Отвъд реката, сред дърветата

Глава тридесета

Лежаха спокойно на леглото и полковникът се опитваше да не мисли за нищо, както не беше мислил за нищо толкова много пъти на толкова много места. Но сега не му се отдаде. Едва ли би се получило вече — оставаше малко време.

Слава богу, те не бяха Отело и Дездемона, макар че градът беше същият и момичето несъмнено беше по-красиво от Шекспировата героиня, а полковникът беше воювал колкото словоохотливия мавър, дори и повече.

Те са отлични войници, мислеше той, тези проклети маври. Но колко от тях избихме по мое време? Мисля, че избихме повече от едно поколение, ако се смята последният марокански поход срещу Абд Ел-Керим. Налага ти се да убиваш всеки един поотделно. Никой никога не ги е избивал на групи, както избивахме фрицовете, преди да открият своето Einheit88.

— Дъще — каза той, — наистина ли искаш да ти разкажа, ако не съм груб?

— Повече от всичко. Тогава ще можем да си поделим онова, което ти си преживял.

— Ще се скъса, ако си го поделим. Вземи го всичкото, дъще. Но това са само връхните точки. Ти няма да разбереш подробностите, едва ли някой би могъл да ги разбере. Навярно Ромел, но той беше в обкръжение във Франция, а освен това бяхме унищожили комуникациите му. Направиха го тактическите въздушни сили — нашата и английската. А как бих желал да обсъдя някои неща с него! Иска ми се да поговоря и с Ернст Удет.

— Разкажи ми каквото искаш и изпий тази чаша „Валполичела“. Прескочи всичко, което те кара да се чувствуваш зле, или изобщо не ми разказвай.

— Отначало бях полковник от резерва — обясни старателно полковникът, — един от полковниците на разположение, дадени на дивизионния командир, за да заменя убитите или разжалваните. Почти никого не убиват, но много разжалват. А добрите ги повишават, и то доста бързо, когато действието започне да се развихря като горски пожар.

— Продължавай, моля те. Трябва ли да вземеш лекарството си?

— Да върви по дяволите лекарството ми. По дяволите ВЩСЕВ.

— Вече ми обясни това.

— Дяволски ми се иска да си войник с точния си, предан ум и прекрасната си памет.

— Бих искала да бъда войник, ако можех да воювам под твое командуване.

— Никога не се хващай да воюваш под мое командуване. Аз съм предпазлив, но не съм късметлия. Наполеон искаше да има късметлии командири и беше прав.

— Понякога и ние с тебе сме имали късмет.

— Да. Добър или лош.

— И все пак късмет.

— Разбира се. Но не бива да се воюва само на късмет, макар че без него не може. Всички, които воюваха, разчитайки единствено на късмета си, загинаха славно като кавалерията на Наполеон.

— Защо мразиш кавалерията? Почти всички добри момчета, които познавам, бяха в трите добри полка на кавалерията или пък във флотата.

— Аз не мразя никого, дъще — каза полковникът и отпи от светлото, сухо червено вино, което беше приятелско като къщата на твоя брат, ако с брат ти сте добри приятели. — Само имам собствено схващане за кавалеристите, до което съм стигнал след внимателно обмисляне и преценка на техните способности.

— Наистина ли не са добри?

— Нищо не струват — каза полковникът, а след това си спомни, че трябва да бъде учтив и добави: — В наше време.

— Всеки ден е разочарование.

— Не, всеки ден е нова и красива илюзия. И всичко, което е фалшиво в илюзията, може да се отреже като с бръснач.

— Моля те, само не отрязвай мен.

— Теб нищо не може да те отреже.

— Целуни ме и ме прегърни силно, а после да погледаме заедно Канале Гранде — сега светлината в него е прекрасна — и ми разкажи още, моля те.

Загледаха се в Канале Гранде — светлината в него наистина беше прекрасна — и полковникът продължи:

— Дадоха ми полк, защото командуващият генерал беше разжалвал едно момче, което познавах от времето, когато беше на осемнайсет години. Разбира се, той вече не беше момче. Полкът се оказа не по силите му, но преди да го погубя, за мене този полк беше най-добрият, за който можех да мечтая през живота си. — Той добави: — Погубих го по заповед, разбира се.

— Как се погубва полк?

— Вече си близо до успеха, остава ти само да изпратиш парламентьор, за да може противникът да обсъди положението и да се предаде, ако си прав. Професионалистите са много разумни, а тези фрицове бяха професионалисти, като се изключат фанатиците. И в този момент телефонът иззвънява и се обаждат от щаба на корпуса по заповед, издадена от щаба на армията или на армейската група, а може би дори и от ВЩСЕВ — прочели са името на града в някакъв вестник, изпратен, да речем, от Спа, от някой кореспондент, и заповедта е да се завземе този град чрез щурм. Градът е важен, защото за него са писали във вестниците. И ти трябва да го завземеш.

И така оставяш един батальон мъртъвци покрай някой мост. Изгубваш цял батальон и изваждаш от строя още три. Танковете също излизат от строя, въпреки че се движат много бързо — могат да се движат бързо и в двете посоки.

