Отвъд реката, сред дърветата

Глава тридесет и девета

Камериерът беше телефонирал по указанието на портиера. Беше пристигнала същата моторница, в които пътуваха преди.

Джаксън от пети взвод седеше в лодката с багажа и добре опакования портрет. Все още духаше силно.

Полковникът беше платил сметките си, давайки прилични бакшиши. Хората от хотела бяха поставили багажа и картината в лодката и се бяха погрижили Джаксън да се настани както трябва. След това се бяха оттеглили.

— Е, дъще — каза полковникът.

— Не може ли да дойда с теб до гаража?

— И в гаража няма да ни е по-леко.

— Моля те, искам да дойда до гаража.

— Добре. Всъщност това си е твоя работа. Качвай се.

Никой не проговори. Вятърът духаше откъм кърмата, но със скоростта, която развиваше тази стара трошка, моторът, като че ли изобщо нямаше вятър.

На пристана, където Джаксън подаваше багажа на един носач и се грижеше сам за портрета, полковникът попита момичето:

— Искаш ли да си кажем довиждане тук?

— Трябва ли?

— Не.

— Може ли да дойда до бара на гаража, докато чакаш колата?

— Ще бъде още по-лошо.

— Не ме интересува.

— Отнеси тези работи в гаража и намери някой да ги пази, докато докараш колата долу — каза полковникът на Джаксън. — Прегледай дали пушките ми са наред и подреди всичко така, че на задната седалка да остане колкото е възможно повече място.

— Слушам, сър.

— Значи идвам?

— Не — каза й полковникът.

— Защо не мога да дойда?

— Знаеш много добре. Не си поканена.

— Моля те, не бъди лош.

— Господи, дъще, само ако знаеш колко упорито се опитвам да не бъда. Ако си лош, е лесно. Хайде да си уредим сметките с този добър човек и да седнем на пейката, ей там, под дървото.

Той плати на собственика на моторницата и му каза, че не е забравил за двигателя. Каза му също да не разчита на него, въпреки че има голям шанс да го получи.

— Ще бъде износен двигател. Но във всеки случай по-добър от този кафеник, който имаш сега.

Изкачиха се по изтърканите каменни стъпала, пресякоха алеята от дребен чакъл и седнаха на пейката под дърветата.

Дърветата бяха мрачни, люлееха се от вятъра и нямаха листа. Тази година листата бяха окапали рано и бяха изметени отдавна.

Един човек се приближи и им предложи пощенски картички. Полковникът му каза:

— Върви си по пътя, сине. На нас не ни трябват картички.

Момичето накрая се разплака, макар че беше взело решение да не плаче.

— Виж, дъще, няма какво да се залъгваме. Нашата кола не е с амортисьори.

— Спрях, не съм истерична.

— Не казвам, че си. Казвам, че си най-прелестното момиче, което е съществувало през всички времена. На всички места. Навсякъде.

— Дори и да е вярно, какво значение има?

— Виж, това не знам. Но е вярно.

— И така, сега какво?

— И така, сега ние ще станем, ще се целунем и ще си кажем довиждане.

— Какво е това „довиждане“?

— Не знам. Мисля, че то е едно от нещата, които всеки трябва да тълкува посвоему.

— Ще се опитам да го разтълкувам.

— Просто се притеснявай колкото можеш по-малко, дъще.

— Да. В колата без амортисьорите.

— Още от самото начало ти плачеше за двуколка.

— Не можеш ли да направиш нещо мило?

— Мисля, че не мога. Но съм се опитвал.

— Моля те, продължавай да се опитваш. Това е последната надежда.

— Ще продължавам да се опитвам.

Те се притиснаха силно и се целуваха дълго и истински, после полковникът преведе момичето през алеята от дребен чакъл надолу по каменните стъпала.

— Трябва да се качиш на някоя добра лодка. Не на онази, старата, с бракувания двигател.

— Предпочитам да взема лодката с бракувания двигател, ако не възразяваш.

— Да възразявам? — удиви се полковникът. — Не съм от тях. Аз само издавам заповеди и се подчинявам на заповеди. Никога не възразявам. Довиждане, моя скъпа, прелестна, хубава.

— Довиждане — каза тя.