе за тяхното повишение или привилегии. Нямаше смисъл да отегчава това момче — независимо от нашивката на пехотинец, „Пурпурното сърце“ и другите неща, които носеше, то съвсем не беше войник, а просто човек, вкаран, пряко волята му, в униформа, избрал да остане в армията, преследвайки свои собствени цели.

— С какво се занимаваше преди войната, Джаксън?

— Държахме с брат ми гараж в Ролинс, щата Уайоминг, сър.

— Ще се върнеш ли пак там?

— Брат ми загина в Тихия океан, а от момчето, на което оставихме гаража, не излезе нищо. Загубихме всичко, което бяхме вложили.

— Лошо — каза полковникът.

— Вие сте дяволски прав — отговори шофьорът и добави: — сър.

Полковникът погледна напред по пътя. Знаеше, че ако продължат по него, не след дълго ще стигнат завоя, който той очакваше, но беше нетърпелив.

— Отваряй си очите и завий вляво по онзи път, който започва от бариерата — каза той на шофьора.

— Мислите ли, че коларските пътища в низината ще са добри за тази голяма кола?

— Ще видим. Дявол да го вземе, човече, не е валяло от три седмици.

— Не им вярвам аз на тези коларски пътища.

— Ако затънем, ще те изтегля с волове.

— Мислех си само за колата, сър.

— По-добре си помисли за това, което ти казах, и завий вляво по онзи път, ако смяташ, че е проходим.

— Сякаш идва от живите плетове.

— За нас пътят е чист. Спри веднага, след като го отминеш — ще сляза да огледам.

Той излезе от колата, пресече широкото асфалтирано шосе и погледна тесния, прашен път, с бързия канал и гъстия плет отвъд. Зад плета той съгледа ниска червена селска къща с голям хамбар. Пътят беше сух. По него нямаше дори и коловози от каруци. Върна се в колата.

— Булевард — каза той. — Стига си се притеснявал.

— Слушам, сър. Колата е ваша, сър.

— Знам. Все още плащам за нея. Ти какво, Джаксън, винаги ли страдаш така, когато преминаваш от главен по коларски път?

— Съвсем не, сър. Но има голяма разлика между джип и ниско окачена кола. Знаете ли какъв е просветът на диференциала и шасито по този път?

— В багажника има лопата, имаме и вериги. Да видиш какво ни чака, след като излезем от Венеция!

— С тази кола ли ще пътуваме докрая?

— Не знам. Ще видя.

— Помислете за калниците, сър.

— Ще отрежем калниците, както правят индианците в Оклахома. И без това сега е с прекалено големи калници. Тя има от всичко повече, отколкото й е необходимо, с изключение на двигателя. Джаксън, това се казва двигател.

— Наистина, сър. Голямо удоволствие е да се кара с този мощен двигател по хубавите пътища. Затова не искам да й се случи нищо лошо.

— Много мило от твоя страна, Джаксън. А сега престани да преживяваш.

— Аз не преживявам, сър.

— Добре — каза полковникът.

Той също не преживяваше, защото тъкмо в този момент видя едно платно отвъд наредените нагъсто мрачни дървета в далечината. Беше голямо, червено, спускаше се косо надолу от върха и напредваше бавно зад дърветата.

Защо трябва винаги да трепва сърцето ти, когато видиш някакво платно да се движи, мислеше си полковникът. Защо сърцето ми трепва, когато видя големите бавни сиво-бели волове? Сигурно е от походката, а и от вида, големината и цвета им.

Но се вълнувам и когато видя някое хубаво голямо муле или стадо от добре гледани товарни мулета. Вълнувам се и от койота всеки път, когато го видя, и от вълка, с походка, каквато няма никое друго животно — сив, уверен в себе си, носещ тази тежка глава с враждебни очи.

— Виждал ли си някога вълци около Ролинс, Джаксън?

— Съвсем не, сър. Вълците там са изчезнали, преди да се родя; изтровили са ги. Има обаче много койоти.