Уцелват ги: първи, втори, трети, четвърти, пети.

Обикновено трима души от петимата в танка излизат и бягат като участници в крос, сякаш стартът на състезанието е даден и те защищават честта на Минесота срещу противниците от Белойт, щата Уисконсин. Отегчавам ли те?

— Не. Не разбирам местните названия. Но можеш да ми ги обясниш, когато поискаш. Моля те, продължавай да ми разказваш.

— Влизаш в града и някой щедър негодник те благославя с нападение по въздуха. За това нападение може би е била издадена заповед и никой не я е отменил. Нека оправдаем всеки поради липса на доказателства. Говоря ти общо как стоят нещата. По-добре е да не конкретизирам, пък и цивилният не би разбрал. Дори и ти.

Това нападение по въздуха не помага много, дъще. Защото може би не си в състояние да останеш повече в града, тъй като почти не разполагаш с хора — или ги изравяш от развалините, или просто ги оставяш там. Затова съществуват две философски школи. Но ти казват да щурмуваш града. Повтарят заповедта.

Тази заповед е била потвърдена категорично от някой политик в униформа, който изобщо не е убивал през живота си, освен с уста по телефона или на книга, нито пък някога е бил раняван. Ако искаш, можеш да си го представиш като нашия бъдещ президент. Представи си го, както искаш. Но си представи него и хората му, цялата огромна фирма толкова далече в тила, че най-добрият начин да се свържеш с тях бързо е с пощенски гълъби. Освен това с огромната охрана, която поддържат за своите собствени особи, те навярно ще накарат зенитната си артилерия да застреля гълъбите. Ако може да ги улучи.

Така че ти отново нападаш. После ще ти разкажа как изглежда това.

Полковникът погледна играта на светлината върху тавана, отразена частично от Канала. Тя извършваше чудновати, но равномерни движения, които се променяха като течението на поточе, в което живее пъстърва, но не изчезваха, а само се преместваха със слънцето.

След това погледна своето великолепно момиче, видя удивителното й смугло лице на възрастно дете, което можеше да разбие сърцето му — той щеше да се раздели с нея в 13:35 (това беше сигурно) — и каза:

— Хайде да не говорим за войната, дъще.

— Моля те. Моля те. Така ще имам за цялата седмица.

— Кратък срок. Имам предвид, ако се отнася за време, прекарано в затвора.

— Нямаш представа колко дълга може да бъде седмицата, когато си на деветнайсет години.

— Няколко пъти ми се е случвало да разбера колко дълъг може да бъде един час. Бих могъл да ти разкажа колко дълги могат да бъдат две минути и половина.

— Разкажи ми, моля те.

— Бях в двудневен отпуск в Париж след боя при Шнее Айфел и като приятел на някои хора, имах честта да бъда на нещо като събрание, където присъствуваха само акредитирани и доверени лица. Там генерал Уолтър Бедъл Смит ни обясни колко лесна ще бъде операцията, наречена по-късно „Хюртгенски лес“. Всъщност Хюртгенският лес беше само част от фронта. Цялата местност се казва Щатсвалд и там именно германското Върховно командуване реши да се бие, тъй като след превземането на Аахен пътят към Германия беше открит. Надявам се, че не те отегчавам.

— Ти никога не ме отегчаваш. Нищо, което се отнася за войната, не ме отегчава, с изключение на лъжите.

— Ти си удивително момиче.

— Да. Отдавна знам това.

— Наистина ли би искала да воюваш?

— Не знам дали ще мога. Но бих се опитала, ако ме научиш.

— Никога няма да те науча. Само ще ти разказвам весели случки.

— Тъжни истории за кончината на крале.

— Не. Някой ги е нарекъл Джи Ай89. Боже, колко ненавиждам тази дума и начина, по който я използуваха. Читатели на комикси. Бяха дошли от различни краища — повечето не по собствено желание. Не всички. Но всички четяха един вестник, наречен „Старз анд Страйпс“, и трябваше непременно да пишат в него за твоята част, в противен случай те смятаха за пропаднал командир. Аз бях в повечето случаи пропаднал. Опитвах се да се отнасям приятелски с кореспондентите, а на това събрание присъствуваха някои много добри. Няма да споменавам имена, защото мога да пропусна няколко славни кореспонденти, а това ще е несправедливо. Бяха дошли някои от добрите, които не помня. Освен това имаше и кръшкачи, шарлатани които твърдяха, че са ранени, ако ги одраска парче от снаряд, военни, наградени с „Пурпурно сърце“ заради катастрофи с джипове, хора, просветени в някои тайни, страхливци, лъжци, крадци и кариеристи. Имаше и няколко убити, които не присъствуваха. И те даваха жертви. Голям процент. Но нито един от убитите не присъствуваше, както казах. Имаше и жени, макар и в прекрасни униформи.

— Но как си могъл да се ожениш за такава жена?

— По погрешка, както вече ти обясних.

— Хайде, разказвай.

