Отвъд реката, сред дърветата

Глава осма

Полковникът не каза нищо и тръгна пред момчето към дъното на коридора. Коридорът беше просторен, широк, висок, между вратите на стаите откъм страната на Канале Гранде имаше доста голямо разстояние. Тъй като сградата беше строена като дворец, всички стаи бяха с прекрасна гледка, освен предвидените за прислугата.

На полковника му се стори, че вървяха дълго, макар че всъщност не беше така. Когато се появи келнерът, който обслужваше стаята, нисък, мургав, със стъклено око, пробляскващо в лявата кухина, неспособен да се усмихне свободно, с истинската си усмивка, докато вкарваше големия ключ в ключалката, на полковника му се прииска вратата да се отвори по-бързо.

— Отвори — каза той.

— Ще отворя, господин полковник — отговори келнерът. — Знаете тези ключалки…

Да, мислеше полковникът. Зная ги, но ми се ще най-после да отвори.

— Как е семейството ти? — попита той келнера, който беше отворил широко вратата и полковникът стоеше вече в стаята с високия, тъмен, добре полиран armoire35, с двете удобни легла, огромния полилей и гледката през все още затворените прозорци към развълнуваната от вятъра вода на Канале Гранде.

Сега, на краткотрайната, отслабваща зимна светлина Каналът беше сив като стомана и полковникът каза:

— Арналдо, отвори прозорците.

— Духа много, господин полковник, пък и стаята не е добре отоплена, защото няма достатъчно електричество.

— Защото няма достатъчно дъждове — каза полковникът. — Отвори прозорците. До един.

— Както желаете, господин полковник.

Келнерът отвори прозорците и северният вятър нахлу в стаята.

— Моля те, обади се в портиерната и помоли да се свържат с този номер.

Келнерът проведе разговора, докато полковникът беше в банята.

— Графинята не е вкъщи, господин полковник — каза той. — Мислят, че може би ще я намерите в „Хари“.

— Всичко на този свят може да се намери в „Хари“.

— Да, господин полковник. Освен може би щастие.

— Дявол да го вземе, ще намеря и щастие — увери го полковникът. — Щастието, както знаеш, е на различни места.

— Известно ми е — каза келнерът. — Донесъл съм и кампари и бутилка джин „Гордън“. Да ви приготвя ли кампари с джин и сода?

— Ти си добро момче. Откъде ги донесе? От бара ли?

— Не. Купих ги, докато ви нямаше, за да не харчите пари в бара. Там е много скъпо.

— Имаш право — съгласи се полковникът. — Но не е трябвало да влагаш парите си в такова начинание.

— Рискувах. И двамата сме го правили много пъти. Джинът беше по три хиляди и двеста лири, но съм го купил редовно. Кампарито — осемстотин.

— Ти си едно много добро момче — каза полковникът. — Хубави ли бяха патиците?

— Жена ми още говори за тях. Никога не бяхме яли диви патици, защото са толкова скъпи и не са за нас. Но съседите й казаха как да ги приготви и после ги изядохме заедно. Никога не съм знаел, че нещо може да бъде толкова прекрасно на вкус. Невероятно удоволствие е да стиснеш между зъбите си малко парченце месо.

— И аз мисля така. Няма нищо по-чудно на вкус от тези тлъсти патици, които гнездят зад желязната завеса. Полетът им минава през огромните житници край Дунава. Сега идват само отделни ята, но ги е имало и преди да започнат да стрелят по тях.

— Не разбирам нищо от стрелбата за развлечение. Бяхме прекалено бедни.

— Но във Венето много хора без средства ходят на лов.

— Да. Разбира се. През цялата нощ се чуват изстрелите им. Но ние бяхме още по-бедни. Бяхме по-бедни, отколкото можете да си представите, господин полковник.

— Мисля, че мога да си представя.

— Може би — каза келнерът. — Жена ми запази перушината и каза да ви благодаря.