— Обичаш ли койотите?

— Обичам да ги слушам през нощта.

— И аз. Най-много от всичко, след плуващи между бреговете платноходки.

— Ето там има една, сър.

— По канала Силе — каза полковникът. — Това е платноходка, която пътува за Венеция. Вятърът духа откъм планините и тя напредва бързо. Има вероятност да стане доста студено през нощта, ако вятърът не стихне — той ще докара много патици. Завий наляво и ще се движим покрай канала. Има хубав път.

— Там, откъдето съм, много не биеха патици. А в Небраска, покрай Плат, имаше колкото щеш.

— Искаш ли да стреляш там, където отиваме?

— Едва ли, сър. Аз съм един стрелец… По ми се ще да се потъркалям в спалния чувал. Нали знаете, неделя е.

— Да — отвърна полковникът. — Можеш да си останеш в чувала и до обед, ако искаш.

— Донесъл съм препарат против насекоми. Би трябвало да спя добре.

— Едва ли ще ти потрябва. Донесе ли „К-дажби“9 или „десет заедно“10? Тук храната е само италианска, както знаеш.

— Донесох няколко консерви, да се намират, а и да почерпим.

— Добре — каза полковникът.

Той гледаше напред, за да види мястото, където пътят, който минаваше покрай канала, отново се вливаше в главното шосе. Знаеше, че ще го види в такъв ясен ден. Отвъд блатата, мрачни като блатата през зимата в устието на Мисисипи край Пайлът Таун, с приведени от силния северен вятър тръстики, той забеляза квадратната кула на църквата в Торчело, а зад нея — високата campanile на Бурано. Морето беше сиво-синьо и той видя платната на дванайсет платноходки, носени от вятъра към Венеция.

Ще трябва да почакам, докато пресечем реката Дезе над Ногера, за да го видя съвсем ясно, мислеше той. Странно е да си спомни човек как се бихме покрай канала през онази зима, отбранявайки го, без въобще да го видим. Веднъж се върнах в тила, стигнах чак до Ногера, беше ясно и студено като днес и аз го видях отвъд залива. Но не можах да вляза в него. Той е мой град, въпреки това, защото воювах за него, когато бях момче, и дори сега, когато съм петдесетгодишен, те знаят, че съм воювал за него и съм един от собствениците му, и се отнасят добре с мен.

Мислиш ли, че затова се отнасят с теб добре, попита се той.

Може би. Може би се отнасят добре с мен, защото съм полковник от победителите. Макар че не вярвам да е за това. Поне се надявам, че не е така. Това не е Франция, мислеше той.

Там влизаш с бой в някой град, който ти е скъп, и се стараеш да не развалиш нещо, а после, ако си със здрав разум, внимаваш да не се върнеш отново в него, защото ще срещнеш някои герои от войната и те няма да ти простят, че си се бил за него. Vive la France et les pommes de terre frites. Liberte, Venalite et Stupidite11, Великата clarte12 на френската военна мисъл. От дьо Пик насам не са имали нито един военен мислител. Той също беше нещастен, проклет полковник. Манжен, Мажино и Гамлен. Избирайте, господа. Три философски школи. Първата: ще ги ударя по муцуната. Втората: ще се скрия зад онова нещо, което не може да закрие дори и левия ми фланг. Третата: ще си заровя главата в пясъка като щраус, уверен във величието на Франция като военна сила и после ще офейкам.

„Ще офейкам“ е прилично и мило казано. Безспорно, мислеше той, винаги когато прекалено опростяваш, ставаш несправедлив. Спомни си всички добри другари от Съпротивата, спомни си Фош, който се биеше и беше организатор, спомни си как добре се държаха хората. Спомни си своите добри приятели и тези, които загинаха. Спомни си много неща, още веднъж си спомни своите най-добри приятели и най-прекрасните хора, които познаваш. Не бъди зъл, нито пък глупав. И какво общо има това с воюването като занаят? Стига, каза си той. Тръгнал си да се забавляваш.

