Отвъд реката, сред дърветата

Глава трета

Това стана завчера. Вчера полковникът беше пътувал от Триест за Венеция по стария път между Монфалконе и Латизана, а после през равнината. Шофьорът му беше добър и той се отпусна изцяло на предната седалка, обхващайки с поглед целия този край, който познаваше като момче.

Сега изглежда доста по-различно, помисли той. Може би защото разстоянията се промениха. Всичко е много по-дребно, когато си по-стар, пък и пътищата сега са по-добри, не са прашни. Винаги съм минавал оттук с camion4. Или пък вървяхме пеш. Мисля, че това, което търсех, когато разваляхме строя за почивка, бяха сенчести места или кладенци в селските дворове. Също и канавки, мислеше той. Във всеки случай непрекъснато търсех канавки.

Завиха и прекосиха Таляменто по временния мост. Бреговете й бяха потънали в зеленина, а на отсрещната страна, където реката беше дълбока, имаше рибари. Взривеният мост беше в ремонт, чуваше се ревът на нитовъчните чукове; на осемстотин ярда от моста разрушените сгради и пристройки — останки от срината вила, построена някога от Лонгена — показваха къде бяха хвърлили товара си средните бомбардировачи.

— Погледнете — каза шофьорът. — В тази страна срещаш мост или железопътна гара. После се отдалечаваш на половин миля, в която и да е посока, и виждаш същото нещо, както тук.

— Поуката според мене е — каза полковникът — никога да не строиш вила, нито пък църква или да не наемаш Джото да ти рисува фрески, ако църквата се намира на осемстотин ярда от някой мост.

— Знаех си аз, че от това може да се извади поука, сър.

Бяха отминали вече разрушената вила и продължаваха към правия път с върбите, край канавките, все още мътни от зимата, и към полетата, пълни с черничеви дървета. Пред тях някакъв човек караше велосипед и четеше вестник, като го държеше с две ръце.

— Ако бомбардировачите са тежки, поуката важи за една миля. Така ли е, сър?

— Ако пък са управляеми снаряди — не за една, а за две и половина. Няма да е лошо да дадеш сигнал на велосипедиста.

Шофьорът натисна клаксона и човекът се отмести в края на шосето, без да вдигне поглед от вестника или да докосне кормилото. Когато минаха покрай него, полковникът се опита да види какъв вестник чете, но вестникът беше прегънат.

— Смятам, че изобщо не си струва сега човек да строи хубава къща или църква и да наема… как го казахте, за да нарисува фреските?

— Джото. Би могъл да бъде и Пиеро дела Франческа или Мантеня. Или Микеланджело.

— Знаете ли много за художниците, сър?

Движеха се по права отсечка, стараеха се да наваксат и селските къщи се сливаха, почти се размазваха една в друга, така че можеше да се види само това, което беше далече напред и идваше насреща. Страничната гледка представляваше обобщен образ на нисък равнинен зимен пейзаж. Не съм сигурен, че обичам високите скорости, помисли си полковникът. Брьогел би се чувствувал ужасно, ако трябваше да възприема пейзажа по този начин.

— За художниците ли? — попита той. — Твърде малко знаем за тях, Бърнъм.

— Аз съм Джаксън, сър. Бърнъм е горе, в почивния дом в Кортина. Хубаво място, сър.

— Започвам да оглупявам — каза полковникът. — Извинявай, Джаксън. Мястото е хубаво. И храната не е лоша. Има ред. Никой не те закача за нищо.

— Да, сър — съгласи се Джаксън. — Попитах ви за художниците заради тези мадони. Мислех си, че трябва да видя някои картини и отидох във Флоренция, в онова голямо здание.

— „Уфици“? „Пити“?

— Не знам как се казва. Най-голямото. Гледах картините, докато накрая от ушите ми започнаха да излизат мадони. Казвам ви, господин полковник, който не е запознат с тази живопис, вижда само страшно много мадони и се дразни. Да ви кажа ли моята теория? Нали знаете колко са побъркани те на тема bambini5 — колкото по-малко имат за ядене, толкова повече bambini имат, и все не им стигат. Аз мисля, че тези художници навярно страшно са обичали bambini, както всички италианци. Не съм чувал за тези, които току-що споменахте, така че ги изключвам от моята теория, пък и вие ще ме поправите, ако сбъркам. Струва ми се обаче, че тези мадони, от които видях толкова много, сър, струва ми се, че художниците на тези прости, обикновени мадони като че ли са били изразители на тази работа с bambini, ако ме разбирате какво искам да кажа…

— Като се добави и фактът, че са рисували картини предимно с религиозни сюжети…

— Да, сър, мислите ли, че има нещо вярно в моята теория?

— Разбира се, макар че според мен е малко по-сложно.

— Естествено, сър. Теорията ми съвсем не е завършена.

— Имаш ли и други теории за изкуството, Джаксън?

— Не, сър. Мислил съм само по въпроса за bambini. Макар че ми се иска да нарисуват хубави картини на онази планинска местност около почивния дом в Кортина.

— Тициан е оттам — каза полковникът. — Поне така се говори. Веднъж се спусках към долината и видях къщата, където се смята, че се е родил.

— Сигурно е много шик, сър.

— Не чак толкова.

— Ако беше нарисувал тази местност наоколо, с обагрените от залеза скали и борове, снега и всичките островърхи църковни кули…

— Campaniles — каза полковникът. — Като тази пред нас, в Чеджа. Думата означава камбанария.