— В залата имаше повече карти, отколкото господ би могъл да разгледа, когато е най-работоспособен — продължи полковникът. — Грандиозният план, Полуграндиозният план и Суперграндиозният план. Всички тези хора се правеха, че ги разбират, както и момчетата с показалките — нещо като недодялани билярдни щеки, които използуваха, за да обясняват.

— Не говори груби думи. Аз дори и не знам какво значи недодялан.

— Изработен неумело — обясни полковникът. — А също и несъвършен като инструмент или по характер. Това е стара дума. Може би се среща в санскритския.

— Моля те, разказвай.

— За какъв дявол? Защо позорът трябва да бъде прославен точно с моята уста?

— Ще го запиша, ако искаш. Мога да запиша съвсем точно това, което чувам или мисля. С грешки, разбира се.

— Ти си щастливо момиче, щом можеш да записваш съвсем точно това, което чуваш или мислиш. Но да не си посмяла да запишеш нито една дума от това.

Той продължи:

— Мястото е пълно с кореспонденти, всеки облечен по свой вкус. Някои са скептични, други — изключително нетърпеливи.

Има и група пищоваджии, за да въдворяват ред и да направляват показалките. „Пищоваджия“ наричаме човек, който не е действуващ военен, но е дегизиран в униформа, може да се каже костюм, и се вълнува всеки път, когато пистолетът го чукне по бедрото. Между другото, дъще, това оръжие няма нищо общо със стария, истинския пистолет — то е пропуснало повече хора по време на бой, отколкото, предполагам, всяко друго оръжие. Не разрешавай на никого да ти дава такова оръжие, освен ако искаш да удряш с него хората по главата в бара „Хари“.

— Никога не съм искала да удрям някого, освен може би Андреа.

— Ако някога удариш Андреа, удари го с цевта, а не с дръжката. С дръжката е ужасно бавно и невинаги улучваш, а ако улучиш, цапаш ръцете си с кръв, когато го прибираш. Но, моля те, да не си посмяла да удариш Андреа, защото ми е приятел. Пък и не мисля, че е лесен за удряне.

— И аз не мисля. Моля те, разкажи ми още за срещата или събранието. Смятам, че сега бих могла да разпозная един пищоваджия. Но искам да съм сигурна.

— Пищоваджиите, с цялото високомерие на своето съсловие, чакаха присъединяването на великия генерал, който щеше да обясни операцията.

Кореспондентите мърмореха или бъбреха, а интелигентните бяха навъсени или безучастно весели. Всички седяха на сгъваеми столове като на лекция в Шатокуа. Извинявай за тези местни названия, но ние сме местен народ.

Влезе генералът. Той не беше пищоваджия, а крупен бизнесмен: забележителен политик от изпълнителски тип. В онзи момент армията представляваше най-крупният бизнес в света. Той взе недодяланата показалка и с пълна увереност и без лоши предчувствия ни обясни естеството на атаката, защо я извършваме и колко леснопостижим е успехът — няма нищо трудно.

— Продължавай. Дай да ти напълня чашата и, моля те, погледни светлината върху тавана.

— Напълни я, а аз ще погледна светлината и ще продължа.

— Този настойчив проповедник, казвам това не с подигравка, а с възхищение от всички негови дарби, изброи с какво ще разполагаме. Увери ни, че няма да ни липсва нищо. По това време седалището на организацията, наречена ВЩСЕВ, беше в един град на име Версай край Париж. Трябваше да атакуваме на изток от Аахен, на разстояние триста и осемдесет километра от това място. Една армия може да е огромна, но все пак трябва да се приближиш поне малко до нея. И те накрая се придвижиха напред до Реймс, който беше на двеста и четиридесет километра от фронта. Но това стана месеци по-късно.

Разбирам, че големият началник трябва да стои на разстояние от подчинените си. Разбирам всичко, свързано с големината на една армия и разните трудности. Дори разбирам и науката за придвижването, настаняването и снабдяването на войските, която не е трудна. Но никой в историята не е командувал от толкова далече.

— Разкажи ми за града.

— Ще ти разкажа. Но не искам да ти причинявам болка.

— Ти никога не ми причиняваш болка. Градът ни е стар и ние винаги сме имали войници. Уважаваме ги много и, надявам се, ги разбираме поне малко. Знаем също, че съвсем не са лесни. И в повечето случаи са много отегчителни за жените.

— А аз отегчавам ли те?

— Как мислиш?

— Самият аз се отегчавам, дъще.

— Едва ли е така, Ричард, ти през целия си живот няма да направиш нищо, което би те отегчило. Моля те, не ме лъжи, мили, когато имаме толкова малко време.

— Няма.

— Не виждаш ли, че ти е нужно да ми разказваш, за да ти олекне?

— Да, но като си помисля, че разказвам на тебе…

— Не разбираш ли, че искам да умреш с леко и щастливо сърце? Ох, започвам да се обърквам. Моля те, не ме оставяй да се объркам съвсем.

— Няма, дъще.

— Моля те, разказвай ми още и можеш да бъдеш колкото си искаш зъл.