— Джаксън, доволен ли си?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Скоро пред нас ще се открие една гледка, която искам да видиш. Трябва да я погледнеш само веднъж. Цялата операция ще бъде съвсем безболезнена.

Чудя се за какво ми се подиграва сега, мислеше шофьорът. Знае всичко, защото някога е бил бригаден генерал. Ако го е бивало като бригаден генерал, защо не си е останал такъв? Толкова е съсипан, че чак се е смахнал.

— Ето я гледката, Джаксън — каза полковникът. — Спри колата край пътя и ще погледаме.

Полковникът и шофьорът минаха на онази страна на шосето, която беше откъм Венеция, и погледнаха отвъд лагуната. Силният студен вятър, който духаше от планините, шибаше водата, изостряше контурите на сградите и те придобиваха ясни геометрични очертания.

— Точно срещу нас е Торчело — посочи полковникът. — Там са живели хората, прогонени от континента от вестготите. Те са построили онази църква, която виждаш отсреща с квадратната кула. Някога там е имало трийсет хиляди души и те са построили църквата, за да почитат своя бог и да му се молят. След като я построили, устието на река Силе се затлачило с тиня или пък някакво голямо наводнение променило коритото й и всичката тази земя, през която току-що минахме, била наводнена, развъдили се комари и малария започнала да мори хората. Тогава се събрали старейшините и решили да се преместят в някое здравословно място, където да се отбраняват с лодки, и вестготите, ломбардците и всички останали разбойници да не могат да се приближат до тях, защото тези разбойници не разполагали с морски съдове. Момчетата от Торчело били големи мореплаватели. И така, те натоварили камъните от къщите си на шлепове, като този, който току-що видяхме, и построили Венеция.

Той замълча.

— Отегчавам ли те, Джаксън?

— Съвсем не, сър, не съм знаел никога кои са били пионери при построяването на Венеция.

— Момчетата от Торчело. Били са мъжки момчета и са строили с голям вкус. Родното им място е било малко селце на име Каорле, нагоре по брега. Но те привлекли населението на градовете и селцата в околността, когато вестготите ги нападнали. Едно момче от Торчело, което превозвало контрабандно оръжие в Александрия, открило тялото на свети Марко и го изнесло тайно, като го скрило под купчина от прясно свинско месо, за да не могат да го открият митничарите-езичници. Това момче докарало тленните останки на свети Марко във Венеция. Сега той е техният покровител и са му издигнали катедрала. По онова време те търгували толкова далече на изток, че архитектурата е прекалено византийска за моя вкус. Никога не са строили по-добре, отколкото в началото, в Торчело. Ето това там е Торчело.

Това наистина беше Торчело.

— Площад „Сан Марко“ е там, където са гълъбите и голямата катедрала, която прилича на кинотеатър, нали?

— Точно така, Джаксън. Бързо схващаш. Добре, щом я възприемаш така. Сега погледни отвъд Торчело и ще видиш красивата campanile на Бурано, която има почти толкова голям наклон, колкото кулата в Пиза. Бурано е много гъсто населен малък остров, където жените правят прекрасна дантела, мъжете правят bambini, а през деня работят във фабриките за стъкло на съседния остров, който се вижда отзад, с другата campanile — това е Мурано. През деня те правят прекрасно стъкло за богатите по света, а после се прибират вкъщи с малкото vaporetto13 и правят bambini. Макар че не всеки прекарва всяка нощ с жена си. През нощта те ходят и на лов за патици с големи дълги пушки по плитчините на блатата в лагуната, която виждаш отсреща. Изстрелите се чуват през цялата нощ, когато има луна.

Той замълча.

— Ако погледнеш отвъд Мурано, ще видиш Венеция. Това е моят град. Бих могъл да ти покажа още много неща, го май че трябва вече да тръгваме. И все пак погледни го добре. Оттук може да се види как се е случило всичко. Но никой не го поглежда оттук.

— Красива гледка. Благодаря ви, сър.

— Е — каза полковникът, — да тръгваме.