— Ако вдругиден имаме късмет, ще убием много. От големите патици със зелените глави. Кажи на жена си, че ако ми провърви, ще вкусите патици; дебели като прасета, охранени при руснаците, с красива перушина.

— А какво е вашето отношение към руснаците, ако не е тайна, господин полковник?

— Те са нашият потенциален враг. Така че, като войник, аз съм готов да воювам с тях. Но те ми се нравят много и аз не познавам по-прекрасни и по-сходни с нас хора.

— Никога не съм имал щастието да се запозная с тях.

— И това ще стане, момче. Ще стане. Освен ако почтеният Пачарди ги задържи при Пиаве, реката, която вече е останала без вода. Източили са я за водноелектрическите централи. Навярно почтеният Пачарди ще реши да воюва там. Но едва ли ще воюва дълго.

— Не познавам почтения Пачарди.

— Аз го познавам — каза полковникът. — А сега помоли да се обадят в „Хари“ и да проверят дали графинята е там. Ако я няма, да позвънят отново у тях.

Полковникът изпи питието, което Арналдо, келнерът със стъкленото око, му беше приготвил. Не искаше да пие и знаеше, че е вредно за него.

Но той го погълна със своята глиганска свирепост, както беше поглъщал всичко през целия си живот, и се придвижи, все още с котешки стъпки, но вече като стар котарак, до отворения прозорец и погледна към огромния Канал, който ставаше мрачен, сякаш Дега го беше нарисувал през един от най-мрачните си дни.

— Много ти благодаря за питието — каза полковникът, а Арналдо, който говореше по телефона, кимна и се усмихна със стъкленото си око.

Как бих искал да няма това стъклено око, помисли полковникът. Ти обичаш единствено хората, които са се сражавали или са осакатени.

Другите са прекрасни, ти ги харесваш и сте добри приятели. Но истинска нежност и обич изпитваш само към онези, били там и получили наказанието, което всеки получава, ако отиде там за дълго.

Да, аз се лепя за осакатените, помисли той, като поглъщаше питието, което не искаше да пие. Обичам всеки кучи син, ранен здравата, както би бил човек, ако стои там дълго.

Да, каза другата, добрата му страна. Обичаш ги.

По-добре би било да не обичам никого, помисли полковникът, а да се забавлявам.

Но ти не можеш да се забавляваш, каза добрата му страна, ако не обичаш.

Добре. Обичам повече от най-проклетия кучи син под слънцето, каза полковникът, но не на глас.

А на глас попита:

— С кого разговаряш, Арналдо?

— Чиприяни още не е там — отговори келнерът. — Чакат го всеки момент. Няма да затварям, защото може да дойде.

— Скъпа процедура — каза полковникът. — Съобщи ми кой е там, за да не губим време. Искам да знам точно кой е там.

Арналдо прошепна нещо в слушалката. После я покри с ръка и се обърна към полковника:

— Говоря с Еторе. Той казва, че барон Алварито го няма. Граф Андреа е там и е доста пиян, твърди Еторе, но не чак толкова, че да не можете да се повеселите заедно. Компанията от дами, постоянни следобедни посетителки на ресторанта, също е там, има и една гръцка принцеса, вие я познавате, няколко души, непознати за вас, и някаква сган от американското консулство, която стои от обед.

— Да позвъни, когато тази сган се измете, и аз ще отида.

Арналдо каза нещо в слушалката, после заговори на полковника, който гледаше през прозореца към купола на Догана.

— Еторе ще се опита да ги разкара, но се страхува, че на Чиприяни това няма да му хареса.

— Кажи му да не ги разкарва. Те не работят днес следобед и няма причини да не се напият, както прави всеки човек. Аз просто не искам да ги виждам.

— Еторе ще се обади. Каза да ви предам, че според него позицията сама ще падне.

— Благодари му предварително — отвърна полковникът.