— Ако беше нарисувал наистина добри картини на тази местност, дяволски сигурен съм, че щеше да ми се иска да купя някоя.

— Той е нарисувал няколко прекрасни жени — каза полковникът.

— Ако имах бар, крайпътно заведение или кръчма, щях да окача някоя от тези картини — каза шофьорът. — Но ако занеса вкъщи портрет на жена, старата ще ме гони от Ролинс до Бъфълоу. И ще бъда щастлив, ако стигна до Бъфълоу.

— Можеш да я подариш на местния музей.

— В нашия музей има върхове на стрели, индиански бойни украси за глава, ножове за сваляне на скалпове, различни скалпове, вкаменени риби, лули на мира, снимки на Хапващия Дроб Джонстън и кожата на един мошеник, когото обесили, а някакъв доктор го одрал. Една картина на жена няма да подхожда там.

— Виждаш ли онази campanile отвъд равнината? — попита полковникът. — Ще ти покажа едно място там, долу, където се сражавахме, когато бях момче.

— И тук ли сте воювали, сър?

— Ъхъ — каза полковникът.

— Чий беше Триест в онази война?

— На фрицовете, на австрийците, искам да кажа.

— А ние взехме ли го от тях?

— Чак след като свърши войната.

— А Флоренция и Рим?

— Наши.

— Е, не мисля, че ви е било толкова зле тогава.

— Сър — добави кротко полковникът.

— Извинявайте, сър — бързо каза шофьорът. — Аз бях в трийсет и шеста дивизия, сър.

— Видях нашивката ти.

— Мислех си за Рапидо, сър. Не исках да бъда нахален или дързък.

— Нищо — каза полковникът. — Просто си си мислел за Рапидо. Слушай, Джаксън, всеки, който е воювал дълго, има свое Рапидо, и то не само едно.

— Не бих могъл да изтърпя повече от едно, сър.

Колата мина през веселото градче Сан Дона ди Пиаве. Построено е отново, но не изглежда по-грозно от което и да е градче на Средния Запад и колкото то е процъфтяващо и оживено, толкова Фосалта, малко по-нагоре по реката, е бедна и мрачна, помисли си полковникът. Нима Фосалта не можа да се съвземе след Първата война? Не бях я виждал, преди да я раздрусат, мислеше си той. Бомбардираха я жестоко преди голямата офанзива на петнайсети юни, през осемнайсета. След това ние я бомбардирахме още по-жестоко, преди да я превземем отново. Спомни си как атаката беше започнала от Монастие и преминала през Форначе; в този зимен ден той си спомни какво беше през онова лято.

Преди няколко седмици беше минал през Фосалта и се беше спуснал надолу по хлътналия път, за да намери мястото, където го бяха ранили на брега на реката. Не беше трудно да го открие — там реката правеше завой, а гнездото, където някога стоеше тежката картечница, беше обрасло с гъста трева. Тревата беше опасена от овце или кози и гнездото беше заприличало на котловина, останала след разработването на златна жила. Тук реката течеше бавно, с мътносин цвят, покрай брега бе обрасла с тръстики. Наоколо нямаше никой и полковникът клекна ниско, хвърли поглед отвъд реката откъм брега, където някога не беше възможно да подадеш глава през деня, и се облекчи на самото място, на което, както беше пресметнал, го бяха ранили тежко преди трийсет години.

— Жалко постижение — каза той гласно на реката и на брега, натежали от есенната тишина и мокри от есенните дъждове. — Но лично мое.

Изправи се и погледна наоколо. Не се виждаше жив човек — той беше оставил колата долу на хлътналия път пред най-крайната и най-тъжната построена къща на Фосалта.

— Сега ще довърша паметника — каза той на мъртвите и извади от джоба си стар сгъваем нож „Солинген“, каквито носят немските бракониери. Ножът щракна при отварянето, той го завъртя и изкопа малка дупка във влажната земя. Изчисти ножа в десния си ботуш, после вкара кафява банкнота от десет хиляди лири в дупката, затъпка я и постави отгоре чима.

— Двайсет години по петстотин лири за Medaglia d’Argento al Valore Militare6. За „Кръста на Виктория“, вярвам, дават десет гвинеи. А за ордена „Кръст за отлична служба“ изобщо не се плаща. За „Сребърната звезда“ — също. Рестото ще задържа за себе си.

Сега вече е хубав, помисли си той. Има merde7, пари, кръв, виж само как расте тази трева, в земята има и желязо заедно с единия крак на Джино, двата крака на Рандолфо и капачето на дясното ми коляно. Прекрасен паметник. Има всичко. Плодородие, пари, кръв и желязо. Звучи като нация. Където са плодородието, парите, кръвта и желязото — там е и родината. Но са ни нужни и въглища. Трябва да се сдобием, с малко въглища.

После погледна отвъд реката, към построената отново бяла къща, която някога беше превърната в отломки, и плю в реката. Плю отдалече и едва я улучи.

— Не бих могъл да плюя пак тази нощ, пък и доста след това — каза той. — И все пак за човек, който не дъвче тютюн, плюя добре.

Върна се бавно към мястото, където беше паркирана колата. Шофьорът спеше.

— Събуди се, сине — беше казал той. — Обърни и потегли по пътя за Тревизо. По тези места нямаме нужда от карта. Аз ще ти показвам пътя.