Отвъд реката, сред дърветата

Глава двадесет и първа

Полковникът взе гондолата, която щеше да го откара за десет чентезими от другата страна на Канала, след като плати с обичайната мръсна банкнота, застанал в тълпата на обречените на ранно ставане.

Погледна „Грити“ и видя прозорците на стаята си — бяха още отворени. Времето не обещаваше, нито заплашваше с дъжд, само откъм планините духаше все същият силен, див, студен вятър. На хората в гондолата им беше студено и полковникът си помисли: Как бих искал да отпусна на всички пътници ветронепропускаеми мушами. Господи, всеки офицер, който е носил такава, знае, че не са непромокаеми, а кой ли си е напълнил джоба от тях.

„Бърбъри“ е непромокаем. Но предполагам, че някой ловък мошеник е наредил момчето си в Гротън или може би в Кентърбъри, където учат момчетата на големите доставчици, именно поради това, че нашите мушами пропускат.

А дали не му е бил съучастник някой от моите братя-офицери? Кой ли беше всъщност Вени Майърс от сухопътните войски? Навярно не е бил само един. Навярно, мислеше полковникът, такива като него има още много. Сигурно не си се събудил още, щом разсъждаваш така елементарно. Все пак предпазват от вятъра. Дъждобраните. Дъждобрани — глупости!

Гондолата се провря между подпорите на пристана и стигна до отсрещната страна на Канала. Полковникът се загледа в облечените в черно хора, които изскачаха от боядисаната в черно кола. Тя кола ли е, попита се полковникът. Или, за да бъде кола, трябва да има колела или гъсенични вериги?

Пет пари не струват мислите ти, разсъждаваше той. Особено тази сутрин. Но се е случвало да струват и много, когато настъпваше решителният момент.

Навлезе в най-отдалечената част на града, онази, която излизаше на Адриатика — той я обичаше най-много. Проникваше в нея между сградите, решил да не брои северните и южните улички, които пресичаше, нито мостовете, а да опита да се ориентира, така че да излезе на пазара, без да се обърка.

Тази игра за полковника беше като пасианса за другите хора. Но тя имаше предимството, че докато играеше, той се движеше и гледаше къщите, панорамните гледки, магазините, trattorias и древните дворци на града. За човек, който обича Венеция, това беше много приятна игра.

Тази игра представляваше вид solitaire ambulante78 и от нея полковникът печелеше радост за окото и сърцето. Ако се добереше до пазара в тази част на града, без да попадне в задънена улица, той печелеше играта. Но не трябваше да избира прекалено лесен път и да брои.

Когато я играеше в другата част на града, той излизаше от „Грити“ и се опитваше да стигне до Риалто през Фондаменте Нуове, без да сбърка.

След това можеше да се изкачи по моста, да мине по него и да слезе на пазара. Най-много обичаше пазара. Във всеки град той отиваше първо на пазара.

Точно в този момент полковникът чу, че двамата младежи, които го следваха, заговориха по негов адрес. Разбра, че са младежи по гласовете им и не се обърна, а внимателно се вслуша, за да запази разстоянието и изчака следващата пресечка, за да ги види, когато завива.

Отиват на работа, реши той. Сигурно са бивши фашисти или някакви други, а може би просто си говорят, за да се намират на работа. Но разговорът вече започва да става доста конкретен. Не говорят само за американците, а и за мене, за посивялата ми коса, леко приведената походка, походните ботуши. Хората от този сорт не обичат походните ботуши. Те обичат ботуши, които отекват по плочите и могат да се излъскват добре.

Униформата ми според тях изобщо не е елегантна. Чудно им е защо се разхождам толкова рано, а сега пък са готови да заложат главите си, че вече не мога да правя любов.

На следващия ъгъл полковникът рязко сви наляво и видя с кого ще си има работа, после прецени разстоянието и когато двамата младежи завиха покрай ъгъла, образуван от апсидата на църквата „Фрари“, той изчезна от погледа им. Стоеше в празното пространство зад апсидата на древната църква и щом чу гласовете им и разбра, че приближават, излезе напред, с ръце в джобовете и се обърна рязко към тях, а заедно с него сякаш се обърнаха и дъждобранът, и ръцете в джобовете му.

Те се спряха, а той погледна и двамата в лицето и им се усмихна със своята стара, износена, мъртвешка усмивка. След това погледна краката им — човек винаги поглежда краката на такива хора, защото те носят прекалено тесни обувки и когато ги събуят, се виждат деформираните им пръсти. Полковникът плю на паважа и не каза нищо.

И двамата му отвърнаха с омраза и с някакво друго чувство, присъщо на убежденията им — защото младежите наистина се оказаха фашисти, както беше предположил той. След това духнаха като блатни птици. Движат се с големите крачки на чаплите, мислеше полковникът, и напомнят полета на дъждосвирците; поглеждат назад с омраза и изчакват да кажат нещо последни, щом се отдалечат на безопасно разстояние.

Жалко, че не сме десет срещу един. Можеше и да се бием. Не би трябвало да ги обвинявам, тъй като са победени.

Не трябваше да се държат така към човек с моя чин и на моята възраст. Беше глупаво да мислят, че всички петдесетгодишни полковници не разбират езика им. Или пък, че възрастните пехотинци няма да се бият толкова рано сутринта при такова скромно превъзходство.

Щеше да ми бъде много неприятно, ако трябваше да се бия в този град, защото обичам хората тук. Щях да избягна това. Но не можаха ли тези лошо възпитани младежи да разберат с какво животно си имат работа? Не знаят ли кога човек започва да върви така? Не са ли им известни някои от другите признаци, по които се разпознават бойците така безпогрешно, както рибарите — по белезите на порязаните им от въжето ръце?

Наистина те видяха само гърба ми, задника, краката и ботушите. Но мисля, че трябваше да се досетят от походката ми. А може би тя се е изменила? Но когато ги погледнах и си помислих: „Хвани ги и ги прати и двамата по дяволите!“, вярвам, че разбраха. Разбраха съвсем ясно.

Колко струва все пак човешкият живот? В нашата армия — десет хиляди долара, ако си плащаш застраховката. Какво общо, по дяволите, имат парите със случката? О, да, мислех си за тях, преди да се появят онези негодници. Колко ли пари спестих на моето правителство, докато хора като Бени Майрс бъркаха в меда?

Да, каза той, а колко загуби то от теб при Шато, като се смятат по десет бона на глава? Ех, мисля, че никой освен мене не разбра това. Не си струва да им го казвам сега. Твоят шеф, генералът, го отдаде на превратностите на войната. В армията знаят, че такива неща са неизбежни. Постъпваш, както ти е заповядано, излизаш от касапницата и ставаш герой.

Господи, колко ми е противна голямата касапница, мислеше той. Но заповедите са си заповеди и трябва да ги изпълняваш. А грешките не ти дават да заспиш. Но защо, по дяволите, трябва да им се оставяш? Никой не е имал полза от това. Разбира се, те са в състояние да пропълзят понякога в чувала. Могат да пропълзят и да останат при теб цяла нощ.

Горе главата, момче, каза си той. Не забравяй, че имаше много пари, когато се захвана с ония двамата. Можеха да ти изпразнят джобовете, ако беше загубил. Не си в състояние да нанасяш силни удари с ръце, а оръжие нямаш.

Така че не унивай, момче, мъж, полковник или разжалван генерал. Вече почти стигна пазара, без дори да забележиш.

А това, че не забелязваш, е лошо, добави той.