Наблюдаваше как една гондола се движи с усилие срещу вятъра нагоре по Канала и си помисли: Този номер няма да мине с американци, които пият. Знам, че са отегчени. И в този град също. Отегчават се в този град. Знам, че тук е студено и заплатите им са малки, а горивото е скъпо. Възхищавам се от техните жени заради храбрите им опити да пренесат Киъкук във Венеция, а децата им вече говорят италиански като малки венецианчета. Но без снимки днес, Джак. Днес ще минем без снимките, признанията в бара, нежеланите дружески наздравици и досадните неволи на консулските служби.

— Днес не искам никакви втори, трети или четвърти заместник-консули, Арналдо.

— Има някои много приятни хора в консулството.

— Ъхъ — каза полковникът. — Имаше един дяволски симпатичен консул тук през хиляда деветстотин и осемнайсета. Всички го обичаха. Ще се опитам да си спомня името му.

— Връщате се прекалено много назад, господин полковник.

— Връщам се толкова ужасно много назад, че дори не е забавно.

— Всичко ли си спомняте от онова време?

— Всичко — каза полковникът. — Името му беше Каръл.

— Чувал съм го.

— Ти не си бил роден тогава.

— Мислите ли, че е нужно човек да е бил роден по онова време, за да знае за неща, които са се случили тук, господин полковник?

— Напълно си прав. Кажи, всички ли знаят какво се случва в този град?

— Не. Но почти всички — каза келнерът. — В края на краищата чаршафите са си чаршафи и някой трябва да ги сменява, някой трябва да ги пере. Естествено не става дума за чаршафите в този хотел.

— Чувствувал съм се дяволски добре и без чаршафи.

— Естествено. Но гондолиерите, а те са най-общителните и, за мен, най-хубавите хора в нашия град, говорят помежду си.

— Естествено.

— След това духовниците. Те също говорят помежду си, макар че никога не биха нарушили тайната на изповедта.

— Това трябва да се очаква.

— И икономките им говорят помежду си.

— Тяхно право е.

— След това келнерите — каза Арналдо. — Хората говорят по масите, сякаш келнерите са съвсем глухи. Етичният келнер никога не се опитва да подслушва разговора. Но понякога това не може да се избегне. Естествено ние разговаряме помежду си. Не в този хотел, разбира се. Бих могъл да продължа.

— Мисля, че разбирам.

— Да не говорим за бръснарите и фризьорите.

— А нещо ново от Риалто?

— Ще научите всичко в „Хари“, освен онова, което се отнася за вас.

— Нима нещо се отнася за мен?

— Всичко се знае.

— Е, това е дяволски приятно.

— Някои хора не разбират какво се е случило в Торчело.

— По дяволите, понякога и аз самият не разбирам.

— На колко години сте, господин полковник, ако въпросът ми не е прекалено нескромен?

— На петдесет и една. Защо не пита портиера? При него попълвам формуляр за Questura36.

— Исках да го чуя от вас самия и да ви поздравя.

— Не разбирам за какво говориш.

— Нека да ви поздравя все пак.

— Не мога да приема.

— В този град се отнасят много благосклонно към вас.

— Благодаря ти. Това е голям комплимент.

Точно тогава иззвъня телефонът.

— Аз ще се обадя — каза полковникът и чу гласа на Еторе:

— Кой е?

— Полковник Кантуъл.

— Позицията падна, господин полковник.

— Накъде тръгнаха?

— Към Пиаца.

— Добре. Ще дойда веднага.

— Да ви запазя ли маса?

— В ъгъла — каза полковникът и затвори телефона. — Тръгвам за „Хари“.

— Наслука.

— На лов за патици ще отида вдругиден преди изгрев-слънце в botte37 сред блатата.

— Сигурно ще бъде студено.

— Предполагам — отвърна полковникът, облече мушамата си и се погледна в дългото огледало, когато си слагаше шапката.

— Грозно лице — каза той на огледалото. Виждал ли си някога по-грозно?

— Да — отговори Арналдо. — Моето. Всяка сутрин, когато се бръсна.

— Ние двамата трябва да се бръснем на тъмно — каза му полковникът и излезе от стаята.